Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (31)

29

Провалът мирише. Това е смрад, която преследва като миризма. Също като кучетата, които надушват миризмата на страха в човека, хората усещат кога някой е тръгнал надолу.

Особено в Холивуд.

Всички в Бизнеса знаеха, че с Клифтън Лоурънс е свършено, дори преди самия него. Това се усещаше във въздуха около него.

Клифтън нямаше вест от Тоби и Джил вече седмица откакто се бяха върнали. Изпрати скъп подарък и остави три съобщения по телефона, на които не бе обърнато внимание. Джил. По някакъв начин тя успя да настрои Тоби срещу него. Клифтън знаеше, че трябва да сключи примирие. Той и Тоби означаваха твърде много един за друг, за да позволи на някого да се намърда между тях.

 

 

Клифтън пристигна с колата една сутрин, когато знаеше, че Тоби е на работа в студиото. Джил го видя на алеята и отвори вратата. Изглеждаше зашеметяващо красива и той й го каза. Беше приятелски настроена. Седнаха в градината да пият кафе, тя разказваше за медения месец и за местата, които посетиха.

— Съжалявам, че Тоби не ти се обади, Клиф, но нямаш представа каква лудница е тук.

Усмихна се извинително. Клифтън разбра, че е сгрешил в преценките си. Тя не бе негов враг.

— Искам да започнем отначало и да бъдем приятели — каза той.

— Благодаря, Клиф. Аз също.

Той почувства неизмеримо облекчение.

— Искам да дам вечеря във ваша чест. Ще наема частната зала в „Бистро“. Другата събота. Черна вратовръзка, стотина от най-добрите ви приятели, какво ще кажеш?

— Хубаво. Тоби ще се зарадва.

 

 

Джил изчака до деня на празненството и се обади по телефона.

— Толкова съжалявам, Клиф. Боя се, че няма да мога довечера. Малко съм уморена. Тоби смята, че е по-добре да остана в къщи.

Клифтън се опита да прикрие чувствата си.

— И аз много съжалявам, Джил. Разбирам те. Тоби ще дойде, нали?

Чу я как въздъхна.

— Боя се, че не, драги. Той не ходи никъде без мен. Но ти се забавлявай — и затвори.

Беше твърде късно да се отмени вечерята. Сметката беше три хиляди долара. Но Клифтън плати много по-висока цена. Беше останал без почетния си гост, единствения си клиент и всички събрани — шефове на студии, звезди, режисьори — всички, които означаваха нещо в Холивуд, го разбраха. Опита се да замаже положението като каза, че Тоби не се чувства добре. Точно това бе най-голямата му грешка. На другия ден взе броя на „Хералд Икзаминър“ и видя снимката на господин и госпожа Темпъл, направена предишната вечер на стадиона „Доджърс“.

 

 

Клифтън Лоурънс разбираше, че вече се бори за живота си. Ако Тоби го зареже, никой нямаше да го вземе. Нито една от големите агенции не го искаше, защото не им носеше клиенти, а той не можеше да понесе мисълта, че трябва да започне всичко отначало. Беше твърде късно. Трябваше да намери начин да се помири с Джил. Обади се по телефона и я помоли за среща в къщата на Тоби.

— Разбира се — каза тя. — Тъкмо снощи говорихме с Тоби, че не те виждаме напоследък.

— Пристигам след петнайсет минути — каза Клифтън. — Отиде до шкафчето с напитките и си наля двоен скоч. Вече твърде често го правеше. Лош навик е да се пие в работно време, но кого мамеше в края на краищата? Каква работа? Всеки ден получаваше важни предложения за Тоби, но не успяваше по никакъв начин да накара Величието да седне и да ги обсъди с него. В миналото говореха за всичко. Припомни си колко добре прекарваха заедно, купоните, смеха и момичетата. Бяха като близнаци. Тоби го търсеше, разчиташе на него. А сега… Клифтън обърна още една чаша и с удоволствие забеляза, че ръцете му вече не трепереха.

 

 

Когато пристигна в дома на Тоби Темпъл, Джил пиеше кафе на терасата. Като наближи, тя го погледна и се усмихна. „Сега си продавач — помисли Клифтън. — Продай й себе си.“

— Радвам се да те видя, Клиф. Сядай.

— Благодаря, Джил.

Той седна срещу нея на голямата украсена метална маса и я загледа. Носеше бяла лятна рокля и контрастът между черната коса и златистата, загоряла кожа бе потресаващ. Изглеждаше по-млада и — единствената дума, която му идваше наум бе — невинна. Гледаше го с топли, приятелски очи.

— Искаш, ли нещо за закуска, Клиф?

— Не, благодаря. Хапнах преди час.

— Тоби го няма.

— Знам. Исках да поговорим насаме.

— Какво мога да направя за теб?

— Да приемеш извиненията ми — настоя Клифтън. Никога не бе молил никого за нищо през живота си. Сега молеше. — Ние… Аз стъпих накриво. Може би е моя грешка. Сигурно е така. Тоби е мой клиент и приятел от толкова време — аз просто исках да го предпазя — нали разбираш?

Джил кимна. Кафявите й очи го пронизваха.

— Разбира се, Клиф.

Той пое дълбоко дъх.

— Не знам дали ти е казвал, но аз дадох старта на Тоби. Знаех, че ще стане голяма звезда още като го видях за пръв път — забеляза, че е привлякъл цялото й внимание. — Имах десетки важни клиенти, Джил. Оставих ги всички, за да се посветя изцяло на кариерата на Тоби.

— Тоби ми е разказвал колко много си направил за него — каза тя.

— Така ли? — ненавиждаше вълнението в гласа си.

Джил се усмихна.

— Разказа ми как е излъгал, че Сам Голдуин се е обаждал и как въпреки това си отишъл да го видиш. Много мило от твоя страна.

Клифтън се наведе напред.

— Не искам нищо да навреди на отношенията ни с Тоби. Вземи моята страна. Забрави всичко, което стои между нас. Извинявам се, че сгреших тогава. Мислех, че предпазвам Тоби. Е, добре, сбърках. Сега мисля, че двамата сте родени един за друг.

— Така искам да бъде. И то много.

— Ако Тоби ме остави, това… аз съм мъртъв. Не говоря само за бизнеса. С него имаме… той ми е като син. Обичам го — отново се презираше за думите си, но пак каза умолително: — Моля те, Джил, за Бога…

Гласът му изхълца.

Тя дълго задържа дълбоките си кафяви очи върху него и накрая протегна ръка.

— Аз нямам зъб на никого. Ще дойдеш ли утре на вечеря?

Клифтън пое дълбоко дъх, усмихна се щастливо и каза:

— Благодаря — усети как очите му се навлажняват. — Аз… няма да го забравя. Никога.

На другата сутрин, когато Клифтън пристигна в офиса си, получи нотариално заверено писмо, че услугите му са прекратени и той вече няма пълномощия да се представя за агент на Тоби Темпъл.