Арчибалд Кронин
Цитаделата (33)

Глава първа

Започнаха да търсят пациенти. Това беше гадна работа — с върхове на безумни надежди, последвани от още по-безумно отчаяние. Тормозен от чувството, че е претърпял три провала — така поне разглеждаше Андрю последователното напускане на Бленли, Аберлоу и Комисията, — той мечтаеше най-после да докаже на какво е способен. Но общият им капитал, увеличен през последните месеци чрез старателно спестяване, когато той имаше сигурна заплата, не надхвърляше шестстотин лири. Въпреки че посещаваха медицинските агенции и опитваха всяка възможност, предложена в колоните на вестник „Ланцет“, явно беше, че тази сума едва ли е достатъчна за купуването на клиентела в Лондон.

Никога нямаше да забравят първата си делова среща. Доктор Брент от Кадоган Гардънс се оттегляше и предлагаше хубава сбита практика, подходяща за добре квалифициран джентълмен. На пръв поглед възхитителен шанс. Едно екстравагантно такси — поради опасенията им, че някой по-бързо ще грабне кокала — ги откара при доктор Брент, който се оказа беловлас, приятен, почти миниатюрен човечец.

— Да — каза скромно доктор Брент, — мястото е добро, къщата също. За преотстъпката ще искам само седем хиляди лири. Ще изкара още четирийсет години, а наемът за земята е само триста лири годишно. Колкото за практиката, мисля както обикновено — двугодишния среден доход. Е, какво ще кажете, доктор Менсън?

— Много добре! — кимна тежко Андрю. — Ще ме препоръчате на пациентите, нали? Благодаря ви, доктор Брент. Ще го обсъдим.

Обсъдиха положението над чаша чай за по три пени в „Бромптън роуд лайънс“.

— Седем хиляди за преотстъпката! — Андрю късо се изсмя. Вдигна шапката над челото си и постави лакти на мраморната маса. — Доста е идиотско, Крис. Как тия старци се държат със зъби и нокти. И не можеш ги откърти, ако нямаш пари. Не е ли това проклятието на нашата система? Но колкото и гнила да е, аз я приемам. Само почакай! Отсега нататък ще се заема с въпроса за парите.

— Дано се откажеш — усмихна се тя. — Може да се каже, че сме сравнително щастливи и без тях.

— Няма да говориш така, когато запеем из улиците. Чек, моля, госпожице.

Поради своите високи титли той търсеше практика, която да не е свързана със застрахователни дружества и приготовляване на лекарства. Искаше да е свободен от тиранията на картите. Но с изминаването на седмиците вече беше готов на всичко, което предлагаше някакъв шанс. Оглеждаше райони за практика в Тълс Хил, Айлингтън, Брикстън и дори един в Кемдън Таун — покривът на манипулационната там течеше. Стигна до дълга дискусия с Хоуп, който го убеди, че при този малък капитал планът да наеме накрая някоя малка къща, да окачи табелката си и да разчита на щастието е равносилен на самоубийство.

И тогава, след два месеца, когато се бяха отчаяли, небето изведнъж се смили и разреши на стария доктор Фой да умре безболезнено в Падингтън. Некрологът за доктор Фой — четири реда в „Медикъл джърнал“ — привлече вниманието на Андрю. Вече загубили надежда, отидоха и на Чесбъроу терас 9. Видяха къщата — висока, оловносива гробница с манипулационна от едната страна и тухлен гараж отзад. Запознаха се с книжата, от които личеше, че доктор Фой е печелел може би около петстотин лири годишно, главно от прегледи с даване на лекарства, при хонорар три шилинга и шест пенса. Разговаряха с вдовицата, която срамежливо ги увери, че практиката на доктор Фой е сигурна, а някога е била чудесна, с голям брой „добри пациенти“, които идвали „през предния вход“. Благодариха й и излязоха без ентусиазъм.

— И все пак не знам — тревожеше се Андрю. — Пълно е с недостатъци. Мразя аптекарството. Районът е лош. Забеляза ли тия мухлясали пансиони в съседство? Но все пак е на границата на приличен район. При това ъглово положение. И главна улица. И почти на нашата цена. Година и половина изплащане. Много мило беше от нейна страна да каже, че ще ни остави мебелите от кабинета и манипулационната и всичко готово да се нанасяме — това са предимствата на практиката, когато предишният лекар е починал. Какво ще кажеш, Крис? Сега или никога. Да опитаме ли?

