Сидни Шелдън
Насън и наяве (28)

Двадесет и осма глава

През следващите няколко месеца Ото Люисън накара трима психиатри да прегледат Ашли. Използваха хипноза и натриев амитал.

— Здравей, Ашли. Аз съм доктор Монтфърт и трябва да ти задам няколко въпроса. Как се чувстваш?

— Прекрасно, докторе. Сякаш току-що съм оздравяла след продължително боледуване.

— Мислиш ли се за лош човек?

— Не. Зная, че са се случили някои неща, но не смятам, че съм отговорна за тях.

— Мразиш ли някого?

— Не.

— Ами баща си? Мразиш ли го?

— Преди го мразех. Вече не. Мисля, че когато ми причини онези неща, не е можел да се овладее. Само се надявам сега да е добре.

— Искаш ли да го видиш пак?

— Мисля, че ще е по-добре да не го виждам. Той си има свой живот. Искам сама да започна моя.

 

 

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Воуън. Бих искал да си поговорим.

— Добре.

— Спомняш ли си Тони и Алет?

— Разбира се. Но вече ги няма.

— Какво изпитваш към тях?

— Отначало ме ужасяваха, но сега зная, че съм имала нужда от тях. Благодарна съм им.

— Спиш ли добре нощем?

— Вече да.

— Разкажи ми сънищата си.

— Преди имах кошмари. Нещо винаги ме преследваше. Мислех си, че ще ме убие.

— Сънуваш ли още такива неща?

— Не. Сънищата ми са спокойни. Виждам ярки цветове и усмихнати хора. Снощи сънувах, че съм на зимен курорт и със ските се спускам по склоновете. Беше прекрасно. Вече не се страхувам от студа.

— Какво изпитваш към баща си?

— Искам да е щастлив, искам и аз да съм щастлива.

 

 

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Хойлтърхоф.

— Приятно ми е, докторе.

— Не ми казаха, че си толкова красива. Смяташ ли се за красива?

— Мисля, че съм привлекателна…

— Чух, че си имала чудесен глас. Ти как мислиш?

— Гласът ми не е школуван, но да — тя се засмя, — мога да изпея гамата.

— Казаха ми също, че рисуваш. Добра ли си?

— Струва ми се, че съм доста добра за аматьор. Да.

Той замислено я наблюдаваше.

— Имаш ли някакви проблеми, които искаш да обсъдиш с мен?

— Не мога да се сетя. Тук ме лекуваха много добре.

— Какво ще кажеш да напуснеш това място?

— Много съм мислила за това. Малко е страшничко, но в същото време съм и развълнувана.

— Мислиш ли, че там навън ще те е страх?

— Не. Искам отново да започна живота си. Имам опит с компютрите. Не мога да се върна в предишната компания, но съм сигурна, че ще си намеря друга работа.

Д-р Хойлтърхоф кимна.

— Благодаря ти, Ашли. Беше ми приятно да си поговорим.

 

 

Д-р Монтфърт, д-р Воуън, д-р Хойлтърхоф и д-р Келър се бяха събрали в кабинета на Ото Люисън. Той разглеждаше докладите им. Когато свърши, погледна към д-р Келър и се усмихна.

— Поздравления — каза. — Всички доклади са положителни. Свърши чудесна работа.

— Тя е прекрасна жена. Изключителна е, Ото. Радвам се, че отново ще започне живота си.

— Съгласна ли е да продължи лечението навън?

— Да.

Ото Люисън кимна.

— Много добре. Ще наредя да подготвят документите за изписването й. — Той се обърна към другите лекари. — Благодаря ви, господа. Признателен съм ви за помощта.