Арчибалд Кронин
Цитаделата (53)

Глава двадесет и първа

Осем седмици преди това, когато Андрю свали сестра Шарп при станцията на метрото на Нотинг Хил, тя отиде с метрото до Оксфорд съркъс и оттам бързо закрачи по посока на Куин Ан стрийт. Бе уговорила със сестра Трент, секретарката на доктор Хемптън, да прекарат заедно вечерта в Кралския театър, където Луи Сейвъри, когото и двете обожаваха, играеше в „Дукесата каза“. Но сега беше вече осем и четирийсет, а представлението започваше в осем и четирийсет и пет. Времето, с което разполагаше сестра Шарп, за да отиде до приятелката си и след това да се озове на горния балкон на Кралския театър, беше ограничено. Освен това, вместо спокойно да отидат в Колнър хауз за едно хубаво топло меню, както възнамеряваха, сега трябваше да вземат по някой сандвич за из път или дори да минат без него. Настроението на сестра Шарп, когато тя вървеше по Куин Ан стрийт бе настроение на жена, с която жестоко са се подиграли. Събитията от изминалия следобед бяха ясни в паметта й, тя кипеше от възмущение и недоволство. Качи се по стълбите и нервно натисна звънеца.

Вратата отвори сестра Трент. На лицето й бе изписан мълчалив упрек. Но преди да каже нещо, сестра Шарп стисна ръката й.

— Мила моя — каза тя бързо, — много съжалявам, но такъв ужасен ден! После ще ти разкажа. Само нека си оставя тук нещата. Ще трябва да дойда както съм. Можем да тръгваме.

Докато двете сестри стояха заедно в коридора, по стълбите слезе Хемптън, пригладен, блестящ, с вечерни дрехи. Като ги видя, спря. Фреди никога не можеше да устои на изкушението да демонстрира своя чар. Част от неговата техника бе да кара хората да го харесват и да измъква от тях колкото може повече.

— Здравейте, сестра Шарп! — каза той весело, като извади цигарата от златната си табакера. — Изглеждате ми уморена. Защо и двете сте така закъснели? Струва ми се чух нещо от сестра Трент. Нещо за театър тази вечер?

— Да, докторе — каза сестра Шарп, — но аз… аз бях задържана за една пациентка на доктор Менсън.

— О? — в гласа на Фреди имаше само намек за въпрос.

Това бе достатъчно за сестра Шарп. Страдаща от извършената спрямо нея несправедливост, мразеща Андрю, обожаваща Хемптън, тя изведнъж заприказва.

— Никога, през целия ми живот не ми се е случвало нещо такова, доктор Хемптън, никога. Да вземем пациентката от „Виктория“, да я мъкнем до Белвю и доктор Менсън да ме кара да го чакам с часове, докато прави обездвижване заедно с неквалифициран… — Тя изля пред Фреди историята на своя следобед, като с мъка задържаше парещите сълзи на раздразнение.

Когато Шарп свърши, настъпи мълчание. Фреди гледаше някак особено.

— Това наистина е било много лошо, сестра — каза той най-после. — Но се надявам, че няма да изпуснете театъра си. Вижте, сестра Трент, трябва да вземете едно такси за моя сметка. Ще го включите във вашите разходи. А сега, ако ме извините, ще трябва да вървя.

— Ето това се казва джентълмен — промърмори сестра Шарп, като го изпрати с възхитен поглед. — Хайде, мила, викай такси.

Фреди замислено караше към клуба. След кавгата с Андрю почти по принуда трябваше да забрави гордостта си и да се върне към по-тясно сътрудничество с Фридман и Айвори. Тази вечер щяха да вечерят заедно. И докато ядяха, Фреди не толкова от злоба, колкото от желание да заинтересува партньорите си, да се сближи отново с тях, леко подхвърли:

— Менсън е започнал да играе някои мръсни номера, откакто ни напусна. Чувам, че започнал да снабдява оня Стилмън с пациенти.

— Какво? — Айвори постави вилицата на масата.

— И му помага, доколкото знам — Хемптън с няколко думи обрисува цялата история.

Когато свърши, Айвори неочаквано грубо попита:

— Това вярно ли е?

— Мили мой — отвърна сериозно Фреди, — преди половин час го научих от собствената му сестра.

Настъпи мълчание. Айвори сведе поглед и продължи да яде. Но зад това спокойствие той изпитваше дива варварска радост. Никога не бе простил на Менсън онези последни думи след операцията на Видлер. Въпреки че не беше от най-чувствителните, той притежаваше ревнивата гордост на човек, който знае собствените си слабости и старателно ги прикрива. Дълбоко в сърцето си знаеше, че за хирург не го бива. Но досега никой не бе му казвал това с такава поразяваща ярост, не бе му подчертавал пълната степен на некадърността му. Той мразеше Менсън заради тази горчива истина.

Другите известно време бяха разговаряли, когато той вдигна глава. Най-безстрастно запита:

— Тази сестра на Менсън… можеш ли да научиш адреса й?

Фреди млъкна и го зяпна през масата.

— Да, с абсолютна сигурност.

