Майн Рид
Стрелците в Мексико (16)

Глава XV
РАЗОЧАРОВАНИЕ И НОВ ПЛАН

На края на гората догоних останалите Клелей от време на време се оглеждаше назад.

— Жалко е, капитане, да се разделим с такова място!

— Вие влюбихте ли се, Клелей?

— Да. Ах, да можех като вас да владея испанския език!

Усмихнах се. Бях чул как той, като разговаряше с нея, се стараеше да се възползува от всичките й познания по английски.

— Уверявам ви, бих поставил въпроса направо, ако знаех испански. Не ми се удаде да чуя от нея нито „да“, нито „не“.

— Нима тя не ви разбира? Струва ми се, колкото за това, познанията й са достатъчни.

— И аз така мислех. Но щом започна разговор за това, тя се смее и ме удря с ветрилото си по лицето. Навярно иска да й кажа всичко на испански. Ето какво ми даде на тръгване.

Той извади от джобовете си две книжки: испанска граматика и речник. Разсмях се.

— Но тя самата би ви служила за най-добър речник!

— Разбира се, но току-виж никога няма да се върнем тук! Нали не всеки ден ни се пада да ловим мулета.

Действително, ранчото на дон Розалес беше най-малко на двадесет километра от лагера. А да се измъкнеш така, че да не те видят другите офицери, бе трудна работа.

— Не можем ли да опитаме нощем — предложи Клелей, — ще вземем със себе си няколко момчета и ще се справим отлично.

— Не мога, Клелей, да се върна там без брат им. Почти дадох дума.

— Жалко! Едва ли ще ви се удаде да го доведете.

Неговото пророчество, за съжаление, се сбъдна. Още преди да стигнем лагера, срещнахме адютанта на главнокомандващия и узнахме, че тъкмо тази сутрин било окончателно прекратено съобщението между чуждите кораби и града.

Съобщих това на дон Розалес, като го посъветвах да се върне вкъщи: „Не казвайте за несполуката, кажете. Че трябва още малко да се почака и че сте предоставили тази работа на мен. Ще се постарая да вляза пръв в града и да потърся вашия син.“

— Вие сте добър човек, капитане. Но аз чувствувам, че сега нищо не може да се предприеме. Остава само да се молим. — Старецът наведе глава.

Аз и Раул го изпратихме по пътя до мястото, отдето би се чувствувал в безопасност. Обърнах се да го погледна: беше в същата поза на дълбока скръб, безучастно гледащ пътя над главата на мулето си. Сърцето ми се сви.

Още нито един снаряд не бе пуснат в града, но батареите вече бяха почти готови да изпратят смъртоносните вестители. Всеки снаряд, всяка граната трябваше да носят смърт и разрушение, тъй като в обречения град нямаше нито един пункт, който да се намира вън от тази опасност. Жените и децата щяха да загинат заедно с другите. Нима ми предстоеше да стана причина за смъртта на това момче?

Как да го спася? — питах се непрестанно.

Осени ме внезапна мисъл.

— Раул, познавате ли добре Вера-Крус?

— Всяка улица, капитане.

— Накъде водят тези арки, които се виждат отстрани на кея?

— Това са отвърстия на тръби, служещи за отвеждане на водите след наводнение. Тръбите вървят под града и излизат над него на разни места. Веднъж, занимавайки се с контрабанда, извърших по тях пътешествие.

— Значи може да се проникне в града?

— Много лесно, ако не са поставени часовои. А това едва ли е направено.

— Не бихте ли могли да се промъкнете там?

— Ако на капитана е угодно, ще му донеса една бутилка от кафене „Света Ана“.

— Не, ще отидем двама.

— Защо, капитане? Мога да проникна без опасност; никой не знае, че съм се присъединил към вашата армия. Но вие!?

— Да, знам какво рискувам.

— Добре. Впрочем, това не е така трудно. Ще се преоблечем като мексиканци; вие отлично говорите техния език. Съгласен съм, капитане.

Не бях се излъгал в този смелчак, любител на всякакви опасни приключения. Той притежаваше ум и сърце, и макар че не беше получил образование, се отличаваше с рядка опитност. В неговия характер имаше нещо геройско, поради което го обичах винаги.

Предстоеше ни отчаян опит. Знаех това, но интересът ми към съдбата на момчето превишаваше всякакви разсъждения. Във връзка с неговата безопасност се намираше и моята бъдеща съдба. Пък и в самата опасност на този опит имаше за мене особена привлекателност. Можех да нарека живота си богат на приключения!

