Арчибалд Кронин
Цитаделата (38)

Глава шеста

На другата сутрин в единайсет и четвърт, когато се канеше да тръгне по евтините си визитации около Мъсълбъроу Маркет, телефонът иззвъня. Важен и почтителен, в слушалката бръмчеше гласът на лакей:

— Доктор Менсън, сър? А, вие ли сте? Госпожица ле Рой иска да знае, сър, по кое време ще я посетите днес. А! Извините, сър, чакайте малко, госпожа Лорънс ще говори лично с вас.

Андрю държеше слушалката и усещаше бързия пулс на възбудата в себе си, а в същото време госпожа Лорънс с приятелски тон му казваше, че го очакват да ги посети колкото може по-скоро.

След като сложи слушалката и се отдалечи от телефона, тържествуващ си каза, че вчера все пак не е пропуснал възможността, да, в края на краищата, не бе я пропуснал.

Изостави всички други визитации — и спешни, и всякакви — и пое право към Грийн стрийт. И там за пръв път се срещна с Джоузеф ле Рой. Ле Рой нетърпеливо го очакваше в претрупания с нефрит кабинет — плешив набит мъж с яка челюст, той се отнасяше към пурата си като човек, който няма време за губене. За секунда очите му се впиха в Андрю — бърза хирургическа операция, която го задоволи. След това енергично започна с колониалния диалект.

— Вижте какво, док, бързам. Госпожа Лорънс адски се измъчи, докато ви намери тази сутрин. Доколкото разбирам, вие сте умен младеж и не търпите никакви глупости. Освен това сте женен, нали? Това е хубаво. Сега, значи, поемете моето момиче. Изправете я, засилете я, отървете системата й от тази проклета хистерия. Не жалете нищо — мога да плащам. Довиждане.

Джоузеф ле Рой беше новозеландец. И въпреки парите, къщата на Грийн стрийт и екзотичната му малка Топи, не беше трудно да се повярва истината. Прадядо му бил някой си Майкъл Клири, неграмотен ратай в земите около Греймаут Харбър; бил известен на колегите си бедняци като Лери. Джоузеф ле Рой несъмнено е започнал живота си като Лери, момче, чиято първа служба е била дояч в големите Греймаутски ферми. Но Джо бил роден, както сам казваше, да дои не само крави. И трийсет години по-късно в кабинета на най-горния етаж на първия небостъргач в Оукланд, именно Джоузеф ле Рой сложил подписа си под договор, обединяващ млечните ферми на острова в голям Комбинат за кондензирано мляко. Комбинатът „Кремоген“ беше нещо вълшебно. По това време млякото на прах беше неизвестно, с него още не правеха търговия. Ле Рой видя възможностите, които то предлагаше, и поведе атаката на световния пазар, рекламирайки го като дадена от бога храна за деца и инвалиди. Голямото постижение беше не толкова в производството на Джо, колкото в собствената му неизчерпаема дързост. Излишното мляко, което преди се изливаше в каналите или се даваше на прасетата в стотици новозеландски ферми, сега се продаваше на три пъти по-висока цена от прясното мляко във всички градове на света като кремоген, кремакс и кремефат в спретнати консерви с ярки етикети — производство на Джо.

Втори директор в комбината на ле Рой и завеждащ интересите на фирмата в Англия беше Джек Лорънс, който, колкото и нелогично, преди да се заеме с бизнес в града, е бил гвардейски офицер. Но имаше нещо повече от търговските отношения, което сближаваше госпожа Лорънс с Топи. Франсис беше достатъчно богата и се чувстваше много повече у дома си във висшите лондонски кръгове, отколкото Топи, която от време на време показваше, че е потомка на бушмените, но тя изпитваше някаква привързаност към разглезеното дете. Когато след разговора с ле Рой Андрю се качи горе, тя го чакаше пред стаята на Топи.

Всъщност през следващите дни Франсис Лорънс обикновено беше там в часа на неговата визитации, помагаше му да се оправя с възбудената своеволна пациентка, беше готова да съзре подобрение в Топи, настояваше да се продължи лечението, питаше кога биха могли да очакват следващото посещение.

