Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (33)

31

Когато най-сетне допуснаха Джил до болничната стая на Тоби в Париж, тя бе потресена от вида му. За една нощ се бе състарил и изсъхнал, сякаш всички жизнени сокове са били изсмукани от него. Беше частично загубил контрол върху ръцете и краката си, не можеше, да говори, въпреки че издаваше гърлени животински звуци.

Изминаха шест седмици преди лекарите да разрешат Тоби да бъде преместен. Когато пристигнаха в Калифорния, върху тях се спусна тълпа от журналисти и стотици почитатели. Болестта на Тоби Темпъл се оказа главната сензация. По телефона постоянно звъняха приятели да питат за здравето и подобрението на Тоби. Телевизионни екипи се мъчеха да проникнат в къщата и да го снимат. Получиха се телеграми от Президента, сенаторите и хиляди писма и пощенски картички от почитателите, които обичаха Тоби Темпъл и се молеха за него.

Но поканите престанаха. Никой не се обади да попита как се чувства Джил, дали би желала да присъства на малка вечеря, да излезе на кино. Никой в Холивуд не даваше пукната пара за Джил.

 

 

Доведе личния лекар на Тоби, доктор Ели Каплан, повика двама големи невролози, един от клиниката на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, а другият от центъра „Джон Хопкинс“. Техните диагнози се покриваха напълно с тази на доктор Дюкло от Париж.

— Важно е да разберете — каза доктор Каплан на Джил, — че умът на Тоби не е увреден по никакъв начин.

Той чува и разбира всичко, което му казвате, но речевите и двигателни функции за засегнати. Не може да отговаря.

— Той… завинаги ли ще остане така?

Доктор Каплан се поколеба.

— Невъзможно е да се твърди с абсолютна сигурност, разбира се, но по наше мнение нервната му система е твърде лошо увредена, за да се предприеме терапия с какъвто и да е положителен ефект.

— Но не сте сигурен.

— Не…

Джил обаче беше.

 

 

Освен трите сестри, които денонощно се грижеха за Тоби, Джил нае физиотерапевт да провежда всяка сутрин процедури с Тоби. Терапевтът занасяше Тоби в басейна, държеше го на ръце и разтягаше мускулите и ставите — му, докато той не започне да прави бегли опити да движи крайниците си в топлата вода. Никакво подобрение. На четвъртата седмица бе повикан и специалист по говора. Той прекарваше по един час всеки ден в опити да помогне на Тоби да се научи да говори отново, да образува звуците на думите.

След два месеца Джил не виждаше никаква промяна. Абсолютно никаква.

 

 

Повика доктор Каплан.

— Трябва да му помогнете някак — настоя тя. — Не можете да го оставите така.

Той я погледна безпомощно.

— Съжалявам, Джил. Опитах се да ви обясня…

 

 

Джил седеше в бибилиотеката, сама, дълго след като доктор Каплан си отиде. Усети как се задава едно от най-лошите главоболия, но нямаше време да мисли за себе си. Качи се горе.

Тоби бе превит на леглото, загледан в празнотата. Когато Джил наближи, дълбоките му сини очи светнаха. Следваха Джил, ярки и жизнени, докато тя стигна до леглото и го погледна. Устните му се раздвижиха, за да изпуснат някакви несвързани звуци. Сълзи на отчаяние изпълниха очите му. Джил си припомни думите на доктор Каплан: „Важно е да разберете, че умът не му е увреден по никакъв начин.“ Тя седна на края на леглото.

— Тоби, искам да ме слушаш. Ти ще станеш от това легло. Ще ходиш и ще говориш — сълзите се спускаха по бузите му. — Ще го направиш. Ще го направиш заради мен.

 

 

На другата сутрин Джил уволни сестрите, физиотерапевта и речевия терапевт. В мига, в който научи, доктор Каплан побърза да се срещне с нея.