Вечерта аз и Раул, преоблечени в кожени костюми като чифликчии, се промъкнахме в пункта, който лежеше зад нашите пикети.

Направихме „една баня“, като газехме край брега. Беше 10 часът и приливът едва започваше. Когато пристигаше вълна, заливаше ни до шията, а когато се отдръпваше, се навеждахме до самата повърхнина на водата, за да не се виждаме. Нощта, за щастие, беше тъмна.

Преминаването беше уморително. Впрочем, водата не беше студена и ходенето по пясъчното нехлъзгаво дъно не беше трудно.

Скоро се озовахме срещу укреплението Сантяго. Удвоихме предпазливостта си. Резкият вик на един часовой ни изплаши. Помислихме, че са ни забелязали. Най-сетне минахме крепостта и се намерихме срещу укрепленията на града, издигнати на самия бряг. Като минахме по хлъзгави, покрити с тиня и изхвърлени от морето водорасли и камъни, се озовахме до самия вход на тръбите и седнахме да си починем на една хлъзгава скала. След половин час навлязохме в отвърстието на подземния проход. Моят спътник вървеше сред най-голяма тъмнина тъй уверено, сякаш проходът беше залян със светлина.

След няколко време дойдохме до решетка, през която минаваше светлина.

— По-нататък, по-нататък — прошепна Раул.

Минахме още няколко такива решетки, докато стигнахме до една, през която светлината се процеждаше едва-едва. Моят спътник се спря, вслуша се и тихо повдигна решетката; сетне провря главата си през отвърстието, отново се вслуша и огледа на всички страни. Като се удовлетвори от резултата на наблюдението, се изкатери съвсем и изчезна. След известно време се върна.

— Да вървим, капитане!

Аз също се изкачих горе Раул внимателно затвори решетката.

Намерихме се в жалко предградие. Живи същества наоколо бяха само няколко мършави кучета. Изображение на светия, окачено с множество ленти и парцалчета, се виждаше в дупката на срещуположната стена. Мъждиво кандило осветяваше касичка за подаяния. Малка стара звънарница се открояваше в мрака.

— Що за църква е това?

„Света Магдалина“

Край нас премина войник, загърнат в плащ. „Buenos noches, senor! — каза Раул. Buenos noches!“ — избъбри той.

Предпазливо се движехме по улиците. Повечето от гражданите още спяха. Но на всеки ъгъл се натъквахме на патрули. Трябваше да минем през ярко осветена улица. Един минувач се спря и загледа след нас. Кожените ни костюми още не бяха изсъхнали и от тях капеше вода.

— Carajo! Caballeros, защо не се събличате, когато се къпете?!

— Какво става тук? — извика притичалият войник.

Дойдоха още няколко и ни заобиколиха.

Един от войниците позна Раул.

— Mi diabolos! Нашият приятел, французинът.

— Шпиони!

— Арестувайте ги! — се разпореди сержантът.

Раул протестираше силно, твърдеше, че сме рибари и че току-що се връщаме от работа.

Рибарите не носят брилянтени пръстени! — извика един от заобиколилите ни, като свали пръстена ми, на който бе гравирано името и титлата ми.

Намериха се още няколко души, които познаха Раул. Казваха, че от няколко дни бил изчезнал и мислели, че е „преминал към янките“.

Сложиха ни наръчници и ни отведоха в затвора. Там ни обискираха, но не намериха нищо освен портмонето ми, в което имаше няколко американски златни монети: това беше достатъчна улика за смъртната ми присъда.

Оковаха ни в обща верига и пазачът ни остави сами.

* * *

— Не ми е жал да се разделя с живота — каза Раул. — Но вие, капитане?

Той се отпусна тъжно на каменната скамейка. Повлече и мен.

Знаех, че ще ни съдят като шпиони и ще ни обесят най-много след двадесет и четири часа.

Мисълта, че ще бъда виновен за смъртта на този смелчак, ме убиваше още повече. Преди три дни бих се простил безгрижно с този свят. Но сега — каква промяна бе станала в мен! — животът ми бе придобил ново очарование. Като си помислех само, че никога вече? „Аз съм страхливец“, укорявах се.

Прекарахме нощта, като се утешавахме взаимно. Беше студено, а при това и дрехите ни не бяха изсъхнали. Лежахме редом на каменното легло, стараейки се да се сгреем един друг. Тъжна беше тази нощ!