Благодарен на госпожа Лорънс, той все още бе твърде срамежлив, за да му се стори странно, че тази благородничка, която сама се смяташе за една от избраните, за която още преди да види снимката й в илюстрованите седмичници, знаеше, че е от недостъпните, проявява дори и този лек интерес към него. Нейната широка намусена уста обикновено изразяваше презрение към хора, които не са нейния кръг, но поради някаква неизвестна причина, тя никога не беше враждебна към него. Той изпитваше огромно желание, по-голямо от любопитството, да проучи нейния характер, нейната личност. Струваше му се, че не знае нищо за истинската госпожа Лорънс. За него беше истинско удоволствие да наблюдава контролираните движения на нейните крайници, когато тя се движеше из стаята. Беше винаги спокойна, внимателна във всичко, което прави, зад приятелския й предпазлив поглед се чувстваше ум, въпреки грациозната тривиалност на речта й. Едва ли успя да разбере, че идеята идва от нея, но въпреки че не казва нищо на Кристин, която успяваше да уравновесява домакинството с шилинги и пенсове — започна нетърпеливо да се пита, как който и да е лекар би могъл да развие практика във висшите кръгове без хубава кола? Смешно му стана, когато си представи как върви по Грийн стрийт, носи в ръка собствената си чанта, с прах по обувките и се изправя лице с лице с леко надменния лакей, защото няма кола. На гърба на къщата имаше един тухлен гараж, който значително би намалил разходите по поддържането, а освен това имаше фирми, специализирани в снабдяване на лекарите с коли, възхитителни фирми, които нямаха нищо против отлагането на плащането.

Три седмици по-късно едно кафяво купе със сгъваем покрив, напълно ново и с тъмен блясък спря на Чесбъроу терас 9. Като се измъкна от шофьорското място, Андрю изтича нагоре по стълбите.

— Кристин — извика той, като се стараеше да потисне злорадото вълнение в своя глас. — Кристин! Ела да видиш нещо!

Възнамеряваше да я смае. И успя.

— Господи! — тя стисна ръката му. — Наша ли е? О, каква красота!

— Нали? Внимавай, мила, не пипай там! Може, може да развалиш лака! — той й се усмихна съвсем по старому. — Хубава изненада, а, Крис? Купувам я, вземам разрешение и всичко, без да ти кажа нито дума. Влезте, госпожо, и аз ще демонстрирам. Тя е като птица.

Тя не можа да изкаже цялото си възхищение от малката кола, когато той я взе гологлава и направи малка обиколка около площада. Четири минути по-късно се върнаха и бяха вече на тротоара, а той не откъсваше очи от съкровището си. Напоследък моментите на интимност, разбирателство и щастие бяха толкова редки, че тя не би прекъснала този.

Тя прошепна.

— Сега ще ти бъде толкова леко, мили, да правиш обиколките си. — След това, малко страхливо: — И ако можем да излизаме за малко извън града, да кажем в неделя, в гората, а, това би било чудесно.

— Разбира се — отвърна той разсеяно. — Но всъщност тя е за практиката. Не можем да препускаме навсякъде и да я цапаме цялата с кал!

Той мислеше за това, какъв ефект ще окаже блестящото малко купе върху неговите пациенти.

Главният ефект обаче далеч надмина очакванията му. На следващия четвъртък, когато излизаше от тежката, покрита със стъкло и ковано желязо врата на Грийн стрийт 17А, се натъкна на Фреди Хемптън.

— Здравей, Хемптън — каза той небрежно. Не можа да прикрие задоволството си, като видя лицето на Фреди. Отначало Хемптън едва го позна, а след като го позна, изражението му премина няколко степени на изненада и все още изразяваше смущението.

— Че какво пък, здравей — каза Фреди. — Какво насам?

— Пациент — отвърна Андрю, като посочи с глава назад към 17А. — Занимавам се с дъщерята на Джо ле Рой.

— Джо ле Рой!

Това възклицание само по себе си означаваше много за Менсън. Той сложи собственически ръка на вратата на красивото си ново купе.

— Накъде отиваш? Мога ли да те откарам някъде?

