Майн Рид
Стрелците в Мексико (12)

Глава XI
В ЗАСАДА

Когато излязохме на високото, от другата страна на реката, пред нас се разгърна великолепна картина.

Слънцето, което клонеше към залез, сияеше в съвършено безоблачното небе. Не бе останала следа от облаците — всички те бяха изчезнали далече на юг, към горите на Гондура и Табаско.

Под краката ни се разстилаше прекрасна зелена равнина, която се ограничаваше на хоризонта с тъмната линия на гората. Тук-там по разкошните ливади се виждаха живописни групи от храсти и дървета. В средата се забелязваше малко ранчо, обиколено с висок плет. Очевидно това бе коралът, за който ни споменаваше дон Розалес.

На известно разстояние от тази къщица пасяха хиляди животни. По петнистите ребра и дългите вирнати рога се познаваше, че са прочутите испански бикове. Някои от тях се събираха между дърветата или лежаха на сянка. Завързаните за тях звънчета звъняха весело, макар и бавно-бавно. На същото място имаше стотици коне и много мулета. Няколко вакеро, облечени от глава до пети в кожа, се скитаха по всички посоки със своите бързоноги мустанги.

От корала избяга на свобода див бик. Двамата вакеро с бързината на вятъра се понесоха след него, като размахваха над главите си ласата. Спряхме се и започнахме да следим с интерес тази живописна гонитба.

Разяреният бик премина на петдесет крачки от нас. Преследвачите му бяха близко. Един от тях хвърли ласото, което се изви красиво във въздуха и обви единия рог на животното. Вакеро се спря; ласото се обтегна, задържа бика, но се изплъзна. Вторият вакеро се прицели по-добре: примката на неговото ласо обви двата рога. Тогава вакеро с бързината на мисълта обърна коня си, пришпори го и се понесе назад. Привързаното за седлото въже се изопна и затрепера като струна. Поваленият бик лежеше неподвижно на тревата. Но той още не беше победен. Оглеждаше се с налети от кръв очи и изведнъж скочи отново на крака, с яростен рев се спусна върху вакеро. Но той вече се беше приготвил за това нападение и заби пак шпори в хълбоците на своя мустанг. Бикът се затече след него, като се спъваше, когато въжето се обтягаше, и едва не падаше на земята.

Изведнъж вакеро обърна коня си и се спусна под прав ъгъл на предишното направление. Бикът пак се повали, но веднага скочи и с двойна ярост продължи преследването.

Приближи се пак първият вакеро: неговото ласо обви тоя път краката на бика, който след това съвсем се повали и лежеше като мъртъв. Единият вакеро дойде до него и предпазливо разплете въжетата: животното беше свободно. Изправи се на крака, огледа се смирено и безропотно се съгласи да се върне в корала.

Започнахме да се спускаме от хълма и щом ни видяха, пастирите спряха своите мустанги. Очевидно те се уплашиха — пък и не бе чудно: навярно никога не бяха виждали коне, по-големи от техните малки мустанги, а нашият майор на огромния си кон приличаше на фантастичен великан.

— Като че ли ще офейкат — забеляза Линкълн, — без тях по-лесно ще уловим вятъра, отколкото мулетата. Няма ли да разрешите, капитане, да застреляме мустанга на единия от тях?

— Не, жалко е! Дали да изпратя напред водача? — съветвах се със себе си. — Но не, ще излезе много миролюбиво. Господин майор, няма ли да бъдете тъй добър да спрете тези юнаци?

— Какво говорите? — изплаши се майорът. — Моят Херкулес пълзи като костенурка, къде мога да ги стигна!

Лъжеше. Херкулес можеше да лети с бързината на вятъра.

— Тогава нека мистър Клелей седне на вашия кон. Уверявам ви, без помощта на тези мексиканци няма да хванем нито едно муле.

Всички очи бяха отправени към майора. Той отведнъж се проникна от важността на своята мисия и се съгласи да отиде, като заповяда на своя негър Док да го последва.

Беше очевидно, че майорът внушаваше на мексиканците повече страх, отколкото целия наш отред. Когато Блосъм се спусна към тях в галоп, извиках с всички сили:

— Стойте! Ние сме приятели!

Но вакеро пришпориха мустангите и с всичка сила се понесоха към корала, сякаш се спасяваха от смърт.

Майорът се носеше като стрела след тях: зад него препускаше Док, държейки в едната ръка кошницата, от която започнаха да се сипят разни закуски.

Като измина около километър, Херкулес бързо започна да настига мустангите, а Док остана назад. До ранчото оставаха само триста метра, когато изведнъж майорът спря Херкулес, обърна го и бързо се спусна назад, като се обръщаше често към оградата.

