Арчибалд Кронин
Цитаделата (15)

Глава първа

Раздрънканият камион на Гуилям Джон — Лосин гърмеше и пуфтеше нагоре по планинския път. Отзад, върху разбития заден капак, върху ръждясалия номер, върху никога непалената петролна лампа висеше стар брезент, който оставяше гладка следа в праха. Хлабавите капаци отстрани подскачаха и трополяха в ритъма на древната машина. Отпред, наблъскали се весело в шофьорската кабина при Гуилям Джон, седяха доктор Менсън и съпругата му.

Същата сутрин се бяха оженили. Целият им багаж беше една кухненска маса, купена на старо в Бленли за двадесет шилинга, няколко нови тенджери и тигани и куфарите им. Тъй като не бяха горделиви, решиха, че най-удобният и най-евтин начин за пренасяне на това огромно множество от светски блага и на самите тях до Аберлоу предлага фургонът на Гуилям Джон.

Денят беше ясен, духаше свеж ветрец, от който синьото небе сякаш ставаше още по-синьо. Бяха се смяли и шегували с Гуилям Джон, който от време на време им правеше удоволствието да демонстрира собствената си специална трактовка на ларгото на Хендел с клаксона. Спряха на самотната гостилница високо в планината на прохода Рутин, за да може Гуилям Джон да изпие една бира за тяхно здраве. Гуилям Джон — дребен човек и голям забраван, малко кривоглед — пи няколко пъти за тяхно здраве, а после те глътнаха по няколко капки джин за негова сметка. След това последва страхотното спускане надолу от Рутин с двата остри завоя, граничещи с дълбоки петстотин стъпки пропасти.

Най-после прехвърлиха и последните възвишения и стигнаха Аберлоу. Беше миг на възторг. Градът лежеше пред тях с дългите вълнообразни очертания на покривите си, които като че нямаха край нагоре и надолу по долината, с магазините, църквите и канторите, струпани в горния край, с мините и рудниците в долния, с непрекъснато пушещите комини, с тумбестия охладител, от който изригваха облаци пара — и всичко това обляно от лъчите на обедното слънце.

— Погледни, Крис! — прошепна Андрю, като стисна здраво ръката й. Беше въодушевен като чичероне. — Хубаво място, нали? Ето там е площадът. Ние дойдохме от другата страна. И виж! Никакви газени лампи, мила. Тук са заводите за преработка на газ. Интересно къде ли е нашата къща?

Спряха един минаващ миньор и бързо получиха сведения как да стигнат до „Вейл вю“, която се намираше на същия път на края на града. След минута бяха там.

— Да! — каза Кристин. — Чудесно, тук е чудесно, нали?

— Да, мила. Къщата изглежда много приятна.

— По дяволите! — каза Гуилям Джон, като бутна назад каскета си. — Тая къща е страхотна!

„Вейл вю“ наистина беше необичайна сграда, на пръв поглед нещо между швейцарска хижа и шотландски ловен дом, с голямо изобилие на малки фронтони, цялата измазана с хоросан и разположена сред половин акър изоставена градина, задушена от плевели и коприва, през която един поток се блъскаше в най-различни консервени кутии, а някъде по средата над него се издигаше разнебитен дървен мост. Въпреки че тогава още не знаеха това, „Вейл вю“ беше първата проява на разнообразните пълномощия и многостранните способности на Комитета, който през богатата 1919 година, когато отвсякъде идваха помощи, щедро бе заявил, че ще построи къща, хубава къща, която да прави чест на Комитета, нещо стилно, „истинска красота“. Всеки член на Комитета имаше своя собствена представа за „истинската красота.“ Бяха тридесет души. Резултатът беше „Вейл вю“.

Независимо от първите впечатления, когато влязоха вътре, новите собственици бързо се успокоиха. Къщата беше здрава, с хубав под и чисти тапети. Разтревожи ги обаче броят на стаите. И двамата веднага разбраха, макар никой да не го каза, че с няколкото мебели на Кристин едва ли ще подредят две от тях.

— Сега да видим, мили — каза Кристин и започна да брои на пръсти, след като се завърнаха в хола от първата бърза обиколка. — Ще имаме столова, гостна и библиотека или пък дневна, или както решим да я наречем на долния етаж, а на горния етаж пет спални.

— Точно така — усмихна се Андрю. — Нищо чудно, че искаха женен човек! — Усмивката му внезапно се превърна в жална гримаса. — Честна дума, Крис, страшно ми е криво — нямам нито шушка, използвам ти хубавите мебели като някой паразит, вземам всичко на готово, домъквам те тук почти без предупреждение — едва успяха да ти намерят заместник в училището! Аз съм едно егоистично магаре. Трябваше пръв да дойда тук и да подредя всичко за теб.