Сутринта ни разпита офицер. През деня се събра военен съд. Когато ни поведоха по улиците, гражданите се спираха и ни обсипваха с подигравки. На съда разказахме защо сме проникнали в града и показахме дома, дето живееше Нарцисо. Показанието ни беше проверено, но съдията заяви, че това е лъжа, измислена от другаря ми, който добре познаваше града и жителите му; много войници удостоверяваха при очна ставка, че познавали Раул, и съобщиха, че изчезването му съвпадало с десанта на американските войски. Осъдиха ни на смърт. На другия ден сутринта щяха да ни бесят!

Предложиха ни живот, ако дадем сведения за американските войски. Ние отказахме с негодувание.

Забелязах странно движение сред публиката. Гражданите и войниците напускаха залата. Съдиите, като прочетоха присъдата ни, дадоха нареждане да ни отведат, но беше видимо, че бързаха Някаква тревога беше обхванала града; жените плачеха, някои се хвърляха на колене и се биеха в гърдите.

Очакваха земетресение. Какво можеше да значи това?

Не бях успял още да кажа каквото й да било, когато отдалеч прозвуча отговор. Във въздуха с фучене се носеше снаряд.

— Наша граната! Ура! — извика Раул.

Бях зарадван не по-малко от него, макар че самите ние можехме да станем жертва на гранатата.

Войниците, които ни конвоираха, се скриха в дупките зад стълбовете и ни оставиха сред улицата. Бомбата се удари зад нас и се пръсна. Парчетата й попаднаха в околните къщи, носейки разрушение и гибел. Беше втора граната, не по-малко разрушителна.

Нашата стража се върна и ни поведе по-нататък. С нас се отнасяха все по-грубо и по-грубо. Беснееха, като виждаха, че тържествуваме. Един особено озлобен, убоде с щика си Раул в бедрото. Хвърлиха ни в същата килия и ни заключиха. Не бяхме яли и пили от момента на ареста. Измъчваше ни жажда. Оскърблението, което получи Раул, го доведе до ярост, а болката го вбеси толкова, че той изгуби контрол над себе си. С безумно, свръхчовешко усилие скъса наръчниците си, като че ръцете му бяха свързани със сламки. След това не беше трудно да се разбие веригата, която ни свързваше заедно, и прангите на краката.

— Да прекараме последните си часове, тъй както сме прекарали целия си живот — свободни, без окови!

Възхищавах се от силата на духа на приятеля си.

Спряхме се до вратата и започнахме да се вслушваме. Наоколо се раздаваше честа канонада, а отдалеч се носеха изстрелите на американските батареи. Всеки път, когато екът от взрив се смесваше с шума на повалени стени и стона на стотици ранени, Раул скачаше и издаваше диви, полуфранцузки, полуиндиански викове.

— Имаме оръжие, Раул! — повдигнах парчетата от тежката верига. — Можете ли да тичате без отдих до тунела и да не сбъркате пътя?

Той трепна.

— Вие сте прав. Те навярно ще надникнат тук през нощта. Защо да не се възползуваме от какъвто и да било шанс да спасим живота си?

Всеки от нас взе по едно парче от веригата и седнахме до вратата, за да се нахвърлим изведнъж на пазача. Така мълчаливо прекарахме един час. Гранатите се разпръсваха по покривите на къщите, дървените сгради се превръщаха с трясък на трески, сипеше се вар. Викове, плач, стонове? Понякога някой снаряд попадаше в тълпата и взимаше десетки жертви.

— Sacre! Ако имахме на разположение само два дена, нашите приятели биха ни отворили вратите!

Тухли и вар се посипаха от тавана и тежък предмет с железен звън се удари в пода. Сетне последва оглушителен взрив. Облак прах и задушлив серен дим затъмни цялата килия. Опитах се да извикам, но гласът ми беше хрипкав и тих.

— Раул! Раул!

Той се обади, но като че ли много отдалече. Протегнах ръце: оказа се, че е редом с мене.

— Sacre! Ранен ли сте, капитане? — произнесе той също със сподавен глас.

— Не. А вие?

— Цял съм и невредим! Върви ни!

— По-добре да ни бяха убили на място — казах след късо мълчание.

— Бихме се избавили от бесилката.

— Мисля малко по-иначе. Отдето дойде тази граната, от там може да излезе и нещо друго. Дали не е пробила покрива?

— Навярно.

Гъстият отровен дим не ни позволяваше да видим каквото и да било. Трябваше да почакаме, докато въздухът се очисти. Малко по малко на тавана започна да се откроява светло петно. През голямата дупка се виждаше небето! Отворът беше достатъчно голям, за да може да се промъкне човек, но как да се доберем до него, като беше на височина четири метра?

