Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Citadel, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2008)
Издание:
Арчибълд Кронин. Цитаделата
Английска. Второ издание
Литературна група IV
Редактор: Кръстан Дянков
Редактор от издателството: София Яневска
Художник: Павел Николов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректор: Маргарита Димитрова
Дадена за набор на 10.VII.1980 г.
Излязла от печат на 30.IX.1980 г.
Формат 60/90/16
Издателски коли 20,75
У.И.К. 22,20
Печатни коли 20,75
Цена 2,51
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „В. Александров“ — Варна
История
- —Добавяне
Глава шеста
Зимата дойде рано и неочаквано, с много сняг. Въпреки че беше само средата на октомври, Аберлоу се намираше така високо, че силен и остър студ скова града, кажи-речи, преди да са окапали листата. Снегът падна тихо през нощта на меки, хвърчащи снежинки и Кристин и Андрю се събудиха сред една голяма блестяща белота. Едно стадо планински понита бе минала през дупката на счупената дървена ограда на къщата и бе подирило подслон около задната врата. По широките, обрасли с твърда трева плата около Аберлоу, скитаха много от тези тъмни диви малки същества, които бягаха, щом ги доближаваше човек. Но паднеше ли сняг, гладът ги караше да идват до покрайнините на града.
Кристин им даваше храна цяла зима. Отначало те се дърпаха, недоверчиви и страхливи, но накрая започнаха да ядат от ръката й. Тя особено се сприятели с едно от тях, най-малкото, черно, с пъстра грива и дяволити очи, което нарекоха Черньо.
Понитата бяха готови да ядат всякаква храна, парчета хляб, остатъци от картофи и ябълки и дори портокалови кори. Веднъж на шега Андрю предложи на Черньо празна кибритена кутия. Черньо я сдъвка, после се облиза като чревоугодник, ял торта. Въпреки че бяха бедни и трябваше да понасят много неща, Кристин и Андрю познаваха щастието. Андрю имаше само няколко пенса в джобовете си, но дългът към Фондацията беше почти уреден, мебелите постепенно се изплащаха. При всичката си на пръв поглед крехкост и неопитност Кристин притежаваше едно характерно качество на йоркширските жени: беше домакиня. Само с помощта на едно момиче, на име Джени, миньорска дъщеря от задната улица, която идваше всеки ден срещу няколко шилинга седмично, тя успяваше да поддържа къщата тъй, че да свети от чистота. И макар четири от стаите да бяха останали голи и дискретно заключени, „Вейл вю“ се превърна в дом. Когато Андрю се връщаше изморен, почти смазан от дългия ден, тя слагаше на масата топло ядене, което бързо го ободряваше.
Практиката беше отчайващо трудна — не, разбира се, защото имаше много пациенти, а поради снега, поради трудните катерения към високите части на неговия район, поради дългите разстояния между домовете, които трябваше да посети. Когато снегът се стапяше и пътищата потъваха в кал, преди отново да замръзнат през нощта, ходенето ставаше тежко и трудно. Толкова често се връщаше с прогизнали крачоли на панталоните, че Кристин му купи гамаши. Вечер, когато изтощен се отпускаше на стола, тя коленичеше, сваляше гамашите, после тежките ботуши и му подаваше чехлите.
Хората си оставаха все така подозрителни и мъчни. Всички роднини на Ченкин, а те бяха много, тъй като в долината смесените бракове не бяха рядкост, се сплотиха в един цялостен враждебен отряд. Сестра Лойд беше негов открит и яростен враг и не пропускаше да го направи на пух и прах, разговаряйки на чаша чай в домовете, които посещаваше и където я слушаха големи групи жени от улицата.
Освен това трябваше да потиска и едно непрекъснато растящо раздразнение. Доктор Луелин го използваше да дава упойка много по-често, отколкото според него беше справедливо. Андрю не обичаше да дава упойка — това беше механична работа, която изискваше специален тип мислене, бавен и спокоен темперамент, какъвто той безспорно нямаше. Нямаше нищо против, когато ставаше въпрос за собствените му пациенти. Но когато го викаха три пъти в седмицата за случаи, които не бе и виждал, той започна да чувства, че върши нечия друга работа. Все пак просто не смееше да протестира, защото се страхуваше, че ще загуби мястото си.
Един ноемврийски ден обаче Кристин забеляза, че нещо необикновено го е разтревожило. Тази вечер той се прибра, без да я поздрави весело, и макар да се правеше, че нищо не се е случило, тя го обичаше твърде много, за да не забележи веднага дълбоката линия между очите му и още редица други незабележими признаци, които показваха, че е получил неочакван удар.
Тя не направи никакъв коментар по време на вечерята, а после седна край огъня и се зае да кърпи.