— Струва ми се — хладно каза Айвори, — че след тази афера трябва да направим нещо. Между нас да си остане, Фреди, никога не съм го харесвал тоя твой Менсън, но това няма значение. Мисля си за етичната страна. Оная вечер Гедсби ми говори за тоя Стилмън — бяхме гости на един обед. Вестниците пишат за него, за този Стилмън. Някое неграмотно магаре от Флийт стрийт съставило списък на уж излекувани от Стилмън случаи, при които докторите се оказали безпомощни; обикновените локуми, когато се появи такъв човек. Гедсби е доста раздразнен от това. Май Кренстън е бил навремето негов пациент преди да отиде при този шарлатанин! Какво ще стане, ако и хора от професията подкрепят този нахален чужденец. Ей богу! Колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам. Веднага ще се свържа с Гедсби. Келнер! Вижте дали доктор Морис Гедсби е в клуба. Ако го няма, нека портиерът да позвъни и провери дали не си е в къщи.

Изведнъж на Фреди му се стори, че яката го стяга. По характер не беше злобен и нямаше лоши чувства към Менсън, когото по своя лековат егоистичен начин винаги бе обичал.

— Не ме забърквайте в тази работа — промърмори той.

— Не бъди глупак, Фреди. Как така ще оставим тоя тип да хвърля кал по нас и да си остава невредим?

Келнерът се върна и съобщи, че доктор Гедсби си е в къщи. Айвори му благодари.

— Страх ме е, приятели, че това означава край на бриджа тази вечер. Освен ако Гедсби не е зает!

Гедсби обаче не беше зает и по-късно същата вечер Айвори го посети. Макар да не можеше да се каже, че са приятели, двамата се познаваха достатъчно добре, за да извади лекарят своето второ по ценност вино и пури с репутация. Каква е репутацията на Айвори, за Гедсби беше без значение, той достатъчно ясно виждаше социалното положение на хирурга, а това бе достатъчно за бореца за модерни титли и слава Морис Гедсби, за да се отнася с него любезно.

Когато Айвори спомена целта на своето посещение, не беше нужно да се полагат усилия Гедсби да бъде заинтригуван. Той се наведе напред в стола си, впил малките си очи в Айвори, като внимателно слушаше всичко.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна той с необичайна ярост, след като чу историята. — Познавам този Менсън. Беше известно време при нас в Комисията и мога да ви уверя, че бяхме безкрайно доволни, когато ни напусна. Абсолютен дръвник. Няма маниерите дори на момче за всичко. Наистина ли твърдите, че е взел пациент от „Виктория“, сигурно някой от пациентите на Тороугуд, ще чуем какво мисли Тороугуд по въпроса. И този пациент той дал на Стилмън?

— Нещо повече, фактически помагал на Стилмън при операцията.

— Ако това е вярно — внимателно каза Гедсби, — то случаят подлежи на разглеждане на Общия медицински съвет.

— Ами… — Айвори се поколеба, колкото изискваше приличието. — И аз съм на това мнение. Но бих предпочел да остана настрана. Виждате ли, по едно време познавах този човек доста по-добре от вас. Малко е неудобно лично да подам оплакване.

— Аз ще го подам — авторитетно каза Гедсби. — Ако това, което ми разказахте, е истина, аз лично ще го подам. Бих сметнал, че не съм изпълнил своя дълг, ако не предприема незабавно действия. Въпросът е на живот и смърт, Айвори. Този Стилмън е заплаха не толкова на обществото, колкото на професията. Мисля, че ви разказах как го срещнах онази вечер на един прием. Той заплашва нашия статут, нашата подготовка, нашата традиция. Заплашва всичко, което ни е скъпо. Единственото средство е да го анатемосаме. При това рано или късно той ще има нещастието да се сблъска с въпроса за смъртния акт. Обърнете внимание на това, Айвори! Слава богу, задържали сме правото да се подписват тези документи в професията. Само ние имаме това право. Но ако, забележете, ако този човек и други като него си осигурят професионално сътрудничество, ние сме загубени. За щастие, Общият медицински съвет винаги се е стоварвал като лавина от камъни върху подобни нахалници. Помните случая на Джарвис, манипулатора, преди няколко години, когато бе намерил някакъв си доктор да дава упойка на пациентите му. Бе отлъчен, незабавно отлъчен. Колкото повече мисля за този нахалник Стилмън, толкова повече в мен назрява решението да направя от този случай пример за назиданне. Ако ме извините за минутка, още сега ще позвъня на доктор Тороугуд, а утре ще искам да разпитам онази сестра.

Стана и телефонира на Тороугуд. На другия ден в присъствието на Тороугуд взе подписана декларация от сестра Шарп. Нейните показания бяха тъй недвусмислени, че незабавно се свърза с адвокатите си, господата Буун и Евъртън от площад Блумсбъри. Разбира се, Гедсби мразеше Стилмън. Но той вече с удоволствие предвкусваше славата, която би заслужил в очите на обществото един смел защитник на медицинския морал.

Когато Андрю в забвението си отпътува за Лантони, процесът срещу него вече набираше пара. Вярно е, че прочел с объркване във вестника за смъртта на Кристин, Фреди бе телефонирал на Айвори да се опита да спре процеса. Но тогава бе вече много късно. Оплакването бе направено.

По-късно Комисията за наказуемите случаи обсъди оплакването и от свое име изпрати писмо, с което задължаваше Андрю да присъства на ноемврийското заседание на Съвета, за да отговаря на обвиненията, отправени срещу него.

Това писмо държеше сега той в ръцете си, пребледнял от тревога, стреснат от заплахата в бюрократичната формулировка.

 

Че вие, Андрю Менсън, съзнателно и по своя воля на 15 август сте асистирали на някой си Ричард Стилмън, нерегистрирано лице, което практикува в областта на медицината. Че с това свое деяние сте се свързали с него в професионалната си работа. И че във връзка с горепосоченото сте виновен за недопустимо от професионална гледна точка поведение.