Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (27)

25

Еди Бериган, директор на продукция 6, „Шоуто на Тоби Темпъл“, бе женен. Уговаряше си апартамента на един приятел три пъти седмично. Един ден бе запазен за любовницата на Бериган, а другите два — за това, което наричаше „стари таланти“ и „нови таланти“.

Джил Касъл беше нов талант. От неколцина приятели чу, че тя прави страхотно „пътешествие около света“ и разкошен минет. Еди бе навит да я опита. Тъкмо се бе появила роля в скеч точно за нея. Всичко, което се искаше, беше да изглежда секси, да каже няколко изречения и да излезе.

Джил прочете ролята пред Еди и той остана доволен. Не беше Кейт Хепбърн, но и ролята не го изискваше.

— Взимаш я — каза той.

— Благодаря ти, Еди.

— Ето ти сценария. Репетициите започват утре сутрин, десет нула нула. Бъди на време и си научи думите.

— Разбира се — тя чакаше.

— Ъ-ъ… Какво ще кажеш да се видим днес следобед за по едно кафе?

Джил кимна.

— Един приятел има апартамент на „Аргайл“ 9513. Алертън.

— Знам го къде е — казва Джил.

— Апартамент шест О. В три часа.

 

 

Репетициите минаха гладко. Щеше да стане добро предаване. Тази седмица сред дарованията бяха ефектен танцов състав от Аржентина, популярна рок група, фокусник, който караше всичко наоколо да изчезва и една голяма певица. Липсваше само Тоби Темпъл. Джил попита Еди Бериган за отсъствието му.

— Да не е болен?

Еди изсумтя.

— Болен като лисица. Селяндурите да репетират, докато старият Тоби купонясва. Ще дойде в събота, ще запише предаването и ще изчезне.

 

 

Тоби Темпъл се появи в събота сутринта. Развяваше се из студиото като крал. От ъгъла на сцената Джил гледаше как влиза; следван от тримата си лакеи, Клифтън Лоурънс и двама-трима стари комици. Спектакълът я изпълваше с напрежение. Знаеше всичко за Тоби Темпъл. Беше егоист, който, според слуховете, се хвалеше, че е спал с всяка по-красива актриса в Холивуд. Никоя не му бе отказала. О, да, Джил бе слушала за Великия Тоби Темпъл.

Режисьорът, нисък, нервен човек на име Хари Дъркин, запозна участниците с Тоби. Той бе работил с повечето от тях. Холивуд бе малко селце и лицата скоро ставаха познати. Тоби не бе срещал Джил Касъл. Изглеждаше красива в бежовата ленена рокля, хладна и елегантна.

— Ти какво играеш, скъпа? — попита Тоби.

— Аз съм в космонавтския скеч, господин Темпъл.

Той я удостои с топла усмивка и каза:

— Приятелите ме наричат Тоби.

 

 

Актьорите започнаха работа. Репетицията вървеше необичайно гладко и скоро Дъркин разбра защо. Тоби се фукаше пред Джил. Беше спал с всички останали момичета в шоуто, а Джил беше предизвикателство.

Скечът, който направи Тоби, беше върхът на шоуто. Той даде на Джил още две изречения и набързо й изработи още една смешна част. Когато репетицията приключи, Тоби й каза:

— Какво ще кажеш за едно питие в моята гримьорна?

— Благодаря, не пия — Джил се усмихна и се отдалечи. Имаше среща с директора на продукция, която бе по-важна от Тоби Темпъл. Тоби беше само един изстрел. Директорът на продукция означаваше стабилна работа.

Когато записаха предаването на вечерта, то стана страхотен успех. Едно от най-добрите шоута на Тоби Темпъл.

— Още един хит — каза Клифтън на Тоби. — Космонавтският скеч беше върхът на всичко.

Тоби се ухили.

— Да. Харесва ми малката. В нея има нещо.

— Хубавка е — каза Клифтън.

Всяка седмица беше различно момиче. Всички имаха по нещо, всички лягаха с Тоби и се превръщаха във вчерашен повод за разговор.