Фреди бързо се съвзе. Той рядко се объркваше и никога объркването му не траеше дълго. Наистина за трийсет секунди мнението му за Менсън, цялата му представа за ползата, която би могъл да има от него, претърпяха бърза и неочаквана промяна.

— Да — усмихна се той общително. — Отивам към Бентинг стрийт. Клиниката на Ида Шерингтън. Ходя пеша да си поддържам линията, но при теб ще се кача.

Настъпи мълчание за няколко минути — пресичаха Бонд стрийт. Хемптън усилено мислеше. Бе приветствал многословно идването на Андрю в Лондон, защото се надяваше, че практиката на Менсън би могла от време на време да го снабдява с консултации за по три гвинеи на Куин Ан стрийт. Но сега промяната в стария му съученик, колата и преди всичко споменаването на Джо ле Рой — това име за него имаше невъобразимо по-голямо светско значение, отколкото за Андрю — му показаха, че е сгрешил. Освен това Менсън имаше идеални квалификации, които бяха полезни, изключително полезни. Вглеждайки се проницателно в бъдещето, Фреди виждаше по-добра и в крайна сметка по-доходна основа за сътрудничество между Андрю и него. Разбира се, ще трябва да внимава, защото Менсън бе докачлив, несигурен дявол.

— Защо не дойдеш с мен да се запознаеш с Ида! Полезно е човек да я познава, въпреки че държи най-лошата клиника. Не, не знам! Вероятно и другите не са по-добри. Но тя сигурно има най-високи такси.

— Да?

— Ела да видиш моята пациентка. Тя е безопасна — старата госпожа Ребърн. С Айвори правим опити с нея. Ти си силен по белите дробове, нали? Ела и изследвай гръдния й кош. Това ще й достави огромно удоволствие. И ще означава пет гвинеи за теб.

— Какво? Искаш да кажеш…? Но всъщност какво й има на гръдния кош?

— Нищо особено — усмихна се Фреди. — Недей ме гледа така шашардисано! Вероятно има лек старчески бронхит! А за нея наистина ще бъде удоволствие да те види! Ето как работим ние тук. Айвори, Фридман и аз. Наистина би трябвало да се включиш в играта, Менсън. Няма да говорим сега за това — да, там, първата пряка! Но ще ти се вземе акъла, такива добри резултати получаваме.

Андрю спря колата пред къщата, която му показа Хемптън, обикновена градска къща, висока и тясна, която явно никога не е била проектирана с оглед на сегашното й използване. И наистина, когото човек поглеждаше шумната улица, по която бучаха и трещяха превозните средства, беше трудно да си представи как болният ще намери спокойствие тук. Това като че ли беше точно мястото, което по-скоро ще предизвика, отколкото ще излекува невроза. Андрю спомена това на Хемптън, докато се качваха по стълбите към предната врата.

— Знам, знам, скъпи мой — съгласи се Фреди с подчертана сърдечност. — Но всички са едни и същи. Уестенд е пълен с такива клиники. Виждаш ли, важното е за нас да са удобни. — Той се засмя. — Идеално би било, ако бяха някъде на тихо място, но да вземем един пример. Кой хирург би изминавал всеки ден по десет мили, за да види пациента си за пет минути? О! И ти ще научиш всичко за нашите малки пристани за болни в Уестенд.

Той тръгна по тесния хол, в който влязоха.

— Всички имат три основни миризми, ще забележиш — етер, готвено и изпражнения — логично следствие, ще ме извиниш, стари приятелю. А сега се запознай с Ида.

С вид на човек, който знае къде отива, той тръгна към една малка канцелария на приземния етаж, където млада жена в бледоморава униформа и колосана бяла шапка седеше на малко бюро.

— Утро, Ида — възкликна Фреди с полуласкателен и полуфамилиарен тон. — Сметките ли оправяш?