Пастирите не се спряха, както очаквахме, а пресякоха прерията и изчезнаха сред дърветата на противоположния край.

— Какво става с Блосъм? Дали не му се е спукала някоя артерия? — извика Клелей.

* * *

— Какво има, господин майор? — попитах запъхтелия се като тюлен Блосъм.

— Какво има ли! — повтори раздразнено той, като придружи думите си с най-силни проклятия. — Какво, право в засадата ли да вървя? Цялата ограда е препълнена!

— От кого?

— От неприятели. Видях най-малко дузина жълти муцуни! Само да отида по-наблизо и биха ме надупчили като решето.

— Вероятно са били мирни ранчеро.

— Казвам ви, че тук има засада. Онези двамата са искали да ни примамят, ето техния план.

— Ех, какво да се прави! Ще прегледаме корала дали няма да бъде възможно да вкараме там мулетата.

Хвърлих се с отреда напред. Страшната ограда беше най-обикновен корал; в единия ъгъл имаше жилище от колове, дето се пазеха хамутите. На прага видяхме жалък стар замбо, единственото живо същество зад цялата ограда. Въображението на майора го бе умножило на дванадесет!

Видях, че ако успеем да вкараме мулетата зад оградата, ще можем да ги изловим всичките. Разтворихме вратите и започнахме да действуваме. Построих отреда 8 колона, която огради в полукръг стадото. По този начин успяхме постепенно да приближим мулетата към корала: при това си служихме с малки камъни и ускорявахме работата с подвиквания. Джек беше особено усърден помощник.

Стадото приближи на петдесет крачки от вратата, когато чухме тропане на много конски копита. Чу се рязък звук от кавалерийски рог, който се сля с див вик, сякаш отред индиански войни се хвърляше върху врага.

Очите на всички се обърнаха веднага нататък, отдето идеше всичкият този шум, и ние с тревога видяхме тълпа конници, която се носеше като стрела към нас.

Познах от пръв поглед, че са гвериляси: това се виждаше по живописните им дрехи, по оръжието и по разноцветните значки на шапките им.

В първия момент бяхме поразени като от гръм.

Заповядах на тръбача да даде сигнал, за да се съберат войниците в центъра. Цялата линия се спусна към вратата на оградата, но изплашените мулета ни изпревариха и задръстиха прохода.

— Напред! Смърт на янките! — викаха приближаващите се врагове.

Някои войници гонеха с щикове мулетата, които започнаха да се мятат, създавайки нова опасност.

Изкомандвах „бий!“

Чу се безпорядъчен, но верен залп, след който пет-шест седла се оказаха празни. Но преди моите хора да успеят да напълнят повторно пушките си, гверилясите дойдоха толкова близко, че нашето положение стана почти безизходно. Не можехме да се скрием зад оградата, понеже мулетата продължаваха да ни заграждат пътя.

Освободих коня от негъра, който го яздеше, и скочих на него. Около мен се събраха най-добрите войници — Линкълн, Чен, французинът Раул. Те решиха с късите си щикове да срещнат кавалерийската атака. Не успяхме да напълним отново пушките си.

Видях, че един от добрите войници, немец, бе останал назад от другите и се намираше в опасност. Препуснах към него на помощ, но един от двамата гвериляси, които го нападнаха, проби черепа му със своята пика. Гверилясът остави пиката си, но сабята от Виктория му попречи да намери свободното си копие.

Другарят му се хвърли върху мен, горейки от жажда за отмъщение. Неговата пика беше вече на един метър от гърдцте ми, когато се чу изстрел и той изведнъж размаха ръце, и се повали мъртъв на гърба на коня си.

— Браво, Джек! Де си се научил на това? Отлично извършено! — чух през шума на битката гласа на Линкълн.

В това време видях един гвериляс, въоръжен със сабя. Владееше я с голямо изкуство.

— А, господин капитан! Още ли живеете! А аз мислех, че съм успял да свърша с вас.

— Подлец! — извиках, като познах Дюброк.

Сблъскахме се при пълен ход, но понеже моят кон не беше боен, аз само успях да отблъсна неговия удар. Срещнахме се повторно и двамата подбуждани от ненавист, но моят кон пак се дръпна настрана, изплашен от неговата блестяща сабя, и преди да успея да го задържа, ме отнесе при самата стена на корала. Като се обърнах, видях, че сме разделени от мулетата, които бяха излезли от корала и избягали на открито. Войниците вече се бяха промъкнали в оградата и техните куршуми започнаха да свирят из въздуха. Ние с Дюброк си разменихме погледи, пълни с нетърпелива ненавист; той обърна коня си и се спусна след бягащите свои другари, които вече отстъпваха и се отдалечаваха извън пределите на нашите изстрели.