— Уреди да дойде да вечеря с нас, Клиф.

Това не беше молба. Беше заповед. Преди години Клифтън щеше да каже на Тоби да си го направи сам. Но в тези дни, когато Тоби искаше нещо от теб, ти беше длъжен да го направиш. Той бе крал, това бе неговото кралство, и ако не искаш да бъдеш в изгнание, трябваше да си на услугите му.

— Разбира се, Тоби — каза Клифтън. — Ще го уредя.

 

 

Клифтън слезе долу в съблекалните, където танцьорките и жените участнички се преобличаха. Почука веднъж на вратата и влезе. Вътре имаше десетина момичета в различни фази на събличане, които изобщо не му обърнаха внимание, освен да го поздравят. Джил бе свалила грима и тъкмо си слагаше всекидневните дрехи. Клифтън се приближи и каза:

— Беше много добра.

Джил го погледна в огледалото с безразличие.

— Благодаря.

Едно време щеше да се развълнува от такава близост с Клифтън Лоурънс. Той би могъл да отвори пред нея всяка врата в Холивуд. Сега всички знаеха, че е само един от лакеите на Тоби Темпъл.

— Имам добри новини за теб. Господин Темпъл желае да се види с теб на вечеря.

Джил леко докосна косата си с пръсти и каза:

— Кажете му, че съм уморена. Отивам да си легна — и излезе.

 

 

Тази вечеря бе ужасна. Тоби, Клифтън Лоурънс и режисьорът Дъркин седяха на първата маса в „Ла Рю“. Дъркин предложи да поканят две-три от танцьорките, но Тоби гневно отхвърли идеята. Оберкелнерът попита:

— Готови ли сте с поръчката, господин Темпъл?

Тоби посочи към Клифтън и каза:

— Да. Поръчайте нов език за този идиот тук.

Клифтън се присъедини към смеха на останалите. Лъжеше се, че Тоби просто се шегуваше. Тоби го сряза:

— Помолих те за най-простото нещо — да поканиш момичето на вечеря. Кой ти каза, че трябва да я плашиш?

— Беше уморена — обясни Клифтън. — Каза, че…

— Няма курва, която да е толкова уморена, че да не иска да вечеря с мен. Нещо си й казал и си я разкарал — Тоби повиши тон. Хората на съседната маса се обърнаха да гледат. Той им пусна момчешката си усмивка и продължи. — Това е прощална вечеря, момчета — и посочи към Клифтън. — Дарява си мозъка на зоопарка.

От масата се разнесе смях. Клифтън се насили да се усмихне, но под масата ръцете му бяха свити в юмруци.

— Знаете ли колко е тъп? — Тоби попита хората на съседната маса. — В Полша се разправят вицове за него.

Смехът се усили. Клифтън искаше да стане и да си тръгне, но не посмя. Дъркин седеше смутен, но предвидливо мълчеше. Тоби вече бе привлякъл вниманието на няколко близки маси. Отново извиси глас, като чаровно им се усмихваше:

— Клиф приема глупостта си с достойнство. Когато се пръкнал, родителите му едва не се сбили за него. Майка му претендирала, че не е неин син.

Слава Богу, вечерята най-накрая приключи. Но утре историите за Клифтън Лоурънс щяха да се разнасят из целия град.

 

 

Клифтън лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Питаше се защо позволява на Тоби да го унижава. Отговорът бе прост: пари. Доходите му от Тоби Темпъл бяха в размер на четвърт милион годишно. Клифтън живееше разточително и щедро и не бе спестил нито цент. При липсата на други клиенти, той имаше нужда от Тоби. Там беше проблемът. Тоби знаеше това и го държеше на въдицата със зъби и нокти. Клифтън трябваше да напусне преди да бе станало твърде късно.

Страхуваше се, че вече е твърде късно.

 

 

Озова се в капана на това положение, заради привързаността си към Тоби: наистина го обичаше. Бе наблюдавал как Тоби погубва другите — жени, излъгали се да се влюбят в него, комици, осмелили се да го конкурират, критици, посмели да го хулят. Но те бяха други. Клифтън никога не бе мислил, че Тоби ще се обърне срещу него. Двамата бяха толкова близки, Клифтън бе направил толкова много за него.

