Стивън Кинг
Момичето, което обичаше Том Гордън (2)

ПЪРВИ ИНИНГ

Майка й и Пийт си дадоха малка почивка, когато извадиха своите раници и плетената кошница на Куила от багажника на колата; Пийт дори помогна на Триша да сложи своята раница на гърба, като затегна една от каишките, и тя за момент глупаво си помисли, че нещата са вече добре

— Деца, у вас ли са дъждобраните? — попита мама, поглеждайки към небето. То все още бе синьо, но облаците се сгъстяваха на изток. Беше много вероятно да вали, но може би не толкова скоро, че Пийт със задоволство да мрънка, че е намокрен до кости.

— Моят е тук, мамо! — изчурулика Триша със своя „о-боже-тенджери за готвене без вода“ глас.

Пийт изсумтя нещо, което може би означаваше да.

— Торбите с обяда?

Положителен отговор от Триша; ново изсумтяване на Пийт.

— Добре, защото няма да деля своя с никого.

Тя заключи колата, после ги поведе през мръсния паркинг към една табела, на която пишеше „Пътека запад“ със стрелка отдолу. На паркинга имаше още десетина коли, но всички с номера от други щати.

— Спрей срещу насекоми? — попита мама, когато наближиха туристическата пътека. — Триш?

— У мен е! — изчурулика тя, не съвсем сигурна, но не искаше да спира обърната с гръб към майка си, за да не претършува раницата й. Това със сигурност щеше да накара Пийт да започне отново. Ако обаче продължаваха да вървят, Пийт можеше да види нещо, което би го заинтригувало или разсеяло. Миеща се мечка? Може би сърна? Динозавър също щеше да е добре. Триш се изкикоти.

— Какво смешно има? — попита мама.

— Просто си мислех нещо — отговори Триша, а Куила се намръщи — „мислех си нещо“ бе израз на Лари Макфарлънд.

— Добре, деца, да вървим — каза Куила. — И си отваряйте очите.

— Мразя да ходя — почти изръмжа Пийт. Беше първото ясно изговорено нещо, откакто излязоха от колата, и Триша си помисли: „Моля те, господи, изпрати нещо. Сърна или динозавър, или НЛО. Защото, ако не го направиш, те отново ще започнат караницата.“

Господ не изпрати нищо освен няколко комара-скаути, които несъмнено скоро щяха да докладват на главната армия, че пристига прясно месо. Докато стигнаха табелата с надпис „Станция Норт Конуей 5,5 мили“, и двамата вече бяха напълно погълнати от спора си, забравили за гората, забравили за нея, забравили всичко друго освен себе си. Бла-бла. Бла-бла. Това е, мислеше Триша, някакъв болен начин за общуване.

Беше престъпно, защото пропускаха действително прекрасни неща. Сладкият мирис на смола например и това, как облаците се стелеха толкова ниско — не приличаха толкова на облаци, колкото на влачещ се белезникавосив дим. Триша смяташе, че само възрастен може да избере за свое хоби нещо толкова скучно като ходенето, макар че тук, в планината, наистина й харесваше. Тя не знаеше дали Пътеката на Апалачите е така добре поддържана по цялото си протежение — навярно не — но ако беше така, Триша разбираше защо хора, които нямаха нищо по-добро за правене, решаваха да извървят всичките тези мили разстояние. Беше като да ходиш по широк, криволичещ булевард през гората — непавиран, но достатъчно лесен за ходене. Имаше дори малка беседка с помпа за вода и надпис, на който се четеше: „Водата е добра за пиене. Моля, напълнете помпата за следващия турист.“

Триша имаше бутилка с вода в раницата си — от онези, големите, с винтова капачка — но внезапно й се прииска да получи от ръждивото гърло на помпата глътка студена, прясна вода. Щеше да пие и да си представи, че е Билбо Бегинс на път към планината Мисти Маунтинс.

— Мамо? — извика тя иззад тях. — Моля те, може ли да спрем за минута…

Тя дори не я чу.

— Да си намериш приятели изисква някакво усилие, Пийт — казваше майка й. — Не можеш просто да стоиш и да чакаш момчетата да дойдат при теб.

— Мамо? Пийт? Моля ви, може ли да спрем само за…

— Ти нищо не разбираш — каза той с омраза. — Нямаш никакво понятие. Не зная как са били нещата, когато си била в училище, но сега са доста по-различни.

— Пийт? Мамо? Мами? Там има помпа…

Всъщност там имаше помпа, тъй като помпата вече беше зад тях и оставаше все по-назад.

— Не мисля така — оживено отвърна майка й, напълно погълната от спора. Триша си помисли: „Нищо чудно, че го ядосва.“ После с тъга: „Те дори не знаят, че съм тук. Невидимото момиче, това съм аз. Можех и да си остана вкъщи.“ Един комар засвири покрай ухото й и тя с раздразнение се плесна по главата.

