Сидни Шелдън
Насън и наяве (1)

Първа глава

Някой я следеше. Беше чела за преследвачи, но те принадлежаха на друг свят, в който цареше насилието. Нямаше представа кой може да е, кой би искал да я нарани. Отчаяно се опитваше да не изпада в паника, но в последно време имаше ужасни кошмари и всяка сутрин се будеше с чувството, че е обречена. „Навярно всичко е само плод на въображението ми — помисли си Ашли Патерсън. — Прекалено много работя. Имам нужда от почивка.“

Тя се обърна към огледалото. От него я гледаше около трийсетгодишна жена, елегантно облечена, с патрициански черти, стройна фигура и интелигентни, разтревожени кафяви очи. От нея се излъчваше кротко изящество, фин чар. Тъмната й коса меко падаше върху раменете. „Не мога да понасям вида си — каза си. — Прекалено съм мършава. Трябва да се храня по-добре.“ Отиде в кухнята и започна да си приготвя закуска, като се опитваше да забрави за страшното нещо, което се случваше, и да се съсредоточи върху пухкавия омлет. Включи кафеварката и постави филийка в тостера. След десет минути всичко бе готово. Ашли отнесе подноса на масата, седна, взе вилицата, порови в чинията, после отчаяно поклати глава. Нямаше апетит.

„Така повече не може да продължава — ядосано си помисли. — Който и да е той, няма да му позволя да ми причинява това. Няма.“

Погледна часовника. Вече трябваше да тръгва за работа. Огледа познатото си жилище, сякаш се мъчеше да намери в него някакво успокоение. Апартаментът й бе приятно мебелиран и се намираше на третия етаж в сграда на „Виа Камино Корт.“ Състоеше се от дневна, спалня, кабинет, баня, кухня и стая за гости. От три години живееше в Кюпъртино, Калифорния. Допреди две седмици Ашли беше смятала дома си за уютно гнезденце, истински рай. Но сега се бе превърнал в крепост, в място, където никой не можеше да проникне и да я нарани. Отиде до входната врата и провери ключалката. „Още утре ще поръчам да ми поставят резе“ — помисли си. Угаси осветлението навсякъде, заключи вратата и се спусна с асансьора до подземния гараж.

Гаражът пустееше. Колата й беше само на шест метра от асансьора. Предпазливо се огледа, после изтича, бързо се качи в колата и заключи вратата. Сърцето й силно биеше. Насочи се към центъра на града под мрачното, злокобно небе. Метеоролозите прогнозираха дъжд. „Но няма да завали — каза си Ашли. — Слънцето ще изгрее. Ще сключа сделка с теб, Господи. Ако не завали, това ще означава, че всичко е само плод на въображението ми.“

 

 

Десет минути по-късно Ашли Патерсън пътуваше по централните улици на Кюпъртино. Все още я изпълваше с благоговение чудото, в което се е превърнало това някога заспало кътче в долината Санта Клара. Разположено на осемдесет километра на юг от Сан Франциско, именно тук беше започнала компютърната революция и мястото бе получило подходящото наименование Силициевата долина.

Тя работеше в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“, процъфтяваща, бързо развиваща се компания с двеста служители.

Когато зави по Силвърадо Стрийт, изпита неприятното усещане, че той е зад нея, че я следи. Но кой? И защо?

Тя погледна в огледалото. Всичко изглеждаше нормално.

Инстинктът й обаче подсказваше обратното.

Наближи модерната сграда на „Глобъл Къмпютър Графикс“. Отби към паркинга, показа на пазача служебната си карта и паркира на своето място. Тук се чувстваше в безопасност.

Когато излезе от колата, започваше да вали.

 

 

В девет часа сутринта в компанията вече кипеше оживена дейност. Имаше осемдесет модулни клетки, заети от млади компютърни виртуози, които създаваха сайтове в Мрежата, емблеми за нови компании и илюстрации за списания. Работното пространство беше разделено на няколко части: администрация, продажби, маркетинг и техническа поддръжка. Служителите бяха по дънки, блузони и пуловери.

Когато Ашли се отправи към бюрото си, към нея се приближи прекият й началник Шейн Милър.

— Добро утро, Ашли.

Той беше сериозен, трийсетинагодишен човек с приятен характер. В началото се опитваше да я убеди да спи с него, но накрая се отказа и двамата станаха добри приятели.

Той й подаде последния брой на „Тайм.“

— Виждала ли си това?