Ужасяваше се при мисълта за това какво крие бъдещето.

При нормални обстоятелства, Тоби не би удостоил Джил Касъл с нещо повече от още един поглед. Но той не бе свикнал да му бъде отказвано каквото и да е. Отказът на Джил бе само допълнителна примамка. Покани я на вечеря отново. Когато Джил отклони поканата, Тоби прие, че тя играе някаква глупава игра и реши да я забрави. Но все пак оставаше иронията, че ако това бе само игра, тя едва ли би могла да го надхитри. Той познаваше жените твърде добре. Не, Тоби усещаше, че Джил наистина не желае да излезе с него и тази мисъл го дразнеше. Не можеше да я избие от главата си.

 

 

Уж случайно. Тоби спомена пред Еди Бериган, че може да се окаже добре да използват Джил Касъл в следващото шоу. Еди й телефонира. Тя му отговори, че е заета с роля в Уестърн. Когато Еди докладва на Тоби, комедиантът бе бесен.

— Кажи й да отмени всичко друго — отсече той. — Ще й платим повече. За Бога, това е предаване номер едно в ефира. Какво й става на тая въртоглава курва?

Еди отново се обади и каза на Джил за намеренията на Тоби.

— Наистина те иска пак, Джил. Не можеш ли да го направиш?

— Съжалявам. Имам роля в „Юнивърсъл“. Не мога да я зарежа.

Не можеше и да опита дори. Актрисите в Холивуд не напредват като се махат от студиото, когато им скимне. Тоби Темпъл не означаваше нищо, освен еднократна работа. На следващата вечер Големият Мъж лично й телефонира. Гласът му бе топъл и ласкав.

— Джил? Обажда се твоят малък стар съактьор, Тоби.

— Здравейте, господин Темпъл.

— Ей! Я, стига. Това с „господина“ от кой филм е? — никакъв отговор. — Обичаш ли бейзбол? — попита Тоби. — Имам две места в ложата…

— Не, не обичам.

— И аз — той се засмя. — Изпитвах те. Слушай, какво ще кажеш да вечеряш с мен в събота? Откраднах готвача на „Максим“ от Париж…

— Съжалявам. Имам среща, господин Темпъл — нямаше и намек на заинтересованост в гласа й.

Тоби усети как стиска слушалката по-силно.

— А кога си свободна?

— Аз работя много и не излизам често, но все пак ви благодаря за поканата.

Линията прекъсна. Кучката му затвори — някаква шибана статистка затвори на Тоби Темпъл! Нямаше жена, която да не даде година от живота си за една нощ с него, а тая тъпа путка го разкара! Обзе го страшна ярост, която се изля върху всички наоколо. Нищо не беше както трябва. Сценарият — боклук, режисьорът — кретен, музиката — ужасна, актьорите — въшкари. Повика Еди Бериган, директора на продукция, в гримьорната си.

— Какво знаеш за Джил Касъл? — натърти Тоби.

— Нищо — Еди отговори светкавично. Не беше глупак. Както и всички останали от предаването, той знаеше съвсем точно какво става. Както и да се обърнеха нещата, нямаше да го хванат натясно.

— Чука ли се?

— Не, сър — твърдо каза Еди. — Ако го правеше, щях да знам.

— Искам да я провериш — нареди Тоби. — Разбери дали си има приятел, къде ходи, какво прави — ясно ти е какво искам, нали?

— Да, сър — каза Еди сериозно.

 

 

В три часа на другата сутрин Еди бе събуден от телефона в спалнята.

— Какво научи? — попита гласът.

Еди седна на кревата и се помъчи да се събуди.

— Кой, по дяволите… — изведнъж разбра кой е на другия край. — Проверих — каза бързо. — Има чисто медицинско.

— Не те питах за шибаното й медицинско — сряза го Тоби. — Спи ли с някого?