Стигнаха до мястото, където пътят се разделяше на две. Основното разклонение — вече не с широчината на булевард, но все още доста голямо — отиваше на ляво, маркирано с табела „Норт Конуей 5,2 мили“. Другото разклонение, по-тясно и обрасло с трева, водеше към „Кезар Нотч 10 мили“.

— Хора, пишка ми се — извика Невидимото момиче, но, разбира се, никой от двамата не й обърна внимание. Те просто поеха по разклонението, което водеше към Норт Конуей, като вървяха един до друг като влюбени и същевременно спореха като най-непримирими врагове. „Трябваше да си останем вкъщи — мислеше Триша. — Те можеха да се карат и вкъщи, а аз щях да си чета някоя книга. Може би пак «Билбо Бегинс» — една история за хора, които обичат да се разхождат из гората.“

— Кой го е грижа, отивам да пишкам — намуси се тя и навлезе по пътя за Кезар Нотч. Тук боровете, които бяха стояли скромно встрани от главния път, се сгъстяваха, протягайки своите синьо-зелени клони, а под тях имаше и храсти — все по-нагъсто и по-нагъсто. Тя се огледа за лъскави листа, признак за отровен бръшлян, отровен дъб или отровна смрадлика, но не видя нито едно… Да благодарим на Бога за малките добрини. Майка й бе показала снимки на тези растения и я бе научила как да ги разпознава преди две години, когато животът им бе по-прост и щастлив. В онези дни бяха бродели из горите доста по-рядко.

При една от разходките майка й също я бе научила как да ходи по малка нужда в гората. Тя започна с думите:

— Най-важното нещо — може би единственото важно нещо — е да не го направиш върху отровен бръшлян. Виж. Гледай ме и го направи по същия начин.

Сега Триша се огледа и в двете посоки, не видя никого, но реши да се поприкрие зад някой храст. Пътят за Кезар Нотч изглеждаше слабо използван — в сравнение с широкото платно на главния път — но тя все пак не искаше да клекне насред него. Щеше да е неприлично.

Тя излезе от пътя в посока на разклонението за Норт Конуей и все още можеше да ги чуе как се карат. По-късно, когато бе ясно, че се е загубила, и се ужаси, че може да умре в гората, Триша си спомни последната фраза, която чу ясно, произнесена от обидения глас на брат й:

— … не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!

Тя измина няколко крачки по посока на гласа му, заобикаляйки внимателно няколко къпинови храста, макар че бе с дънки, а не с къси панталони. Спря се, погледна назад и осъзна, че все още можеше да види пътя за Кезар Нотч… Което означаваше, че всеки идващ по него ще я види клекнала, с полусмъкната раница на гърба и шапка „Ред Сокс“ на главата. Притес-голо-дупно, както щеше да каже Пепси (Куила Андерсън казваше, че в речника срещу думата „вулгарно“ може да стои снимката на Пенелопа Робичод).

Триша слезе по един хълм, маратонките й се хлъзгаха по миналогодишната шума, и когато стигна долу, вече не виждаше пътя за Кезар Нотч. Добре. От другата посока, право напред през гората, тя чу гласа на мъж и смеха на момиче — туристи по главния път, и то съвсем наблизо. Когато си разкопча дънките, хрумна й, че ако нейната майка и брат направят пауза в „ох-толкова-интересния си разговор“ и се обърнат назад да видят как е сестричката им, ще видят непознат мъж и жена вместо нея и може би щяха да се притеснят за нея.

„Господи! Накарай ги да мислят за нещо друго няколко минути. За нещо друго освен за себе си.“

Трикът, който майка й бе показала в онези по-добри времена преди две години, не беше как да пикаеш в гората — момичетата можеха да го правят не по-зле от момчетата — а да го направиш, без да си намокриш дрехите.

Триша се хвана за ниския клон на близкия бор, клекна, после пъхна свободната си ръка между краката си и издърпа панталоните и долните си гащета напред, извън стрелковата линия. Един комар засвири кръвожадно около лявото й ухо, но тя нямаше свободна ръка, за да го плесне.

— Ох, комплект тенджери за готвене без вода! — каза ядосано, но й стана смешно, възхитително глупаво и смешно, и тя се разсмя. В мига, в който започна да се смее, започна и да пикае. Щом свърши, огледа се колебливо наоколо за нещо, с което може да се избърше и реши — това също бе израз на баща й — да не предизвиква съдбата. Разтърси се леко (като че ли това щеше да помогне) и вдигна дънките си. Когато комарът отново забръмча край лицето й, тя бързо го плесна и доволна погледна малкото петно кръв върху дланта си.

— Мислеше, че съм свързани ръце, а?

Триша се обърна назад към хълма, после се обърна отново, когато я осени най-лошата идея през живота й. Тази идея беше да тръгне напред, вместо да се връща назад към пътя за Кезар Нотч. Пътищата се разклоняваха под формата на буквата Y; тя просто щеше да прекоси разстоянието между разклоненията и да излезе пак на главния път. Просто като фасул. Нямаше риск да се изгуби, тъй като съвсем ясно чуваше гласовете на другите туристи. Наистина нямаше никакъв риск да се загуби.