Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stranger in the Mirror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 62гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria(2008)

Издание:

ЕТ Едно Плюс-Перо, София

ISBN 954–448–014–5

Първо издание

Корица: Христо Алексиев

Редактор: Светлозар Жеков

Формат: 32/84×108. 19 печ. коли.

Печат: ДФ Полипринт, Враца

 

Warner Books, 1981

История

  1. —Добавяне

10

— Уредих ти договор в Лас Вегас — каза Клифтън на Тоби. — Говорих с Дик Ландри да поработи върху програмата ти. Той е най-добрият режисьор за нощни клубове в бизнеса.

— Фантастично! В кой хотел? „Фламинго“ или „Тъндърбърд“?

— „Оазис“.

— „Оазис“? — Тоби погледна да види дали Клиф не се шегува. — Никога не…

— Знам — усмихна се Клиф. — Никога не си чувал за него. Всичко е точно. И те не са чували за теб. Освен това те не наемат теб, а наемат мен. Разчитат на думата ми, че си добър.

— Не се безпокой — обеща Тоби. — Ще бъда.

 

 

Тоби каза новината на Алис Танър, точно преди да тръгне за Лас Вегас.

— Знам, че ще станеш голяма звезда — каза тя. — Твой ред е. Ще те обожават, скъпи.

Прегърна го и каза:

— Кога ще тръгваме и какво да облека на премиерата на младия гений-комик?

Тоби поклати съжалително глава.

— Бих искал да ще взема с мен, Алис. Лошото е, че ще работя през нощта, а през деня ще репетирам новия материал.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Разбирам — притисна го още по-силно. — Колко време ще те няма?

— Не знам още. Виждаш ли, това е някакъв открит договор.

Алис почувства някаква тревога, но усети, че се държи глупаво.

— Обаждай се, когато можеш — каза тя.

Тоби я целуна и излезе с танцова стъпка през вратата.

 

 

Лас Вегас сякаш бе създаден единствено за удоволствие на Тоби Темпъл. Почувства го в мига, в който влезе в града. Той бе зареден с енергия, пулсираща в резонанс със силата, изгаряща Тоби отвътре. Летя заедно с О’Ханлън и Рейнгър. Когато кацнаха на летището, там ги чакаше лимузина от хотел „Оазис“. Тоби усети за първи път вкуса на града, който скоро щеше да бъде негов. С удоволствие се отпусна в огромната черна кола, а шофьорът го попита:

— Как мина полетът, господин Темпъл?

„Малките хора са винаги тези, които подушват успеха, преди действително да се появи“ помисли си Тоби.

— Обичайната скука — отвърна безгрижно.

Видя как О’Ханлън и Рейнгър си размениха бързи усмивки и им се ухили насреща. Чувстваше ги много близки. Бяха един екип. Най-добрият дяволски екип в шоу бизнеса.

„Оазис“ бе вън от бляскавата алея. Доста далеч от по-известните хотели. Когато лимузината наближи, Тоби видя, че той не е така голям и лъскав като „Фламинго“ или „Тъндърбърд“, но с нещо бе по-добър, много по-добър. Имаше гигантски светещ надпис над входа:

ПРЕМИЕРА 4 СЕПТ. ЛИЛИ УОЛЪС ТОБИ ТЕМПЪЛ

Името на Тоби бе изписано с огромни букви, които изглеждаха сто стъпки високи. Нито един надпис не бе по-красив от този в целия проклет свят.

— Виж само! — каза възхитен.

О’Ханлън погледна надписа и каза:

— Я виж ти, Лили Уолъс! — и се разсмя. — Не се безпокой, Тоби. След премиерата ще бъдеш отгоре й.

Тоби бе посрещнат и лично изпратен до апартамента за него от Паркър, управителя на „Оазис“, човек на средна възраст с пожълтяло лице. През целия път повтаряше:

— Не мога да ви кажа какво удоволствие за нас е, че сте тук, господин Темпъл. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, само ми позвънете.

Тоби усещаше, че това посрещане е за Клифтън Лоурънс. За първи път знаменитият агент договаряше клиент за този хотел. Управителят се надяваше, че може по-късно да получи някоя от големите звезди на Лоурънс.

 

 

Апартаментът бе огромен. Състоеше се от три спални, хол, кухня, бар и тераса. На масата в хола стояха бутилки отбрани питиета, цветя и огромна купа с пресни плодове и сирена, подарък от управата.