Ашли погледна корицата. На нея имаше снимка на изискан, петдесетгодишен мъж с прошарена коса. Надписът гласеше: „Д-р Стивън Патерсън, баща на сърдечната микрохирургия.“

— Да.

— И как е да имаш прочут баща?

Тя се усмихна.

— Прекрасно.

— Той е велик човек.

— Ще му предам. Днес ще обядваме заедно.

— Добре. Между другото… — Показа й снимка на кинозвезда, която щеше да се използва в реклама за техен клиент. — Имаме малък проблем с това. Килограмите на Дезире вече й личат. Виж тези тъмни кръгове под очите й. И кожата й е на петна въпреки грима. Мислиш ли, че можеш да направиш нещо?

Тя се вгледа в снимката.

— Мога да поприкрия кръговете под очите. Ще се помъча да направя лицето й по-слабо, но… Не. Накрая навярно ще придобие странен вид. — Отново се загледа в снимката. — Ще трябва да добавя малко цвят или да използвам стари снимки.

— Благодаря. Остава ли си уговорката за събота вечер?

— Да.

Той кимна към снимката.

— Това не е спешно. Искат го за миналия месец.

Ашли се усмихна.

— Нищо ново.

 

 

Зае се със задачата. Беше специалист по реклама и графичен дизайн и работеше с текстове и изображения.

Половин час по-късно, докато се занимаваше със снимката, тя усети, че някой я наблюдава, и вдигна очи. Беше Денис Тибъл.

— Здрасти, скъпа.

Гласът му я подразни. Той бе компютърният гений на компанията. Наричаха го „Майстора“. Щом се повредеше някой компютър, пращаха него. Беше трийсетинагодишен, мършав и плешив, неприятен и арогантен. Падаше си малко маниакален тип и из компанията се носеше слухът, че сваля Ашли.

— Да се нуждаеш от помощ?

— Не, благодаря.

— Хей, ами какво ще кажеш да си организираме скромна вечеря в събота?

— Благодаря. Заета съм.

— С шефа ли ще излизаш пак?

Ашли се завъртя и ядосано го изгледа.

— Виж, това не е твоя…

— Във всеки случай не знам какво намираш в него. Той е абсолютен ръб. С мен ще си прекараш по-добре. — Намигна й. — Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя се мъчеше да овладее гнева си.

— Имам работа, Денис.

Тибъл се наведе към нея и прошепна:

— Трябва да научиш нещо за мен, скъпа. Аз не се отказвам. Никога.

Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и се зачуди дали не е той.

 

 

В дванайсет и половина остави компютъра си и се отправи към „Маргерита ди Рома“, където имаше среща с баща си.

Седеше на ъглова маса в оживения ресторант и гледаше как баща й се приближава. Трябваше да признае, че е красив. Всички се обръщаха след него. „И как е да имаш прочут баща?“

Преди години д-р Стивън Патерсън беше поставил основите на сърдечната микрохирургия. Постоянно го канеха да чете лекции в големи болници из целия свят. Ашли бе останала без майка на дванайсетгодишна възраст и нямаше никого другиго освен баща си.

— Извинявай за закъснението, Ашли. — Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма нищо. Току-що дойдох.

Баща й седна до нея.

— Видя ли „Тайм“?

— Да. Шейн ми го показа.

Той се намръщи.

— Шейн? Това шефът ти ли беше?

— Не ми е шеф. Той е… той е един от началниците.

— Никога не бива да смесваш работата с удоволствието, Ашли. Излизаш с него, нали? Допускаш грешка.

— Татко, ние просто сме добри…

До масата им се приближи сервитьор.

— Бихте ли желали да видите менюто?

Д-р Патерсън се обърна и изръмжа:

— Не виждате ли, че ни прекъсвате? Вървете си и не идвайте, докато не ви повикат.

— Аз… извинявайте. — Мъжът припряно се отдалечи.

Ашли се сви от срам. Беше забравила колко избухлив е баща й. Веднъж по време на операция бе ударил стажант за това, че направил грешна преценка. Спомняше си и кавгите с майка й, които навремето я ужасяваха. Родителите й винаги се караха за едно и също, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети за какво. Просто го беше изхвърлила от ума си. Баща й продължи:

— Та докъде бяхме стигнали? А, да. За това, че е грешка да излизаш с Шейн Милър. Голяма грешка.

И думите му я върнаха към друг ужасен спомен.

