Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (6)

4

Водевилът процъфтя в Америка през 1881 и угасна окончателно през 1932, когато театър „Палас“ затвори врати. Всички амбициозни млади комици минаха през школата на водевила — бойно поле, на което усъвършенстваха остроумието си срещу враждебната, присмехулна публика. Но тези, които победиха, спечелиха слава и богатство. Еди Кантор, У. К. Фийлдс, Джолсън и Бени, Абът и Костело, Джесъл и Бърнс, братята Маркс и десетки други. Водевилът означаваше постоянна работа, стабилна заплата, но когато западна, комиците трябваше да се насочат другаде. Големите имена бяха наети от радиостанциите за водещи или даваха представления в скъпи нощни клубове из цялата страна. Но за борещите се за място под слънцето като Тоби, нещата стояха другояче. Те също играеха в нощни клубове, но в съвсем различен свят, наречен „Тоалетната писта“, и то доста ласкаво. Състоеше се от мръсни салони, в които отдавна некъпани зрители ходеха да гълтат бира, да уригат по стриптийзьорките и да провалят комиците за кеф. Гримьорни бяха смрадливите тоалетни, вонящи на развалена храна и разлят алкохол, на урина и евтин парфюм и над всичко това — застоял мирис на страх: потта на освиркан артист. Тоалетните бяха толкова мръсни, че жените от програмата пикаеха над мивките в съблекалнята. Заплащането се движеше от несмилаемо ядене до пет, десет и дори петнайсет долара на вечер, в зависимост от реакцията на публиката.

 

 

Тоби Темпъл игра във всички тях и това бе неговата школа. Имената на градовете бяха различни, но местата бяха същите, миризмите бяха същите, същите бяха и враждебно настроените зрители. Ако не харесваха изпълнителя, го замеряха с бирени бутилки, прекъсваха го по време на представлението и го изпращаха с освиркване. Това бе тежка, но добра школа. Тя научи Тоби да оцелява. Научи го да се оправя с пияни туристи и трезви млади хулигани, без да ги бърка един с друг. Научи го да разпознава потенциалния освирквач и да спира порива му, като моли за глътка от неговата чаша или за носна кърпа, за да попие челото си.

 

 

Тоби се хващаше на работа в места с имена като „Езеро Киамеша“, „Хижа Шауанга“ или „Ейвън“.^[1] Игра в Уайлдууд, щата Ню Джързи, в Б’най Б’рът^[2] и в зали с имена „Синовете на Италия“ или „Еленът“.

И продължаваше да се учи.

Номерът на Тоби се състоеше от пародии на популярни песни, имитации на Гейбъл, Грант, Богарт и Кагни, а също и от материал, откраднат от големите комици, които си позволяваха скъпо платени автори. Всички прохождащи комици крадяха текстове и блъфираха: „Сега ще направя Джери Лестър“ — тоест щеше да ползва неговите реплики — „обаче два пъти по-добре от него.“. „Ще направя Милтън Бърл.“. „Трябва да видите какво правя с Ред Скелтън.“

Текстът бе ключа, затова крадяха само най-доброто.

Тоби опитваше всичко. Вторачен в безмълвната публика с хитрите си сини очи, казваше:

— Виждали ли сте как пикае ескимос? — и слагаше ръце на дюкяна, откъдето започваха да се търкалят кубчета лед.

Обвит в чаршаф и с тюрбан на главата, обявяваше:

— Абдул, змиеукротителят.

Засвирваше на флейта, и от тръстиковата кошница се надигаше кобра, клатеща се в такта на музиката, докато Тоби дърпаше нишките. Тялото и бе шланг от душ, а главата — пръскало. Винаги се намираше някой, който смяташе, че това е смешно.

Шегите му бяха всякакви — стандартни, дебелашки и дървеняшки, от ония дето казваш къде им е смешното.

Разполагаше с десетки „иглички“. Беше винаги готов да скача от една „хапка“ на друга, преди да започнат да хвърчат бирените шишета.

Но където и да играеше, по време на представлението винаги се чуваше звукът на тоалетен сифон.

 

 

Тоби пътуваше из страната с автобус. Пристигнеше ли в нов град, проверяваше къде е най евтиният хотел, спалня или конюшня. Слагаше картон на подметките и триеше с тебешир яките на ризите, за да спести прането. Градовете бяха винаги мрачни, а храната — лоша. Но все пак, самотата го гризеше най-много. Нямаше никой до себе си. Нямаше и един човек сред огромната вселена, който да се интересува дали Тоби е жив или мъртъв. Пишеше от време на време на баща си, но повече от чувство за дълг, отколкото от обич. Имаше отчаяна нужда от някого, с когото да поговори, който да го разбира, да споделя мечтите му.