— Не, сър. С никого. Разпитах всичките си приятели в града. Всеки я харесва, защото е добра актриса — говореше бързо, мъчеше се да убеди мъжа на другия край. Ако Тоби Темпъл научи, че е спал с Джил, че тя е предпочела него пред Тоби, Еди нямаше да има повече работа в този град. Наистина бе говорил с останалите директори на продукция. Всички бяха на същото мнение. Никой не желаеше Тоби Темпъл за враг. Дадоха си обет за мълчание. — Не ходи с никого.

Гласът на Тоби се смекчи:

— Ясно. Значи, че е просто малко луда, а?

— Предполагам — каза Еди с облекчение.

— Ей, ама аз да не те събудих?

— Не, не. Всичко е наред, господин Темпъл.

Всичко беше наред, само дето Еди не заспа повече.

Разсъждаваше какво щеше да го сполети, ако истината излезе наяве.

Защото това бе градът на Тоби Темпъл.

 

 

Тоби и Клифтън Лоурънс обядваха в парк-клуба „Хилкрест“. Той бе създаден поради обстоятелството, че съвсем малко от луксозните парк-клубове приемаха евреи. Това ограничение се спазваше толкова строго, че веднъж десетгодишната дъщеря на Гручо Маркс, Мелинда, бе извадена от басейна в клуб, в който бе поканена от техни приятели италианци. Когато разбра за случилото се, Гручо телефонира на управителя на клуба, и каза:

— Слушай, дъщеря ми е само половин еврейка. Ще я пуснеш ли до кръста във водата?

Като резултат от подобни инциденти, няколко влиятелни евреи, които обичаха да играят голф, тенис, карти и най-вече да дразнят антисемитите, се събраха и основаха собствен клуб, в който допускаха само евреи. „Хилкрест“ бе изграден в красив парк на няколко мили от Бевърли Хилс, и бързо се прочу с най-добрия бюфет и най-сладката приказка в града. Италианците даваха мило и драго да влязат в жест на толерантност, управата разреши няколко не-евреи да бъдат допускани.

Тоби винаги сядаше на комедийната маса. Там зевзеците на Холивуд се събираха да обменят вицове и да се затапват един друг. Обаче днес Тоби имаше друго наум. Заведе Клифтън на по-отдалечена маса.

— Имам нужда от съвет, Клиф — каза той.

Дребният агент вдигна изненадано очи. От дълго време Тоби и не бе искал съвети от него.

— Разбира се, драги.

— Това момиче — започна Тоби и Клифтън изведнъж разбра всичко. Половината град вече знаеше историята. Най-големият виц в Холивуд. Един журналист дори го описа със сменени имена. Тоби прочете статията и изкоментира:

— Чудя се кой ли е тоя дрисльо?

Големият любовник хлътнал по маце, което го разкарало. Имаше само един начин да се овладее положението.

— Джил Касъл — продължи Тоби, — помниш ли я? Хлапето от телевизията?

— А, да, много привлекателно момиче. Какъв е проблемът?

— Да ме вземат дяволите, ако знам — призна Тоби. — Всеки път, когато я каня на среща, ми казва „не“.

Клифтън рискува:

— Защо не спреш да я каниш?

— Ей това му е шантавото, приятел. Не мога. Само между мен, теб и кура ми, никога не съм искал повече друга курва в живота си. Стигнах до там, че не мога да мисля за нищо друго — усмихна се самоуверено и продължи. — Казах ли ти, че е шантаво? Бил си достатъчно в течение, Клиф. Какво да правя?

За един кратък миг Клифтън се изкуши да му каже истината. Но не можеше просто така да го осведоми, че момичето на неговите мечти спи с всеки помощник директор на продукция, който й дава работа за един ден. Не и ако държеше на Тоби като клиент.

— Имам една идея — предложи Клифтън. — Тя сериозно ли гледа на играта си?

— Да. Амбициозна е.

— Добре тогава. Направи й предложение, което не може да не приеме.

— Какво имаш предвид?

— Дай купон у вас.