— Съгласен съм за физиотерапевта, Джил, но защо сестрите?! Тоби трябва да бъде под двайсет и четири часово…

— Аз ще бъда с него.

Той поклати глава.

— Нямаш представа какво те чака. Сам човек не може…

— Ще се обадя, ако имам нужда от вас.

И го отпрати.

Изпитанието започна.

 

 

Джил щеше да опита това, което лекарите я убеждаваха, че е невъзможно. Първият път, когато го взе на ръце и го сложи в количката, бе уплашена от лекотата му. Свали го долу със специално инсталирания асансьор и започна да работи с него в басейна, както бе гледала да прави физиотерапевтът. Но сега всичко бе различно. Там, където терапевтът бе нежен и ласкав, Джил беше твърда и безмилостна. Когато Тоби се опитваше да проговори, за да каже, че е уморен и не издържа повече, Джил казваше:

— Още можеш. Само веднъж Заради мен, Тоби.

И го заставяше да се мъчи още веднъж.

И още, докато не започнеше да плаче от изтощение. Следобед започваше да учи Тоби да говори.

— Оо… Оооооооо.

— Аа… Ааааааааа…

— Не! Оооооооо. Устните като кръгче, Тоби. Накарай ги да се подчинят. Оооооооо.

— Ааааааааа…

— Не, по дяволите! Ще говориш! Сега кажи — ооооооооо!

И той опитваше отново.

 

 

Джил го хранеше всяка вечер, лягаше до него и го прегръщаше. Бавно прокарваше безполезните му ръце нагоре и надолу по тялото си, по гърдите и по меката цепка между краката.

— Почувствай ги, Тоби — шепнеше тя. — Всичко това е твое, скъпи. То ти принадлежи. Искам те. Искам да се оправиш и да се любим отново. Искам да ме чукаш, Тоби.

Той я гледаше с живите си, блеснали очи и издаваше несвързани, хленчещи звуци.

— Скоро, Тоби, скоро.

 

 

Джил бе неуморима. Разпусна слугите, защото не искаше никого наоколо. След това започна да готви сама. Поръчваше продуктите по телефона и никога не напускаше къщата. В началото бе постоянно заета да отговаря на обажданията, но после те скоро намаляха и престанаха. Новините вече не включваха бюлетин за състоянието на Тоби Темпъл. Светът знаеше, че той умира. Бе просто въпрос на време.

Но Джил нямаше да остави Тоби да умре. Ако си отидеше, тя щеше да умре с него.

 

 

Дните се сляха в дълъг, безкраен кръг от тежка, монотонна работа. Джил ставаше в шест сутринта. Първо измиваше Тоби. Той бе напълно безпомощен. Въпреки катетъра и подлогата, понякога се изпускаше нощем и завивките трябваше да се сменят заедно с пижамата на Тоби. Вонята в стаята бе почти убийствена. Джил пълнеше леген с топла вода, взимаше гъба и хавлия и почистваше изпражненията и урината от тялото му. След като го почистваше, подсушаваше и напудряше, тя го бръснеше и сресваше косата му.

— Ето. Виж колко красив изглеждаш, Тоби. Сега трябваше да те видят почитателите ти. Но скоро и това ще стане. Президентът ще дойде. Всички ще пристигнат да видят Тоби Темпъл.

После приготвяше закуската. Правеше попара или каша от сметана или брашно, пържени яйца — храна, която лесно може да подава в устата му. Хранеше го като бебе, говореше през цялото време, обещаваше му, че ще се оправи.

— Ти си Тоби Темпъл — натъртваше. — Всички те обичат, всички те искат обратно. Почитателите ти те чакат отвън, Тоби. Заради тях трябва да се оправиш.

След което започваше нов ден на изтезания.