— Надявам се, че това е задоволително, господин Темпъл? — каза Паркър.

Тоби се огледа и помисли за всички малки мръсни, бъкащи от хлебарки и дървеници хотелчета, в които бе живял.

— Да. Добре е.

— Господин Ландри се обади преди час. Наредих да разчистят Огледалната стая за репетициите ви в три часа.

— Благодаря.

— Пак ви казвам, ако нещо ви потрябва… — повтори управителят и излезе.

Тоби поглъщаше обстановката. Щеше да живее в такива места до края на живота си. Щеше да има всичко — курви, пари, аплодисменти. Най-вече аплодисменти. Хората щяха да седят там, да се смеят, да го поздравяват и да го обичат. Това беше неговата храна и питие. Нямаше нужда от нищо друго.

 

 

Дик Ландри беше в средата на трийсетте си години. Слаб, висок оплешивяващ мъж с дълги, стройни крака. Започна като циганин на Бродуей и от статист стана първи танцьор, после хореограф и накрая режисьор. Ландри имаше нюх и усет за това какво искаше публиката. Не можеше да превърне лош номер в добър, но можеше да го направи да изглежда добър, а от добър номер можеше да направи сензация. Преди десетина дни не беше и чувал за Тоби Темпъл, но се съгласи да прекъсне претоварената си програма само защото Клифтън Лоурънс го бе помолил. А Клифтън бе този, който даде първия старт на Ландри.

Петнайсет минути след срещата с Тоби, Дик Ландри бе убеден, че работи с талант. Слушаше монолога на Тоби и от време на време се улавяше да се смее високо — нещо, което рядко му се случваше. Не беше заради вицовете, а от хитрия начин, по който Тоби ги разправяше. Бе толкова патетично искрен, че ти разбиваше сърцето. Беше миличкото Малко Пиленце, ужасено, че небето може да падне върху главата му. Искаше ти се да изтичаш, да го прегърнеш и да му кажеш, че всичко е наред.

Когато Тоби свърши, всичко, което Ландри успя да направи, бе да се удържи да не изръкопляска. Качи се на сцената и каза на Тоби с ентусиазъм:

— Добър си. Наистина си добър.

Тоби отвърна, доволен:

— Мерси. Клиф каза, че ти можеш да ми покажеш как да стана велик.

— Ще опитам. Първото нещо е да се научиш да разграничаваш талантите си. Ако само стоиш и разправяш вицове, никога няма да станеш повече от най-обикновен комик. Дай да те чуя как пееш.

Тоби се намръщи.

— Купи си канарче. Аз не мога.

— Опитай, опитай.

Тоби опита. Ландри бе доволен.

— Гласът ти не е кой знае какво, но имаш ухо. С подходящи песни можеш да ги избудалкаш, че си Синатра. Ще се обадим на някой композитор да ти напише малко специален материал. Не искам да пееш това, което пеят всички. Дай да видим как се движиш.

Тоби тръгна.

Ландри го изучаваше внимателно.

— Добре, добре. Няма да станеш танцьор, но ще те направя да изглеждаш като такъв.

— Защо? — попита Тоби. — Танцьори и певци под път и над път.

— Комици също — сряза го Ландри. — Аз ще те превърна в артист.

Тоби се ухили и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

 

 

Работата започна. О’Ханлън и Рейнгър присъстваха на всички репетиции, добавяха изречения, измисляха нови текстове и гледаха как Ландри направлява Тоби. Беше убийствен цикъл. Тоби репетираше, докато не го заболи и последният мускул, но за сметка на това свали пет килограма и стана здрав и пъргав. Взимаше уроци по пеене всеки ден и накрая започна да пее насън. Разучаваше новите номера с момчетата, после новите песни, написани специално за него и накрая отново идваше време за репетиция.

Почти всеки ден Тоби намираше в кутията съобщение, че Алис Танър се е обаждала. Припомни си как тя искаше да го задържи. „Не си готов още.“ Но той бе вече готов, и то въпреки нея. Да върви по дяволите. Изхвърляше бележките и те накрая престанаха. А репетициите продължиха.

Така изведнъж дойде и премиерата.

