Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tell Me Your Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 59гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria(2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

I издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 19

История

  1. —Добавяне

Двадесет и трета глава

С лечението на Ашли се зае д-р Гилбърт Келър. Негова специалност бяха проблемите на раздвоението на личността и макар че не винаги постигаше положителни резултати, имаше изключително много успехи. В случаи като този не съществуваха лесни отговори. Първата му работа бе да накара пациента да му се довери, да се почувства спокойно с него и после да изкара навън самоличностите му, така че да могат да общуват помежду си, да разберат защо съществуват и накрая пациентът да осъзнае, че от тях повече няма нужда. Настъпваше момент на сливане, в който състоянията на личността се превръщаха в едно цяло. „Предстои ни много дълъг път“ — помисли си той.

 

 

На следващата сутрин д-р Келър нареди да доведат Ашли в кабинета му.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, д-р Келър.

— Искам да ме наричаш Гилбърт. Нали ще ставаме приятели. Как се чувстваш?

Тя го погледна.

— Казаха ми, че съм убила петима души. Как би трябвало да се чувствам?

— Спомняш ли си да убиваш когото и да е от тях?

— Не.

— Прочетох стенограмата на процеса, Ашли. Ти не си ги убила. Това е дело на едно от твоите алтер его.

Ние ще се запознаем с тях и след време с твоя помощ ще ги накараме да изчезнат.

— Аз… надявам се да можете…

— Мога. Тук съм, за да ти помогна и точно това ще направя. Другите самоличности са се появили в съзнанието ти, за да те спасят от непоносима болка. Трябва да открием какво я е причинило. Необходимо е да разбера кога и защо са се родили тези самоличности.

— Как… как ще го направите?

— Ще разговаряме. Ще започнеш да си спомняш разни неща. От време на време ще използваме хипноза. Вече са те хипнотизирали, нали?

— Да.

— Никой няма да те насилва. Няма да бързаме. И когато свършим — успокоително прибави той, — ще бъдеш излекувана.

Разговаряха почти час. Накрая Ашли се чувстваше много по-спокойна. „Наистина мисля, че може да го направи“ — помисли си тя, когато се върна в стаята си. И се помоли.

 

 

Д-р Келър беше при Ото Люисън.

— Сутринта разговаряхме — каза. — Хубавото е, че Ашли признава проблема си и е готова да приеме помощта ни.

— Това е добро начало. Дръж ме в течение.

— Разбира се, Ото.

Д-р Келър с нетърпение очакваше изправилото се пред него предизвикателство. В Ашли Патерсън имаше нещо особено. Той бе решен да й помогне.

 

 

Разговаряха всеки ден и една седмица след пристигането й д-р Келър каза:

— Искам да се настаниш удобно. Сега ще те хипнотизирам. — Приближи се до нея.

— Не! Почакайте!

Психиатърът изненадано я погледна.

— Какво има?

Измъчваха я ужасни мисли. Той искаше да й покаже другите самоличности. Това я плашеше.

— Моля ви — каза тя. — Аз… не искам да ги познавам.

— Няма — увери я д-р Келър. — Поне засега.

Ашли преглътна.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Добре. Започваме.

Петнайсет минути му бяха необходими, за да я приспи. Когато свърши, Гилбърт Келър погледна към лист хартия върху бюрото. „Тони Прескот и Алет Питърс.“ Започваше процес на промяна от състояние с една доминираща самоличност към друга.

Погледна към Ашли, която спеше на стола. После се наведе над нея.

— Добро утро, Тони. Чуваш ли ме?

Видя как лицето й се променя и придобива чертите на съвсем друг човек. Изражението й внезапно се оживи и тя запя:

Малко евтин ориз

и малко петмез,

вземи ги и хубавичко ги разбъркай.

„Пук!“ — казва невестулката.

— Много приятна песничка, Тони. Аз съм Гилбърт Келър.

— Зная кой си — отвърна тя.

— Приятно ми е да се запознаем. Някой казвал ли ти е, че имаш прекрасен глас?

— Я чупката.

— Говоря сериозно. Някога взимала ли си уроци по пеене? Обзалагам се, че е така.

— Не, не съм. Всъщност исках, но май… — „За Бога, ще престанеш ли с този ужасен шум? Кой ти е казал, че можеш да пееш?“ — Няма значение.

— Тони, искам да ти помогна.

— Не, готин. Ти само искаш да ме изчукаш.

— Защо мислиш така, Тони?

— Всички мъже само за това си мислят.

— Тони… Тони…

Мълчание.

Гилбърт Келър отново се вгледа в лицето на Ашли, То излъчваше ведрост. Той се наведе напред.

— Алет?

Никаква промяна в изражението й.

— Алет… Нищо.

— Искам да разговарям с теб, Алет.

Ашли неспокойно се размърда.

— Покажи се, Алет.

Тя дълбоко си пое дъх, после бързо заговори на италиански.

— Ce qualcuno che parla Italiano?

— Алет…

— Non so dovo mi travo.

— Алет, изслушай ме. Ти си в безопасност. Искам да се отпуснеш.

— Mi sento stanca… Уморена съм.

— Преживяла си ужасни неща, но всичко вече е останало назад. Бъдещето ти ще е много спокойно. Знаеш ли къде си?

Гласът му беше бял.

— Si. Това е място за хора, които са pazzo. — „Тъкмо затова си тук, докторе. Ти си лудият.“

— Това е място, където ще бъдеш излекувана. Алет, какво ти идва наум, когато затвориш очи и си представиш това място?

— Хогарт[1]. Той е рисувал лудници и ужасяващи сцени. — „Прекалено невеж си, за да си чувал за него.“

— Не искам да мислиш за това място като за ужасяващо. Разкажи ми за себе си, Алет. Какво обичаш да правиш? Какво би искала да правиш, докато си тук?