Караше на количката безполезното му, осакатено тяло към басейна за упражнения. После го разтриваше и започваше речевата терапия. След това идваше време за обяд, а следобед всичко започваше наново. През цялото време не спираше да му приказва колко е велик, колко е обичан. Той бе Тоби Темпъл, а светът го чакаше да се завърне. Вечер взимаше някой от многото албуми и го разгръщаше пред очите му.

— Ето ни тук с Кралицата. Помниш ли как те поздравяваха цяла нощ? Пак ще бъде така. Ще бъдеш по-голям от всякога, Тоби, по-голям от всякога.

През нощта го напъхваше в леглото и пропълзяваше на дюшека, който бе поставила до него, изцедена. Посред нощ се будеше от непоносимата воня на стомашната дейност на Тоби в леглото. Измъкваше се от дюшека, сменяше подлогата и го почистваше. След това вече беше време за приготвяне на закуската и новият ден започваше.

След него друг. В безкрайна върволица от дни. Всеки ден Джил тласкаше Тоби малко по-далече, малко по-силно. Нервите й бяха толкова съсипани, че ако не чувстваше как той се напряга, щеше да го удари по лицето.

— Ще ги бием — казваше яростно. — Ще се оправиш.

Тялото на Джил бе изтощено от мъчителната програма, на която се бе подложила сама, но нощем сънят бягаше от нея. Твърде много видения танцуваха из главата й като сцени от стари филми. Тя и Тоби, обкръжени от репортери на фестивала в Кан… Президентът в дома им в Палм Спрингс казва на Джил колко е красива… Почитателите около Тоби и нея на премиерата… Златната двойка… Тоби, който тръгваше да получи ордена и падаше… падаше… Накрая заспиваше.

 

 

Понякога Джил се будеше от внезапно, страшно главоболие, което не искаше да отмине. Лежеше в самотата на мрака, опитваше се да преодолее болката чак до изгрев слънце, когато идваше време да става на крак.

Всичко се повтаряше наново. Сякаш тя и Тоби бяха единствените оцелели след някаква отдавна забравена катастрофа. Нейният свят бе свит до размерите на една къща, една стая, един мъж. Напрягаше се безмилостно от зори до след полунощ.

Напрягаше и Тоби, нейния Тоби, пленник в ада, в свят, в който имаше само Джил, на която трябваше сляпо да се подчинява.

 

 

Седмици, мрачни и болезнени, се влачеха и ставаха месеци. Тоби вече се разплакваше, като видеше, че Джил наближава. Знаеше, че ще бъде изтезаван. С всеки ден тя ставаше все по-безмилостна. Караше увисналите му, безполезни крайници да се движат, докато той не изпадаше в непосилна агония. Издаваше ужасни, гърлени молби тя да спре, но Джил казваше:

— Още не. Не и преди да станеш отново мъж, не и преди да им покажем.

Месеше като тесто похабените му мускули. Той бе безпомощно, пораснало бебе, растение, нищо. Но когато Джил го погледнеше, тя виждаше какво ще стане от него и заявяваше:

— Ще ходиш!

Изправяше го и го придържаше, докато местеше крак след крак в някаква гротескна пародия на движение, като някаква пияна, отвързана марионетка.

 

 

Главоболията й зачестиха. Ярка светлина, силен шум или рязко движение ги предизвикваха. „Трябва да ида на лекар — мислеше тя. — После, като се оправи Тоби.“ Сега нямаше време и място за нея.

Само за Тоби.

 

 

Джил бе обладана от някакъв дух. Дрехите й висяха свободно, но тя не знаеше изобщо колко е отслабнала и как изглежда. Лицето и бе слабо и изпито, очите хлътнали. Някогашната лъскава коса бе потъмняла и станала на клечки. Не знаеше и не я бе грижа.

Един ден намери пред вратата си телеграма, в която доктор Каплан я молеше да се обади. Нямаше време. Програмата трябваше да върви.

Дните и нощите станаха кафкианска мътилка от къпане, упражнения, смяна на дрехи и хранене.

И всичко се повтаряше отново и отново.