Изкачих се на раменете на Раул, но колкото и да се протягах, не можех да достигна до тавана. Измислих друго.

— Само да имаме повече време!

— Бъдете спокоен, капитане, на тях сега не им е до нас.

Обърнах внимание на гредата, която се виждаше отстрани на дупката. Започнах да скрепявам в едно веригите ни, а Раул разкъса на ивици кожените си гети. След десет минути желязното ни въже беше готово. Отново се качих върху раменете на другаря си и се опитах да прехвърля въжето през гредата, но не успях, изгубих равновесие и паднах на земята. Вторият опит се отличаваше от първия по това, че засегнах главата на бедния Раул. Но третия опит, съгласно народната поговорка, се увенча с успех. Изкачих се, хванах се за гредата и излязох на покрива, който, като у болшинството испански домове, беше плосък и ограден с нисък каменен парапет. Погледнах надолу, към улицата: беше вече тъмно и не можах да различа нищо. Но в далечината, на фона на небето. Видях по укрепленията тъмните фигури на войници около топовете, които от време на време изригваха огън. Червена заря пламваше над града.

Върнах се, за да помогна на Раул. Но той сам се беше качил вече. Започнахме внимателно да преминаваме от един покрив на друг, като оглеждахме ъглите, откъдето бихме могли да се спуснем най-удобно. Заобикалящите затвора къщи бяха все едноетажни и скоро се спуснахме благополучно в тясна уличка. Беше още рано. По улиците, сред разрушението, тичаха хора. Във въздуха се носеха стоновете на умиращи, проклятията на възбудената тълпа и риданията на осиротелите жени и майки. Постоянно бръмчаха гранати. Никой не ни обръщаше внимание сега.

— Ето оня дом. Няма ли да влезем, за да го вземем със себе си? — попита ме Раул, намеквайки за Нарцисо.

— Как не! — казах засрамен, че заради собствената си безопасност бях забравил целта ни.

Раул ми показа красив дом с широк портал, казах:

— Идете настрани и ме почакайте.

Раул се подчини.

Приближих вратата и почуках.

— Quien?

Вратата се отвори предпазливо.

— Тук ли е сеньор Нарцисо?

Отговорът бе утвърдителен.

— Кажете му, че с него иска да поговори приятел.

След няколко секунди Нарцисо дотича при мене — хубав момък със смело лице. Бях го видял, когато ни бяха съдили.

— Тихо! Простете се по-скоро с приятелите си и елате при църквата „Магдалина“ — там ще ви чакам.

— Но как излязохте от затвора? Аз току-що бях при губернатора с ходатайство за вас и…

— Все едно — прекъснах го, — следвайте указанията ми, спомнете си, че близките ви треперят за вас.

— Ида, сеньоре.

— Не губете време. Сбогом.

Намерих Раул и побързахме да отидем при черквата „Св. Магдалина.“ Трябваше да минем по същата улица, дето ни бяха арестували, но тя едва можеше да се познае, — дотолкова беше повредена и отрупана с развалини и пръст.

Не се виждаха нито часови, нито патрули. Минувачите не ни обръщаха никакво внимание.

Когато дойдохме до черквата, Раул веднага влезе в галерията, а аз останах да чакам момчето. То дойде скоро. Хванах го за ръка и влязох с него при Раул. Но приливът бе изпълнил водопровода с вода и ние трябваше да чакаме отлив. Когато дойде отливът, излязохме от града по същия път, по който влязохме. Разбира се, пак трябваше да се поплува малко. При Понте-Горнос стояха нашите часови. Аз им казах паролата и те ни пуснаха. И този път бяхме спасени!

Върнах се в палатката си след двадесет и четири часова отлъчка. Никой освен Клелей не знаеше, че съм отсъствувал.

На следния ден вечерта можахме да заведем Нарцисо в дома на неговите родители.

Мъчно може да се опише с каква радост ни посрещнаха и как ни благодариха. Светлите погледи и приятните усмивки на дамите, прегръщанията и целувките на дон Розалес ни възнаградиха достатъчно за претърпените страдания.

Искаше ни се всяка вечер да посещаваме къщата, дето ни влечаха душата и сърцето, но навсякъде се скитаха отреди от гвериляси; нашите войници постоянно им попадаха в ръцете и биваха накълцвани на парчета. Затова трябваше да се въоръжим с търпение и да чакаме превземането на града.