Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (24)

22

Беше ноември 1963 и есенното слънце отстъпи пред слабата, небесна светлина, която не топлеше. Ранните утра бяха мъгливи и мразовити, започнаха първите зимни дъждове.

Джил Касъл продължаваше да се отбива всяка сутрин в „Шваб“, но разговорите там вече й се струваха едни и същи. Оцелелите говореха кой е загубил роля и защо. Злобно се радваха на всяка унищожителна статия и отхвърляха всяка хвалебствена. Това бе оратория на неудачниците и Джил се чудеше дали е станала една от тях. Все още вярваше, че ще стане Нещо, но като виждаше все същите лица около себе си, осъзна, че и те си мислеха същото. Бе ли възможно всички те да са изгубили връзка с реалността, да залагат на мечта, която никога няма да се сбъдне? Не можеше да понесе мисълта за това.

Превърна се в изповедника на групата. Идваха при нея с проблемите си, тя ги изслушваше и се опитваше да помогне със съвет, с някой долар или с подслон за седмица две. Ходеше рядко на срещи, защото изцяло бе погълната от кариерата си, а и не бе срещнала някой, който да я привлече.

 

 

Когато й се удаваше, да спести малко пари, ги пращаше на майка си с дълго, прочувствено писмо, в което казваше колко добре се оправя. В началото, майка й отвръщаше на писмата, като настояваше Джил да се покае и да стане булка на Бога. Но след като Джил участва в няколко случайни филма, тя започна неохотно да изпитва определена гордост от кариерата на дъщеря си. Вече не бе против това Джил да стане актриса, но я увещаваше да играе в религиозни филми. „Убедена съм, че г-н ДеМил ще ти даде роля, ако му обясниш религиозния си произход — пишеше тя.“

Одеса бе малък град. Майка й още работеше за Петролните хора и Джил мислеше, че няма начин Дейвид Кениън да не узнае за кариерата й. Във всичките си писма поместваше измислени истории за работата си с големите звезди, като внимаваше да използва само малките им имена. Научи номера на епизодичните актьори — караше сценичния фотограф да я снима застанала до някоя звезда, взимаше две снимки и изпращаше едната на майка си. Писмата звучаха сякаш бе на косъм от големия успех.

 

 

В южна Калифорния, където не вали сняг, има обичай три седмици преди Рождество, да се състои парад на дядо Коледа по булевард „Холивуд“. След това до самата коледна вечер, той се повтаря всеки ден. Гражданите на Холивуд отдават също такова голямо значение на парада, както и северните им съседи. Не ги беше грижа, че по къщите и колите от радиото се лееха „Слава на Бога във висините“, „Тиха нощ“ или „Рудолф еленът с червения нос“,^[1] докато жителите се пържеха в трийсетградусовите жеги. Копнееха за старата бяла Коледа, както всички останали родолюбиви американци, но знаеха, че Бог няма да им я осигури. Затова се бяха научили да си я създават сами. Украсяваха улиците с коледни лампички, пластмасови коледни елхи и фигури на дядо Коледа с елена и шейната от папие-маше. Звезди и второкласни актьори се бореха за привилегията да влязат в коледния парад не за да доставят радост на хилядите деца и възрастни, наредени по пътя на шествието, а защото парадът се предаваше по телевизията и те искаха лицата им да бъдат видени по цялата страна.

 

 

Джил Касъл стоеше на ъгъла сама и гледаше преминаващото шествие — звездите махаха отгоре на почитателите си. Тази година командващ парада бе Тоби Темпъл. Обожаващите го тълпи изпаднаха в буен възторг, когато мина неговата каляска. Джил за момент зърна грейналото му, одухотворено лице, преди да отмине.