— Обичам да рисувам.

— Ще трябва да ти намерим бои.

— Не!

— Защо?

— Не искам. — „Това какво е според теб, дете? На мен ми прилича на грозно петно. Остави ме на мира.“

— Алет? — Пред очите на Гилбърт Келър лицето на младата жена отново се промени.

Алет я нямаше. Той събуди Ашли. Тя отвори очи и примигна.

— Започнахте ли?

— Вече свършихме.

— Как се справих?

— Разговарях с Тони и Алет. Положихме добро начало, Ашли.

 

 

Получи писмо от Дейвид Сингър.

Скъпа Ашли,

Пиша ти само няколко реда, за да знаеш, че мисля за теб и се надявам, че лечението ти напредва. Всъщност често си мисля за теб. Като че ли заедно сме преживели войните. Битката беше сурова, но спечелихме. Имам добра новина. Увериха ме, че от Квебек и Бедфорд няма да повдигат обвинение срещу теб. Ако мога да направя нещо, само ми пиши.

С най-топли чувства,

Дейвид

 

На следващата сутрин д-р Келър отново хипнотизира Ашли, за да разговаря с Тони.

— Какво има сега, готин?

— Просто желая да си побъбрим. Искам да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти. И така съм си добре.

— Е, аз обаче се нуждая от твоята помощ, Тони. Искам да те питам нещо. Какво мислиш за Ашли?

— За госпожица Кльощав задник ли? Я не ме стряскай.

— Не я ли харесваш?

— Меко казано.

— Какво не ти харесва в нея?

Последва пауза.

— Опитва се да пречи на всички да се забавляват. Ако от време на време не се налагам, животът ни ще е пълна досада. Досада. Тя не обича да ходи по купони, да пътува и изобщо да се забавлява.

— Но ти обичаш, така ли?

— Можеш да се обзаложиш. Нали точно за това е животът, готин?

— Родена си в Лондон, нали, Тони? Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Ще ти кажа само едно. Иска ми се сега да съм там.

Мълчание.

— Тони… Тони…

Но тя вече си беше отишла.

— Искам да разговарям с Алет — каза Гилбърт Келър. — Изражението на Ашли се промени. Той се наведе напред и тихо я повика: — Алет.

— Чу ли разговора ми с Тони?

— Да.

— Двете с Тони познавате ли се?

— Да. — „Разбира се, че се познаваме, тъпако.“

— Но Ашли не знае за вас, нали?

— Не.

— Ти харесваш ли Ашли?

— Нямам нищо против нея. — „Защо ми задаваш всички тези тъпи въпроси?“

— Защо не разговаряш с нея?

— Тони не иска.

— Тя винаги ли ти казва какво да правиш?

— Тони ми е приятелка. — „Не е твоя работа.“

— И аз искам да съм ти приятел, Алет. Разкажи ми за себе си. Къде си родена?

— В Рим.

— Рим харесва ли ти?

Гилбърт Келър видя, че изражението на Ашли се променя и тя неочаквано се разплака. Той се наведе над нея и успокоително каза:

— Всичко е наред, Сега ще се събудиш, Ашли…

Тя отвори очи.

— Разговарях с Тони и Алет. Те са приятелки. Искам трите да се сприятелите.

 

 

Докато Ашли обядваше, в стаята й влезе един от санитарите и видя оставена на пода картина. Той я разгледа и после я отнесе в кабинета на д-р Келър.

В кабинета на д-р Люисън се провеждаше съвещание.

— Как върви, Гилбърт?

— Разговарях с двете алтер его — замислено отвърна той. — Доминира Тони. Тя е от Англия и не желае да говори за това. Другата самоличност, Алет, е родена в Рим и също не е много приказлива. Затова ще се съсредоточа върху този момент. Там е причинена травмата. Тони е по-агресивната. Алет е чувствителна и затворена. Обича да рисува, но се страхува да го прави. Трябва да открия причината.

— Значи смяташ, че Тони доминира над Ашли?

— Да. Ашли не е съзнавала съществуването й, нито пък това на Алет. Но Тони и Алет се познават. Това е много интересно. Тони има прекрасен глас, Алет е талантлива художничка. — Показа пейзажа, който санитарят му бе донесъл. — Мисля, че вероятно талантите й са ключът към проблема.

 

 

Веднъж седмично Ашли получаваше писма от баща си. След като ги прочиташе, тя тихо седеше в стаята си и не искаше да разговаря с никого.

— Те са единствената й връзка с дома — каза на Ото Люисън д-р Келър. — Смятам, че засилват желанието й да се измъкне от тук и да започне нормален живот. От полза е и най-малкото…

Ашли започваше да свиква с новата си среда. Пациентите като че ли свободно се разхождаха наоколо, макар че на всяка врата и по коридорите можеха да се видят санитари. Порталите винаги бяха заключени. Имаше обща стая, където можеха да се събират и да гледат телевизия, спортен салон и трапезария. Пациентите бяха японци, китайци, французи, американци… Полагаха се всички усилия болницата да изглежда колкото може по-нормално, но когато Ашли се връщаше в стаята си, винаги заключваха вратата зад нея.

— Това не е болница — оплака се на Алет Тони. — Това си е затвор.

— Но доктор Келър мисли, че може да излекува Ашли. И тогава ще можем да си отидем.

— Не бъди глупава, Алет. Не разбираш ли? Единственият начин да излекува Ашли е да се избави от нас, да ни накара да изчезнем. С други думи, за да я излекува, ние трябва да умрем. Е, аз няма да го допусна.

— Какво ще правиш?

— Ще намеря начин да избягаме.

Бележки

[1] Уилям Хогарт (1697–1764) — английски художник. — Б.пр.