Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Stranger in the Mirror, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ванчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(2008)
Издание:
ЕТ Едно Плюс-Перо, София
ISBN 954–448–014–5
Първо издание
Корица: Христо Алексиев
Редактор: Светлозар Жеков
Формат: 32/84×108. 19 печ. коли.
Печат: ДФ Полипринт, Враца
Warner Books, 1981
История
- —Добавяне
17
На седемнайсет години Джоузефин Чински беше най-красивото момиче в Одеса, Тексас. Имаше златист тен, дългата й черна коса, огряна от слънцето, хвърляше лек меден отблясък, а в дълбоките й кафяви очи просветваха златни прашинки, фигурата й бе великолепна, с пълна, заоблена гръд, тънка талия, нежно преливаща в примамливо извити бедра и дълги стройни крака.
Джоузефин не общуваше вече с Петролните хора. Излизаше само с Останалите. След училище работеше в „Златния Дерик“, известно открито кино. Мери Лу и Сиси Топинг често ходеха там с момчета. Джоузефин винаги ги посрещаше вежливо, но вече всичко бе различно.
Вечно изпълнена с безпокойство, тя копнееше за нещо непознато. То все още нямаше име, но се усещаше. Искаше да напусне този грозен град, но не знаеше къде да отиде и какво да прави. От прекаленото мислене за това главоболията зачестиха отново.
Излизаше с дузина различни момчета и мъже. Любимецът на майка й бе Уорън Хофман.
— Уорън ще бъде чудесен съпруг. Ходи редовно на църква, печели добре като водопроводчик и е почти луд по теб.
— Да, обаче е на двайсет и пет и е дебел.
Майка й я изгледа.
— Бедните полски момичета не попадат на рицари с блестящи доспехи. Нито в Тексас, нито където и да е. Стига си се залъгвала.
Джоузефин позволяваше на Уорън Хофман да я води на кино веднъж седмично. През целия филм стискаше ръката й в едрите си, потни, луничави длани. Джоузефин не обръщаше внимание. Тя бе погълната от това, което ставаше на екрана. А то бе продължение на живота сред прекрасните хора и неща, с които бе израснала, само че бе по-голямо и още по-вълнуващо. С някаква замъглена част от мозъка си тя усещаше, че Холивуд може да й даде всичко, което, иска: красотата, забавленията, смеха и щастието. Освен да се омъжи за богат съпруг, тя чувстваше, че няма друг начин да постигне всичко това. А всички богати момчета бяха заети от богатите момичета.
Освен едно.
Дейвид Кениън. Джоузефин често мислеше за него. Веднъж, преди доста време открадна негова снимка от къщата на Мери Лу. Криеше я в гардероба си и я вадеше да я погледа само, когато се чувстваше нещастна. Тя викаше отново и отново спомена за Дейвид, застанал на ръба на басейна, който казваше: „Извинявам се заради всички“ и болката постепенно отстъпваше място на неговата благородна топлина. От онзи ужасен ден в басейна, когато й донесе хавлията, тя го бе виждала само веднъж. Беше в колата със семейството си и тя после чу, че отивал към гарата. Заминаваше за Оксфорд, в Англия. Беше преди четири години, през 1952. Дейвид се връщаше за летните ваканции, но пътищата им така и не се пресякоха. Джоузефин често чуваше другите момичета да говорят за него. Освен имението, наследено от майка си, той бе получил от своята баба пет милиона долара, намиращи се под попечителство. Това се казваше партия. Но не и за дъщеря на полска шивачка.
Джоузефин не разбра, че Дейвид Кениън се е върнал от Европа. Беше късна неделна вечер през юли. Джоузефин бе на работа в „Златния Дерик“. Струваше й се, че половината население на Одеса е дошло да се спасява от горещината с галони лимонада, сладолед и газирана вода. Джоузефин не можеше да си поеме дъх. Колелото от автомобили[1] се въртеше около неоново-осветеното кино като пръстен от метални животни, строени около сюрреалистична яма с вода. Тя тъкмо занесе до прозореца на автомобила това, което й се струваше като милионната поръчка от хамбургери и кола, извади менюто и се отправи към следващата бяла спортна кола.
— Добър вечер — бодро каза Джоузефин. — Ще желаете ли да погледнете менюто?
— Здравей, непознатата.
Като чу гласа на Дейвид Кениън, сърцето и се разтуптя. Изглеждаше точно какъвто го помнеше, само че още по-красив. Животът в чужбина му бе придал зрялост и увереност. До него седеше Сиси Топинг, хладно красива в скъпата си копринена пола и блуза.
Сиси каза:
— Здрасти, Джози. Не бива да работиш в такава гореща нощ, скъпа.