Кристин го погледна със съмнение. За нея Лондон бе загубил очарованието на откритието. Тя обичаше природата, а сега сред това сиво обкръжение се стремеше към нея с цялото си сърце. И все пак той така силно желаеше да има практика в Лондон, че тя нямаше сърце дори да се опитва да го разубеждава.

Бавно кимна.

— Щом искаш, Андрю.

На другия ден той предложи на адвокатите на госпожа Фой шестстотин лири вместо исканите седемстотин и петдесет. Предложението бе прието, чекът — написан. В събота, десети октомври, взеха мебелите от склада и се нанесоха в новия си дом.

Докато свършат с лудото пренасяне и се запитат колебливо в какво положение са сега, дойде неделя. Андрю се възползва от случая, за да произнесе една от онези свои лекции, редки, но досадни, при които приличаше на дякон от протестантската църква.

— Доста сме натясно, Крис. Дадохме и последния си грош, Ще трябва да живеем от това, което печелим. Един бог знае колко ще бъде то. Но това е положението. Ти, Крис, ще трябва да поизчистиш и подредиш нещата, да икономисваш…

За негов ужас тя избухна в плач, както си седеше бледа в голямата мрачна, все още непостлана и с мръсен таван стая.

— За бога! — хлипаше тя. — Остави ме на мира. Да икономисвам. Нима винаги не съм икономисвала за теб? Нима ти струвам нещо?

— Крис? — възкликна той втрещен.

Тя лудо се хвърли към него.

— Това е заради тази къща! Не разбрах навреме. Това мазе, тези стълби, тази мръсотия…

— Но, по дяволите, нали само практиката е от значение!

— Бихме могли да имаме малка хубава практика някъде в провинцията.

— Да! С рози край входа. По дяволите всичко…

Накрая той се извини за проповедта. После я прегърна през кръста и заедно отидоха да пържат яйца в проклетото мазе. Там той се опита да я развесели, като се преструваше, че това въобще не е мазе, а част от Падингтънския тунел и всеки момент може да мине влак. Тя вяло се усмихваше на насиления му хумор, но всъщност гледаше счупената кухненска мивка.

На другата сутрин точно в девет часа отвори манипулационната — бе решил: не трябва да отварям рано, за да не помислят, че съм прекалено нетърпелив. Сърцето му силно биеше от вълнение и очакване, по-голямо, отколкото в онази почти забравена сутрин, когато за пръв път в живота си отвори манипулационната в Бленли.

Стана девет и половина. Тревожно чакаше. Тъй като малката манипулационна, която имаше отделна врата към улицата, беше свързана с къс коридор с къщата, можеше да следи и кабинета, главната стая на наземния етаж, която не беше лошо подредена с бюрото, кушетката и приборите на доктор Фой — тук, според думите на госпожа Фой, идваха „добрите“ пациенти, като минаваха през главния вход. Фактически беше поставил две мрежи. Напрегнат като всички рибари, той чакаше да види какво ще му донесат те.

Но те не носеха нищо, нищо! Беше вече почти единайсет часът и още не беше дошъл нито един пациент. Групата шофьори на таксита, изправили се край своите коли на отсрещния тротоар, спокойно разговаряха помежду си. Табелката му блестеше на вратата под старата, поизтрита табелка на доктор Фой.

Внезапно, когато почти бе загубил надежда, звънецът на манипулационната издрънча остро и вътре влезе една увита с шал старица. Хроничен бронхит — веднага го позна, преди да е проговорила, по хремата и хриптенето. Нежно, много нежно той й каза да седне и я преслуша. Тя беше стар пациент на доктор Фой. Поговори с нея. В малката като кучешка колибка аптека няколко стъпала надолу по коридора, между манипулационната и кабинета, той приготви лекарството. И тогава, без нищо да пита, когато с трепет се готвеше да й поиска сумата, тя му даде парите: три шилинга и шест пенса.

Вълнението на този момент — радостта, истинското облекчение, които му дадоха тези сребърни монети в дланта му — беше просто невероятно. Като че ли това бяха първите пари, които бе спечелил в целия си живот. Затвори манипулационната, изтича при Кристин и й връчи парите.

— Първият пациент, Крис. Може би в крайна сметка това няма да е толкова лоша, стара практика. Както и да е, това ни осигурява обеда!

Понеже старият доктор бе умрял преди три седмици и през това време никой не го беше замествал, Андрю нямаше предвидени визитации. Трябваше да чака да го повикат. Междувременно, почувствал от настроението на Кристин, че сама иска да се пребори с домакинските неприятности, предиобеда той запълни с обиколка на квартала, с разглеждане на къщите от дългата редица долнопробни частни хотели, на покритите със сажди мрачни, дървени площади, на тесните конюшни, превърнати в гаражи; при едно внезапно завиване по Норт стрийт пред очите му се откри истински бордей. Заложни къщи, амбулантни търговци, сергии, кръчми, витрини, излагащи патентовани лекарства и ярки каучукови артикули.

