Сидни Шелдън
Насън и наяве (6)

Шеста глава

Заместник-шериф Сам Блейк беше заслужил поста си в шерифското управление в Кюпъртино по трудния начин: ожени се за сестрата на шерифа Сърийна Даулинг, вещица с достатъчно остър език, за да сече орегонски гори. Сам Блейк беше единственият мъж, способен да се справя с нея. Нисък, любезен, мек човек, търпелив като светец. Независимо колко го вбесяваше Сърийна, той я изчакваше да се успокои и после кротко си поприказваше с нея.

Постъпи в шерифското управление, защото шерифът Мат Даулинг бе най-добрият му приятел. Заедно бяха ходили на училище, заедно израснаха. Блейк обичаше полицейската работа и я вършеше изключително добре. Беше проницателен, интелигентен и упорит. Това съчетание го правеше най-добрия детектив в управлението.

 

 

По-рано същата сутрин Сам Блейк и шериф Даулинг бяха пили заедно кафе.

— Чух, че снощи сестра ми ти вгорчила живота — каза шерифът. — Съседите поне десетина пъти се обаждаха да се оплакват. Сърийна е шампионка по викане, няма спор.

Сам сви рамене.

— Накрая успях да я успокоя, Мат.

— Слава Богу, че вече не живея с нея, Сам. Не зная какво я прихваща. Развилнява се…

Разговорът им обаче бе прекъснат.

— Шерифе, току-що ни телефонираха. На Сънивейл Авеню има убийство.

Шериф Даулинг погледна към Сам Блейк. Той кимна.

— Ще го поема.

 

 

Петнайсет минути по-късно влезе в апартамента на Денис Тибъл. Патрулен полицай разговаряше в дневната с домоуправителя.

— Къде е трупът? — попита Блейк.

Патрулният кимна към спалнята.

— Там вътре, господине.

Блейк влезе в спалнята и замръзна на място. Върху леглото беше проснато голо мъжко тяло и първото впечатление на детектива бе, че стаята е потънала в кръв. Когато се приближи, видя откъде е дошла кръвта. Целият гръб на жертвата беше в рани от назъбения ръб на строшена бутилка, в плътта бяха заседнали парчета стъкло. Тестисите на мъжа бяха отрязани.

Докато го гледаше, детективът усети остра болка в слабините.

— По дяволите, как е възможно човешко същество да извърши такова нещо?! — изрече.

Оръжието не се виждаше наоколо, но щяха внимателно да претърсят навсякъде.

Заместник-шерифът се върна в дневната, за да поговори с домоуправителя.

— Познавахте ли покойния?

— Да, господине. Това е неговият апартамент.

— Как се казва?

— Тибъл. Денис Тибъл.

Блейк си записа.

— Откога живее тук?

— Почти от три години.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Почти нищо, господине. Тибъл беше много затворен, винаги си плащаше наема навреме. Понякога водеше жени. Струва ми се, че повечето бяха проститутки.

— Знаете ли къде е работел?

— А, да. В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Беше един от онези компютърни гении.

Заместник-шерифът си отбеляза и това.

— Кой откри трупа?

— Една от чистачките. Мария. Вчера имаше почивен ден, затова дойде чак тази сутрин…

— Искам да разговарям с нея.

— Да, господине. Ще я повикам.

 

 

Мария бе мрачна наглед четирийсетгодишна бразилка, нервна и уплашена.

— Ти ли откри трупа, Мария?

— Аз не съм го направила. Кълна ви се. — Жената беше обхваната от истерия. — Трябва ли ми адвокат?

— Не. Нямаш нужда от адвокат. Само ми кажи какво се случи.

— Нищо не се е случило. Искам да кажа… сутринта дойдох тук да почистя, както винаги. Аз… мислех си, че го няма. Винаги излизаше преди седем. Почистих в дневната и…

„По дяволите!“

— Мария, спомняш ли си как изглеждаше стаята, преди да почистиш?

— Какво имате предвид?

— Местила ли си нещо? Изнасяла ли си нещо от тук?

