Арчибалд Кронин
Цитаделата (16)

Глава втора

Същата вечер в седем часа тръгнаха по красивите оживени улици към „Глинмор“, къщата на доктор Луелин. Разходката ги ободри. Андрю с ентусиазъм оглеждаше новите си съграждани.

— Виждаш ли този, който идва, Кристин? Виж! Този, който кашля ей там.

— Да, мили, но какво има?

— А, нищо — каза с небрежен тон, — просто може би той ще бъде един от моите пациенти.

Лесно намериха „Глинмор“, голяма вила с добре поддържана градина, защото отпред стоеше красивата кола на доктор Луелин, а на вратата от ковано желязо бе окачена красиво излъсканата табелка на доктор Луелин с всичките му степени, написани с малки скромни букви. Внезапно притеснени пред тази изисканост, те позвъниха и бяха поканени да влязат.

Доктор Луелин излезе да ги посрещне от гостната, по-елегантен от всякога, с редингот и златни копчета на маншетите, а лицето му излъчваше сърдечност.

— Да, да! Това е чудесно. Радвам се да ви видя, госпожо Менсън. Надявам се, че в Аберлоу ще ви хареса. Не е лошо това местенце, мога да ви кажа. Влезте. Госпожа Луелин ще слезе след малко.

Госпожа Луелин пристигна веднага, не по-малко усмихната от съпруга си. Беше червенокоса жена на около четиридесет и пет години, с бледо луничаво лице. След като поздрави Менсън, тя се обърна към Кристин и влюбено възкликна:

— О, скъпа моя красавице! Честна дума, вече съм влюбена във вас. Трябва да ви целуна. Да, трябва. Нямате нищо против, нали, мила моя?

Без да спира, тя прегърна Кристин, после я погледна пак с блеснали очи, без да я пуска от ръцете си. В края на коридора прозвуча гонг. Тръгнаха към масата.

Менюто беше чудесно: доматена супа, две печени пълнени пилета, кремвирши и пудинг със стафиди. Доктор и госпожа Луелин усмихнати говореха на гостите си.

— Скоро ще разберете как стоят нещата тук, Менсън — казваше Луелин. — Да, наистина. Доколкото мога, ще ви помагам. Между другото, радвам се, че не назначиха онзи Едуардз. Не бих могъл да го пробутам, макар че почти бях обещал да кажа някоя дума за него. Та за какво говорех? А, да! Вие ще работите в западната манипулационна — това е вашият квартал. Там ще сте със стария доктор Ъркюхарт — той е един чешит ако питате мен — и Гейдж, аптекаря. Тук, в източната манипулационна, са доктор Медли и доктор Оксбъроу. Все добри момчета. Ще ги харесате. Играете ли голф? Някой път може да отскочим до Фърнли Корс — това е само на девет мили надолу по долината. Разбира се, тук имам доста работа. Да, да, наистина. Не се грижа лично за манипулационните. Имам болницата, лекар съм на Компанията за болните, на които се плаща компенсация, в града съм медицински инспектор, работя в газовите заводи, хирург съм в Работническия дом и освен това се занимавам с ваксинациите. Правя всички одобрени от Дружеството изследвания, а също и доста работи в областния съд. О, аз съм също съдебен лекар и освен това — в откритите му очи блясна искрица — имам доста частна практика, когато остане време.

— Съвсем запълнена програма — каза Менсън.

Луелин засия.

— Трябва да свързваме някак двата края, доктор Менсън. Тави малка кола, която видяхте отпред, ми струваше хиляда и двеста лири. А пък — е, няма значение. Няма причина и вие да не си подредите добре живота тук. Да кажем едно кръгло триста-четиристотин лири за вас, ако работите както трябва и внимавате. — Той млъкна, после продължи, доверявайки се, ужасно искрен. — Само едно нещо ще трябва да ви кажа. С помощниците е уредено и всички са съгласни да ми дават една пета от доходите си — той продължи бързо и простодушно. — Това е, защото правя вместо тях визитации. Когато нещо се затруднят, ме викат. Трябва да ви кажа, че това за тях е много удобно.