Намери патерици за Тоби, притискаше пръстите му към тях движеше краката му и го държеше изправен. Опитваше се да му покаже движенията и го разкарваше напред-назад из стаята, докато заспиваше права в неведение коя е тя и какво прави.

Най-после дойде денят, в който Джил видя края на всичко.

 

 

Прекара, половината нощ с Тоби и накрая се прибра в спалнята си. Потъна в полудрямка едва призори. Когато се събуди, слънцето бе високо в небето. Бе спала до следобед. Тоби не бе нахранен, изкъпан, преоблечен. Той лежеше в леглото си, безпомощен, очакващ, вероятно изпаднал в паника. Бе изпълнена с бездънна, пронизваща до мозъка на костите умора. Тялото й не се подчиняваше. Лежеше безпомощна, разбираше, че е загубила, че всичко е отишло на вятъра — всички дни и нощи в ада, месеците на агония, нищо нямаше смисъл. Тялото й я предаде, тъй както тялото на Тоби бе предало него. Джил нямаше сила да направи каквото и да е за него и това я накара да заплаче. Всичко свърши.

Чу звук откъм вратата на спалнята и вдигна очи. Тоби стоеше, подпрян на рамката, сам. Треперещите ръце стискаха патерицата, устата му издаваше несвързани бълбукащи звуци, опитваше се да каже нещо.

— Джиииии… Джиииии…

Искаше да каже „Джил“. Тя започна да плаче с глас и не можа дълго да престане.

 

 

От този ден подобрението на Тоби бе невероятно. За първи път той осъзна, че ще се оправи. Вече не се противеше, когато Джил го тласкаше извън пределите на неговата издръжливост. Напротив, радваше се. Искаше да се оправи заради нея. Джил стана неговата богиня. Това, което преди бе любов, се бе превърнало в преклонение.

Нещо стана и с Джил. Преди тя се бореше за собствения си живот; Тоби бе само инструмент. Но сега нещата някак си се обърнаха. Тоби сякаш бе станал част от нея. Бяха едно тяло, един разум, една душа, обладани от една и съща цел. Бяха минали заедно през чистилището. Животът му се намираше в ръцете й, тя го бе поддържала, беше му вляла сили, беше го спасила. От всичко това се породи нещо като любов. Тоби й принадлежеше, също както и тя на него.

 

 

Джил смени диетата на Тоби, за да навакса изгубеното тегло. Той излизаше на слънце всеки ден и правеше дълги разходки из двора с патерица, после с бастун, натрупваше сила. Когато дойде денят, в който Тоби проходи сам, отпразнуваха събитието с вечеря на свещи в гостната.

Накрая Джил почувства, че Тоби може да бъде показан. Обади се на доктор Каплан и сестрата я свърза незабавно.

— Джил! Ужасно се притесних. Опитах се да се свържа с теб, но никой не отговаряше. Изпратих телеграма, но не получих нищо. Помислих, че си завела Тоби някъде. Той… как…

— Ела и виж сам, Еди.

 

 

Доктор Каплан не можеше да скрие учудването си.

— Това е невероятно — каза на Джил. — Това е чудо.

— Наистина е чудо — отвърна Джил. „Само в този живот можеш да правиш собствени чудеса, защото Господ е вечно някъде зает.“

— Хората продължават да ми звънят и да питат за Тоби — каза доктор Каплан. — Никой не е успял да се свърже с теб. Сам Уинтърс се обажда поне веднъж седмично. Клифтън Лоурънс се обажда.

Джил пропусна Клифтън Лоурънс. Но Сам Уинтърс! Това беше добре. Джил трябваше да намери начин да уведоми света, че Тоби Темпъл е все още суперзвезда, че те са все още Златната Двойка.

