Майн Рид
Стрелците в Мексико (14)

Глава XIII
ОСВОБОЖДЕНИЕ

— Простете, капитане, че така ви измъчих, просто нямаше време да се церемоня?

Беше гласът на Линкълн.

— А! Ние сме в гората? Това означава, че главната опасност е отминала! — извиках.

— Да, капитане. Двама-трима от нашите са ранени, нищо повече. На Чен продупчиха бедрото, ама пък тоя, който направи това, лежи с продупчени гърди и вече няма да стане! Позволете, капитане, да ви снема тази дяволска примка? За малко щеше да ви удуши.

Боб ми свали примката, в края на която се развяваше все още парче от ремък, дълго близо два метра.

— Кой преряза това ласо? — попитах.

— Пак вашият покорен слуга Боб Линкълн? Вижда се, капитане, че не ви е писано да ви удушат.

Засмях се от сърце:

— Благодаря, Боб! Благодаря, приятелю!

Стиснах силно ръката на своя избавител и продължих с въпросите си:

— Но къде са гверилясите?

— Държат се далече. Чувате ли ги как ръмжат и вият!

— Да, това наистина са те.

През листата на огромните дървета се виждаше как разбойниците препускаха по равнината и оръжията им лъщяха на лунната светлина.

— Пазете се, приятели! — извиках, като забелязах, че неприятелят насочва малкото си оръдие към нас.

Гранатата прелетя високо над главите ни и пречупи доста клони, но без да стори каквото и да било на нашите, които се криеха в гъсталака. Паднаха само няколко мулета, ударени от парчета олово.

Вторият изстрел имаше същите последствия.

Исках да отстъпим още по-навътре в гъсталака и се изправих, за да разгледам местността, доколкото позволяваше нощната тъмнина. Като пристъпих две крачки, се спънах в някакво грамадно тяло, проснато на корема си, със заровена между корените на едно дърво глава. Ръцете му бяха здраво прилепени към ребрата, протегнатите крака напомняха с неподвижността си краката на труп. От първи поглед познах майора и помислих, че е убит.

— О, Боже! — извиках. — Клелей, виж бедният Блосъм! Убили са го!

— Вие ли сте? Да ме обесят, ако съм убит! — изведнъж извика майорът и си изви главата като гущер, без да помръдне тялото си.

Клелей се засмя до припадък. Хвана се за корема и се разтърси от смеха си. Майорът бързо си скри главата. Явно се страхуваше, че могат да гръмнат по него внезапно.

— Майоре — викна Клелей, — дясното ви рамо се издава напред най-малко петнадесет сантиметра!

— Знам! Знам!… — отвърна майорът с разтреперан глас. — Проклето дърво! Толкова малко е, че и една катерица не може да се скрие зад него!

Още по-здраво притисна ръце към тялото си.

Клелей прихна отново от смях.

Но ето че от равнината се чуха нови отчаяни вопли и викове.

Пак гверилясите!

— Какво става там? — казах и бързо се върнах към началото на гората.

— Най-после тия диви котараци решиха да се очистят от тука! — забеляза Линкълн. — Гледайте, капитане, те ни обръщат гърба си!

— Наистина, сержанте? Но защо ли?

Действително, сред равнината ставаше нещо особено, настъпваше странно раздвижване. Свиреха сбор. Отделните групи от всички страни тичаха към една точка. Артилеристите бързаха да впрегнат мулетата и да помъкнат оръдието. Подир няколко минути целият отред препусна по пътя за Меделин.

От противната страна се раздадоха такива силни и дружни викове, каквито никога не бях чувал да излизат от мексиканските гърла. Като погледнах нататък, забелязах да се чернее дълъг ред от тъмни фигури, които препускаха с все сила към нас. Лъщяха голите саби, гръмко се разнасяше тежкото трополене на американските коне. Идеха нашите другари! Моите хора ги посрещнаха с възторжени възгласи, като по този начин им показваха пътя.

— Вие ли сте, полковник Роулей! — попитах, като видях началника на драгуните.

— Ба! Халър! Как сте могли да се откопчите от капана, в който са ви уловили? Плашехме се, че няма да заварим тук нито един жив, и галопирахме като бесни!

— Изгубихме само двама човека, господин полковник.

— То е нищо в сравнение с онова, което е могло да стане! Ей този, струва ми се, е Клелей?… Знаете ли, Клелей, вашият приятел майор Туин е с нас. Ще го видите в ариергарда? А, ето го и самия него…

— Клелей, приятелю! Цял ли си? — викаше майорът, приближавайки бързо. — Всичко е благополучно, както виждам! На, пийни си една чаша. Хубава е, нали?… Но стига, стига де! Остави глътка и за Халър. Какво ще кажеш?