Той се намести до нея, хапеше лулата си и внезапно заяви:
— Мразя да се оплаквам, Крис! Не обичам да те тревожа. Бог ми е свидетел, че се мъча да пазя нещата в себе си!
Като се има в предвид, че всяка вечер той разкриваше сърцето си пред нея, това беше във висша степен забавно. Но Кристин не се усмихна, а го остави да продължи.
— Ти знаеш болницата, мила. И си спомняш как я разгледахме първата вечер. Спомняш си как я харесах и мечтаех за възможността да работя както трябва там и така нататък? Много си мислех за това, нали, мила? Имах големи идеи за нашата малка болница в Аберлоу.
— Да, знам.
— Напразно съм се залъгвал — студено рече той. — Това не е болницата на Аберлоу. Това е болницата на Луелин.
Тя мълчеше и със загрижен поглед чакаше обяснение.
— Имах един случай тази сутрин, Крис! — сега той говореше бързо, нагорещен до бяло. — Забележи, казвам имах! — наистина ранен случай на апикална[1] пневмония. При това на един от забойчиците в антрацитната мина. Често съм ти казвал как ужасно се интересувам от състоянието на техните дробове. Убеден съм, че тук има широко поле за научна работа. Помислих си: това е моят първи случай за болница — истинска възможност за наблюдение и научно изследване. Позвъних на Луелин и го помолих да прегледа заедно с мен пациента, за да бъде приет в отделението.
Спря, бързо пое дъх и продължи:
— Добре! Луелин дойде с лимузината, любезен колкото си иска и страшно точен в прегледа. Знае си работата прекрасно, имай предвид — направо първокласен лекар. Потвърди диагнозата, след като посочи едно-две неща, които бях пропуснал и напълно се съгласи веднага да вземе пациента в болницата. Започнах да му благодаря, да му казвам, колко се радвам, че ще идвам в отделението и ще имам такива добри условия за този специален случай — той млъкна с издадена напред челюст. — Тогава Луелин ме погледна, Крис, най-приятелски и най-любезно, „Не си правете труд да идвате, Менсън, каза той, сега аз ще се грижа за него. Не можем да пуснем помощниците да тропат из отделенията, той погледна гамашите ми, с вашите подковани ботуши.“ — Андрю спря и задавено възкликна: — Защо да повтарям какво ми каза? Всичко се свежда до това: аз мога да обикалям миньорските кухни с прогизнало палто и мръсни ботуши, да правя прегледи на лоша светлина, да лекувам при лоши условия, но щом стане въпрос за болницата, о! Там съм нужен само за да давам упойка!
Беше прекъснат от звъна на телефона. Като го погледна съчувствено, тя стана след малко колебание, за да се обади. Чуваше се как говори в хола. После много нерешително тя се върна.
— Обажда се доктор Луелин. Страшно ми е мъчно, мили. Вика те утре в единадесет за… за упойка.
Той не отвърна, а остана с мрачно наведена глава между стиснатите си юмруци.
— Какво да му кажа, мили? — разтревожено каза Кристин.
— Кажи му да върви по дяволите! — извика той, но после, като прекара ръка през челото си, каза: — Не, не, кажи му, че ще бъда там в единайсет — той горчиво се усмихна, — точно в единайсет.
Когато се върна, тя му донесе чаша горещо кафе — един от ефикасните й начини за борба срещу депресиите му.
Докато пиеше, той немощно й се усмихна.
— Така дяволски щастлив съм тук с теб, Крис. Само ако работата вървеше добре! Не, аз признавам, няма нищо лично или необикновено в това, че Луелин ме държи настрана от отделението. Същото е и в Лондон, във всички големи болници, навсякъде. Виновна е системата. Защо трябва да бъде така, Крис? Защо лекарят трябва да бъде откъснат от случая, щом той влезе в болницата? Той губи случая така изцяло, като че ли е изгубил и пациента. Това е част от нашата идиотска система на специалисти и общи лекари и тя е погрешна, цялата е погрешна! Но, господи, защо ти чета нотации? Като че си нямаме свои грижи. Само като си помисля как започнах тук! Какво смятах да направя! И вместо това, едно след друго всичко се проваля!
Но в края на седмицата им дойде неочакван гост. Съвсем късно, когато с Кристин се готвеха да се качат в спалнята, звънецът на външната врата звънна. Беше Оуен, секретарят на Дружеството.
Андрю побледня. За него посещението на секретаря беше най-зловещото събитие, върхът на тези трудни, неуспешни месеци. Дали Комитетът няма да поиска да си подаде оставката? Щеше ли да бъде уволнен, изхвърлен заедно с Кристин на улицата като клет неудачник? Като видя слабото вежливо лице на секретаря, сърцето му се сви, после внезапно, когато Оуен извади една жълта карта, затуптя с облекчение и радост.