 

 

Джил се обади на Сам Уинтърс на другата сутрин и го попита дали не би желал да посети Тоби. Сам пристигна в къщата след час. Джил отвори вратата да го посрещне, а Сам се опита да прикрие шока от вида й. Джил изглеждаше десет години по-стара от последния път, когато я беше видял. Очите й бяха празни кафяви ями, а лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки. Бе отслабнала дотам, че приличаше на скелет.

— Благодаря ти, че дойде, Сам. Тоби ще се зарадва да те види.

Сам се бе приготвил да види Тоби на легло, но изведнъж се стъписа от изненада. Тоби лежеше на матрак до басейна и когато видя Сам се изправи бавно, но уверено и протегна ръка. Изглеждаше загорял и здрав, по-добре отколкото преди удара. Като по някаква странна алхимия, здравето и жизнеността на Джил се бяха прелели в тялото на Тоби, а вълните на опустошаващата го болест, се бяха стоварили върху нея.

— Хей, страхотно се радвам да те видя, Сам.

Тоби говореше малко по-бавно и по-внимателно от преди, но гласът му бе ясен и силен. От парализата не бе останала и следа. Същото момчешко лице с яркосини очи. Сам прегърна Тоби и каза:

— Господи, наистина ни изплаши.

Тоби се усмихна и каза:

— Когато сме сами, можеш и да не ме наричаш „Господи“.

Сам погледна Тоби по-отблизо и остана удивен.

— Честно, не мога да повярвам. По дяволите, изглеждаш по-млад. Целият град се готвеше за погребение.

— Само през трупа ми — засмя се Тоби.

Сам каза:

— Фантастични неща правят лекарите днес…

— Не лекарите — Тоби се обърна към Джил и очите му блеснаха от обожание. — Знаеш ли кой го направи? Джил. Само Джил. С двете си голи ръце. Изхвърли всички и ме изправи на крака.

Сам погледна Джил объркан. Никога преди не беше смятал, че тя е способна на подобно себеотрицание. Вероятно бе сгрешил в преценките.

— Какви са ти плановете? — запита той. — Предполагам, че ще почиваш…

— Връща се на работа — каза Джил. — Тоби е прекалено талантлив, за да седи тук и да бездейства.

— Умирам да започна — потвърди Тоби.

— Сам вероятно има нещо предвид за теб — предположи Джил.

И двамата го гледаха. Сам не искаше да обезсърчи Тоби, но пък и не желаеше да дава фалшиви надежди. Не беше възможно да се направи филм със звезда, която не е застрахована. Никоя компания нямаше да застрахова Тоби Темпъл.

— Засега в склада няма нищо — внимателно започна Сам. — Но непременно ще се ослушвам.

— Страх те е да го използваш, нали? — тя все едно четеше мислите му.

— Разбира се, че не — но и двамата знаеха, че лъже.

Никой в Холивуд не би рискувал да използва отново Тоби Темпъл.

 

 

Тоби и Джил гледаха някакъв млад комедиант по телевизията.

— Скапан е — промърмори Тоби. — По дяволите, искам да се върна обратно в ефира. Може да си намеря агент. Някой трябва да се огледа из града и да ми каже какво става.

— Не! — гласът на Джил бе твърд. — Повече никой няма да те продава на дребно. Не си някой пройдоха, който си търси работа. Ти си Тоби Темпъл. Ще ги накараме да дойдат при теб.

Тоби се усмихна унило и каза:

— Не са строшили вратите, бебчо.

— Ще ги строшат — обеща Джил. — Те не знаят в каква форма си. Сега си по-добър от всякога. Просто трябва да им го покажем.

— Дали да не позирам гол за някое от ония списания?

Джил не го чу.

— Имам идея — каза тя бавно. — Моноспектакъл.

— А?

— Моноспектакъл — вълнението в гласа й нарастваше. — Ще ти уредя да играеш в салона „Хънтингтън Хартфорд“. Всички в Холивуд ще дойдат. А след това ще започнат да трошат вратите!