 

 

Има някаква мистика около раждането на нова звезда. Все едно, че изведнъж се изпраща телепатично послание към четирите краища на света на шоу бизнеса. Чрез някаква магическа алхимия, новината се разнася до Лондон и Париж, до Ню Йорк и Сидни. Където има театър, за това се говори.

Пет минути след като Тоби Темпъл излезе на сцената на хотел „Оазис“, се понесе мълвата за нова звезда на хоризонта.

 

 

Клифтън Лоурънс долетя за премиерата на Тоби и остана за вечерното представление. Тоби бе поласкан. Клифтън пренебрегваше другите си клиенти заради него. Когато Тоби завърши, двамата се отправиха към денонощното кафене на хотела.

— Видя ли ги всичките тия знаменитости? — попита Тоби. — Без малко да пукна, когато дойдоха в гримьорната да ме поздравяват.

Клифтън се усмихна на неговия ентусиазъм. Толкова приятна разлика от всичките останали разглезени клиенти. Тоби бе котенце. Сладко, синеоко котенце.

— Те познават таланта като го видят — каза Клифтън. — „Оазис“ също. Искат да подновят договора с теб. От шестстотин и петдесет на хиляда на седмица.

Тоби изпусна лъжичката.

— Хиляда на седмица? Това е фантастика, Клиф!

— Освен това имам и две предложения от „Тъндърбърд“ и „Ел Ранчо“.

— Вече? — Тоби вече летеше.

— Хайде, не се подмокряй. Искат те за малката зала — той се усмихна. — Започва старата песен, Тоби. За мен вече си име, за себе си вече си име, но за имената — име ли си?

Изправи се.

— Трябва да хвана самолета за Ню Йорк. Утре летя, за Лондон.

— Лондон? Кога се връщаш?

— След няколко седмици. — Надвеси се над него и каза: — Слушай сега, момчето ми. Имаш още две седмици тук. Все едно си на училище. Искам всяка вечер, когато застанеш на тая сцена да мислиш как да бъдеш по-добър. Досега навивах О’Ханлън и Рейнгър да останат. Готови са да работят с теб ден и нощ. Използвай ги. Ландри ще идва всяка седмица да види как вървят нещата.

— Добре — каза Тоби. — Благодаря ти, Клиф.

— О, щях да забравя — каза нехайно Клифтън Лоурънс.

Извади от джоба си малък пакет и го подаде на Тоби.

Вътре имаше чифт диамантени копчета за ръкавели с формата на звезда.

 

 

Когато имаше свободно време, Тоби почиваше край огромния басейн на гърба на хотела. В програмата участваха двайсет и пет момичета и десет-петнайсет от тях винаги ходеха да се пекат там по бански. В следобедната жега изглеждаха като късно разцъфтели цветя, кое от кое по-хубаво. Тоби никога не бе имал проблем с момичетата, но сега за него това бе напълно ново преживяване. Те никога не бяха чували за Тоби Темпъл преди, но името му бе изписано с големи букви над входа. Това бе достатъчно. Той бе Звезда и те се състезаваха една с друга за привилегията да легнат с него.

Последвалите две седмици бяха чудесни. Тоби се събуждаше по обяд, закусваше в трапезарията, където раздаваше автографи и после час-два репетираше. Накрая взимаше една-две дългокраки красавици от басейна и се качваше да се потъркаля с тях в леглото.

Той научи нещо ново. Заради оскъдните костюми, които носеха, те бръснеха цялото си окосмяване отдолу, като оставяха само малка къдрава ивица по средата и по този начин отворът бе по-достъпен.

— Това е като любовен еликсир — сподели с Тоби едно от момичетата. — Няколко часа в тесни панталони и ставаш буйстваща нимфоманка.

Тоби не се мъчеше да запомни имената им. Всички бяха „мила“ или „скъпа“ и се сливаха в чудна, чувствена смесица от бедра, устни и тръпнещи тела.

 

 

През последната седмица на Тоби в „Оазис“ при него дойде посетител. Тъкмо бе завършил първото шоу и сваляше грима от лицето си, когато на вратата в гримьорната се почука, камериерът влезе и каза приглушено:

— Господин Ал Карузо ви кани на масата си.

Ал Карузо беше едно от големите имена в Лас Вегас. Притежаваше изцяло един хотел, а се носеха слухове, че има дял и в един-два други. Говореше се, че е свързан с мафията, но това не засягаше Тоби. Важното бе, че ако се хареса на Ал Карузо, ще може да разчита на твърди ангажименти в Лас Вегас до края на живота си. Набързо се облече и влезе в салона да се срещне с него.