— Ами, да. На пода имаше строшена бутилка от вино. Цялата лепнеше. Аз…

— Какво направи с нея?

— Пуснах я в мелачката за боклук и я смлях.

— Какво друго направи?

— Ами изхвърлих пепелника и…

— Вътре имаше ли фасове?

Тя замълча и се опита да си спомни.

— Един. Хвърлих го в кошчето в кухнята.

— Хайде да идем да го видим. — Детективът я последва в кухнята и тя му посочи кошчето. Вътре имаше угарка със следи от червило. Заместник-шериф Блейк внимателно я извади и я постави в пликче.

После се върна в дневната.

— Мария, знаеш ли дали от апартамента липсва нещо? Да са изчезнали някакви ценни вещи?

Тя се огледа наоколо.

— Не, струва ми се. Господин Тибъл обичаше да събира тези малки статуетки. Пръскаше луди пари за тях. Като че ли всички са тук.

„Значи мотивът не е грабеж. Наркотици? Отмъщение? Нещастна любов?“

— Какво направи, след като почисти тук, Мария?

— Обрах с прахосмукачката както винаги. И после… — Гласът й секна. — Влязох в спалнята и… го видях. — Погледна към Блейк. — Кълна се, че не съм го направила.

Пристигнаха съдебният лекар и асистентите му, които донесоха чувал за трупа.

 

 

Три часа по-късно заместник-шериф Блейк отново беше в кабинета На шерифа.

— Какво откри, Сам.

— Почти нищо. — Седна срещу Даулинг. — Денис Тибъл е работел в „Глобъл“. Очевидно е бил някакъв гений.

— Но не достатъчно гениален, за да попречи да го убият.

— Той не е бил просто убит, Мат. Направо е бил накълцан. Трябваше да видиш какво са направили с тялото му. Сигурно е бил някой маниак.

— Как ще продължиш?

— Не сме сигурни какво е оръжието, засега чакаме резултатите от лабораторията, но може да е било строшена бутилка от вино. Чистачката я е изхвърлила в мелачката. Изглежда, че на едно от заседналите в гърба му парчета стъкло има отпечатък. Разговарях със съседите. Нищо. Не са видели някой да влиза или да излиза от апартамента му. Никакъв необичаен шум. Тибъл явно е бил много затворен. Не е контактувал със съседите. Но има нещо друго. Преди да умре е правил секс. Имаме вагинален секрет, косми, други неща, както и угарка от цигара с червило. Ще й направим ДНК-тест.

— Пресата пак ще се развихри, Сам. Още отсега си представям заглавията: „МАНИАК ВИЛНЕЕ В СИЛИЦИЕВАТА ДОЛИНА“. Шерифът въздъхна. — Хайде да действаме колкото можем по-бързо.

— Сега отивам в „Глобъл Къмпютър Графикс“.

 

 

На Ашли й трябваше час, за да реши дали да отиде на работа. „Само да ме погледнат и всички ще разберат, че се е случило нещо лошо. Но ако не отида, ще искат да знаят причината. Полицията навярно ще е там и ще разпитва всички. Ако ме разпитат, ще трябва да им кажа истината. Няма да ми повярват. Ще ме обвинят в убийството на Денис Тибъл. А ако пък ми повярват и ако им кажа, че баща ми е знаел какво ми е направил, ще обвинят него.“

Тя се замисли за убийството на Джим Клиъри. Можеше да чуе гласа на Флорънс: „Родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил е убит с нож и… кастриран.“

Стисна очи. „Боже мой, какво става? Какво става?“

 

 

Заместник-шериф Сам Блейк влезе в сградата на компанията. Служители с мрачни лица стояха на групички и тихо разговаряха. Можеше да си представи какво обсъждат. Ашли уплашено го наблюдаваше, докато детективът отиваше към кабинета на Шейн Милър.

Шейн се изправи да го посрещне.

— Заместник-шериф Блейк?

— Да. — Двамата се ръкуваха.

— Седнете, заместник-шериф.

