Арчибалд Кронин
Цитаделата (31)

Глава първа

Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията — обикновено произнасяна съкратено КЗМ — се намираше в едно голямо сиво здание край Темза, недалеч от градините на Уестминстърското абатство, удобно разположена близо до Министерството на търговията и Отдела за мините, които ту забравяха, ту ожесточено се бореха за правото да нареждат на Комисията.

На четиринайсети август в едно свежо светло утро, пращящ от здраве и в прекрасно настроение, Андрю тичешком изкачи стълбите на сградата, а погледът му беше на човек, решил да покори Лондон.

— Аз съм новият медицински служител — каза той на портиера, който бе облечен в униформата на Управлението на строежите.

— Да, сър, да, сър — бащински каза портиерът. Андрю се зарадва, че изглежда го очакваха. — Вие ще трябва да се срещнете с нашия господин Джил. Джонз, отведи нашия нов доктор до стаята на господин Джил.

Асансьорът се качваше бавно, като разкриваше облицовани в зелено коридори и много етажи, на които отново можеше да се види невъзмутимата униформа на Управлението на строежите. След това Андрю бе въведен в голяма слънчева стая, където дълго стиска ръката на господин Джил, който стана от бюрото си и остави настрана своя „Таймс“, за да го приветства.

— Аз малко закъснях — заяви Андрю енергично. — Много съжалявам! Върнахме се от Франция едва вчера, но съм абсолютно готов да започна.

— Това е чудесно! — Джил беше весел дребен човек с очила в златна рамка, яка почти като на свещеник, тъмносин костюм, тъмносиня връзка, която се придържаше от плоска златна халка. Той погледна Андрю със снизходително одобрение.

— Седнете, моля! Бихте ли желали чаша чай или чаша горещо мляко? Аз обикновено изпивам една около единайсет. И да, да, наистина вече е почти време…

— Е, добре — каза Андрю, като се колебаеше; после със светнало лице добави: — Може би ще ми разкажете за работата, докато…

Пет минути по-късно униформата на Управлението на строежите донесе чудесна чаша чай и чаша горещо мляко.

— Мисля, че ще ви хареса, господин Джил. Варено е, господин Джил.

— Благодаря, Стивънс. — Когато Стивънс си излезе, Джил се обърна към Андрю с усмивка. — Ще видите, много полезен човек. Прави прекрасни препечени филии с масло. Тук е доста трудно да вземем наистина първокласни куриери. Събрали сме се от всички министерства — Министерство на вътрешните работи, Министерство на мините, Министерство на търговията, а аз — Джил се покашля с гордост — съм от Адмиралтейството.

Докато Андрю отпиваше от вареното мляко и жадуваше за информация относно работата си, Джил, приятно усмихнат, говореше за времето, за Бретания, за пенсионната система на чиновниците, за ползата от пастьоризацията. След това стана и поведе Андрю към стаята му.

Това също беше уютна, постлана с килим слънчева стая с чудесен изглед към реката. Голяма тлъста муха отегчително и тъжно бръмчеше в стъклото на прозореца.

— Избрах я за вас — каза любезно Джил. — Трябваше да се понареди. Има открита камина, ще видите — много приятна през зимата. Надявам се, че ви харесва?

— Да, стаята е чудесна, но…?

— Сега ще ви запозная с вашата секретарка, госпожица Мейсън. — Джил почука, отвори една съседна врата, зад която беше госпожица Мейсън, хубаво поостаряло момиче, чисто и спокойно, седнало на малко бюро. Госпожица Мейсън остави настрана своя „Таймс“ и стана.

— Добро утро, госпожице Мейсън.

— Добро утро, господин Джил.

— Госпожице Мейсън, запознайте се с доктор Менсън.

— Добро утро, доктор Менсън.

Андрю почувства как леко започна да му се вие свят от тези поздравления, но се мобилизира и се включи в разговора.

Пет минути по-късно, когато Джил най-любезно се измъкваше, той окуражително каза на Андрю:

— Ще ви изпратя някои книжа.

Книжата пристигнаха, носени нежно от Стивънс. Освен талантите си в областта на препечените филийки и млякото, Стивънс беше най-добрият носач на книжа в сградата. Всеки час той влизаше в кабинета на Андрю, прегърнал документи, които с любов поставяше на бюрото, където с лакирани букви бе написано „непрегледано“, докато погледът му тревожно търсеше да намери нещо за изнасяне край табелката „прегледани“. Когато там нямаше нищо, Стивънс беше страшно нещастен. При такъв печален случай той съкрушен се измъкваше навън.

Смаян, объркан, раздразнен, Андрю препускаше през папките — протоколи от минали заседания на Комисията, тъпи, отегчителни, маловажни. Тогава се обърна с надежда към госпожица Мейсън, но госпожица Мейсън, която бе дошла, както тя обясни, от Отдела за проучване на замразеното месо при Министерството на вътрешните работи, се оказа твърде ограничен източник на просветление. Каза му, че тук се работи от десет до четири. Разказа за хокейния отбор на учреждението — „Дамската единайсеторка, разбира се, доктор Менсън“, — на който тя беше заместник-капитан. Попита го дали би желал да прегледа нейния „Таймс“. Погледът й го призоваваше да бъде спокоен.

