Арчибалд Кронин
Цитаделата (22)

Глава осма

Зимата мина. Сега имаше и стимул за работата си върху вдишването на праха, която бе започнал, като планира и извърши систематичен преглед на всеки антрацитен работник в своя списък. Те прекарваха вечерите си заедно и бяха още по-щастливи от преди. Когато се върнеше след вечерните приемни часове, Кристин му помагаше да разшифрова бележките, седнала пред горящите въглища — едно от предимствата на областта беше, че никога не почувстваха липсата на евтини въглища. Често водеха дълги разговори, по време на които го изненадваха големите й познания, макар никога да не ги изтъкваше, броят на прочетените от нея книги. Освен това започна да забелязва в нея инстинктивна тактичност и интуиция, която винаги доказваше, че преценките й за литературата, музиката и специално за хората са верни.

— Хайде де! — често я дразнеше той. — Аз едва сега започвам да опознавам жена си. Но ако почнеш да се мислиш за нещо много, можем да спрем за половин час и да те бия на пикет.

Тази игра бяха научили от Вонови.

С нарастването на деня, без да му каже нито дума, тя се зае с буренака в градината. Джени, прислужницата, имаше прачичо — тя се гордееше много с тази уникална роднинска връзка — възрастен грохнал миньор, който за десет цента на час стана помощник на Кристин. Като минаваше по овехтелия мост един мартенски следобед, Менсън ги видя край потока, когато започваха нападението срещу ръждясалите консервени кутии.

— Хей, вие долу! — извика той от моста. — Какво правите там? Да не искате да ми изплашите рибата?

Тя отвърна на подигравките му с отсечено кимване.

— Почакай и ще видиш.

След няколко седмици вече беше изтръгнала бурените и прочистила занемарените пътеки. Дъното на потока беше чисто, а бреговете му ясно очертани. Нов алпинеум, направен от търкалящи се наоколо камъни, се издигаше през долчинката. Градинарят на Вонови, Джон Робъртс, непрекъснато идваше, носеше луковици и калеми, даваше съвети. С победоносен вид тя веднъж хвана Андрю за ръка и го заведе да види първия нарцис.

А после, през последната неделя на март, без никакво предупреждение на гости им дойде Дени. Хвърлиха се към него с отворени обятия и го смазаха с възторжения си прием. За Менсън беше истинско удоволствие да види трътлестата фигура с червено лице, на което ярко се открояваха русите вежди. След като го разведоха наоколо и го нахраниха колкото може по-добре и го сложиха на най-мекото кресло, те нетърпеливо попитаха за новини.

— Пейдж умря — съобщи Филип. — Да, бедният старец умря преди един месец. Нов кръвоизлив. И много добре направи! — Той дръпна от лулата си, познатият цинизъм отново се появи в очите му. — Блодуен и твоят приятел Рийз изглеждат съвсем готови за бракосъчетание.

— Златна сватба от самото начало — каза необичайно остро Андрю. — Горкият Едуард!

— Пейдж беше хубав човек. Един добър стар общ лекар — замислено каза Дени. — Знаеш, мразя и самия звук на тези думи и всичко, което означават. Но при Пейдж те звучаха другояче.

Настъпи мълчание. Замислиха се за Едуард Пейдж, който сред купищата шлака в Бленли бе мечтал за Капри с неговите птици и слънчева светлина през всичките тези мъчителни години.

— А какво става с тебе, Филип? — запита най-после Андрю.

— О, не знам! Нещо ме хващат дяволите — сухо се усмихна Дени. — В Бленли вече не е онова, което и двамата помните. Може би ще тръгна да пътешествам. Корабен хирург, може би, стига да ме вземе някой евтин товарен кораб.

Андрю мълчеше, още веднъж потресен от мисълта за този способен човек, този наистина талантлив хирург, който съзнателно, с някакво садистично удоволствие пропиляваше живота си. Но все пак, наистина ли Дени пропиляваше живота си? Той и Кристин неведнъж бяха говорили за Филип, опитвайки се да проникнат в загадката на неговата кариера. Смътно знаеха, че някога се оженил за жена, която социално била по-високо от него и се била опитала да го приучи към изискванията на практиката в графството, където няма никакво значение дали четири дни от седмицата си оперирал добре, ако останалите три не ходиш на лов. След пет години усилия от негова страна тя го възнаградила, като така съвсем между другото го напуснала заради друг мъж. Нищо чудно, че Дени бе избягал в пущинаците, презираше условността и мразеше традицията. Може би някой ден щеше да се върне към цивилизацията.

Говориха целия следобед и Филип стоя до последния влак. Заинтересува го разказът на Андрю за условията на работа в Аберлоу. Когато Андрю почна възмутен да разказва за процента, който Луелин получава от заплатите на помощниците, Дени със странна усмивка каза:

— Не те виждам дълго тук при това положение!

