Арчибалд Кронин
Цитаделата (30)

Глава шестнадесета

Същата вечер Андрю се събуди посред нощ, като пъшкаше.

— Крис, глупак ли съм? Да зарежа цялото ни препитание — една сигурна работа? В края на краищата напоследък имах и няколко частни пациенти. И Луелин се държи много добре. Казах ли ти? Той почти ми обеща да ме пусне да правя прегледи в болницата. И Комитетът — те не са лоши хора, като изключим бандата на Ченкин — мисля, че след време, когато Луелин се оттегли, може би щяха да ме направят главен лекар на негово място.

Легнала до него в тъмнината, спокойна и разумна, тя го успокои.

— Ти всъщност не искаш да прекараме в някаква уелска миньорска провинция целия си живот, мили. Бяхме щастливи тук, но е време да си тръгваме.

— Но слушай, Крис — не мирясваше той, — ние нямаме достатъчно пари да си купим нови пациенти. Трябваше да съберем, преди да се махнем.

Тя сънливо отговори:

— Какво общо имат тука парите? Освен това ние ще изхарчим всичко или почти всичко, което имаме, за една истинска ваканция. Даваш ли си сметка, че близо четири години почти не си мръдвал от тези стари мини?

Нейният дух го зарази. На другата сутрин светът изглеждаше весел и безгрижен. На закуска, която изяде с някаква нова радост, той заяви:

— Ти съвсем не си лошо старо момиче, Крис. Вместо да се качиш на трибуната и да ми кажеш, че сега очакваш от мен големи неща, че сега за мен е време да изляза от черупката си и светът да узнае за мен, ти просто…

Тя не го слушаше. Най-неуместно запротестира:

— Наистина, мили, защо трябва да мачкаш вестника? Мислех, че само жените правят така. Как сега ще си прочета колонката за градинарство?

— Не я чети. — На път към вратата той усмихнат я целуна. — Мисли за мен.

Почувства се готов за приключения, готов да опита късмета си в живота. Но освен това предпазливото у него го накара да погледне какво е постигнал през тези години. Той имаше своето членство в Кралската колегия, една почетна специалност и над триста лири в банката. С всичко това зад гърба си сигурно нямаше да гладуват.

Хубаво беше, че намерението им беше твърдо. Градът беше залят от вълна на сантименталност. Сега, когато си отиваше по собствена воля, всички го молеха да остане.

Върхът дойде една седмица след събранието, когато Оуен безуспешно оглави една делегация до „Вейл вю“, за да моли Андрю да промени решението си. След това настроенията срещу Ед Ченкин стигнаха едва ли не до насилие. По улиците го освиркваха. На два пъти бе изпращан от мината до в къщи с оркестър свирки — унижение, което работниците обикновено пазеха за несретниците.

При целия този шум в местността беше просто странно какво малко впечатление направи изследването му сред външния свят. То му спечели титла. Беше отпечатано в „Списание за индустриално здравеопазване“ в Англия и публикувано като брошура в САЩ от Американската хигиенна асоциация. Но освен това то му донесе и три писма.

Първото беше от някаква фирма в Брик Лейн, която го уведомяваше, че му изпраща мостри от своя белодробен сироп, който безпогрешно лекувал белодробни заболявания, за което те имали стотици потвърждения, включително няколко от изтъкнати лекари. Надяваха се, че той ще препоръча сиропа на миньорите в своята практика. Добавяха, че той лекува също и ревматизъм.

Второто беше от професор Чалис — едно ентусиазирано писмо с поздравления и похвали, което завършваше с въпроса, дали Андрю няма да може да мине към Института в Кардиф същата седмица. В пост скриптум Чалис добавяше: „Постарайте се да дойдете в четвъртък.“ Но в суматохата на тези последни дни Андрю нямаше възможност да отиде на срещата. Всъщност той сложи писмото настрана и за момента забрави да му отговори.

На третото писмо отговори веднага, така истински се развълнува, когато го получи. Това необичайно и окуражаващо писмо бе прекосило Атлантика от Орегон. Андрю прочете и препрочете написаните на машина листове и после развълнуван ги показа на Кристин.

— Много е приятно, Крис, това американско писмо, то е от един човек на име Стилмън, Ричард Стилмън от Орегон — може би никога не си чувала за него, но аз съм чувал, — то е пълна с най-точни преценки за моята работа по вдишването. Повече, много повече от Чалис, дявол го взел, трябваше да отговоря най-напред на него! Този мъж е разбрал абсолютно точно за какво става въпрос, всъщност той тихомълком ме поправя на едно-две места. Излиза, че активният разрушителен елемент в моя силикон са кристалчетата поташ. Нямах достатъчно химия, за да се добера до това. Но писмото е чудесно, с поздравления, и при това от Стилмън!

— Да? — погледна тя с интерес. — Лекар ли е той там, какво?

— Не, точно това е чудното. Всъщност е физик. Но има клиника за белодробни заболявания близо до Портленд, Орегон. Виж, отпечатано е на бланките. Някои още не го признават, но той е голям човек, като Сфалингер^[1]. Ще ти разкажа за него, когато имаме време.

Той показа уважението си към писмото на Стилмън, като седна да му отговори веднага.