Гледаше преуспелите актьори да излизат от големите клубове със свитата си, с красивите класни мацки, да карат лъскавите си лимузини и им завиждаше. Някой ден…

 

 

Най-лошите мигове бяха, когато се проваляше, когато бе освиркван по средата на представлението, когато го изхвърляха преди още да е започнал. Тогава Тоби мразеше хората в публиката. Искаше да ги избие. Не само че се бе провалил — бе на дъното. Нямаше накъде по-надолу. Беше там. Криеше се в хотелската стая и молеше Бог да го остави на мира, да му отнеме желанието да стои пред публиката и да я забавлява.

„Боже — казваше, — нека бъда обущар или касапин. Всичко друго, но не и това.“ Майка му бе сгрешила. Бог не бе избрал него. Никога нямаше да стане знаменит. На другия ден щеше да намери друга работа. Ще седи някъде от девет до пет и ще живее като нормален човек.

А на следващата нощ Тоби бе отново на сцената с имитациите си, с шегите си, с намерението да спечели хората преди да се обърнат към него и да го нападнат.

Усмихваше им се невинно и казваше:

— Та този човек бил влюбен в патката си и я завел на кино. Да, ама разпоредителят го видял и го спрял: „Не може да влезеш с тая патка в салона.“ Човекът се скрил зад ъгъла и натъпкал патката в панталона. Купил си билет и влязъл. Но не щеш ли, патката се размърдала. Той си отворил дюкяна и тя си подала главата навън. До него седяла някаква жена със съпруга си. „Ралф, този мъж до мене си е извадил пениса.“ казала тя. „Прави ли ти нещо?“ „Не.“ „Не му обръщай внимание тогава и си гледай филма.“ След пет минути жената пак сръгала съпруга. „Ралф, пенисът му…“ А той й казал: „Нали ти казах да не му обръщаш внимание.“ А тя: „Не мога. Яде ми пуканките!“

 

 

Игра за по една нощ в „Триста шейсет и пет“ в Сан Франсиско, „Релсата на Руди“ в Ню Йорк и „Кин Уа Лоу“ в Толедо. Игра по вечеринки на водопроводчици, еврейски банкети и боулинг турнири.

И се научи.

А едно от последните неща, които разбра, беше, че като нищо може цял живот да си играе по „Тоалетната писта“, безименен и неизвестен. Докато едно събитие не превърна школата в академия.

 

 

Един студен неделен ден в началото на декември 1941 Тоби трябваше да играе в представление, повтарящо се пет пъти дневно на сцената на театър „Дюи“ на Четиринайсета улица в Ню Йорк. Програмата се състоеше от осем номера и част от ролята му беше да ги обявява. Първия път мина добре. По време на второто представление Тоби обяви „Летящите Канадзава“ — японско семейство акробати и публиката започна да свири. Той се върна зад кулисите и попита:

— Какво, по дяволите, им става на ония там?

— Божичко, ти не чу ли? Джапанките са нападнали Пърл Харбър преди няколко часа — отвърна сценичният уредник.

— Какво от това? Я ги виж тия — те са страхотни.

На следващото представление, щом дойде ред на японската трупа, Тоби излезе на сцената и каза:

— Дами и господа, за мен е чест да ви представя току-що завърнали се след триумфа в Манила — „Летящите филипинци“.

В мига, в който видяха японците, започнаха да свирят. До края на деня Тоби ги прекръсти „Веселите хавайци“, „Лудите монголци“ и накрая „Ескимоските ракети“, но така и не успя да ги спаси. А и себе си, както по-късно се оказа. Когато вечерта телефонира на баща си, разбра, че в къщи го чака писмо. Започваше с „Поздрав“ и завършваше с подписа на Президента. Шест седмици след това Тоби се закле в Армията на Съединените Щати. В деня на клетвата главата му щеше да се пръсне и той едвам произнасяше думите.

 

 

Главоболията зачестиха и тогава Джоузефин усещаше как две великански ръце стискаха слепоочията й. Опитваше се да не плаче, защото това дразнеше майка й. Госпожа Чински откри религията. Вътре в себе си тайно вярваше, че тя и дъщеря й са отговорни за смъртта на нейния съпруг. На една от врещите на вярата проповедникът прогърмя: „Всички сте потънали в грях и пороци. Господ, който ви държи над Адските порти като някакво гнусно насекомо над огъня, се отвращава от вас. Всички вие прокълнати, висите на тънка нишка и пламъците на гнева Му ще ви погълнат, ако не се покаете!“ Изведнъж, госпожа Чински се почувства по-добре, защото разбра, че чува словото Божие.

„Това е наказание Божие, за това, че убихме баща ти“, говореше тя на Джоузефин, която, още твърде малка, за да разбере какво означават тези думи, заживя с мисълта че е направила нещо ужасно лошо. Искаше да разбере какво е то, за да може да каже на майка си, че съжалява.