Все едно, че сама го бе предпочела пред ходене на кино с климатична инсталация или разходка в спортна кола с Дейвид Кениън.
Джоузефин отвърна:
— Така стоя далеч от улицата — видя как Дейвид Кениън й се усмихна. Той разбираше.
Дълго след като си тръгнаха, тя мислеше за Дейвид. Припомняше си всяка дума: „Здравей, непознатата… Ще взема «прасе в одеяло» и безалкохолна бира, не, по-добре кафе. Студените напитки са нещо лошо в гореща нощ… Харесва ли ти да работиш тук? Това е… Задръж рестото… Радвам се, че те видях отново, Джоузефин.“ Търсеше скрити намеци, пропуснати нюанси. Разбира се, той не би могъл да каже нищо пред Сиси Топинг, но всъщност нямаше нищо за казване. Тя бе изненадана, че си спомни дори името и.
Стоеше пред малката мивка в кухнята, потънала в мислите си, когато Пако, младият мексикански готвач, се появи зад нея и каза:
— Ке паса,[2] Хосита? Какъв е тооз пооглед?
Тя харесваше Пако. Беше малко под трийсетте, строен, тъмноок мъж с вечна усмивка и готова шега по-всяко време, особено когато работата се натрупваше и всеки бе напрегнат.
— Кой е той?
Джоузефин се усмихна.
— Никой, Пако.
— Буено.[3] Защото отвън шеес’ гладни коли ще побесняват. Вамос![4]
Той се обади по телефона на другата сутрин, а Джоузефин знаеше кой е, още преди да вдигне слушалката. Тя не престана да мисли за него през цялата нощ. Това обаждане беше като продължение на съня й.
— Ти си цяла картинка. Докато ме нямаше си пораснала и си станала красавица.
Щеше да умре от щастие.
Заведе я на вечеря същата вечер. Тя очакваше някой крайпътен ресторант, където Дейвид не би искал да бъде забелязан, но вместо това те отидоха в неговия клуб, където всеки се спираше до масата да го поздрави. Той не само, че не изглеждаше засрамен от Джоузефин, а дори бе горд с нея. Тя го обичаше за това, а и за сто други неща. За погледа му, за благородството и разбирането, за чистата радост от общуването с него. Никога не бе подозирала, че може да съществува друг някой, толкова прекрасен като Дейвид Кениън.
Щом Джоузефин свършваше работа, те бяха заедно. От четиринайсетгодишна трябваше да се бори с мъжете, поради неустоимия си сексапил. Те постоянно я хващаха, натискаха, опитваха се да сграбчат гърдите й или да бръкнат под полата й. Смятаха, че така ще я възбудят, без да знаят колко отблъскващо беше всичко това.
Дейвид Кениън бе различен. Той сякаш случайно слагаше ръка върху раменете й или неволно я докосваше. Тогава цялото й тяло отвръщаше. Никога не се бе чувствала така с друг. Ако някой ден не се видеше с него, не можеше да мисли за нищо друго.
Тя осъзна, че е влюбена в него. Изминаха седмици, те прекарваха все повече време заедно и Джоузефин усети, че чудото се е сбъднало. Дейвид бе влюбен в нея.
Обсъждаше проблемите си с нея, трудностите в семейството.
— Майка ми иска да поема бизнеса, но аз не съм убеден, че така желая да прекарам остатъка от живота си.
Кениън владееха освен петролните кладенци и рафинерии и една от най-големите ферми за добитък в югозападните щати, хотелска верига, няколко банки и голяма застрахователна компания.
— Не можеш ли просто да кажеш „Не“, Дейвид?
— Не познаваш майка ми — въздъхна той.
Джоузефин бе виждала майка му. Беше дребна жена (струваше й се невъзможно Дейвид да е излязъл от нея), родила три деца. Винаги бе боледувала дълго по време на всяка бременност, а след третото раждане получи инфаркт. През годините тя непрекъснато описваше на децата страданията си, за да им внуши, че е рискувала собствения си живот заради техния. Това й донесе решителна власт над цялото семейство, която тя безогледно използваше.
— Искам да живея живота си — каза Дейвид на Джоузефин, — но не мога да причиня болка на майка ми. Доктор Янг смята, че тя няма да бъде още дълго време с нас.
Една вечер Джоузефин каза на Дейвид за мечтите си да отиде в Холивуд и да стане звезда. Той я погледна и каза тихо:
— Няма да те пусна.
Тя почувства сърцето си да бие лудо. Всеки път, когато бяха заедно, чувството за интимност се засилваше. Произходът на Джоузефин нямаше никакво значение за Дейвид. Той не притежаваше и грам снобизъм. Затова и инцидентът, който се случи една нощ в киното, изглеждаше още по-шокиращ.
