Майн Рид
Стрелците в Мексико (10)

Глава IX
МЕКСИКАНСКИ ОБЯД

— Влезте, сеньори — произнесе дон Розалес, като дръпна завеската на входа на ранчото. — Седнете, сеньори, ей сега ще се върна. — С тези думи стопанинът изчезна през вратичката, отчасти скрита от очите на наблюдателя с плътна тръстикова рогозка.

— Много изящно — забеляза полугласно Клелей, като оглеждаше стаята.

— Изящно, дявол да го вземе! — потвърди майорът.

Докато Клелей се възхищаваше от мебелите от розово дърво, арфата, диваните, меките килими, аз бях погълнат от други мисли.

— За какво се замислихте, капитане? — обърна се към мен Клелей.

— За нищо…

— А, значи за онези нимфи, които гледахте тайно в басейна. Но де са те?

— Какви нимфи? — осведоми се майорът, който досега още не знаеше добре същината на водното приключение.

В това време дон Розалес завика отвън:

— Франциско, Роман, слагайте обеда, по-скоро!

— Кого вика той? — зачуди се майорът.

Наглед цялата къща беше само от тази стая, в която стояхме ние. От погледите ни беше скрита само малка веранда, дето току-що излезе стопанинът, но беше толкова малка, че едва ли там можеха да се намират слугите, които той викаше. По-далеч, в сянката на маслиновите дървета, имаше две по-малки постройки, също прозрачни. Но там не се виждаше никой. А по-нататък започваше гората. Каква беше тази загадка? Къде се изгубиха нимфите? Отде трябва да се явят Роман и Франциско?

Чу се звън на звънче. Дон Розалес ни попита през стената кой какви ястия обича. Предоставихме избора на него.

— Що за дяволщина! — извика майорът. — Той може да достави всичко, каквото пожелае, като тропне с крак по земята или като позвъни със звънчето!

Това възклицание беше предизвикано от появата на пет или шест спретнато облечени слуги, които носеха разни ястия. Те влязоха през малката врата; но как така бързо попаднаха тук?

Майорът произнесе най-ужасното проклятие и прибави с дрезгав шепот: „Това е мексикански Аладин!“

Да си призная, и аз бях поразен. Слугите излизаха и се връщаха с нови ястия. Скоро масата започна буквално да пращи под тежестта на изобилния обед, сервиран в сребърни, масивни съдове!

— Да пристъпим към обеда, сеньори; страх ме е само, че няма да останете доволни от моята кухня: тя може да бъде наречена изключително мексиканска.

Да наречем обеда лош би значило да излъжем и да не се съгласим с твърдението на майор Джордж Блосъм, който и по-късно си спомняше за него като за най-добър в живота си.

Най-напред супа от костенурки.

— Може би вие бихте предпочели жулиен или вермишел? — попита дон Розалес.

— Не, супата е отлична — отговорих от името на всички, като неволно взех ролята на преводач, тъй като стопанинът през всичкото време говореше на испански.

— Опитайте агваката, това придава особен аромат на супата.

Слугата ни обиколи с чиния, в която бяха поставели продълговати плодове с маслинен цвят, големи колкото круша. Но за нашия северен вкус прелестта на агваката се оказа неуловима.

След това се яви риба с необикновено нежен вкус и други ястия, често съвсем непознати за нас, но вкусни и пикантни. Майорът, когото дон Розалес величаеше със „Сеньор колонел“ (полковник), не пропускаше ни едно ястие, като се стараеше да обогати своите гастрономически познания.

— Puchero, сеньор колонел?

— Благодаря ви — и майорът опитваше puchero.

— Опитайте малко chile relleno.

— С удоволствие! Ах, дявол да го вземе. Гори като огън!

— Pica, pica! — подсмиваше се домакинът, когато гледаше забавните гримаси на майора, непривикнал на шушулковия пипер. — Полейте го с чаша кларет. Ей, донесете чаша Йоханесбергер! Може би някой от сеньорите желае шампанско? Опитайте, сеньор колонел, това quisado de la pato.

— Благодаря ви! Оше ми пари онази проклетия.

— Как мислите, дали разбира английски? — ме попита шепнешком Клелей.

— Едва ли.

— В такъв случай на всеослушание заявявам, че този старец, е много мил човек. Той би трябвало да се сражава в нашите редове, нали, господин майор?