Ал Карузо беше нисък, около петдесетгодишен човек със сива коса, блестящи топли кафяви очи и коремче. Напомняше някакъв миниатюрен Дядо Коледа. Когато Тоби приближи масата, Карузо стана, протегна ръка, усмихна се сърдечно и каза:

— Ал Карузо. Просто исках да ти кажа какво мисля за теб, Тоби. Вземи си стол.

На масата седяха още двама мъже в тъмни костюми. Изглеждаха еднакво безлично, пиеха кока кола и не обелиха дума през цялото време.

Тоби така и не научи имената им. Обикновено вечеряше по това време, но Карузо току-що бе привършил с яденето, а той, въпреки стържещия глад, не искаше да изглежда като че ли храната го интересува повече от срещата с големеца.

— Дълбоко съм впечатлен от теб, момче — каза Карузо и погледна Тоби с игривите си кафяви очи. — Наистина.

— Благодаря, господин Карузо — каза щастливо Тоби. — Това означава много за мен.

— Наричай ме Ал.

— Да, сър… Ал.

— Имаш бъдеще, Тоби. Виждал съм много други да идват и да си отиват, обаче талантливите остават. Ти имаш талант.

Почувства как приятна топлина залива тялото му. За момент се поколеба дали да не каже на Карузо да обсъди деловите въпроси с Клифтън Лоурънс, но после реши, че е по-добре сам да направи сделката. „Ако Карузо е толкова впечатлен от мен, — помисли Тоби — аз мога да се оправя по-добре от Клиф.“ Реши да остави Ал Карузо пръв да направи предложение, а после здраво да се пазари.

— Почти се напиках от смях — каза Карузо. — Оня маймунският номер е най-смешното нещо, което съм чувал.

— От вашите уста това е истински комплимент — каза Тоби с искрен глас.

Очите на малкия Дядо Коледа сълзяха от смях. Избърса ги с копринена кърпа и се обърна към придружителите си.

— Казах ли, че е страшно смешен?

Двамата кимнаха.

Ал Карузо отново погледна Тоби.

— Та да ти кажа защо дойдох да те видя.

Това бе вълшебен момент — той прекрачваше прага към славата. Клифтън Лоурънс бе някъде из Европа, зает с разни сделчици за така наречените си клиенти, а трябваше да бъде тук за тази сделка. Е, голяма изненада щеше да го чака като се върне.

Тоби се наведе напред, усмихна се заинтригувано и каза:

— Слушам те, Ал.

— Мили те обича.

Примигна, зачуден да не е пропуснал нещо. Възрастният мъж го гледаше с искрящи очи.

— Извинявай — рече Тоби смутено. — Какво каза?

Ал Карузо се усмихна топло.

— Мили те обича. Тя ми каза.

Мили? Това съпругата на Карузо ли беше? Или дъщеря му? Тоби отвори уста, но бе прекъснат.

— Тя е страхотно дете. Имам я от три, четири години — погледна към ония двамата. — Четири години?

Те кимнаха.

Ал Карузо се обърна отново към Тоби.

— Аз го обичам това момиче, Тоби. Луд съм по нея.

Почувства как в лицето му не остава и капка кръв.

— Господин Карузо…

— Ние с Мили имаме уговорка. Аз не й изневерявам, освен със съпругата си, и тя не ми изневерява, освен, ако не ми каже — прониза го е поглед и този път Тоби видя нещо скрито зад ангелската усмивка, което вледени кръвта му.

— Знаеш ли какво, Тоби? Ти си първият мъж, с когото ми изневерява — обърна се към другите двама на масата. — Вярно ли е?

Те кимнаха.

Когато Тоби проговори, гласът му трепереше.

— Кълна се в Бога, не знаех, че Мили е Ваша приятелка. Дори да го бях сънувал, нямаше да я докосна. Щях да минавам на една миля от нея, господин Карузо…

Дядо Коледа го погледна.

— Ал. Викай ми Ал.

— Ал — гласът му хриптеше. Тоби почувства как потта се стича под мишниците му. — Виж, Ал. Никога повече няма да я видя, повярвай ми. Никога. Аз…

Карузо продължаваше да го наблюдава.

