Сидни Шелдън
Насън и наяве (5)

Пета глава

Следващите няколко месеца бяха кошмарни. Образът на окървавения и обезобразен труп на Джим Клиъри постоянно я преследваше. Чудеше се дали отново да посети д-р Спийкман, но знаеше, че няма да посмее да разговаря за това с никого. Дори самата мисъл, че баща й може да е извършил такова ужасно престъпление, я караше да се чувства виновна. Опита се да се съсредоточи върху работата си. Невъзможно. Стъписано погледна към емблемата, която току-що беше направила.

Шейн Милър загрижено я наблюдаваше.

— Добре ли си, Ашли?

Тя се насили да му се усмихне.

— Да.

— Много съжалявам за приятеля ти.

Бе му разказала за Джим.

— Ще… ще го преживея.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Благодаря, Шейн. Аз… още не ми е до това. Другата седмица.

— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо…

— Признателна съм ти. Никой не може да ми помогне.

— Госпожица Кльощав задник има проблем — каза Тони на Алет. — Абе що не вземе да се чука с някого?

— Чувствам се displace… мъчно ми е за нея.

— Остави я. Всички си имаме проблеми, нали, миличка?

 

 

Когато Ашли си тръгваше в петък следобед, Денис Тибъл я спря.

— Хей, ще ми направиш ли една услуга?

— Съжалявам, Денис, аз…

— Хайде де. Я по-весело! — Той я хвана за ръка. — Нуждая се от съвет, който може да ми даде само жена.

— Денис, не съм в настро…

— Влюбих се и искам да се оженя, но има проблеми. Ще ми помогнеш ли?

Ашли се поколеба. Не го харесваше, но не виждаше защо да не се опита да му помогне.

— Не може ли да почака до утре?

— Трябва да говоря с теб още сега. Наистина е спешно.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре.

— Може ли да отидем у вас?

Ашли поклати глава.

— Не. — Боеше се, че няма да е в състояние да го накара да си тръгне.

— Тогава у нас?

Тя се поколеба.

— Добре. — „Така ще мога да си тръгна, когато аз поискам. Ако успея да му помогна да спечели жената, в която е влюбен, навярно най-после ще ме остави на мира.“

 

 

— Господи! — каза Тони на Алет. — Тя отива в апартамента на онова нищожество. Можеш ли да повярваш, че е толкова тъпа? Къде й е умът?

— Просто се опитва да му помогне. Няма нищо лошо в…

— О, я стига, Алет. Кога ще пораснеш? Човекът иска да я чука.

— Non va. Non si fa cosi.

— Самата аз не бих могла да го кажа по-добре.

 

 

Апартаментът на Денис Тибъл беше мебелиран в неокошмарен стил. По стените се редуваха плакати със сцени от стари филми на ужасите, с голи модели и хранене на диви зверове. По масите бяха пръснати малки еротични дърворезби.

„Това е жилище на луд“ — помисли си Ашли.

Нямаше търпение да се махне от тук.

— Хей, радвам се, че дойде, миличка. Наистина съм ти благодарен. Ако…

— Не мога да остана дълго, Денис — предупреди го тя. — Разкажи ми за жената, в която си влюбен.

— Тя наистина е голяма работа. — Тибъл й предложи цигара. — Ще запалиш ли?

— Не пуша. — Наблюдаваше го, докато си палеше цигара.

— Нещо за пиене?

— Не пия.

Той се ухили.

— Не пушиш и не пиеш. Остава третата, най-интересна възможност, нали?

Тя рязко изрече:

— Денис, ако не…

— Само се шегувах. — Отиде до бара и наля вино. — Пийни си малко. Нищо няма да ти стане. — Подаде й чаша.

Тя отпи.

— Разкажи ми за нея.

Денис Тибъл седна на дивана до Ашли.

— Никога не съм срещал друга като нея. Тя е секси като теб и…

— Престани, иначе си тръгвам.

— Хей, това беше комплимент. Както и да е, тя е лудо влюбена в мен, но родителите й са големи клечки и ме мразят.