След като Филип си замина, Андрю постепенно започна да чувства с минаването на дните, че в работата му съществува някаква празнота, някаква странна липса. В Бленли, където Филип беше наблизо, винаги бе чувствал една обща връзка, една определена цел, която бе обща и за двамата. В Аберлоу той беше без такава връзка, не чувстваше никаква подобна цел у колегите си.

Доктор Ъркюхарт, колегата му в западната манипулационна, при всичката си избухливост беше добър човек. Но той беше стар, до голяма степен действаше автоматично и без никакво вдъхновение. Въпреки че дългият опит му помагаше, както казваше сам, да подуши пневмонията, щом си „пъхне носа в стаята на болния“, въпреки че слагаше чудесни шини и превръзки и беше майстор в кръстовидното лекуване на изгаряния, въпреки че от време на време с удоволствие се заемаше да докаже, че може да направи някоя дребна операция, той беше все пак страхотно остарял. За Андрю той напълно покриваше понятието на Дени „стария добър домашен лекар“ — хитър, добросъвестен, опитен — лекар, който пациентите и обществото сантиментално превъзнасят, но който от двайсет години не е поглеждал медицинска литература и е едва ли не опасно остарял. Макар Андрю да бе винаги готов за разговор с Ъркюхарт, старецът имаше много малко време за „приказки“. Щом свършваше работата си за деня, той изпиваше консервираната си супа — най-много обичаше доматена — минаваше с шкурката по новата си цигулка, разглеждаше стария порцелан и после засядаше в Масонския клуб да играе дама и да пуши.

Двамата помощници от източната манипулационна бяха не по-малко обезкуражаващи. Доктор Медли, по-старият от двамата, човек на близо петдесет години, с умно и чувствително лице, за нещастие бе почти напълно глух. Ако не беше това заболяване, което поради някаква причина простаците винаги намират за забавно, Чарлз Медли би бил много повече от помощник в миньорските долини. Като Андрю той беше по същество интернист, а като диагностик беше направо забележителен. Но когато пациентите говореха с него, не чуваше нито дума. Разбира се, беше се научил да разгадава движенията на устните. Но беше свит, защото понякога правеше смешни грешки. Мъчително бе да го гледаш как е вперил неспокоен, злощастно питащ поглед в движещите се устни на този, който му говори. Понеже много се страхуваше да не направи груба грешка, винаги предписваше най-малките дози от което и да е лекарство. Беше беден, защото имаше грижи и разходи за порасналите си деца, и също като увяхналата си жена беше се превърнал в слабоволно и някак патетично същество, което трепереше пред доктор Луелин и Комитета от страх да не би изведнъж да го уволнят.

Другият помощник, доктор Оксбъроу, се различаваше много от нещастния Медли, а на Андрю много по-малко се харесваше. Оксбъроу беше едър отпуснат човек с топчести пръсти и нервна сърдечност. Андрю често си мислеше, че ако беше малко по-жив, Оксбъроу би бил добър счетоводител. Но при сегашното си положение Оксбъроу и жена му, която свиреше на портативен хармониум, в неделя следобед отиваха в съседния град Фърнли — етикетът не му позволяваше да се яви в Аберлоу — и там на пазара той нагласяваше малка, покрита с килим катедра и провеждаше религиозно сборище под открито небе. Оксбъроу беше евангелист. Андрю би могъл да се възхити на страстта му, на идеализма и на вярата в някаква върховна движеща сила в живота, но Оксбъроу, уви, бе така досадно емоционален. Най-неочаквано той плачеше, а се молеше още по-неприятно. Веднъж, изправен пред трудно раждане, когато всичкото му майсторство не достигнало, той внезапно паднал на колене пред кревата и през сълзи замолил господ да стори чудо за нещастната жена. Ъркюхарт, който презираше Оксбъроу, бе разказал това на Андрю, защото именно той, Ъркюхарт, беше се качил с пристигането си на леглото с ботуши и изродил успешно майката с помощта на форцепс.

Колкото повече Андрю оглеждаше колегите си помощници и системата, при която работеха, толкова повече му се искаше да ги събере заедно. Между тях не се чувстваше никакво единство, сътрудничество и почти никакво приятелство. Те направо бяха настървени един срещу друг и по същия начин както лекарите в цялата страна се бореха да осигурят колкото могат повече пациенти за себе си. Много често резултатът беше открити подозрения и лоши чувства. Андрю бе виждал как например Ъркюхарт, когато пациент на Оксбъроу му донесеше картата си, взима от ръката му шишето лекарство, отпушва го, помирисва го с презрение и избухва: „Значи, това ти е дал Оксбъроу! По дяволите! Той просто бавно те е тровел!“

А междувременно при цялата тази враждебност доктор Луелин тихо получаваше своя дял от заплатата на всеки помощник. Андрю пламтеше, мечтаеше да създаде нов ред, да въведе ново и по-добро разбирателство, което би дало възможност на помощниците да се обединят и да не плащат на Луелин. Но собствените му затруднения, чувството, че е нов в това място, и преди всичко неуспехите му от самото начало в собствения му район, го караха да бъде предпазлив.

Едва когато се запозна с Кон Боланд, той се реши на големия опит.