Беше време за затваряне. Дейвид паркира колата си и я чакаше вътре. Джоузефин беше в малката кухня с Пако и припряно изнасяше последните табли.
— Важна среща, а? — каза Пако.
— Откъде знаеш? — усмихна се Джоузефин.
— Изглеждаш като Кооледа. Хубавото ти личице свеети ли свеети. Кажи му, чее според мен той е един късметлия омбре.[5]
Джоузефин се усмихна и каза:
— Ще му кажа — и по някакъв импулс се наведе и целуна Пако по бузата.
След миг чу рев на двигател и свирене на гуми. Обърна се точно навреме, за да види как белият кабриолет на Дейвид смачка бронята на друга кола и изчезна от киното. Стоеше, загледана в бързо потъващите в мрака фарове и не можеше да повярва.
В три часа сутринта тя бе все още будна. Чу как колата спира под спалнята й. Изтича до прозореца и видя Дейвид зад кормилото, много пиян. Набързо се наметна с пеньоар над нощницата и излезе навън.
— Влизай — нареди Дейвид.
Джоузефин отвори вратата и седна до него. Дълга, тягостна тишина. Когато накрая проговори, гласът му бе дебел, но в него имаше нещо повече от уиски. Гняв, дива ярост, караща думите да избухват една след друга като малки бомби.
— Аз не те притежавам — каза Дейвид. — Свободна си да правиш к’вото щеш. Но докато излизаш с мен, бих искал да не се целуваш с проклетите мексиканци. Ра’йш ли?
Тя го погледна безпомощно и каза:
— Целунах Пако, защото… защото каза нещо, което ме зарадва. Той ми е приятел.
Дейвид пое дълбоко въздух. Опитваше се да овладее напиращите чувства.
— Ще ти кажа сега нещо, което никога не съм казвал на някой друг.
Джоузефин стоеше в очакване. Не знаеше какво още ще последва.
— Имах по-голяма сестра — каза Дейвид. — Бет. Обожавах я.
Тя имаше смътни спомени за Бет — руса красавица със светла кожа. Виждаше я от време на време, когато ходеше на гости у Мери Лу. Джоузефин беше осемгодишна, когато Бет си отиде. Дейвид е бил към петнайсет.
— Помня кога почина Бет — каза тя.
Следващите думи на Дейвид дойдоха като шок.
— Бет е жива.
Тя вдигна очи към него.
— Но аз… всички смятаха…
— Тя е в приют за душевноболни — обърна се към нея и гласът му потъна. — Беше изнасилена от един от мексиканските ни градинари. Нейната спалня беше от другата страна на хола. Чух я да вика и се спуснах към стаята й. Беше й разкъсал нощницата, лежеше върху нея… Бих се с него, докато майка ми не влезе и не извика полицията. Пристигнаха и го откараха в затвора. Самоуби се в килията си същата нощ. Но Бет си изгуби ума. Никога няма да излезе оттам. Никога. Не знаеш колко я обичам, Джози. Толкова ми липсва, по дяволите. От оная нощ аз… аз не мога… да понасям…
Тя сложи ръката си върху неговата и каза:
— Толкова съжалявам, Дейвид. Сега разбирам. Радвам се, че ми каза.
По някакъв странен начин този инцидент ги сближи още повече. Обсъждаха неща, за които никога не бяха говорили преди. Дейвид се усмихваше, когато Джоузефин разправи за религиозния фанатизъм на майка си.
— Имах един чичо, същата история — каза той. — Замина в някакъв манастир в Тибет.
— Другия месец ставам на двайсет и четири — продължи Дейвид. — Стара традиция в рода Кениън е мъжете да се женят на двайсет и четири години.
Сърцето и подскочи.
На другата вечер той беше купил билети за театър. Когато дойде да я вземе, каза:
— Остави театъра. Дай да поговорим за бъдещето си.
В този миг Джоузефин разбра, че всичко, за което се бе молила, се сбъдваше. Прочете го в очите на Дейвид, пълни с любов и желание.
Тя каза:
— Да отидем до езерото Дюи.
Искаше и се това да бъде най-романтичното предложение, за да го разказва един ден на децата си, отново и отново. Искаше и се да запомни всеки миг от тази нощ.
Езерото Дюи беше малка водна площ на около четирсет мили от Одеса. Нощта бе прекрасна, небето обсипано със звезди, а луната — кръгла, нежна и ласкава. Звездите танцуваха във водата, въздухът бе изпълнен с тайнствените звуци на един незрим свят, микрокосмос сред вселената, в който милиони мънички, невидими създания се любеха, ловяха, биваха улавяни и умираха.