Ашли нищо не каза.

— Та въпросът е, че ако аз настоя, тя ще се омъжи за мен, но ще се отчужди от родителите си. А е твърде близка с тях и ако се оженим, те със сигурност ще се откажат от нея. После някой ден може да ме обвинява за това. Разбираш ли проблема?

Тя отново отпи от виното.

— Да. Аз…

След това пред очите й като че ли се спусна мъгла.

 

 

Събуди се бавно със съзнанието, че се е случило нещо ужасно. Чувстваше се като упоена. Струваше й невероятно усилие дори само да отвори очи. Ашли се огледа наоколо и започна да изпада в паника. Лежеше гола на легло в евтина хотелска стая. Успя да седне и слепоочията й запулсираха. Нямаше представа къде е и как се е озовала там. Върху нощното шкафче имаше меню за румсървиз и тя го взе. „Хотел «Чикаго Луп». — Зашеметена, Ашли го препрочете. — Какво правя в Чикаго? Откога съм тук? Отидох у Денис Тибъл в петък. Кой ден сме днес?“ — С все по-засилваща се тревога тя вдигна телефонната слушалка.

— Какво обичате?

Говоренето също трудно й се удаваше.

— Кой… кой ден сме днес?

— Днес е седемнайсети…

— Не. Искам да кажа, кой ден от седмицата сме?

— А. Днес е понеделник. Мога ли…

Ашли замаяно затвори. „Понеделник.“ Губеха й се две денонощия. Седна на ръба на леглото и се опита да си спомни. Бе отишла в жилището на Денис Тибъл… изпи чаша вино… След това — нищо.

Беше й сложил нещо в чашата. Бе чела за такива опиати. Приказките, че искал съвета й, бяха само капан. А тя идиотката му повярва. Не си спомняше да е ходила на летището, да е пътувала за Чикаго или да се е регистрирала в този евтин хотел заедно с Тибъл. Нещо повече — нямаше спомен какво се е случило в тази стая.

„Трябва да се махна от тук“ — отчаяно си помисли. Чувстваше се омърсена, сякаш е бил насилен всеки сантиметър от тялото й. Какво й беше направил? Като се мъчеше да не мисли за това, тя стана от леглото, влезе в малката баня и застана под душа. Остави горещата струя да облива тялото й, като се опитваше да измие ужасните мръсни неща, които й се бяха случили. Ами ако забременее? От мисълта да има дете започна да й се гади. Спря водата, избърса се и отиде до гардероба. Дрехите й ги нямаше. Вътре откри само черен кожен минижуп, евтина наглед къса блузка и обувки с тънки високи токчета. Макар че я отвращаваха, нямаше друг избор. Бързо се облече и се погледна в огледалото. Приличаше на проститутка.

Провери в чантичката си. Само четирийсет долара. Чековата й книжка и кредитната й карта обаче си бяха там. „Слава Богу!“

Излезе в коридора. Нямаше никого. Слезе с асансьора в пустото фоайе и отиде на регистратурата, където подаде кредитната си карта на възрастния служител.

— Напускате ли ни вече? — лукаво я изгледа той. — Е, добре си прекарахте, а?

Ашли го зяпна, като се чудеше какво има предвид и се страхуваше да разбере. Изкушаваше се да го попита кога е заминал Денис Тибъл, но реши, че е по-добре да не го прави.

Мъжът вкара картата й в машината. После се намръщи и отново я вкара. Накрая каза:

— Съжалявам. Тази карта не става. Надхвърлили сте лимита си.

— Не е възможно! Има някаква грешка!

Служителят сви рамене.

— Имате ли друга кредитна карта?

— Не. Нямам. Ще приемете ли чек?

Той неодобрително погледна облеклото й.

— Ами да, ако имате някакви документи.

— Трябва да телефонирам…

— Кабината е в ъгъла.

 

 

— Окръжна болница Сан Франциско…

— Доктор Стивън Патерсън.

— Един момент, моля.

— Кабинетът на доктор Патерсън.

— Сара? Тук е Ашли. Трябва да говоря с баща ми.