— Ей, ама ти май изобщо не ме слушаш.

Тоби преглътна.

— Не е вярно. Слушах те. Чух всяка твоя дума. Не трябва да се тревожиш за…

— Казах, че детето те обича. Ако тя те иска, трябва да те има. Искам да бъде щастлива. Разбираш ли?

— Аз… — мислите му препускаха. В момент на умопомрачение реши, че човекът срещу него търси отмъщение. Вместо това Ал Карузо му предлагаше приятелката си. Тоби почти се засмя от облекчение. — Божичко, Ал, разбира се. Както искаш.

— Както иска Мили.

— Да. Както иска Мили.

— Знаех си, че си хубав човек — каза Карузо и се обърна към другите двама. — Казах ли, че е хубав човек?

Те кимнаха и безшумно отпиха от колите си. Ал Карузо се изправи. Двамата мигновено станаха и заеха местата си от двете му страни.

— Аз ще уредя сватбата. Ще наемем голямата банкетна зала в „Мароко“. Ти нямаш грижа за това. Аз ще оправя всичко.

Думите сякаш идваха към Тоби от много далеч. Когато мозъкът му успя да ги регистрира и обработи, те изглеждаха безсмислени.

— Чакай малко — възрази той. — Аз не мога…

Карузо сложи силната си ръка върху рамото му.

— Ти си късметлия. Имай предвид, че ако Мили не ме беше убедила, че вие двамата се обичате, ако бях решил, че си я забърсал като някаква курва за два долара, всичко това можеше да има съвсем друг край, ясно ли ти е?

Тоби се улови, че неволно гледа към двамата мъже в черно, които му кимнаха.

— В събота приключваш тук — каза Ал Карузо. — Ще направим сватбата в неделя.

Тоби почувства как гърлото му отново пресъхва.

— Аз… Всъщност работата е там, Ал, че… Аз имам някои ангажименти.

— Ще почакат — ангелското лице светна. — Аз лично ще избера сватбената рокля на Мили. Лека нощ, Тоби.

Тоби стоя, загледан към трите фигури, дълго след като те изчезнаха.

Нямаше и най-малко понятие коя бе Мили.

 

 

На другата сутрин страховете му се изпариха. Изненадата от случилото се го беше заварила неподготвен. Но това не беше времето на Ал Капоне. Никой не можеше да го застави да се ожени против волята си. Ал Карузо не беше някакъв долнопробен, мускулест негодник, а уважаван собственик на хотел. Колкото повече мислеше за положението, толкова по-забавно изглеждаше то. Започна да го очертава в главата си като разказ и да си представя смеха, който щеше да предизвика. Всъщност той не се бе изплашил от Карузо, но смяташе да представи всичко, все едно че е бил ужасен. „И отивам аз, значи, на оная маса, а там седи Карузо с шест горили, разбираш ли? Всички с подутини под мишницата, където си държат пищовите.“ О, да, това щеше да стане страшна история. Можеше и върховен номер да направи от него.

До края на седмицата Тоби стоеше далеч от басейна и казиното, избягваше всички момичета. Не че го беше страх от Карузо, но защо да поема излишни рискове? По план трябваше да напусне Лас Вегас в неделя следобед със самолет. Вместо това се обади да докарат кола под наем на паркинга на хотела в събота през нощта. Събра нещата си още преди последното представление, така че да може да тръгне към Лос Анджелис веднага след края. За известно време щеше да стои далеч от Лас Вегас. А пък ако Ал Карузо бе упорит, Клифтън Лоурънс можеше да оправи нещата.

Последното представление бе сензация. За пръв път станаха на крака да му ръкопляскат. Стоеше на сцената и чувстваше как вълни от обич прииждат откъм публиката и го обливат с мека, приятна топлина. Направи един бис, извини се и бързо тръгна към стаята си. Това бяха най-великите три седмици в живота, му. За този кратък период той се издигна от никой, който спеше с келнерки и сакати до Звезда, която свали любовницата на Ал Карузо. Красиви жени го молеха да легне с тях, публиката го обожаваше, а големите хотели го искаха. Успя, но знаеше, че това е само началото. Извади ключа и отключи вратата на стаята. Тогава чу един познат глас:

— Влизай, момчето ми.