Сам Блейк седна.

— Разбрах, че Денис Тибъл е бил ваш служител.

— Точно така. Един от най-добрите. Това е ужасна трагедия.

— Работил е тук около три години, нали?

— Да. Той беше нашият гений. Нямаше нещо, което да не е в състояние да направи с компютър.

— Какво можете да ми кажете за него?

Шейн Милър поклати глава.

— Почти нищо, страхувам се. Тибъл беше самотник.

— Имате ли представа дали е взимал наркотици?

— Денис ли? По дяволите, не. Беше маниак на тема здраве.

— Играл ли е хазарт? Възможно ли е да е дължал на някого много пари?

— Не. Получаваше голяма заплата, но мисля, че беше много стиснат.

— Ами жените? Имал ли си е приятелка?

— Жените не го харесваха. — Замисли се за миг. — В последно време обаче разправяше, че се канел да се жени.

— Случайно да е споменавал името на жената?

Милър поклати глава.

— Не. Поне не на мен.

— Имате ли нещо против да разговарям с някои от служителите ви?

— Ни най-малко. Действайте. Трябва да ви кажа, че всички са потресени.

„И щяха да са още повече, ако можеха да видят трупа му“ — помисли си Блейк.

Двамата излязоха навън. Шейн Милър повиши глас:

— Моля за внимание! Това е заместник-шериф Блейк. Той би искал да ви зададе няколко въпроса.

Служителите бяха спрели по местата си и слушаха.

— Сигурен съм, че всички сте чули за случилото се с господин Тибъл — започна детективът. — Нуждаем се от вашата помощ, за да открием кой го е убил. Някой от вас знае ли дали е имал врагове? Някой да го е мразел достатъчно, за да го убие? — Последва мълчание. Блейк продължи: — Споменавал е, че ще се жени. Обсъждал ли е въпроса с някой от вас?

Ашли откри, че дишането й е затруднено. Сега бе моментът да говори. Сега бе моментът да разкаже на заместник-шерифа какво е направил с нея Тибъл. Но си спомни лицето на баща си, когато му описваше случая. Щяха да обвинят него в убийството.

Баща й никога не би убил когото и да е.

Той беше лекар.

Той беше хирург.

Денис Тибъл е бил кастриран! Заместник-шерифът казваше:

— … и никой от вас не го е виждал, след като в петък си е тръгнал от тук, така ли?

„Давай — помисли си Тони. — Кажи му. Кажи му, че си ходила в апартамента му. Защо не му кажеш?“

Блейк изчака малко, като се мъчеше да скрие разочарованието си.

— Е, ако някой от вас си спомня нещо, което може да е от полза, ще съм ви благодарен, ако ми телефонирате. Господин Милър има номера ми. Благодаря ви.

Той се отдалечи заедно с Шейн към изхода.

Ашли усети, че й прималява от облекчение.

Заместник-шериф Блейк се обърна към Шейн:

— Бил ли е особено близък с някой от колегите си?

— Не. Струва ми се, че Денис не беше близък с никого. Една от нашите компютърни операторки много го привличаше, но помежду им никога не е имало нищо.

Детективът спря.

— Тя тук ли е в момента?

— Да, но…

— Бих искал да поговоря с нея.

— Добре. Можете да използвате кабинета ми.

Двамата се върнаха обратно и Ашли ги видя да се приближават. Крачеха право към нейното бюро.

— Ашли, заместник-шериф Блейк би искал да поговори с теб.

Значи знаеше! Щеше да я пита за посещението й в апартамента на Тибъл. „Трябва да внимавам“ — каза си.

Детективът я наблюдаваше.

— Имате ли нещо против, госпожице Патерсън?

Тя си възвърна дар-слово.

— Не, ни най-малко. — И го последва в кабинета на Шейн Милър.

— Седнете. — Двамата седнаха. — Разбрах, че Денис Тибъл е бил влюбен във вас.

— Аз… предполагам… — „Внимавай!“ — Да.

— Излизахте ли с него?