Даде си сметка, че кварталът е западнал след онези дни, когато край боядисаните в жълто портали са се въртели колелата на кабриолетите. Беше гадно и мръсно и все пак се виждаше, че нов живот израства сред мухъла: строеше се нов жилищен блок, имаше няколко хубави магазина и сгради, а в края на Гладстън плейс беше прочутият магазин на Лориър. Дори той, който не знаеше нищо за женската мода, бе чувал за „Лориър“ и не беше нужно да види дългата редица от елегантни леки коли, чакащи пред безукорната сграда от бял камък без прозорци, за да се убеди, че и малкото, което знае за изключителността на магазина, е вярно. Стори му се странно, че „Лориър“ се намира сред тези забравени къщи. И все пак магазинът беше там със същата сигурност, с каквато на отсрещната страна стоеше полицаят.

Следобед завърши първата си обиколка, като посети най-близо живеещите доктори. Общо направи осем такива посещения. Само три от тях оставиха дълбоки впечатления у него: доктор Инс от Гладстън плейс, млад човек; Рийдър в края на Алекзандра стрийт и на ъгъла на Ройал Кресънт един възрастен шотландец, на име Маклийн.

Но начинът, по който те всички казваха: „О! Значи сте поели практиката на стария Фой?“ го подтискаше. Защо пък „поел“? — си мислеше той малко разсърден. Зарече се след шест месеца те да променят отношението си. Въпреки че Менсън беше вече трийсетгодишен и знаеше колко добре е да се сдържа, той все още мразеше снизхождението към него, както котките мразят водата.

Същата вечер в манипулационната дойдоха трима пациенти. Двама от тях платиха хонорара от три шилинга и шест пенса. Третият обеща да дойде пак в събота и тогава да уреди сметката. По такъв начин през първия ден от практиката си Андрю спечели сумата десет шилинга и шест пенса.

Но на другия ден не изкара нищо. А на следващия ден — само седем шилинга. Четвъртък беше добър ден; в петък имаше колкото да не е без хич, а в събота след празна манипулационна сутринта изкара седемнайсет шилинга и шест пенса вечерта, въпреки че пациентът, на когото бе дал кредит в понеделник, не удържа думата си и не дойде да плати.

В неделя, въпреки че не каза нищо на Кристин, Андрю мрачно направи поглед на седмицата. Беше ли страхотна грешка тази пропаднала практика с тази прилична на гроб къща, в която бе вложил всички техни спестявания? Какво му пречеше? Беше трийсетгодишен — да, над трийсет. Имаше титли. Имаше клинично умение и едно хубаво клинично изследване зад гърба си. И все пак едва получаваше достатъчно пъти по три шилинга и шест пенса, за да имат какво да ядат. Виновна е системата, ядосан мислеше той, тя е остаряла. Би трябвало да има някаква по-добра система, при която всеки да има шанс; да речем — о, да! Държавен контрол. После изпъшка, като си спомни доктор Бигзби и Комисията. Не, по дяволите, това е безнадеждно; бюрокрацията задушава индивидуалните усилия — тя ще ме смаже. Трябва да успея, по дяволите всичко, ще успея!

Никога преди финансовата страна на практиката не бе ангажирала така вниманието му. И нямаше по-добро средство, за да се превърне в материалист, от онези съвсем реални болки в стомаха — афоризмът беше негов, — които го придружаваха много дни в седмицата.

На около стотина крачки надолу по главната автобусна линия имаше малък магазин за деликатеси, собственост на една дебела дребна женица, натурализирана германка, която наричаше себе си Смит, но неправилното произношение и шипящото „с“ я издаваха, че е Шмид. Магазинчето на фрау Шмид беше типично континентално с тесния мраморен тезгях, по който стояха херинга в саламура, маслини в буркани, кисело зеле, няколко вида наденици, сладкиши, колбаси и едно чудесно сирене на име Либтауер. Магазинчето имаше и тази добродетел, че продаваше евтино. Тъй като парите в Чесбъроу терас 9 не бяха в излишък, а кухненската печка беше запушена древна развалина, Андрю и Кристин имаха доста вземане-даване с фрау Шмид. При добри дни си взимаха топли кренвирши и щрудел, при лоши обядваха херинга и печени картофи. Често влизаха вечер в магазина на фрау Шмид, след като внимателно бяха направили избора си през запотената витрина, и си излизаха с нещо вкусно в чантата.