— Да, аз бих желал неговата кухня да бъде по-близо до нашия лагер — съгласи се майорът.

— Сеньор колонел, няма ли да обичате pasteles de Montezuma?

— Моля ви се! Хм! Но не разбирам какво е това във всеки случай много е вкусно.

— Позволете ми сега, сеньор колонел, да ви предложа парче guana.

Майорът го погледна учудено.

— За какво говори той? Да не е за игуана?

— Разбира се.

— Е, покорно благодаря! Не съм любител на гущери.

— Хайде, господин майор, опитайте и ни кажете — рече Клелей.

— Вие сте като аптекаря, който отровил кучето, за да изпита действието на своите церове. Впрочем, какво пък. Нали и други го ядат, нашият стопанин, например? Да го опитаме. Превъзходно! По-вкусно от пиленце! — Майорът направи чест на игуаната.

— Препоръчвам ви и ортолаповия пастет; тези птици сега са в сезон.

Майорът се отнесе съчувствено, понеже това беше неговото любимо ястие, и в най-късо време успя да унищожи порядъчно количество от него.

Най-после бе донесен десертът: разни торти, кремове, желе, бланманже, портокали, ананаси, грозде, банани, смокини, фурми затрупаха масата. И ние просто и досега не знаехме откъде, от кой рог на изобилието пристигаха тези вълшебни неща!

— Изпийте, сеньори, по чашка кюрасо. Сеньор колонел, за ваше здраве. Може би, вие бихте предпочели майорка?

— Благодаря ви, сър.

— Или Pedro Ximenes? Имам бутилка старо Pedro Ximenes.

— Каквото обичате, драги дон Розалес, каквото обичате.

— Рамон, донеси. Вземи и две-три бутилки мадейра със зелен печат.

— Ей Богу, този стар господин е вълшебник — весело забеляза майорът.

„Би ми се искало да извади от земята нещо друго, а не вино“, си помислих аз недоволно от това, че девойките още не се появяваха.

Слугата разнасяше кафето.

— Пушите ли сеньори? Желаете ли хавана? Един приятел ми изпраща от Куба. А ето местни cigaritto, но аз не ви го препоръчвам.

Майорът си избра хавана. Аз започнах да се страхувам, че мексиканският хидалго тъй и ще ни изпрати, без да ни запознае с дъщерите си. А мен тъй ми се искаше да видя още веднъж очарователните създания, особено брюнетката, която ми направи дълбоко впечатление. Странна е тайната на любовта! Моето сърце беше вече направило избор.

Размишленията ми бяха прекъснати от гласа на дон Розалес, който ни канеше да се присъединим към дамите в гостната. Скочих така, че едва не съборих масата.

— Къде бягате! — попита Клелей. — Нима не искате да се запознаете с дамите?

— Той каза, че те са в гостната — пошепна майорът с подозрителен шепот, — но къде се помещава гостната? В изправност ли са револверите ви?

— Как не ви е срам, господин майор!

* * *

Загадката се разясни — видяхме водеща надолу стълба.

— Позволете ми да ви заведа, сеньори, в моето подземие — каза испанецът, — аз съм наполовина подземен жител. Тук се спасяваме от жегата и от ураганите.

Спуснахме се след него. Само лейтенант Окс отиде да нагледа войниците.

Озовахме се в ярко осветена зала. Подът представляваше скъпа мраморна мозайка. Стените бяха светлосини и украсени с отлични картини; тук се срещаше дори четката на Мурильо. От тавана висяха полилеи с рядка оригинална форма; в тях бяха поставени восъчни свещи. Наоколо имаше вази с изящни изкуствени цветя. Широки огледала отразяваха цялата обстановка, сякаш се намирахме в блестяща редица от стаи. Нашият домакин се приближи до едно от огледалата и натисна пружина. Огледалото се отмести навътре и домакинът ни предложи да преминем в „главната“ гостна, която се оказа още по-разкошна от първата. Стояхме ослепени от окръжаващото ни богатство. Дон Розалес отвори странична врата и повика:

— Деца, елате тук!

Чухме шумолене на копринени рокли, леки стъпки и женски гласове. Влязоха сеньора Розалес, а след нея двете й красиви дъщери, героините на днешното приключение. Те се спряха за минута да ни разгледат.