Но Андрю не беше спокоен. Пълен със сили след ваканцията, жадуващ за работа, той започна неспокойно да крачи по килима на Управлението на строежите. Раздразнен, погледна към реката, където надолу-нагоре се движеха влекачи, а срещу течението плаваха дълга редица шлепове, пълни с въглища. След това отиде при Джил.

— Кога ще започна?

Джил подскочи, учуден от остротата на въпроса.

— Скъпи мой, така ме стреснахте. Мислех си, че съм ви дал достатъчно книжа, за да се занимавате цял месец. — Той погледна часовника си. — Хайде, време е за обед.

Над чинията с варената писия Джил тактично обясни на Андрю, който се бореше с една овнешка пържола, че следващото събрание на Комисията няма и не може да се състои преди осемнайсети септември, че професор Чалис е в Норвегия, доктор Морис Гедсби в Шотландия, сър Уилям Диуор, председател на Комисията — в Германия, а непосредственият шеф на Андрю, господин Блейдз — във Фринтън със семейството си.

Вечерта Андрю се прибра при Кристин напълно объркан. Мебелите им бяха още на склад и за да имат време да потърсят и намерят подходящ дом, бяха наели за един месец малък мебелиран апартамент в Ърлз Корт.

— Можеш ли да си представиш, Крис! Те дори не са готови за мен. Имам цял месец, през който ще пия мляко, ще чета „Таймс“ и някакви глупави папки — о, и ще имам дълги интимни разговори за хокей с малката Мейсън.

— Ако нямаш нищо против, запази своите разговори за своята собствена малка. О, мили, тук наистина е чудесно. След Аберлоу. Следобед излязох на малка експедиция до Челси. Открих къде е домът на Карлайл и галерията „Тейт“. Намислила съм, толкова прекрасни неща съм намислила да направим. Можем за едно пени да отидем с корабче до Кю. Помисли си само за градините, мили. А другия месец в Албертхол ще гастролира Крайслер. А и освен това трябва да видим Мемориала, да разберем защо всички му се присмиват. И един театър от Ню Йорк представя една пиеса. И няма ли да бъде чудесно, ако някой ден се срещнем, за да обядваме заедно? — Тя му протегна малката си трепереща ръка. Рядко я беше виждал така развълнувана. — Мили, хайде да излезем и да хапнем. На нашата улица има един руски ресторант. Изглежда добър. После, ако не си много уморен, можем…

— Чакай де — протестираше той, докато тя го водеше към вратата. — Мислех, че по-разумният член на това семейство си ти. Но повярвай ми, Крис, след „работата“ ми през този първи ден бих могъл да издържа доста напрегната вечер.

На другата сутрин той прочете всички папки върху бюрото си, подписа ги и към единайсет вече беснееше из стаята. Но скоро клетката стана твърде малка за него и озлобен тръгна да изучава зданието. То беше безинтересно, като морга без трупове, докато на таванския етаж не се озова в дълга стая, полунаредена като лаборатория, където, седнал на сандък, в който преди е имало сяра, един млад човек с дълга мръсна бяла престилка печално си режеше ноктите на ръцете, цигарата му правеше още по-жълта никотиновата ивица върху горната му устна.

— Здравейте! — каза Андрю.

Моментна пауза, след която другият с безразличие отговори:

— Ако сте се загубили, асансьорът е третата врата вдясно.

Андрю се облегна на масата за опити и извади цигара от пакета си. Попита:

— Тук не сервирате ли чай?

За пръв път младият човек повдигна глава със синкавочерна и гладко вчесана коса, която беше в абсолютен разрез с вдигната яка на мръсното му сако.

— Само на белите мишки — отвърна той заинтересован. — Чаените листенца са извънредно хранителни за тях.

Андрю се засмя, може би защото шегаджията беше пет години по-млад от него. Той обясни:

— Казвам се Менсън.

— Така си и мислех. Значи, дойдохте да се присъедините към забравените. — След кратко мълчание: — Аз съм доктор Хоуп. Поне си мислех, че така се казвам. Сега напълно определено съм не хоп, ами гроб.

— Какво правите тук?

— Един господ знае. И Били Копчалъка, т.е. Диуор! Понякога седя тук и си мисля. Но през по-голямата част от времето седя. От време на време ми пращат парчета от разкъсани миньори и ме питат каква е причината за експлозията.

— А вие казвате ли им? — вежливо попита Андрю.

— Не — грубо каза Хоуп. — Баламосвам ги!