Джоузефин и Дейвид седяха в колата тихо, заслушани в звуците на нощта. Тя го гледаше как седи зад волана с красиво, напрегнато, сериозно лице. Никога не го бе обичала повече от този миг. Искаше да направи нещо чудесно за него да му покаже колко го обича. Изведнъж се сети.
— Да отидем да поплуваме, Дейвид.
— Нямаме бански.
— Няма значение.
Обърна се да каже нещо, но Джоузефин вече тичаше към брега. Докато се събличаше, тя чу как Дейвид идва отзад. Хвърли се в топлата вода. След миг той бе до нея.
— Джози…
Тя се обърна и се долепи до него, тялото й гореше от желание, от жажда. Прегърнаха се във водата и тя усети мъжката му твърдост, притисната до нея. Той каза:
— Не можем, Джози — а тя спусна ръка надолу и отвърна:
— Да. О, да, Дейвид.
Обратно на брега, той беше върху нея, вътре в нея, двамата се сляха в едно — бяха част от звездите, от земята и кадифената нощ.
Лежаха дълго, прегърнати. Малко след като я откара у дома, Джоузефин се сети, че той не й направи предложение. Но вече нямаше значение. Това, което споделиха, бе по-обвързващо от всяка брачна церемония. Щеше да й предложи на другия ден.
Джоузефин спа до обяд. Събуди се усмихната. Така я завари майка й, когато влезе в стаята, понесла красива стара булчинска рокля.
— Веднага отивай до „Брубейкър“ и ми донеси единайсет метра тюл. Госпожа Топинг току-що остави сватбената си рокля. Трябва да я преправя за Сиси до събота. Тя и Дейвид Кениън се женят.
Дейвид Кениън отиде да види майка си, веднага след като закара Джоузефин. Тя лежеше в стаята си, дребна, крехка жена, която някога е била много красива.
Майка му отвори очи, когато Дейвид влезе в слабо осветената спалня. Усмихна се като го видя.
— Здравей, синко. Закъсняваш.
— Бях с Джоузефин, мамо.
Тя не каза нищо. Гледаше го с проницателните си сиви очи.
— Ще се женя за нея — продължи Дейвид.
Тя бавно поклати глава.
— Не мога да те оставя да направиш такава грешка, Дейвид.
— Ти не познаваш Джоузефин, тя е…
— Сигурно е красиво момиче. Но не става за жена на Кениън. Сиси Топинг ще те направи щастлив. А и аз ще бъда щастлива, ако се ожениш за нея.
Той хвана крехката и ръка и каза:
— Аз много те обичам, майко, но мога сам да вземам решенията си.
— Наистина ли? — попита спокойно тя. — Винаги ли постъпваш както трябва?
Той я погледна и тя продължи:
— Винаги ли може да ти се вярва, Дейвид? Никога ли не вършиш глупости? Никога ли не правиш ужасни…
Той бързо отдръпна ръката си.
— Винаги ли знаеш какво правиш, сине? — гласът й бе още по-спокоен.
— Майко, за Бога!
— Достатъчно направи за това семейство, Дейвид. Не ме затруднявай още повече. Не мисля, че ще го понеса.
Лицето му бе пребледняло.
— Знаеш, че не… Не можех да…
— Твърде възрастен си, за да си губиш ума отново. Вече си мъж и се дръж като такъв.
Гласът му се изпълни с мъка:
— Аз… Аз я обичам.
Тя се сви от спазъм. Дейвид позвъни на лекаря. По-късно докторът му каза:
— Страх ме е, че на майка ти не й остава много, Дейвид.
Решението бе взето вместо него. Отиде да види Сиси Топинг.
— Влюбен съм в друга — каза Дейвид. — Майка ми смята, че ти и аз…
— И аз така смятам, скъпи…
— Знам, че звучи ужасно, но би ли се омъжила за мен, докато майка ми почине, а после да се разведем?
Сиси го погледна.
— Щом така искаш, Дейвид…
Той почувства непоносимата тежест да се свлича от раменете му.
— Благодаря ти, Сиси, не мога да ти кажа…
Тя се усмихна и каза:
— Нали за това са приятелите?
Единственото нещо, което не очакваше, бе, че Джоузефин ще научи за сватбата преди да й обясни всичко. Когато пристигна в дома й, бе посрещнат на вратата от госпожа Чински.
— Искам да говоря с Джоузефин.
Тя го погледна с очи, изпълнени със злорад триумф.
— Бог Исус ще се възнесе и ще помете враговете Си, а порочните ще бъдат проклети навеки.
Дейвид търпеливо повтори:
— Бих искал да видя Джоузефин.
— Замина — каза госпожа Чински — Замина далече!