— Нали ти казах, че не иска…

— Чакай да свърша. Покани шефовете на студиите, продуценти, режисьори — хора, които могат да й помогнат. Ако наистина иска да стане актриса, би трябвало да умира да се срещне с тях.

 

 

Тоби набра номера й.

— Здрасти, Джил.

— Кой се обажда? — попита тя.

Всеки в тая страна познаваше гласа му, а тая питаше кой се обажда?

— Тоби. Тоби Темпъл.

— О — този звук можеше да значи всичко.

— Слушай, Джил, давам малка вечеря в къщи другата сряда и… — чу я как се готви да откаже и забърза — и съм поканил Сам Уинтърс, шефа на „Пан Пасифик“, още някои други шефове, някой друг продуцент, режисьори. Мисля, че за теб ще бъде добре да се срещнеш с тях. Свободна ли си?

След възможно най-кратката пауза Джил Касъл каза:

— Сряда вечерта. Да, свободна съм. Благодаря ти, Тоби.

Никой от тях не подозираше, че това е съдбовна среща.

 

 

На терасата свиреше оркестър, келнери в ливреи разнасяха табли с ордьоври и чаши шампанско.

Когато Джил пристигна с четиридесет и пет минути закъснение, Тоби нервно се втурна да я посрещне. Носеше семпла копринена рокля, а черната й коса меко се спускаше върху раменете. Изглеждаше страхотно. Тоби не можеше да откъсне очи от нея. Джил съзнаваше, че изглежда красива. Изми и много внимателно среса косата си, а после отдели много време на грима.

— Има много хора, с които искам да те запозная.

Хвана я за ръката и я поведе през огромната приемна към символичния хол. Джил спря на входа и огледа гостите. Почти всички лица й бяха познати. Срещаше ги по кориците на „Тайм“, „Лайф“, „Нюзуик“, „Пари Мач“, „Оджи“ или на екрана. Това беше истинският Холивуд. Това бяха тези, които правеха филмите. Джил си представяше хиляди пъти този миг, как ще бъде с тях, ще разговаря. Сега, в действителност й беше трудно да повярва, че всичко това е истина.

Тоби й поднесе чаша шампанско. Хвана я за ръката и я заведе до един мъж, окръжен от цяла група хора.

— Сам, искам да се запознаеш с Джил Касъл.

Сам се обърна.

— Здравей, Джил Касъл — гласът му бе приятелски.

— Джил, това е Сам Уинтърс, Вождът на „Пан Пасифик Студиоус“.

— Знам кой е господин Уинтърс — каза Джил.

— Джил е актриса, Сам, дяволски умна актриса. Можеш да я използваш. Изобщо, защо не вкараш малко класа сред твоите вагабонти?

— Ще го имам предвид — каза учтиво Сам.

Тоби стисна силно ръката на Джил.

— Хайде, ела, скъпа. Искам всички да те видят.

До края на вечерята Джил се запозна с трима шефове на студии, половин дузина важни продуценти, трима режисьори, няколко писатели и репортери от вестниците и телевизията, десетки звезди. По време на вечерята седна отдясно на Тоби. Слушаше различните разговори, погълната от чувството да бъде вътре за пръв път…

— … бедата с епичните продукции е, че една да се провали и съсипва цялата студия, Фокс се държи на нокти и чака какво ще стане с „Клеопатра“.

— … видя ли новия филм на Били Уайлдър? Сензация!

— Ами? Повече ми харесваше, когато работеше с Бракет. Бракет си беше класа…

— Били е талантлив.

— … и изпратих аз на Пек сценария миналата седмица, а той пощуря като го видя. Обеща да ми отговори до ден-два.

— … получих покана да видя новия гуру — Криши Прамананада. И, драги, оказа се, че съм го срещал. Бях на неговата бармицва.^[1]

— … проблемът с бюджета на филма е, че когато предложиш два, докато получиш отговора напечатан, ръстът на инфлацията плюс проклетите профсъюзи го вдигат на три или четири.