Фрау Шмид скоро ги запомни. Особено й харесваше Кристин. Мазното й лице на сладкар се сбръчкваше и почти скриваше очите й под високия купол от руса коса, когато тя се усмихваше и кимаше на Андрю.

— Ш-ще се оправите. Ш-ще успеете. Имате добра жена. Тя е дребничка като мен. Но е добра. Ш-шамо малко почакайте — аз ш-ще ви пращам пациенти!

Зимата започна почти изведнъж, над улиците увиснаха мъгли, подсилени от дима, идващ от голямата гара наблизо. Не го приеха много сериозно, преструваха се, че трудностите ги забавляват, но никога през всичките години в Аберлоу не бяха изпитвали такива затруднения.

Кристин правеше всичко по силите си в борбата с тяхната студена казарма. Белоса таваните, сложи нови пердета в чакалнята. Налепи нови тапети в спалнята. Като боядиса старата сгъваща се врата в черно и златно, тя преобрази дневната на първия етаж.

Повечето от визитациите, колкото и малко да бяха, го отвеждаха в пансионите наоколо. Трудно му беше да събира парите си от такива пациенти: много от тях бяха дребнави, дори съмнителни личности, майстори в изкуството на измамничеството. Стараеше се да се хареса на мрачните съдържателки на пансионите. В тъмните коридори повеждаше разговори. Често казваше: „Нямах представа, че е толкова студено! Трябваше да си взема палтото.“ Или: „Трудно се придвижвам сега. Дал съм колата на ремонт.“

Сприятели се с полицая, който обикновено регулираше оживеното улично движение пред магазина на фрау Шмид. Името на полицая беше Доналд Стръдърз и още от самото начало се почувстваха съвсем близки, защото Стръдърз, също като Андрю, беше родом от Файф. В своя собствен стил полицаят обеща да направи каквото може за своя сънародник, като мрачно заяви:

— Ако някой някога бъде сгазен или убит тук, докторе, разчитайте на мен да ви го изпратя.

Един следобед, около месец след пристигането им, когато Андрю се прибра — беше обикалял аптекарите в района, питайки смело за една специална 10-кубикова спринцовка, каквато не вярваше някой от тях да има, а след това просто между другото се представяше като новия енергичен лекар от Чесбъроу терас, — изразът на лицето на Кристин го накара да почувства, че е станало нещо особено.

— Има пациент в кабинета — задъхано каза Кристин. — Тя влезе през главния вход.

Лицето му светна. Първият „добър“ пациент, който идваше при него. Може би започнаха по-добри времена. Приготви се и влезе делово в кабинета.

— Добър ден! С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, докторе. Госпожа Смит ме прати.

Тя стана от стола и се ръкува с него. Беше пълничка, добродушна жена с много грим, късо кожено палто и голяма ръчна чанта. Той веднага разбра, че е от ония проститутки, които обикалят в квартала.

— Да? — запита той, а очакванията му понамаляха.

— О, докторе — почтително се усмихна тя. — Моят приятел просто ми подари чифт хубави златни обици. И госпожа Смит — аз съм нейна клиентка — ми каза, че можете да ми пробиете ушите. Моят приятел много се страхува да не би някой да ми направи нещо с мръсна игла или кой знае, докторе.

Той пое дълбоко дъх. Наистина ли се бе стигнало дотук? Каза:

— Да, аз ще ви пробия ушите.

Извърши всичко внимателно, стерилизира иглата, напръска ушите с етилов хлорид и дори й сложи златните обици.

— О, докторе, беше чудесно — като се оглеждаше в огледалото на чантата си. — Нищо не усетих. Моят приятел ще остане доволен. Колко струва, докторе?

Таксата на „добрите“ пациенти на доктор Фой, колкото и митични да бяха, беше седем шилинга и шест пенса. Спомена сумата.

Тя извади от чантата си десетшилингова банкнота. Според нея той беше любезен, издигнат и много красив господин — винаги, кой знае защо, харесваше чернооките — и също така си помисли, докато той й връщаше остатъка, че изглежда гладен.

Когато тя си отиде, той не започна, както би направил преди, да рие земята с крак от яд, че се е продал с това дребно, сервилно действие. Чувстваше някакво странно унижение. Стиснал смачканата банкнота, той приближи до прозореца и я проследи как изчезва надолу по улицата, поклащайки бедрата си, размахвайки чантата, гордо носейки новите си обици.