— Съжалявам, че ви тревожа толкова късно, доктор Менсън, но се задържах дълго в канцеларията и нямах време да дойда в манипулационната. Дали не бихте искали да вземете медицинската ми карта? Наистина, малко е странно, че като секретар на Дружеството досега не съм се погрижил да се запиша при някого. Последния път когато ходих на лекар, беше в Кардиф. Но сега, ако нямате нищо против, много ще се радвам да бъда във вашия списък.
Андрю едва можа да отговори. Беше върнал толкова много карти, че да получи сега една и при това от самия секретар, беше почти невероятно.
— Благодаря, господин Оуен. Много ще се радвам да сте при мен.
Кристин, която беше в хола, бързо се намеси.
— Няма ли да влезете, господин Оуен? Моля ви.
Въпреки протестите си, че ги безпокои, секретарят все пак, изглежда, с готовност се остави да го убедят да влезе в дневната. Седнал в едно кресло, замислено загледан в огъня, той носеше около себе си атмосфера на извънредно спокойствие. Въпреки че в дрехите и говора си не се различаваше от обикновен работник, той имаше съзерцателното спокойствие и почти прозрачното лице на аскет. Изглежда, известно време подреждаше мислите си. После каза:
— Радвам се, че имам възможност да говоря с вас, докторе. Не се отчайвайте, ако в началото имате някои несполуки! Те са малко груби нашенците, но имат добри сърца. Ще дойдат, скоро ще дойдат!
Преди Андрю да каже нещо, той продължи:
— Май не сте чули за Том Еванс? Не? Ръката му е много зле. Онова лекарство, срещу което ги предупреждавахте, подейства точно както се опасявахте. Лакътят му се е втвърдил и изкривил, не може да работи с ръката си и загуби мястото си в кариерите. Да, а понеже се изгорил у дома, няма да получи нито пени „компо“.
Андрю измърмори някакво съчувствие. Не изпитваше никаква омраза към Еванс, а просто тъга за неуспешния изход на този случай, който тъй безсмислено се бе развил зле.
Оуен отново помълча, а после с тихия си глас взе да им разказва за първите си битки, за това, как е работил под земята още на четиринайсет години, как посещавал вечерното училище и постепенно „подобрил себе си“, как изучил машинопис и стенография и в последна сметка постигнал секретарското място в Дружеството.
Андрю можа да се увери, че целият живот на Оуен е бил посветен на подобряване живота на хората. Той обичаше работата си в Дружеството, тя отговаряше на неговия идеал. Но искаше и нещо повече от обикновени лекарски услуги. Искаше по-добри жилища, по-добра канализация, по-добри и по-сигурни условия не само за миньорите, но и за семействата им. Цитира процента на смъртните случаи при раждане на миньорските жени, процента на детската смъртност. Знаеше всички цифри, всички факти наизуст.
Но той не само говореше, той също и слушаше. Усмихна се, когато Андрю му разказа за случая с канала по време на тифусната епидемия в Бленли. Прояви по-голям интерес към схващането, че работниците в антрацитните мини са по-податливи на белодробни заболявания, отколкото другите подземни работници.
Ентусиазиран от присъствието на Оуен, Андрю се впусна в темата с много жар. Беше поразен: в резултат на дълги и мъчителни проучвания, той бе установил колко голям е процентът на антрацитните миньори, които страдат от скрити форми на белодробни заболявания. В Бленли много от забойчиците, които идваха при него с оплакване от кашлица и „храчки в гърлото“, бяха всъщност в първите или дори в напредналите етапи на белодробна туберкулоза. Тук констатираше същото. Беше започнал да се пита дали няма някаква пряка връзка между работата и болестта.
— Разбирате ли какво искам да кажа? — възкликна нетърпеливо той. — Тези хора работят цял ден в прах, този ужасен каменен прах в коравите пластове и дробовете им се задръстват с него. Подозирам вече, че той именно е вредният. Например забойчиците, които гълтат най-много, заболяват по-често, отколкото, да речем, извозвачите. О! Може и да греша. Но мисля, че съм прав! И най-много ме въодушевява мисълта, че — да, наистина — проучванията в тази област са незначителни. В списъка на Министерството на вътрешните работи не се споменава подобно професионално заболяване. Когато тези мъже се разболеят, те не получават нито пени компенсация!
Развълнуван, Оуен се наведе напред, ярко оживление се появи на бледото му лице.
— За бога, докторе, това е истински разговор! Отдавна не съм чувал нещо толкова важно.
Започнаха оживено да обсъждат въпроса. Когато секретарят стана да си върви, беше късно. Като се извиняваше, че е стоял толкова дълго, той от все сърце помоли Андрю да продължи изследванията си, като обеща цялата помощ, която би могъл да му окаже.
След като вратата се затвори зад Оуен, остана топлото чувство на искреност. А Андрю, както по време на заседанието на Комитета, когато получи тази работа, си помисли: „Този човек е мой приятел.“