— Андрю Менсън! Само да беше посмял да ме оставиш!

— Както и да е, смятам да направя нещо — упорито се наежи той. Виж какво, Крис…

Тя го прекъсна с усмивка:

— Мисля, мили мой, че сега ще ти направя един омлет ала мадам Пулар. Поне приблизително според готварската книга.

Прекъснат в началото на речта си, той остана с отворена уста, втрещил се в нея. Постепенно настървението му изчезна. Отново усмихнат я последва в кухнята. Непоносимо беше да не е с нея. В празната къща стъпките им звучаха като в катедрала.

Омлетът — Гуилям Джон бе изпратен да купи яйца, преди да замине — излезе от тигана горещ, апетитен и нежно жълт. Те ядоха седнали заедно на края на кухненската маса. Той енергично възкликна:

— За бога! Извинявай, мила, аз забравих, че съм нов човек. Господи! Ти можеш да готвиш! Този календар, дето са ни го оставили, не стои лошо на стената. Добре я запълва. Освен това харесвам картината на него — розите. Дали има още малко омлет? Коя е тази Пулар? Звучи ми като кокошка. Благодаря, мила. Ах! Не можеш да си представиш как ми се иска да започна работа. Тук би трябвало да има възможности. Големи възможности!

Той внезапно млъкна, а очите му се спряха върху една боядисана дървена кутия, поставена край багажа им в ъгъла.

— Крис! Какво е това?

— А, това ли? — тя се стараеше да говори спокойно. — Това е сватбен подарък от Дени!

— Дени! — лицето му се промени. Филип беше груб и непроницаем, когато го посети да му благодари за помощта при получаване на новата работа и да му каже, че ще се жени за Кристин. Тази сутрин даже не бе дошъл да ги изпрати. Андрю се измъчваше от чувството, че Дени е твърде сложен, твърде неразбираем характер, за да остане негов приятел. Приближи бавно и с големи подозрения към кутията, като си мислеше, че вероятно ще намери вътре някой стар ботуш — такава представа имаше Дени за хумора. Отвори кутията.

Тогава възкликна възхитен. Вътре беше микроскопът на Дени, чудесният Цайс и една бележка: „Всъщност нямам много нужда от това, казах ти, че съм касапин. Всичко най-хубаво.“

Нямаше какво да се каже. Замислен, едва ли не потиснат, Андрю довърши омлета, загледан в микроскопа. После почтително го взе и придружен от Кристин, влезе в стаята зад столовата. Тържествено остави микроскопа в средата на голия под.

— Това не е библиотеката, Крис, нито дневната, нито кабинета, нито нещо подобно. Благодарение на нашия добър приятел Филип Дени аз обявявам тази стая за лаборатория.

Тъкмо я беше целунал, за да придаде истинска тържественост на случая, когато телефонът иззвъня.

Упорит режещ звук, който, идвайки от празния хол, беше необичайно стряскащ. Погледнаха се въпросително, възбудено.

— Може би ме викат, Крис! Представи си! Първият пациент в Аберлоу.

Втурна се към хола.

Не беше пациент, а доктор Луелин, който му телефонираше от другия край на града, за да го поздрави. По жицата гласът му идваше ясен и любезен, така че Крис, изправила се на пръсти до рамото на Андрю, прекрасно можеше да чува целия разговор.

— Здравейте, Менсън. Как сте? Не се плашете сега. Този път не е по работа. Само исках пръв да кажа на вас и на жена ви добре дошли в Аберлоу.

— Благодаря, благодаря, доктор Луелин. Много мило от ваша страна. Но нямам нищо против и да е за работа.

— Шът, шът! Докато не се оправите, няма да мислите за работа — засмя се Луелин. — И вижте какво, ако довечера нямате какво да правите, минете с жена си да вечеряме заедно, никакви официалности, в седем и половина, ще ни бъде много приятно да ви видим двамата. Тогава можем и да си побъбрим. Значи уредено. Довиждане до довечера.

Андрю окачи слушалката, а лицето му изразяваше дълбока благодарност.

— Наистина много мило от негова страна, нали, Крис? Така изведнъж да ни покани! Главният лекар, имай предвид! Бих могъл да ти кажа, че той е човек с високи степени. Погледнах в справочника за него. Работил е в лондонска болница, доктор по медицина, член на Кралското дружество на хирурзите, доктор по обществено здравеопазване. Представяш ли си, всички тези големи степени! И ми говори така приятелски. Повярвайте ми, госпожо Менсън, тук ще направим голям удар.

И като я прегърна през кръста, започна радостно да валсира из хола.