 

 

И наистина, целият Холивуд бе там; продуценти, режисьори, звезди, критици — всички имена, които означаваха нещо в шоу бизнеса. Местата в салона на улица „Вайн“ бяха продадени отдавна, хиляди хора останаха отвън. Огромната тълпа пред вратите избухна, когато Тоби и Джил пристигнаха в лимузина с шофьор. Той беше техният Тоби Темпъл, завърнал се от света на мъртвите. Обожаваха го повече от всякога.

Публиката в салона бе дошла отчасти от уважение към човека, който някога е бил известен и велик, но най-вече от любопитство. Бяха дошли да отдадат последна почит на един умиращ герой, на една угаснала звезда.

Джил подготви сама представлението. Отиде при О’Ханлън и Рейнгър, които написаха брилянтен материал, започващ с монолог, осмиващ града, приготвил се да погребе Тоби Темпъл приживе. Свърза се с екип автори на песни, спечелил три награди „Грами“. Те никога не бяха писали специално за някого, но когато Джил им каза: „Тоби настоява, твърди, че вие сте единствените автори на света, които…“

Дик Ландри, режисьорът, долетя от Лондон да постави спектакъла.

Джил събра най-ярките таланти, които успя да открие, за да работят с Тоби. Но все пак всичко зависеше само от звездата. Това бе моноспектакъл и той щеше да бъде сам на сцената.

Мигът настъпи. Осветлението намаля, салонът се изпълни с шепота на очакващите, предхождащ вдигането на завесата, като тиха молитва тази нощ да се случи чудо.

Случи се.

Когато Тоби Темпъл излезе на сцената с твърда и стабилна походка, с познатата на всички дяволита усмивчица, огряваща момчешкото лице, за миг се спусна тишина, последвана от дива експлозия от аплодисменти и викове. Станаха на крака, овациите разтърсваха салона цели пет минути.

Тоби стоеше и чакаше шумотевицата да утихне. Когато салонът най-после се успокои, той каза:

— Вие на това ли му казвате посрещане?

И те гръмнаха отново.

Беше брилянтен. Разказваше истории, пееше и танцуваше, нападаше всички, сякаш никога не си е отивал. Публиката не можеше да му се нарадва. Беше все още суперзвезда, но вече и нещо повече — жива легенда.

 

 

„Варайъти“ писа на другия ден: „Дойдоха да погребат Тоби Темпъл, а останаха да го хвалят и поздравяват. А как го заслужаваше! В шоу бизнеса няма друг, който да притежава вълшебството на стария майстор. Беше вечер на овации и всеки, имал късмета да бъде там едва ли някога ще забрави това запомнящо се…“

„Холивуд Рипортър“ писа: „Публиката бе там да види завръщането на голямата звезда, а тя доказа, че никога не си е отивала…“

Всички останали отзиви бяха в същия панегиричен стил. От този миг нататък телефоните на Тоби звъняха постоянно. Писма и телеграми с покани и предложения заливаха отвсякъде дома му.

Строшиха вратите.

 

 

Тоби повтори моноспектакъла в Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Където и да отидеше, бе сензация. Интересът към него бе по-голям от всякога. Вълна от прочувствена носталгия заля кината и университетите — старите филми на Тоби се показваха навсякъде. Телевизионните станции обявиха седмица на Тоби Темпъл и излъчиха старите му предавания.

Имаше кукли Тоби Темпъл, игри Тоби Темпъл, мозайки Тоби Темпъл, книжки с вицовете на Тоби Темпъл, тениски. Образът му стоеше на кафето и пастата за зъби.

Тоби направи скеч в музикален филм на „Юнивърсъл“ и подписа договори за гостуване във всички големи вариететни програми. Телевизиите бяха настъпили всичките си автори да се състезават за новия „Час на Тоби Темпъл“.

Слънцето отново изгря, този път за Джил.