Последваха духовата музика на Холивудската гимназия, каляската на Масонския храм и оркестърът на морската пехота. После ездачите в каубойски дрехи, оркестърът на Армията на спасението, последван от Поклонниците. Имаше пеещи групи, развяващи знамена и транспаранти, каляската на ферма „Нот Бери“ с животни и птици, направени от цветя, пожарни коли, клоуни и джаз оркестри. Може и да не беше в духа на Коледа, но си беше чист холивудски спектакъл.

Джил познаваше някои от второстепенните актьори в каляските. Един от тях се наведе към нея и извика:

— Айе, Джил! К’во става?

Няколко души от тълпата я изгледаха завистливо. Изпита приятното чувство на собствена значимост, хората виждаха, че тя е в Бизнеса. Дълбок, плътен глас зад нея каза:

— Извинете, вие актриса ли сте?

Джил се обърна. Гласът принадлежеше на висок, рус, добре изглеждащ младеж в средата на двайсетте. Лицето му бе загоряло, а зъбите — бели и равни. Носеше чифт стари джинси и сако от син туид с кожени кръпки на лактите.

— Да.

— И аз съм. Актьор, имам предвид — усмихна се и добави: — Борещ се.

Джил посочи себе си и каза:

— Бореща се.

Той се засмя.

— Мога ли да ви купя чаша кафе?

 

 

Името му бе Алън Престън, бе дошъл от Солт Лейк Сити, където баща му бе старейшина на мормонска църква.^[2]

— Израснах с твърде много религия и почти никакви забавления — призна той пред Джил.

„Това е почти знамение — помисли Джил. — Ние имаме съвсем еднакъв произход.“

— Добър актьор съм — каза Алън със съжаление, — но това е труден град. У дома всеки иска да ти помогне. Тук изглежда всеки иска да те хване.

Разговаряха, докато кафенето затвори и накрая станаха като стари приятели. Когато Алън попита:

— Искаш ли да отидем у дома?

Джил се поколеба само за миг.

— Добре. — Алън Престън живееше на квартира в общежитие до булевард „Хайланд“, близо до зала „Холивуд Боул“. Държеше малка стая на гърба на сградата.

— Наричат това място „Утайките“ — каза той на Джил. — Трябва да видиш какви шемети живеят тук. Всички си мислят, че ще станат нещо голямо в шоу бизнеса.

„Като нас — помисли Джил.“

Мебелировката в стаята на Алън се състоеше от легло, бюро, стол и малка сгъваема маса.

— Само чакам да се преместя в двореца си — обясни Алън.

— И аз съм така — засмя се Джил.

Алън тръгна да я прегръща, но тя се отдръпна.

— Моля те, недей.

Той я погледна и каза нежно:

— Добре.

Джил изведнъж се смути. Какво правеше в стаята на този мъж, в края на краищата? Знаеше и отговора.

Тя бе отчаяно самотна. Беше жадна за някой, с когото да говори, жадна да усеща мъжки ръце около себе си, да бъде прегръщана, успокоявана. Някой, който да й казва, че всичко ще бъде чудесно. Мина толкова време. Мислеше за Дейвид Кениън, но той бе в друг живот, в друг свят. Малко по-късно, когато Алън Престън отново обви ръце около Джил, тя затвори очи и той се превърна в Дейвид Кениън, който я целуваше, събличаше и любеше.

Прекара нощта с Алън, а след няколко дни той се премести в нейния малък апартамент.

 

 

Алън Престън беше най-обикновения човек, който бе срещала. Караше я както дойде, винаги спокоен, ден за ден, без да го е грижа за утре. Когато Джил се опитваше да обсъди начина му на живот, той казваше:

— Помниш ли „Среща в Самара“? Ако е писано, ще стане. Съдбата ще те открие. Няма защо ти да я търсиш.

Алън оставаше да спи дълго след като Джил излизаше да търси работа. Вечер го заварваше седнал на стола да чете или да пие бира с приятели. Не носеше никакви пари в къщи.