И двамата се почувстваха по-добре след тази недопустима вулгарност и отидоха да обядват заедно. Отиването на обед — обясни доктор Хоуп, е единственото нещо през деня, което му помага да не загуби разума си. Хоуп обясни и други неща на Менсън. Той беше завършил със стипендия от Кеймбридж през Бирмингам, което вероятно — засмя се той — обяснява честата липса на добър тон. Поради настоятелните искания на професор Диуор бил разпределен в Комисията. Тук нямаше какво да прави, освен чисто механична работа, която всеки лаборант би могъл да свърши. Той каза, че бавно, но сигурно полудява от безгрижието и инертността на Комисията, която сбито наричаше Радостта на маниака. Както в повечето случаи при научната работа в страната, положението в Комисията беше такова: работата контролира събрание от изтъкнати имена, които са твърде заети със собствените си специални теории и караниците помежду си, за да бутнат колата в една или друга посока. Бяха дърпали Хоуп наляво и надясно, бяха му казвали какво да прави, вместо да го оставят да прави това, което иска, и с тези прекъсвания той не можеше да се похвали, че е работил шест месеца едно и също нещо.

С няколко думи той обрисува ръководството на Радостта на маниака. Сър Уилям Диуор, дърдорещия и лекомислен деветдесетгодишен председател, той наричаше Били Копчалъка поради склонността на сър Уилям да забравя някои важни копчета от своя тоалет разкопчани. Както съобщи Хоуп, старият Били Копчалъка бил председател на почти всички научни комисии в Англия. Освен това той изготвял онези дивашки популярни беседи „Наука за децата“ по радиото.

След това идваше професор Хуини, известен на своите студенти като Крантата; Чалис, който не беше лош, когато забравяше да играе ролята на Рабле—Пастьор—Чалис; и доктор Морис Гедсби.

— Познавате ли Гедсби? — попита Хоуп.

— Срещал съм се с господина. — Андрю разказа за своя изпит.

— Такъв е нашият Морис — каза горчиво Хоуп. — При това той е такъв проклет, дребен нахалник. Навсякъде се вре. Тия дни ще се вмъкне и в Кралското медицинско дружество. Чиста проба разбойник. Но научната работа не го интересува. Интересува се само от себе си. — Хоуп изведнъж се разсмя. — Робърт Аби веднъж добре го нареди. Гедсби искал да влезе в „Рамстейк клуб“ — това е една от ония къщи, дето ходят да обядват, и при това доста прилична! Е, и Аби, който е важна клечка, обещал да направи всичко възможно за Гедсби, макар че един господ знае защо. Както и да е, седмица по-късно Гедсби срещнал Аби. „Приет ли съм?“ — попитал той. „Не — казал Аби, — не сте.“ „За бога — развълнувал се Гедсби, — да не са гласували против мен?“ „Гласуваха — казал Аби. — Слушайте, Гедсби! Виждали ли сте някога през живота си порция черен хайвер?“ — Хоуп се облегна в стола си и гръмогласно се засмя, Малко по-късно той добави: — Аби между другото също е в Комисията. Той е човек на място. Но е твърде умен, за да идва прекалено често.

Това беше първият от многото обеди, когато Андрю и Хоуп бяха заедно. Въпреки ученическия си хумор и навика да недоволства, Хоуп беше богато надарен с ум. В непочтителността му се чувстваше нещо здраво. Андрю усещаше, че някой ден той би могъл да направи нещо. И наистина, когато беше сериозен, Хоуп често изразяваше желанието си да се върне към истинската работа, която бе планирал за себе си — изолирането на гастритни ензими.

От време на време с тях идваше да обядва и Джил. Характеристиката на Хоуп за Джил беше „добро малко яйце“. Макар и горд със своите трийсет години държавна служба — той бе се издигнал от писар като момче до началник, — Джил беше под средното човешко равнище. В службата работеше като добре смазана, бързо подвижна малка машина. Пристигаше от Сънбъри с един влак всяка сутрин и се връщаше, освен ако не биваше „задържан“, със същия влак всяка вечер. В Сънбъри имаше съпруга и три дъщери, както и малка градина, в която отглеждаше рози. На пръв поглед беше толкова типичен, че би могъл да служи като идеалния пример на представител на заможната средна класа от предградията. И все пак отдолу съществуваше един истински Джил, който обичаше Ярмут зиме и винаги прекарваше там отпуската си през декември; който вярваше в една странна своя библия, която знаеше почти наизуст — една книга, наречена „Али Баба“; който — член на Дружеството за защита на животните от петнайсет години — беше направо влюбен в пингвините от зоологическата градина.

Веднъж Кристин обядва заедно с тях. Джил надмина себе си в усилията да потвърди любезността, присъща на службата. Дори Хоуп се държа възхитително добре. Той сподели с Андрю, че след като видял госпожа Менсън, е по-малко вероятен кандидат за усмирителна риза.

Дните минаваха. Докато Андрю чакаше събранието на Комисията, Кристин и той откриваха Лондон. Отидоха с параходче до Ричмънд. Случи им се да посетят един театър на име Олд Вик. Запознаха се с ветреца на Хемстед Хиит, с чара на кафенето, отворено в полунощ. Разхождаха се по Роу и гребяха с лодка по Серпантините. Откриха измамите на Сохо. И когато вече не се налагаше да изучават картите на метрото, преди да влязат в тунела, почувстваха се лондончани.