— Съжалявам, госпожице Патерсън. В момента е в операционната и…

Ашли здраво стисна слушалката.

— Знаете ли колко време ще продължи?

— Трудно е да се каже. Но после има друга операция…

Ашли усети, че я обзема истерия.

— Трябва да говоря с него. Спешно е. Можете ли да му предадете? Нека ми позвъни веднага щом има възможност. — Погледна към телефонния номер в кабината и го продиктува на секретарката. — Ще чакам, докато се обади.

— Непременно ще му предам.

 

 

Седя във фоайето почти цял час. Мъжете, които минаваха покрай нея, любопитно я поглеждаха или й отправяха похотливи погледи, и тя се чувстваше като гола в евтиното си облекло. Когато телефонът най-после иззвъня, Ашли се стресна. Припряно влезе в кабината.

— Ало…

— Ашли? — чу гласа на баща си.

— О, татко, аз…

— Какво се е случило?

— В Чикаго съм и…

— Какво правиш в Чикаго?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. Почакай. — Три минути по-късно баща й се върна на телефона. — Самолет на „Америкън Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Резервирал съм ти място. Ще те чакам на летището в Сан Хосе и…

— Не! — Не можеше да му позволи да я види в тези дрехи. — Аз ще… първо ще си отида вкъщи да се преоблека.

— Добре. Ще вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти.

 

 

По време на полета си мислеше за непростимото, което й беше направил Денис Тибъл. „Трябва да отида в полицията — реши. — Няма да позволя да му се размине. С колко ли други жени трябва да го е правил?“

Когато се прибра в апартамента си, се чувстваше така, като че ли се връща в убежище. Нямаше търпение да свали отвратителните си дрехи. Преди да се срещне с баща си, имаше нужда да вземе още един душ. Понечи да тръгне към гардероба и застина. На тоалетката пред нея имаше фас от цигара.

 

 

Настаниха ги на ъглова маса в ресторант „Оукс“. Баща й загрижено я гледаше.

— Какво си правила в Чикаго?

— Аз… не зная.

— Не знаеш ли? — учуди се той.

Ашли се поколеба, като се опитваше да реши дали да му разкаже за случилото се. Навярно можеше да й даде някакъв съвет.

Тя предпазливо започна:

— Денис Тибъл ме покани в апартамента си, за да му помогна за нещо…

— Денис Тибъл ли? Онази змия? — Преди много време тя го беше запознала с колегите си. — Как можеш да имаш нещо общо с него?

Мигновено разбра, че е допуснала грешка. Баща й винаги реагираше гневно на всичките й проблеми. Особено когато бяха свързани с мъж.

„Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

— Не е толкова важно — каза Ашли.

— Искам да го чуя.

Тя помълча малко, изпълнена с лоши предчувствия.

— Ами, пих нещо в апартамента на Денис и…

Докато говореше, лицето на баща й потъмня от гняв.

Очите му я изплашиха. Ашли се опита да съкрати разказа си.

— Не — настоя той. — Искам да чуя всичко.

Същата нощ тя лежеше, неспособна да заспи. Мислите й бяха съвсем объркани. „Ако се разчуе какво е направил с мен Денис, ще умра от срам. Всички в службата ще научат какво се е случило. Но не мога да му позволя да го повтори отново. Трябва да съобщя в полицията.“

Хората се бяха опитали да я предупредят, че той е побъркан по нея, но тя не им беше обърнала внимание. Като си мислеше за това, различаваше всички признаци: той се дразнеше, когато друг приказваше с нея, постоянно я канеше на срещи, подслушваше…

„Сега поне зная кой ме преследва“ — каза си тя.

 

 

В осем и половина сутринта Ашли се канеше да тръгва на работа, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Ашли, тук е Шейн. Чу ли новината?

— Каква новина?

— Съобщават по телевизията. Току-що са открили трупа на Денис Тибъл.

За миг й се зави свят.

— О, Господи! Какво се е случило?

— Твърдят, че някой го е намушкал с нож и после го е кастрирал.