„Милиона — помисли Джил, развълнувана. — Три или четири милиона.“ Припомни си безкрайните разговори за центове в „Шваб“, където постоянните клиенти, Оцелелите трескаво се тъпчеха един друг с огризки информация за това какво правят студията. А хората на тази маса бяха истински оцелелите, тези, които правеха всичко в Холивуд.

Това бяха хората, които затваряха вратите пред Джил Касъл, които не й даваха шанс. Всеки от тях би могъл да промени живота й, но никой нямаше и пет минути да отдели за нея. Погледна към продуцента, който летеше из облаците с голям нов музикален филм. Той й бе отказал дори прослушване.

На другия край на масата известен комедиен режисьор въодушевено приказваше със звездата на последния си филм. Той дори не бе пожелал да я види.

Сам Уинтърс говореше с шефа на друга студия. Джил бе пратила телеграма на Уинтърс с молба да я гледа в телевизионното предаване. Той не си бе направил труда да отговори.

Щяха да платят за всички удари и обиди. Те и всички останали в този град, отнесли се с нея толкова кално. Точно сега тя не означаваше нищо за хората тук, но един ден щеше. О, да. Един ден щеше да значи.

Храната бе превъзходна, но Джил бе твърде заета, за да забележи какво яде. Когато вечерята свърши, Тоби се изправи и каза:

— Хей! Да побързаме, ако не искаме да изтървем началото на филма.

Хванал Джил за ръката, той я поведе към широкия киносалон, където щяха да гледат филм.

Салонът бе подреден така, че шейсет души спокойно можеха да гледат към екрана от фотьойли и канапета. Отворен бюфет със сладки стоеше в единия край, а в другия имаше пълна машина за пуканки.

Тоби седна до Джил. Тя усещаше очите му върху себе си по време на цялата прожекция. Когато филмът свърши и лампите светнаха, поднесоха кафе и кекс. След половин час купонът взе да се разотива. Повечето гости имаха работа рано на другия ден.

Тоби бе застанал на пътната врата и се сбогуваше със Сам Уинтърс, когато Джил мина покрай него.

— Хей, къде отиваш? Ще те закарам у вас.

— Аз съм с кола — мило отговори Джил. — Благодаря за хубавата вечер, Тоби.

И си тръгна.

Тоби остана като гръмнат. Не можеше да повярва как тя се отдалечава. Имаше планове за вечерта. Щеше да заведе Джил горе в спалнята и… Дори бе избрал музиката! „Всяка жена тази вечер с благодарност би скочила в леглото ми — помисли си той.“ Всяка звезда, не някаква тъпа статистка. Джил Касъл бе адски, адски тъпа да се откаже от подобно нещо. Доколкото разбираше Тоби, всичко приключи. Получи урок.

Никога повече нямаше да говори с Джил.

 

 

Тоби телефонира на Джил в девет на следващата сутрин. Отговори му телефонен секретар: „Здравейте, това е Джил Касъл. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако оставите името и телефонния си номер, ще ви позвъня като се върна. Моля изчакайте сигнала. Благодаря.“ Чу се остър звук.

Тоби стоеше, стиснал слушалката. Затвори с трясък без да остави съобщение. По дяволите, как щеше да говори с механичен глас? Миг по-късно набра отново. Изслуша записа и каза:

— Имаш най-добрия дублаж в града. Трябва да го използваш. Обикновено не търся втори път момичета, които кльопат и бягат, но в твоя случай ще направя изключение. Какво ще кажеш за вечеря в… — линията прекъсна. Бе говорил твърде дълго за проклетата лента. Стоеше замръзнал на мястото си, чувстваше се като глупак. Вбеси се, че трябва да набира отново, но го направи за трети път и продължи:

— Както казах преди професорът да ме прекъсне, какво ще кажеш за тази вечер? Ще чакам да се обадиш.

Остави телефона си и затвори.

Тоби чака неспокойно цял ден, но тя не се обади. Около седем си каза „Майната ти. Това беше последният шанс, скъпа.“ Този път вече — край. Грабна тефтерчето с телефоните и започна да го прелиства. Вътре нямаше никой, който да го заинтересува.