 

 

Можеше да чуе как баща й казва: „Да излизаш с Джим Клиъри е грешка. Голяма грешка…“

Ашли тъкмо беше навършила осемнайсет и живееше в родния си град Бедфорд, Пенсилвания. Джим Клиъри бе най-харесваното момче в Бедфордската областна гимназия. Играеше в бейзболния отбор, беше красив, забавен и имаше неотразима усмивка. На нея й се струваше, че всяко момиче в училище иска да спи с него. „И повечето сигурно са спали“ — кисело си казваше. Когато Джим започна да я кани на срещи, бе твърдо решена да не ляга с него. Беше сигурна, че той иска само да спи с нея, но с времето разбра, че не е така. Харесваше й да е с него и Джим като че ли искрено се наслаждаваше на компанията й.

Онази зима последният клас заминаваше на ски в планината за уикенда. Джим Клиъри обичаше да кара ски.

— Ще си прекараме страхотно — увери я той.

— Няма да дойда.

Джим удивено я погледна.

— Защо?

— Мразя студа. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици.

— Но ще е толкова забавно да…

— Няма да дойда.

И той остана в Бедфорд, за да е с нея.

Имаха еднакви интереси и идеали и се чувстваха чудесно заедно.

Когато Джим Клиъри й каза: „Тази сутрин ме попитаха дали си ми гадже. Какво да отговоря?“, Ашли се усмихна и отвърна: „Кажи им, че съм.“

 

 

Д-р Патерсън бе разтревожен.

— Твърде често се виждаш с онзи Клиъри.

— Татко, той е много свестен и аз го обичам.

— Как можеш да обичаш някакъв си проклет бейзболист? Няма да ти позволя да се омъжиш за него. Не е достатъчно добър за теб, Ашли.

Казваше същото за всички момчета, с които излизаше.

Баща й продължаваше да подхвърля пренебрежителни забележки за Джим Клиъри, но бурята се разрази на абитуриентския бал. Когато Джим дойде да я вземе, тя хлипаше.

— Какво има? Какво се е случило?

— Баща… баща ми каза, че щял да ме води в Лондон. Записал ме в… в английски колеж.

Той смаяно я погледна.

— Прави го заради нас, нали?

Момичето отчаяно кимна.

— Кога заминаваш?

— Утре.

— Не! За Бога, Ашли, не му позволявай. Чуй ме. Искам да се оженя за теб. Чичо ми ми предложи страхотна работа в неговата рекламна агенция в Чикаго. Ще избягаме. Хайде да се срещнем утре сутрин на гарата. В седем часа има влак за Чикаго. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го погледна и тихо отвърна:

— Да.

 

 

Когато по-късно мислеше за това, не можеше да си спомни как е минал абитуриентският й бал. Цялата вечер двамата с Джим възбудено бяха обсъждали плана си.

— Защо не заминем за Чикаго със самолет? — попита тя.

— Защото ще трябва да им кажем имената си. Ако пътуваме с влак, никой няма да разбере къде сме отишли.

Когато си тръгваха, Джим Клиъри тихо попита:

— Искаш ли да отидем у нас? Нашите ги няма за уикенда.

Ашли се поколеба, обзета от съмнения.

— Джим… толкова време чакахме. Още няколко дни не са от значение.

— Права си. — Той се усмихна. — Може би ще съм първият мъж на този континент, който се жени за девственица.

 

 

Когато Джим Клиъри я отведе вкъщи след бала, д-р Патерсън ги чакаше разтреперан от ярост.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Съжалявам, господине. Балът…

— Не ти искам проклетите обяснения, Клиъри. Кого си мислиш, че лъжеш, по дяволите?

— Не ви…

— Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?

— Татко…

— Ти не се меси. — Той вече крещеше: — Клиъри, искам да се разкараш от тук и никога да не се връщаш.

— Господине, ние с дъщеря ви…

— Джим…

— Ти се качвай в стаята си — извика баща й, — а теб, ако някога пак те видя тук, ще те пребия!

Ашли никога не го беше виждала толкова разярен. Накрая всички започнаха да викат. Когато Джим си замина, тя избухна в сълзи.

„Няма да позволя на баща ми да направи това — реши тя. — Опитва се да съсипе живота ми. — Дълго седя на леглото. — Джим е моето бъдеще. Искам да съм с него. Мястото ми вече не е тук. — Стана и започна да си събира багажа. Половин час по-късно се измъкна през задната врата и тръгна към дома на Джим Клиъри, само на няколко пресечки от тях. — През нощта ще остана при него и утре сутрин ще вземем влака за Чикаго. — Но когато наближи къщата на Джим, си помисли: — Не. Така не е правилно. Не искам да развалям всичко. Ще го чакам на гарата.“

И се прибра обратно вкъщи.