— Ти си пълен шемет — каза й една приятелка. — Той спи в леглото ти, яде ти храната, пие ти пиенето. Разкарай го.

Но Джил не го направи.

За пръв път, Джил разбра Хариет, разбра всичките си приятелки, които отчаяно се държаха за мъже, които не обичат, дори мразят.

Това бе страхът да останеш сам.

 

 

Джил беше без работа. Коледа беше след няколко дни, тя бе останала с два-три долара, а трябваше да изпрати и коледен подарък на майка си. Алън реши проблема. Излезе рано една сутрин без да каже къде отива. Когато се върна, каза на Джил:

— Имаме работа.

— Каква работа?

— Актьорска, разбира се. Нали сме актьори?

Джил го погледна, изведнъж изпълнена с надежда.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно. Срещнах един приятел, режисьор. Утре започва да снима филм. Има роли и за двамата. По стотачка на глава, за един ден работа.

— Чудесно! — възкликна Джил. — Сто долара!

С тях можеше да купи на майка си някаква хубава английска вълна за зимно палто и пак щяха да й останат достатъчно за кожена чанта.

— Това е малко независимо студио. Снимат зад някакъв гараж.

Джил каза:

— Какво губим? Нали е роля.

Гаражът беше на юг от Лос Анджелис в зона, преминала за едно поколение от лукса на висшата класа, през невзрачността на средната, за да стигне накрая до бордеите.

На вратата ги посрещна нисък, мургав мъж, който се здрависа с Алън и каза:

— Браво, приятел. Това е.

Обърна се към Джил и подсвирна одобрително.

— Баш, както го каза, мой човек. Пълни окото.

Алън ги запозна:

— Джил, това е Питър Тералио. Джил Касъл.

— Здравейте! — каза Джил.

— Пит е режисьорът — обясни Алън.

— Режисьор, продуцент, главен мияч на бутилки. По малко от всичко. Влизайте.

Поведе ги през гаража към коридор, в който някога са живели слугите. Имаше две спални. Вратата на едната бе отворена. Когато наближиха, чуха гласове. Джил погледна през вратата и се спря. Не можеше да повярва на очите си. В средата на стаята четирима голи се въргаляха на леглото: негър, мексиканец и две момичета — бяло и черно. Операторът държеше прожектора, докато едното момиче правеше минет на мексиканеца. Момичето спря за момент, останало без дъх и каза:

— Хайде бе, хуй такъв, надървяй се.

На Джил и премаля. Обърна се да излезе през вратата, когато почувства, че краката й омекват. Алън я подхвана с ръка.

— Добре ли си?

Не можеше да отговори. Главата й изведнъж се разцепи, а стомахът и сякаш бе пълен с ножчета.

— Чакай тук — нареди Алън.

Върна се след минута с шишенце червени хапчета и бутилка водка. Изсипа две таблетки и ги даде на Джил.

— Това ще те оправи.

Джил сложи хапчетата в уста. Главата й се късаше.

— Прекарай ги с това — каза Алън.

Послуша го.

— Ето — Алън й даде още едно хапче. Изпи го с водка. — Трябва да полегнеш малко.

Заведе я в една празна спалня. Тя легна на леглото с много бавни движения. Хапчетата започваха да действат. Почувства се по-добре. Горчивата каша спря да се катери нагоре по гърлото й.

След петнайсет минути главоболието престана. Алън й даде друго хапче. Джил го глътна без да мисли. Изпи още една глътка водка. Бе цяло чудо, че болката изчезна. Алън се държеше странно, обикаляше леглото.

— Седни мирно — каза тя.

— Аз съм седнал.

Джил сметна, че е много забавно и се засмя. Смя се, докато сълзите започнаха да текат по лицето й.

— Какво… Какви бяха тези хапчета?

— За главоболието ти, скъпа.

Тералио надникна в стаята и подхвърли:

— Как сме? Забавляват ли се всички?

— Всички… Всички се забавляват — промърмори Джил.