— Божествен нектар! Кълна се в честта си! — извика Клелей, гледайки манерката със светнали очи.

— Капитане, заповядайте една глътка!

— Много, много ви благодаря, майоре, — отвърнах и взех от ръката му малката сребърна чаша, която захлупваше гърлото на манерката.

— Но къде е старият Блосъм? Убит ли е? Или ранен? А може би е пленник?

— Не, цял-целеничък си е, само нервите му са малко разстроени. Затова не се решава да се покаже.

Изпратих войник да повика майора. Той дойде, запъхтян като локомотив и изсипа куп хамалски псувни.

— И ти си цял, Блосъм! — поздрави го майор Туин, сетне разтърси ръката му.

— Туин! Слава Богу, че най-после ни дойде на помощ! — изръмжа Блосъм.

Чувствата избухнаха в него и той се хвърли към обятията му.

— Радвам се, радвам се, стари приятелю, че те виждам жив! — каза Туин, задушавайки се в силната прегръдка.

— Дявол да го вземе, ами манерката ти? Къде е? — попита Блосъм.

Докато го прегръщаше, бе успял да го претършува.

— Ето я, не търси, където не трябва! — каза Туин.

Блосъм я грабна и изля в устата си остатъка, който тя съдържаше.

— Измъчих се, Туин, съвсем се измъчих. Бихме се цял ден. Да знаеш само каква ужасна битка! Със своя Херкулес аз гоних цял ескадрон от тези проклети разбойници и за малко да им попадна в ръцете. Изклахме няколко дузини. Впрочем, Халър ще ви разправи подробно? Този Халър е славен другар, уверявам те! Аз съм доволен от него. Само че е прекалено дързък, току си залага главата, където му хрумне и където съвсем не е нужно да я заложи. А, Херкулес! — майорът се обърна към коня. — Драго ми е да видя и теб, скъпи приятелю! Днес ти излезе герой. Наистина герой!

— Припомнете си обещанието, майор Блосъм — обадих се с поглед към Херкулес.

— Ще направя нещо по-добро, отколкото съм обещал, капитане. Предлагам ви да изберете който кон пожелаете — Херкулес или черния ми кон, дето го купих от бедния Раджли, дето загина при Монтерей. Той ще ви хареса още повече. Той е най-хубавият кон в цялата ни армия, капитане!

Майорът говореше ту на себе си, ту на мен, ту на конете, които внимателно изостряха уши.

— Добре, майоре — казах, — вземам черния. Благодаря ви!

Сетне се обърнах към Клелей:

— Лейтенант, кажете на момчетата да възседнат мулетата. Предавам ви командата над моя отред. Върнете се с полковник Клелей в лагера, пък аз ще отида до испанеца.

Последните думи прибавих шепнешком, на ухото на приятеля. Сетне добавих:

— Ще се върна вероятно не по-рано от утре по обяд. Не казвайте никому, че ме няма. Сам ще докладвам каквото трябва.

— Добре, а вие?

— Какво аз, Клелей?

— Ами… предайте поздравите ми…

— Да предам поздравите ви? И кому да ги предам?

— Разбира се на Мария Лъчезарна!

— Сериозно ли говорите?

— Моля ви! И то на най-хубав испанки език!

— С удоволствие, Клелей! Бъдете спокоен!

— Наистина ви моля, пуснете в ход най-отбраните изрази, които знаете на испански.

— Добре, добре, Клелей — усмихнах се, като забелязах силното смущение на приятеля.

Вече бях тръгнал, когато ми дойде наум да предам командата на лейтенант Окс, а на Клелей да предложа да ме придружава. Той с радост се съгласи. Като взехме със себе си Линкълн, Раул и пет-шест драгуни, се разделихме с приятелите. Те тръгнаха по Матакордерския път, а ние се изкачихме на хълма, отдето започваше пътеката, водеща към къщата на испанеца.

Когато стигнахме до върха, се обърнах към бойното поле. Студената кръгла луна осветяваше прерията, дето не се виждаха падналите войници. Гверилясите бяха прибрали своите, а американците лежаха заровени в корала. Но аз живо си представих как вълците вече бродят около оградата, как койотът рови с крака прясно натрупаната червена пръст.

* * *

Нощното пътуване през тропическия лес, когато месецът залива със светлина широките, сякаш направени от восък листа, когато вятърът не поклаща нито лист, когато пътят минава ту през тъмни сводове от клони и лиани, ту през открити, цъфтящи полянки, принадлежи към онези наслади, от които не бихме могли да се ползуваме в родината си.