Тя вдигна очи, видя го и се усмихна добродушно. Беше ниска, набита извънредно пълнокръвна. Но нейното ярко червено лице бе така дебело покрито с пудра, че в резултат се бе получил морав образ, почти като цвета на униформата й. Груба бликаща жизненост, тънък хумор и решителност лъхаха от вида й. Имаше изкуствени зъби, които не й прилягаха добре. Косата й беше посивяла. Някак си бе лесно да очакваш от нея силен речник, да си представиш как чудесно би й прилягала ролята на собственик на второкласно кабаре.

И все пак клиниката на Ида Шерингтън беше най-модната в Лондон. Половината лордове бяха минали през нея, а също светски жени, жокеи, известни адвокати и дипломати. Трябваше само човек да вземе сутрешния вестник, за да прочете, че още една талантлива млада личност, известна от сцената или екрана, благополучно е оставила апендицита си в грижовните ръце на Ида. Тя обличаше всички свои сестри в деликатен нюанс на бледо мораво, плащане на иконома си двеста лири, а на главния си готвач два пъти повече годишно. Таксите, които искаше от своите пациенти, бяха фантастични. Четирийсет гвинеи за една стая седмично не беше рядка цифра и освен това имаше допълнителни, сметката на аптекаря, която често възлизаше на лири стерлинги, специалната нощна сестра, таксата за операционната. Но когато й се възразяваше, Ида имаше един отговор, който често украсяваше с някое свободно и леко прилагателно. Тя имаше свои собствени грижи, трябваше да плаща проценти и данъци и често си мислеше, че пият именно нейната кръв.

Ида имаше слабост към по-младите представители на професията и добродушно приветства Менсън, докато Фреди дърдореше:

— Погледни го добре. Скоро той ще ти праща толкова много пациенти, че ще навлезеш и в „Плаца“.

— „Плаца“ навлиза в мен — многозначително поклати шапчицата си Ида.

— Ха! Ха! — засмя се Фреди. — Това е доста добро. Трябва да го кажа на стария Фридман. Пол ще го оцени. Хайде, Менсън, да се качим горе.

Тесният асансьор, широк колкото да се побере на диагонал една санитарна количка, ги изкачи на четвъртия стаж. Коридорът беше тесен, пред вратите имаше подноси, а поставените във вази цветя вехнеха в горещия въздух. Влязоха в стаята на госпожа Ребърн.

Тя беше жена над шейсетте, която подпряна на възглавниците очакваше визитацията, държеше в едната си ръка лист хартия, на който беше написала някои усетени през нощта симптоми, както и въпросите, които искаше да зададе. Андрю веднага и безпогрешно определи: старческа хипохондрия, „болест на малкото парче хартия“, както казваше Шарко^[1].

Фреди седна на леглото, говори с нея, провери пулса й — нищо повече — изслуша я и весело я ободри. Той й каза, че господин Айвори следобед ще дойде с резултатите от някои високонаучни изследвания. Помоли я да позволи на неговия колега доктор Менсън, чиято специалност са белите дробове, да провери гръдния й кош. Госпожа Ребърн беше поласкана. Всичко това й беше много приятно. Оказа се, че тя е в ръцете на Хемптън вече две години. Беше богата, без роднини, и разделяше времето си между скъпите частни хотели и частните клиники в Уестенд.

— Господи! — възкликна Фреди, когато излязоха от стаята. — Не можеш си представи каква златна мина е тази старица за нас. От нея сме измъкнали цели кюлчета злато.

Андрю не отговори. Атмосферата тук предизвикваше у него леко повдигане. Нямаше нищо на белите дробове на старата госпожа и единствено трогателният благодарен поглед към Фреди позволяваше да се смята, че всичко не е било докрай нечестно. Опитваше се да убеди себе си. Защо трябва да бъде такъв педант? Той никога няма да успее, ако продължи да бъде такъв, нетолерантен и догматичен. А Фреди имаше най-добри намерения, като му беше дал възможност да прегледа пациентката. Стисна все пак приятелски ръката на Хемптън, преди да влезе в колата си. А в края на месеца, когато получи чисто написан чек от госпожа Ребърн — с нейните най-големи благодарности — за пет гвинеи, беше в състояние да се изсмее на глупавите си скрупули. Сега за него беше удоволствие да получава чекове и за негово голямо задоволство все повече чекове намираха пътя си към него.