Тоби бавно влезе вътре. Ал Карузо стоеше там с двамата си приятели. Моментна тръпка пробяга по гърба на Тоби. Но всичко бе наред. Лицето на Ал Карузо отново грееше и той каза:

— Беше страхотен тази вечер. Тоби. Наистина страхотен.

Тоби започна да се отпуска.

— Публиката беше добра.

Кафявите очи на Карузо блеснаха.

— Ти ги направи добра публика, Тоби. Нали ти казах — имаш талант.

— Благодаря ти, Ал — желаеше да си отидат час по-скоро, за да може да си тръгне.

— Работиш много — Карузо се обърна към двамата си адютанти. — Казах ли, че не съм виждал друг да работи толкова много?

Двамата кимнаха.

Карузо отново се върна към Тоби.

— Хей, Мили беше доста разстроена, че не си се обадил. Казах й, че е защото работиш много.

— Точно така — отвърна Тоби бързо. — Радвам се, че разбираш, Ал.

Ал се усмихна широко.

— Разбира се. Но знаеш ли какво не разбирам? Защо не се обади да попиташ в колко е сватбата?

— Щях да се обадя утре сутрин.

Ал Карузо се разсмя и каза язвително:

— От Лос Анджелис?

Тоби почувства лек прилив на гняв.

— За какво говориш, Ал?

Карузо го наблюдаваше внимателно.

— Стегнал си целия багаж, а? — плесна го леко по бузата. — Нали ти казах, че ще убия онзи, който посмее да нарани Мили.

— Чакай малко. Честно, за Бога, аз не…

— Ти си добро момче, обаче си глупав, Тоби. Предполагам, че такива са всички гении, а?

Тоби гледаше закръгления, развеселен мъж без да знае какво да каже.

— Повярвай ми — каза сърдечно Ал Карузо. — Аз съм ти приятел. Не искам нищо лошо да ти се случи. Заради Мили. Но щом не ме слушаш, кажи какво да правя? Знаеш ли как се кара магаре да слуша?

Тоби поклати безмълвно глава.

— Първо го удряш с юмрук по главата.

Тоби почувства как страхът се надига в гърлото му.

— Коя ти е по-добрата ръка? — попита Карузо.

— Д-дясната — процеди Тоби.

Карузо кимна мило и се обърна към двамата.

— Счупете я.

Сякаш от въздуха в ръката на единия се появи желязо. Двамата се приближиха до Тоби. Страхът вече го заливаше като река и караше цялото му тяло да трепери.

— За Бога — чу се как казва, обезумял. — Не можеш да направиш това.

Единият го удари силно в стомаха. В следващата секунда Тоби изпита разкъсваща болка, когато автомобилната щанга се стовари върху дясната ръка и строши костите му. Свлече се на пода в непоносима агония. Опита се да извика, но не можа да си поеме дъх. През сълзящите си очи той видя Ал Карузо да се навежда над него, усмихнат.

— Е привлякох ли ти вниманието?

Тоби мъчително кимна.

— Добре — каза Карузо и се обърна към един от мъжете. — Отвори му панталона.

Той се наведе и свали ципа. Взе щангата и извади пениса му.

Карузо за миг спря погледа си на него.

— Късметлия си, Тоби. Наистина важиш.

Тоби бе обладан от непознат дотогава ужас.

— Боже… моля… недей… недей прави това… — изхриптя.

— Няма да ти сторя нищо — каза Карузо. — Докато си добър към Мили, аз съм твой приятел. Но ако някога чуя, че си я обидил с нещо — с каквото и да е, разбираш ли?

Настъпи леко счупената ръка с върха на обувката си и Тоби изкрещя силно.

— Радвам се, че се разбираме — Карузо отново грееше. — Сватбата е в един часа.

Гласът на Карузо изплуваше и потъваше. Тоби почувства как изпада в безсъзнание, но се мъчеше да издържи.

— Не м-мога… Ръката ми…

— Не се притеснявай — каза Карузо. — Докторът е тръгнал насам. Той ще се погрижи за ръката и ще ти даде нещо да не те боли толкова. Момчетата ще дойдат утре да те вземат. Ще се приготвиш, нали?

Тоби лежеше в кошмарна агония, гледаше усмихнатото лице на Дядо Коледа и не вярваше, че всичко това се е случило. Забеляза кракът на Карузо да тръгва отново към ръката му.

— Д-да — изстена. — Ще се приготвя…

И загуби съзнание.