Поезията на северноамериканския лес е съвсем друга. В тайнствената сянка на дъбовете, платаните и кленовете, в гласа на зимния вятър, шушнещ сред листата, в очертанията на острите скали и мрачните дремещи канари, в брилянтния блясък на сталактитите, в спокойното течение на студените тъмни реки се чете мистерията на мрачни събития и жестоки страсти. Върху природата лежи отпечатък от кървавата борба на червени и бели диваци — борба по-неумолима, отколкото с хищните зверове на девствените лесове. Във въображението ви се рисуват символите на войната — карабината и томахавката; сякаш чувате пронизителния, войнствен вик на индианците.

Съвсем други мисли ви вълнуват, когато се намирате в ароматния гъсталак на южноамериканския лес, дето ви осветява пътя кокуйо, а славеят изпълва гората със сладкогласна песен. Хиляди гледки и звуци, обладаващи тайнствена наркотична сила, като че ви опиват и приспиват с оня сън, в който се сънува любов.

Ние с Клелей вървяхме тихо напред. Изглежда, и нашите сурови спътници се бяха поддали на това настроение. Минахме мълчаливо реката.

— Колко е часът, капитане? — Клелей се пробуди изведнъж.

Погледнах часовника си.

— Десет и четвърт.

— Как мислите, дали господинът вече е заспал?

— Едва ли. Навярно ни очаква с безпокойство.

— Да, наистина. Това е много приятно.

— Как, приятно?

— Ами нали можем да се надяваме на вечеря. Нима не мислите за бифтека и чашата вино?

— Не съм гладен.

— А аз мечтая за кухнята на стария дон.

— Нима за кухнята, а не…

— Сега не. След вечеря — друга работа. Ей богу, в тази минута горя от страст по дебелата негритянка, готвачката на нашия дом, а съвсем не по дъщеря му, Мария Лъчезарна.

— Невероятно!

— След като вечерям, разбира се, ще променя чувствата си.

— Ах, Клелей, вие не сте способен да обичате!

— Прав сте, признавам.

— Не е ли истина, че мислите само за едно — възлюблената със светлите златисти къдри?

— За нищо друго. По памет не съм в състояние да я нарисувам…

— А аз, ако бях художник, не бих пропуснал нито една подробност. Виждам моята като жива — тъмните й очи като че отразяват блясъка на кокуйо, а дългите й черни коси се открояват на фона от листа!?

— Ей, капитане! Та очите й са сини като сапфири, а косите й съвсем не са черни!

— За кого говорите вие?

— За Мария Лъчезарна.

— Но това е друга работа!

Разсмяхме се над взаимното недоразумение.

Отново млъкнахме. Тишината се нарушаваше само от тропота на копитата и подрънкването на шпорите и оръжията.

Зоркият поглед на Линкълн различи тъмни фигури пред нас и ми съобщи за това. Заповядах да спрем.

— Кой е там? — извика Раул, познавач на тукашните места. Той вървеше пред нас като водач.

— Приятел — се чу отговор.

— Елате — извиках аз.

Човекът се приближи. Познах в него водача, когото по-рано ни беше дал дон Розалес. Той ми връчи записка. Като излязохме на откритото място, аз я разгънах, но не можах да я прочета при светлината на луната, тъй като беше написана с молив. Зрението на Клелей не се оказа по-добро от моето.

— Почакайте — каза водачът, като отстъпи в тъмната сянка на дърветата. Той сне широкото си сомбреро, похлупи с него летящо кокуйо — светещо насекомо на тропиците — и ми го подаде. „Не хапе“, успокоително ми каза той. Взех блестящото със златистозелена светлина насекомо и го поднесох към хартията, но буквално нищо не можах да прочета при тази слаба светлина.

— Та тук трябват най-малко цяла дузина — казах на водача.

— Не, господине, едно е достатъчно. Ето тъй — възрази той, взе насекомото и полека го притисна до хартията. То засвети ярко, изведнъж образува върху хартията светъл кръг няколко сантиметра в диаметър.

Наведох се към писмото и прочетох следните няколко думи, написани на испански:

„Съобщих за положението ви на американския командир.“

— От дон Розалес?

— Да, сеньор.

— Благодаря, приятелю. Вземете за услугата — връчих му златна монета.

— Напред!

Възобнови се дрънкането на шпорите и тропотът на копита и ние продължихме пътя си сред мрачните дървета.