Андрю го погледна с изненада.

— А това не противоречи ли на системата за медицинска помощ?

— Е, не е точно така — каза Луелин и свъси вежди. — Това е измислено и нагласено от самите лекари много отдавна.

— Но…?

— Доктор Менсън! — госпожа Луелин го викаше приветливо от другия край на масата. — Тъкмо казвах на вашата мила малка съпруга, че трябва по-често да се виждаме. Тя трябва да дойде някой път на чай. Ще я пуснете при мен, нали докторе? Друг път трябва да дойде заедно с мен с колата до Кардиф. Ще бъде чудесно, нали мила моя?

— Разбира се — продължи светнал Луелин, — ще имате полза от това. Лезли, този, който беше преди вас, беше един мързелив дявол. Невъзможен лекар, почти като стария Едуардз. Не можеше дори упойка да даде като хората! Вие сте добър по упойките, надявам се, докторе? Когато имам по-важна операция, особено в частната ми практика, трябва да имам добра упойка. Но, за бога! Няма да говорим сега за това. Че вие едва започвате, не е честно да ви досаждам още сега.

— Идрис! — извика госпожа Луелин на мъжа си, възхитена и възбудена. — Венчали са се едва тази сутрин! Госпожа Менсън току-що ми каза. Тя е една малка булка! Кой би повярвал, милите невинни деца!

— Тъй, тъй, тъй! — засия Луелин.

Госпожа Луелин поглади ръката на Кристин.

— Бедно мое агънце! Само като си помисля каква работа ви чака, докато се оправите в тази глупава „Вейл вю“! Трябва някой път да дойда и да ви помогна.

Менсън леко се изчерви, като се опитваше да събере мислите си. Струваше му се, че по някакъв начин бяха превърнали Кристин и него в малка мека топка, която доктор и госпожа Луелин умело си подхвърляха един на друг. Обаче сметна, че последните думи са благоприятни.

— Доктор Луелин — каза той смутен и решителен, — това, което казва госпожа Луелин, е напълно вярно. Мислех си, макар че ми е много неприятно да моля за това, но не бих ли могъл да получа два свободни дни, за да отидем до Лондон да видим какво може да се вземе за обзавеждане на нашия дом и някои други неща?

Видя как Кристин изненадана се ококри, но Луелин вече благосклонно кимаше.

— Защо не? Защо не? Щом почнете, няма да е така лесно да се отлъчвате. Вземете утре и други ден, доктор Менсън. Виждате ли! Ето къде мога да ви бъда полезен. С една дума, мога да помагам на помощниците. Ще ви защитя пред Комитета.

Андрю нямаше нищо против и сам да говори с Комитета и Оуен, но премълча.

Кафето пиха в гостната с, както подчерта госпожа Луелин, „рисувани на ръка чашки.“ Луелин предложи цигари от златната си табакера.

— Погледнете, доктор Менсън. Подарък! От един благодарен пациент. Тежка, нали? Ако може да има цена, струва най-малко двайсет лири.

Към десет часа доктор Луелин погледна хубавия си ръчен часовник с капаци; всъщност той засия срещу часовника, защото гледаше така дори и неодушевени предмети, особено когато му принадлежаха, с онази непосредствена сърдечност, която беше типично негова. Отначало Менсън помисли, че ще започне да разказва интимни подробности за часовника.

Но вместо това, той каза:

— Трябва да отида до болницата. Чака ме гастродуоденална язва, оперирах я тази сутрин. Какво ще кажете да дойдете с мене с колата и да хвърлите един поглед?

Андрю нетърпеливо се изправи в стола си.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие, доктор Луелин.

Тъй като в поканата беше включена и Кристин, казаха лека нощ на госпожа Луелин, която нежно им помаха за сбогом от входната врата, и влязоха в колата, която тихо и елегантно тръгна по главната улица и после нагоре по хълма вляво.

— Мощни фарове, нали? — отбеляза Луелин, като светваше и гасеше за демонстрация. — Луксит! Те са допълнителни. Специално ми ги поставиха.