„Да отидеш в апартамента му не е същото като да излизаш с него.“

— Не.

— Говорил ли ви е за жената, за която искал да се жени?

Тя затъваше все по-надълбоко. Възможно ли е да й поставя капан? Може би вече знаеше, че е била в апартамента на Тибъл. Навярно бяха открили отпечатъците й. Сега бе моментът да му разкаже какво е направил с нея Денис. „Но ако му разкажа — отчаяно си помисли, — това ще го отведе при баща ми и ще го свържат с убийството на Джим Клиъри.“ Дали знаеха и за това? Но полицейското управление в Бедфорд нямаше причини да уведомява полицейското управление в Кюпъртино. А може би имаше?

Заместник-шериф Блейк я наблюдаваше и очакваше отговора й.

— Госпожице Патерсън?

— Моля? А, извинете ме. Това толкова ме разстрои…

— Разбирам ви. Тибъл споменавал ли ви е за онази жена, за която искал да се жени?

— Да… но не ми каза името й. — Поне това беше вярно.

— Някога били ли сте в апартамента му?

Ашли дълбоко си пое дъх. Ако отречеше, разпитът навярно щеше да приключи. Но ако бяха открили отпечатъците й…

— Да.

— Били сте в апартамента му, така ли?

— Да.

Сега вече я гледаше по-внимателно.

— Казахте, че никога не сте излизали с него.

Мислите й препускаха.

— Така е. Не съм ходила с него, не. Отидох да му занеса едни документи, които беше забравил.

— Кога е било това?

Тя се почувства като в капан.

— Беше… преди около седмица.

— И друг път не сте ходили в жилището му?

— Точно така.

Сега вече нямаше проблем даже и да бяха намерили отпечатъците й.

Заместник-шерифът мълчеше, наблюдаваше я и тя се чувстваше виновна. Искаше й се да му каже истината. Може би в апартамента бе проникнал крадец и го беше убил — същият крадец десет години преди това и на пет хиляди километра от тук е убил Джим Клиъри. Ако вярваш в съвпадения. Ако вярваш в Дядо Коледа. Ако вярваш във феи.

„Проклет да си, татко!“

— Това е ужасно престъпление — каза детективът. — Като че ли липсва мотив. Но през всичките години, откакто съм в полицията, никога не съм виждал престъпление без мотив. — Отговор нямаше. — Известно ли ви е дали Денис Тибъл е взимал наркотици?

— Сигурна съм, че не е взимал.

— Какво ни остава тогава? Не е заради наркотици. Не са го обрали. На никого не е дължал пари. Изглежда остава само любовна връзка, нали? Жена, която го е ревнувала.

„Или баща, който е искал да защити дъщеря си.“

— Аз съм също толкова озадачена, колкото и вие, заместник-шериф.

Той я изгледа за миг и очите му сякаш казваха: „Не ти вярвам, госпожичке.“

Блейк се изправи, извади визитката си и й я подаде.

— Ако се сетите за нещо, ще съм ви благодарен да ми телефонирате.

— С удоволствие.

— Приятен ден.

Тя го проследи с поглед, докато излизаше. „Всичко свърши. Татко е в безопасност.“

 

 

Когато вечерта се прибра в апартамента си, на телефонния секретар имаше съобщение: „Снощи направо ме побърка, миличка. Сериозно ти казвам. Но ще се погрижиш за мен и довечера, както ми обеща. По същото време, на същото място.“

Ашли стоеше като вцепенена и не вярваше на ушите си. „Полудявам — помисли си тя. — Това няма нищо общо с татко. Зад всичко трябва да се крие някой друг. Но кой? И защо?“

 

 

Пет дни по-късно получи съобщение за кредитната си карта. Вниманието й привлякоха три неща:

Сметка от магазин за дрехи на стойност 450 долара.

Сметка от „Съркъс Клъб“ на стойност 300 долара.

Сметка от ресторант „Луи“ на стойност 250 долара.

Никога не беше чувала за магазина, за клуба и за ресторанта.