Тералио погледна към Алън и кимна.

— Пет минути — каза и излезе.

Алън се наведе над Джил и започна да я гали по гърдите и бедрата. Вдигна полата и плъзна пръстите си между краката й. Беше страшно възбуждащо. Джил изведнъж поиска да влезе в нея.

— Виж, скъпа — каза той. — Не искам да правиш нищо лошо. Само се люби с мен. Този път, обаче, ни плащат за това. Двеста долара. Всичките са за теб.

Тя поклати глава. Стори й се, че мина цяла вечност между тези две движения.

— Не мога да го направя — каза замаяно.

— Защо не?

Трябваше да се съсредоточи и да си спомни.

— Защото… Ще ставам звезда. Не мога да правя порно филми.

— Искаш ли да те еба?

— О, да! Искам те, Дейвид.

Алън отвори уста да каже нещо, но после се усмихна.

— Разбира се, скъпа. И аз те искам. Хайде — хвана я за ръката и я изведе от стаята. Джил усещаше, че лети.

Минаха през коридора и влязоха в спалнята.

— О’кей — каза Тералио, като ги видя. — Същия декор. Свежи сили пристигат.

— Да сменя ли чаршафите? — попита един от екипа.

— Ти за какви ни мислиш, бе, да ти го… Да не сме „MGM“?

Джил се притисна към Алън.

— Дейвид, тук има хора.

— Ще се махнат — увери я Алън. — Ето тук.

Извади още едно хапче и го даде на Джил. Поднесе бутилката с водка към устните й, тя го изгълта. От този миг всичко бе като в мъгла. Дейвид я събличаше и говореше нежно, за да я предразположи. След това се оказаха в леглото. Той приближи голото си тяло до нея. Ярка светлина я заслепи.

— Вземи го в устата си — говореше Дейвид.

— О, да — тя го погали с любов, и го поднесе към устата си.

Някой в стаята каза нещо, което Джил не разбра. Дейвид се отдръпна, и тя извърна глава към ослепителната светлина. Усети как някой я слага по гръб и после Дейвид влезе в нея, любеше я, докато пенисът му бе все още в устата й. Толкова го обичаше. Светлините я смущаваха, говорът отзад… Искаше да му каже да ги спре, но бе в делириум, в екстаз. Получаваше оргазъм след оргазъм, докато почувства как тялото й ще се разкъса на парчета. Дейвид любеше нея, а не Сиси. Беше се върнал, бяха женени. Прекарваха такъв великолепен меден месец.

— Дейвид… — каза тя.

Отвори очи и видя мексиканеца върху себе си. Минаваше с език по цялото й тяло. Помъчи се да попита къде е Дейвид, но думите не искаха да излизат. Отново затвори очи, докато мъжът правеше приятни неща по тялото й. Когато отново погледна, мъжът се бе превърнал в момиче с дълга червена коса и огромни гърди, което се спускаше към корема й. Жената започна да прави нещо с език, Джил затвори очи и изпадна в безсъзнание.

 

 

Двамата мъже гледаха фигурата на леглото.

— Ще се оправи ли? — попита Тералио.

— Разбира се — отвърна Алън.

— Много те кльопат — каза Тералио с възхищение. — Страхотна е. Най-готината досега.

— Удоволствието беше мое — Алън протегна ръка.

Тералио извади дебела пачка от джоба си и отдели две банкноти.

— На. Ще се отбиеш ли за малка коледна вечеря? Стела ще ти се зарадва.

— Не мога — каза Алън. — Ще прекарам коледа с жената и децата. Хващам следващия самолет за Флорида.

— Жестоко филмче ще стане — Тералио кимна към безчувственото момиче. — Как да я пишем?

Алън се ухили.

— Що не ползваш истинското й име? Казва се Джоузефин Чински. Като пуснат филма в Одеса, приятелите й ще паднат по гръб.