 

 

Отново имаше вечери, приеми, и този посланик, и онзи сенатор, частни прожекции и така нататък. Всеки ги търсеше за всичко. Дадоха в тяхна чест вечеря в Белия дом, чест, обикновено запазена за държавни глави. Обираха аплодисментите където и да идеха.

Но сега вече аплодираха Джил толкова, колкото и Тоби. Чудната история за това, което бе направила, нейният подвиг — с двете си ръце възвърнала здравето на Тоби напук на всичко — възбудиха въображението на света. Пресата я обяви за любовната история на столетието. Списание „Тайм“ публикува снимка на двамата на корицата, с гореща почит към Джил в съпътстващия материал.

 

 

Тоби сключи договор на стойност пет милиона долара, за да участва в ново седмично телевизионно вариететно предаване, започващо през септември, след дванайсет седмици.

— Ще отидем в Палм Спрингс да отдъхнеш дотогава — каза Джил.

Тоби поклати глава.

— Достатъчно дълго стоя затворена. Сега малко ще си поживеем — обгърна я с двете си ръце и добави: — Не ме бива много по думите, бебчо, освен ако не са лафове. Не знам как да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз… Аз просто искам да знаеш, че не съм живял до деня, в който те срещнах.

И бързо се обърна назад, за да не види Джил сълзите в очите му.

 

 

Тоби уреди да направи турне с моноспектакъла си в Лондон, Париж и — най-големият му удар — Москва. Всеки се бореше за представленията му. Беше също такава култова личност в Европа, както в Америка.

 

 

Плаваха на катера „Джил“ към Каталина. Бе слънчев, топъл ден. На борда имаше десетина гости, сред които Сам Уинтърс, О’Ханлън и Рейнгър, спечелили конкурса за автори на новото му телевизионно предаване. Всички бяха събрани в салона, играеха карти и говореха. Джил се огледа и забеляза, че Тоби липсва. Излезе на палубата.

Той стоеше на перилата, загледан в морето. Джил отиде при него и каза:

— Добре ли си?

— Просто гледам водата, бебчо.

— Хубава е, нали?

— Ако си акула… — той потръпна. — Не бих искал да умра там. Винаги съм се ужасявал от давенето.

Тя хвана ръката му.

— Какво те притеснява?

— Не ми се умира, предполагам — той вдигна очи към нея. — Страх ме е от онова там. Тук аз съм голям човек. Всеки познава Тоби Темпъл. Но там…? Знаеш ли как си представям ада? Място, където няма публика.

 

 

Клубът „Фрайърс“ даде вечеря с почетен гост Тоби Темпъл. Дузина от най-известните комици седяха на трапезата, заедно с Тоби, Джил, Сам Уинтърс и шефът на телевизионната компания, сключила договора с Тоби. Джил бе помолена да стане и да се поклони. Всички се изправиха и я аплодираха.

„Поздравяват мен — помисли си тя. — Не Тоби. Мен!“

Церемониалмайстор бе водещият на едно от най-гледаните нощни предавания на живо.

— Не мога да ви кажа колко се радвам, че Тоби Темпъл е сред нас тази вечер — каза той, — защото ако не го почитахме тук, днешният банкет трябваше да се състои на гробищата.

Смях.

— А вярвайте ми, храната там е ужасна. Яли ли сте някога на „Форест Лаун“? Поднасят остатъците от Тайната вечеря.

Смях.

Обърна се към Тоби.

— Наистина се гордеем с теб, Тоби. Говоря сериозно. Разбрах, че са те помолили да дариш част от тялото си на науката. Щели да я поставят в буркан в Харвардската Медицинска Академия. Досега единственият проблем е, че не могат да намерят толкова голям буркан.

Викове.

Когато Тоби се изправи, за да отвърне, ги затапи всички.

Всеобщо бе мнението, че това е най-добрата вечеря, давана някога от „Фрайърс“.

 

 

Клифтън Лоурънс бе сред публиката онази вечер.