— Нашият спасител! — извикаха и се хвърлиха към мен, паднаха на колене и започнаха да ми целуват ръцете. Тяхното вълнение и допирането на нежните им ръце накара кръвта ми да закипи. Но това беше от тяхна страна чисто детски, искрен порив, желание да изразят своята благодарност.

Дон Розалес в това време представи Клелей и майора на съпругата си — донна Жоакина, — след това поведе девойките за ръце и ги представи, като свои дъщери, Гвадалупа и Мария de la Lux (лъчезарна).

— Мамо — обърна се към жена си, — както виждаш, сеньорите още не са изпушили цигарите си, разреши им да пушат тук!

— От все сърце.

— Може би ще се присъедините към нас? — казах. — Аз съм чувал, че това е обичай тук?

— Този обичай не съществува вече — възрази дон Розалес, — младите мексиканки, напротив, се срамуват да пушат.

— Да, ние не пушим! — каза Гвадалупа на английски.

— Ехе! Кой ви научи да говорите английски?

— Ние говорим много лошо. Учи ни един американец — дон Емилио.

— Американец?

— Да, сеньор — каза дон Розалес, — наскоро у нас беше на гости един господин от Вера-Крус.

Стори ми се, че нашият стопанин не желае да говори повече за това, а същевременно почувствувах внезапно и дори мъчително желание да науча повече подробности за американеца дон Емилио и за неговите отношения с нашите нови приятели…

Що се отнася до майката, тя очевидно беше поклонница на пушенето, понеже запали малка, прилична на патрон цигара, като я поднесе със златни щипци до горещите въглени.

Като изпусна дим няколко пъти, сеньората предложи на майора да последва нейния пример. Не желаейки да се покаже нелюбезен, той взе cigaritto, но не знаеше как да я свие. Момичетата лукаво следяха безплодните опити на майора; по-малката не се стърпя и се разсмя.

— Позволете, сеньор колонел — донна Жоакина направи бързо cigaritto.

— Дръжте за този край. Suave, suave, да не я смачкате! Сега запалете.

Майорът запуши най-енергично.

Той не забеляза как огънят стигна до пръстите му; като се опари, дръпна ръката си, при което скъса обвивката и пое в устата си заедно с дима стрит тютюн. Започна да кашля и да киха много комично.

Девойките, подстрекавани от шегите на Клелей, се разсмяха високо, а майорът със сълзи на очи акомпанираше на кашлицата си с най-разнообразни проклятия.

— Не желаете ли още, сеньор колонел? — с усмивка му каза донна Жоакина.

— Не, госпожо, най-покорно благодаря!

По-нататъшният разговор решихме да водим на английски. Случи се, че Гвадалупа никак не можеше да ни накара да разберем една нейна английска фраза.

— Бих искала по-скоро да се върне нашият брат, той много по-добре говори английски — каза тя.

— А де е той сега?

— Във Вера-Крус.

— А кога очаквате да се върне?

— Тази вечер.

— Да — добави донна Жоакина на испански, — той отиде за няколко дни при един свой приятел и днес трябва да се върне.

— Но как ще се измъкне от там? — извика майорът.

— Защо, сеньор? — девойките побледняха.

— Та той не може да се промъкне през веригата — продължаваше да откровеничи майорът.

— Какво значи това, капитане, обяснете! — изплашено се обърнаха към мен сестрите.

Виждах, че не можеше вече да се крие. Майорът развали всичко.

— Страх ме е, че вашите очаквания няма да се оправдаят Брат ви няма да се върне днес.

— Но защо?

— Нашите войски са обсадили града и съобщенията с него са прекъснати.

Ако в гостната на дон Розалес би влетяла граната, казах си, не би зашеметила толкова семейството му, както това съобщение. Живеейки като отшелници, те бяха чували, наистина, че се започва война между Мексико и Съединените щати, но Щатите се намираха далеч зад Рио-Гранде. Макар да достигаха до слуха им топовни гърмежи от крепостта Сан-Хуан, те и не подозираха, че градът е обсаден откъм сушата. Отчаянието им, когато научиха цялата истина, не можеше да се опише. Нали градът щеше да бъде бомбардиран от американците!

Донна Жоакина кършеше ръце и призоваваше светата Дева. Сестрите прегръщаха майка си и дон Розалес и се обливаха в сълзи. „Бедният Нарцисо! Бедното ни братче! Те ще го убият!“

Вратата изведнъж се разтвори и един слуга се втурна с вик: „El norte! El norte!“