 

 

Ашли остана будна през цялата нощ. Мислеше за живота си с Джим и колко прекрасно ще е всичко. В пет и половина взе куфара си и безшумно се промъкна покрай затворената врата на бащината си спалня. Излезе от къщата и взе автобус до гарата. Когато пристигна, Джим още не бе дошъл. Но беше рано. До влака оставаше цял час. Изгаряща от нетърпение, тя седна на една пейка. Представи си как баща й се събужда и открива, че я няма. Щеше да побеснее.

„Но аз не мога да му позволя да ръководи живота ми. Някой ден наистина ще опознае Джим и ще разбере колко съм щастлива. Шест и половина… Седем без двайсет… Седем без петнайсет… Седем без десет…“ Все още нямаше и следа от Джим. Започна да се паникьосва. Чудеше се какво ли му се е случило? Реши да му телефонира. Никой не отговаряше. „Седем без пет… Ще дойде всеки момент. — Чу влака да изсвирва в далечината и си погледна часовника. — Седем без една минута. — Влакът спря на перона. Тя се изправи на пръсти и отчаяно се заоглежда наоколо. — Случило му се е нещо ужасно. Катастрофирал е. Откарали са го в болница.“ Няколко минути по-късно гледаше как влакът за Чикаго се отдалечава и отнася всичките й мечти. Изчака още половин час и отново се опита да се свърже с Джим. Когато и този път никой не отговори, бавно се отправи към къщи.

По обед двамата с баща си бяха в самолета за Лондон…

 

 

След две години завърши колежа и когато реши, че иска да работи с компютри, кандидатства за престижната стипендия за жени МЕИ Уонг в Калифорнийския университет в Санта Круз. Приеха я и три години по-късно постъпи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

Отначало написа на Джим Клиъри пет-шест писма, но ги скъса. Поведението и мълчанието му съвсем ясно й бяха показали какви са били чувствата му.

 

 

Гласът на баща й я върна в настоящето.

— Пак блуждаеш някъде. За какво мислиш?

Ашли погледна към него.

— За нищо.

Д-р Патерсън даде знак на сервитьора, топло му се усмихна и каза:

— Вече сме готови да видим менюто.

Едва на връщане към службата си Ашли си спомни, че е забравила да поздрави баща си за публикуването на снимката му на корицата на „Тайм“.

 

 

Когато стигна до бюрото си, там я чакаше Денис Тибъл.

— Чух, че си обядвала с баща си.

„Този гаден подслушвач. Поставил си е за цел да знае всичко, което става тук.“

— Да.

— Не ти е било много забавно. — Понижи глас: — Защо някога не обядваш с мен?

— Денис… Вече ти казах. Не ме интересуваш.

Той се ухили.

— И това ще стане. Само почакай.

В него имаше нещо зловещо, нещо страшно. Ашли отново се зачуди дали може да е онзи, който… Поклати глава. Трябваше да забрави за това, да продължи да живее.

 

 

На път за вкъщи спря пред книжарницата „Апъл Трий“. Преди да влезе, погледна към витрината, за да види дали зад нея има някой, когото познава. Никой. Тя влезе вътре.

Към нея се приближи млад продавач.

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… аз… Имате ли някаква книга за преследвачи?

Той учудено я погледна.

— За преследвачи ли?

Ашли се почувства глупаво и бързо отвърна:

— Да. Освен това искам книга за… хм… градинарство и… африкански животни.

— Значи за преследвачи, градинарство и африкански животни, така ли?

— Точно така — твърдо отвърна тя.

„Кой знае? Може би някой ден ще имам градина и ще замина на пътешествие в Африка.“

 

 

Когато се качи в колата си, отново започваше да вали. Дъждът се стичаше по предното стъкло, пречупваше светлината и превръщаше улиците в неоимпресионистични картини. Тя включи чистачките и те със свистене започнаха да се клатят наляво-надясно: „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“ Ашли припряно ги изключи. „Не — помисли си. — Те казват: «Там няма никой, няма никой, няма никой.»“

Отново ги включи. „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“

Паркира в гаража и натисна бутона на асансьора. Две минути по-късно стигна до жилището си, отключи, отвори вратата и замръзна.

Всички лампи в апартамента светеха.