— Луксит! — каза внезапно Кристин с мекия си глас. — Сигурно са много скъпи, докторе?

— Бас ловя, точно така е — кимна енергично Луелин, високо оценил въпроса. — Струваха ми цели трийсет лири.

Сгушил глава и раменете си, Андрю не смееше да погледне жена си.

— Стигнахме — каза Луелин две минути по-късно. — Тук е моят духовен дом.

Болницата беше добре построена сграда с фасада от червени тухли, а към нея водеше алея, оградена с лаврови храсти. Щом влязоха, очите на Андрю блеснаха. Макар и малка, болницата беше модерно и красиво обзаведена. Доктор Луелин им показваше операционната, рентгеновия кабинет, ортопедията, двете хубави просторни отделения, Андрю радостно си мислеше, че това е прекрасно, прекрасно — не можеше да става дума за сравнение с Бленли! Господи! Всички мои пациенти ще бъдат тук превъзходно!

По време на обиколката срещнаха старшата сестра, висока жена с едър кокал, която не обърна внимание на Кристин, хладно поздрави Андрю и се разтопи в благоговение пред Луелин.

— Получаваме, кажи-речи, всичко, което поискаме, нали сестра? — каза Луелин. — Просто трябва да поговорим с Комитета. Да, да, общо взето, не са лоши хора. Как се чувства моят опериран с язвата, сестра?

— Много добре, доктор Луелин — промърмори старшата сестра.

— Добре! След малко ще дойда да го видя! — той поведе Кристин и Андрю обратно към преддверието.

— Да, трябва да ви призная, Менсън, че се гордея с тази болница. Чувствам я като своя собствена и никой не може в нищо да ме обвини. Нали ще намерите пътя към вас? А когато се върнете в сряда, звъннете ми. Може би ще ми трябвате за упойка.

Като вървяха заедно надолу по пътя, те известно време мълчаха, после Кристин хвана Андрю за ръка.

— Е?

Усети как тя се усмихва в тъмнината.

— Хареса ми — бързо каза той. — Много ми хареса. Забеляза ли старшата сестра, само дето не целуна края на дрехата му. Но господи! Каква чудесна малка болница. И освен това добре ни нагостиха. Не са лоши хора. Само не зная защо трябва да му давам една пета от заплатата си? Не ми звучи нито честно, нито етично! И някак си се чувствам, като че са ме погалили, приласкали и са ми казали да бъда добро момче.

— Наистина беше добро момче, когато поиска тези два дни. Но наистина, мили, какво смяташ да правим? Нямаме пари за мебели.

— Почакай и ще видиш — отвърна загадъчно той.

Светлините на града сега бяха зад тях и изведнъж, когато доближиха „Вейл вю“, между тях настъпи странно мълчание. Да усеща ръката й върху своята за него беше щастие. Заля го огромна вълна от любов. Помисли си за нея, омъжила се набързо в миньорско село, домъкната през планините в разнебитен камион, хвърлена в полупразната къща, където брачно ложе трябваше да им бъде нейният единичен креват, и издържаща на всички тези трудности и премествания със смела и нежна усмивка. Тя го обичаше, доверяваше му се, вярваше в него. Обхвана го решителност. Той няма да остане длъжен, ще й покаже със своята работа, че вярата й в него е оправдана.

Минаха по дървения мост. Шумът на потока, чиито мръсни брегове бяха скрити от меката тъмнина на нощта, звучеше сладко в ушите им. Извади от джоба си ключа, ключа от техния дом, и го пъхна в ключалката.

В хола беше почти тъмно. Когато затвори вратата, той се обърна към мястото, където го чакаше тя. Лицето й леко светеше, слабата й фигура беше очакваща и беззащитна. Нежно я прегърна и тайнствено прошепна:

— Как се казваш, мила?

— Кристин — отвърна тя учудена.

— Кристин коя?

— Кристин Менсън. — Дъхът й идваше бързо, бързо и топлеше устните му.