Сега бяха презаети с подготовката за ваканцията, с уговарянето за складиране на мебелите в Кардиф — най-удобния център — и с мъчителния процес на сбогуванията. Заминаването им от Бленли беше внезапно героично откъсване. Но тук страдаха от много носталгия. Бяха канени от Вонови, Боландови и дори от Луелинови. Андрю хвана „разстройство от изпращания“, симптоматично за тези банкети на раздялата. Когато дойде денят на заминаването, Джени, цялата в сълзи, им каза за тяхно удивление, че ще получат „изпращане на перона“!

В последния момент, като връх на тази обезпокоителна вест, долетя Вон.

— Извинявайте, че пак ви тревожа. Но, Менсън какво сте направили на Чалис? Току-що получих писмо от стареца, вашата дисертация го е изпълнила с възторг и освен това, доколкото разбрах, и Комисията по металургия. Както и да е, моли ме да вляза във връзка с вас. Иска да се срещнете в Лондон без отлагане, каза, че е извънредно важно.

Андрю отвърна малко стеснително.

— Отиваме във ваканция, човече. Първата истинска ваканция от години наред. Как така ще се срещнем?

— Дайте си адреса тогава. Той несъмнено ще иска да ви пише.

Андрю неуверено погледна към Кристин. Те възнамеряваха да пазят в тайна адреса си, за да бъдат свободни от всякакви тревоги, кореспонденции, намеси. Но даде на Вон исканите сведения.

След това забързаха към гарата, тълпата която ги чакаше там, ги погълна, стискаха им ръцете, викаха им, тупаха ги по гърба, прегръщаха ги и накрая ги хвърлиха в купето им на тръгващия влак. Когато влакът потегли, техните приятели, събрали се на перона, запяха дружно „Мъжете на Херой“.

— Боже мой! — каза Андрю, като опъваше безчувствените си пръсти. — Само това липсваше. — Но очите му блестяха, а минута по-късно той добави: — Не бих изпуснал това за нищо на света, Крис. Колко мили са хората, нали? И само като си помислиш, че преди един месец половината град беше готов да ме разкъса! Не можеш да отречеш факта — животът е страшно смешен. — Той я погледна весело — тя седеше до него. — А това, госпожо Менсън, въпреки че сега вие сте стара жена, е вашият втори меден месец!

Същата вечер стигнаха Саутхемптън и заеха каютите си в парахода през Ламанша. На другата сутрин видяха слънцето да се издига иззад Сан Мало, а един час по-късно ги посрещна Бретан.

Житото зрееше, черешите бяха натежали от плод, по разцъфтелите пасбища скитаха кози. Идеята на Кристин беше да дойдат тук, да се доближат до истинската Франция — не картинните галерии и дворците, не историческите развалини и паметници, нищо от това, което трябваше да видят според туристическия пътеводител.

Стигнаха Вал Андре. В малкия хотел се чуваше шумът на морето, можеше и да се вдъхне мирисът на ливадите. В спалнята им имаше шкафове от рендосани дъски, а сутрешното им кафе идваше димящо в дебели сини купи. Мързелуваха по цял ден.

— О, господи! — повтаряше Андрю. — Не е ли чудесно, мила? Никога, никога вече няма да пожелая да погледна белодробна пневмония.

Пиеха ябълково вино, ядяха лангусти, скариди, сладкиши и бели череши. Вечер Андрю играеше билярд със собственика върху древната осмоъгълна маса. Понякога губеше само с петдесет срещу сто.

Беше прекрасно, чудесно, вълшебно — прилагателните бяха на Андрю. Всичко, с изключение на цигарите — би добавил той.

Измина цял щастлив месец. И тогава все по-често с непреставащо безпокойство Андрю започна да опипва неотвореното писмо, вече зацапано от черешов сок и шоколад, което стоеше в сакото му от цял месец.

— Хайде — каза най-после една сутрин Кристин, — удържахме на думата си. Отвори го.

Той внимателно отвори плика, прочете писмото, легна по гръб на слънцето, бавно се изправи, после го прочете отново. В мълчание го подаде на Кристин.

Писмото беше от професор Чалис. В него се казваше, че като пряк резултат от изследванията му за вдишванията на праха, КЗКММ — Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията, е решила да се заеме с целия въпрос с оглед да го докладва пред Парламентарната комисия. За тази цел Комисията ще назначи медик с пълно работно време. Изхождайки от неотдавнашните му изследвания, Комисията единодушно и без колебание предлагаше мястото на него.

Когато го прочете, тя щастливо го погледна.

— Не ти ли казах, че все нещо ще излезе? — Тя се усмихна. — Не е ли прекрасно?

Той бързо и нервно замеряше с камъни един рак на плажа.

— Клинична работа — разсъждаваше той гласно. — Не може да бъде нещо друго. Те знаят, че съм клиницист.

Тя го гледаше с все по-широка усмивка.

— Разбира се, мили, ти помниш как сме се договорили: най-малко шест седмици тук, без никаква работа, само лежане. И няма да допуснеш това да ни развали ваканцията, нали?

— Не, не! — той погледна часовника си. — Ще довършим ваканцията си, но все пак — той скочи и весело я изправи на крака — нищо няма да ни стане, ако изтичаме до телеграфа. И си мисля… чудя се дали нямат там разписание.