Седеше на малка маса в дъното на залата, близо до кухнята, заедно с други маловажни личности. Бе принуден да се моли на стари познайници, да припомня минали приятелства, за да се добере дори до тази маса. Откакто Тоби Темпъл го уволни, Клифтън Лоурънс носеше на гърба си етикет „Неудачник“. Опита се да влезе в съдружие с голяма агенция. Без клиенти, обаче, той нямаше какво да предложи. После опита по-малките агенции, но те не се интересуваха от минали величия на средна възраст, имаха нужда от агресивни млади мъже. Накрая Клифтън се задоволи с работа на заплата в малка нова агенция. Седмичната надница бе по-малка от онова, което харчеше някога за една вечер в „Романоф“.

Припомни си първия работен ден в новата агенция. Собственици бяха трима агресивни млади мъже, по-скоро деца, всички малко под трийсет години. Клиентите им бяха рок звезди. Двамата от агентите имаха бради, а всички носеха джинси, тениски и маратонки на бос крак. Караха Клифтън да се чувства хиляда години по-стар. Говореха неразбираем за него език. Наричаха го „Татенце“ или „Деде“, а той си мислеше за уважението, което някога получаваше в този град, и му се доплакваше.

Някогашният спретнат, приветлив агент сега изглеждаше запуснат и вечно кисел. Тоби Темпъл бе целия му живот и Клифтън непрестанно приказваше за отминалите дни. Мислеше само за това. За това и за Джил. Клифтън я обвиняваше за всичко, което бе преживял. Тоби не можеше да се владее, той бе под влиянието на тая кучка. Как само я мразеше Клифтън.

Седеше в дъното на залата и гледаше тълпата, аплодираща Джил, когато един от мъжете на масата каза:

— Тоби верно е късметлия копеле. И на мен ми се иска това парче. Страхотна е в леглото.

— Ами? — попита някой цинично. — Ти пък откъде знаеш?

— Играе в оня порнаж, дето го дават в кино „Пъсикет“. Дявол да я вземе, щеше да изсмуче далака на оня пич.

Устата на Клифтън започна изведнъж да пресъхва, не можеше да изговаря думите.

— Т-ти сигурен ли си, че е Джил Касъл? — попита той.

Непознатият се обърна към него.

— Сигурен съм, разбира се. Там е с някакво друго име — Джоузефин еди коя си. Шантаво полско име — вгледа се в Клифтън и каза: — А бе, ти не беше ли едно време Клифтън Лоурънс?

 

 

Има една част от булевард „Санта Моника“ между „Феърфакс“ и „Ла Сиенга“, която е общинска територия. Като остров, заобиколен от град Лос Анджелис, той се подчинява на общинските закони, доста по-хлабави от тези в Града. На площ от шест постройки там са събрани четири кина, даващи само твърда порнография, половин дузина книжарници, в които купувачите могат да ползват отделни кабини и да гледат филми през прозорчето и дузина зали за масаж, пълни е привлекателни млади момичета, които са експерти във всичко, освен масаж. Кино „Пъсикет“ се намира в средата.

Имаше двайсетина души в салона, само мъже, с изключение на две жени, които си държаха ръцете. Клифтън се огледа и зачуди, какво кара тези хора да се бутат в тъмни дупки посред слънчевия ден и да прекарват часове в гледане на други хора, които се съвокупляват на филм.

Главната прожекция започна и Клифтън забрави за всичко останало. Облегна се на предната седалка и се съсредоточи върху лицата на всички играещи актриси. Интригата беше млад преподавател в колеж, който замъкваше ученичките си в спалнята за нощни уроци. Всички те бяха млади, изненадващо привлекателни и невероятно надарени. Минаваха през цяла серия сексуални упражнения, орални, вагинални и анални, докато професорът не останеше доволен от постиженията.

Но нито едно от момичетата не беше Джил. „Трябва да е тук — мислеше Клифтън.“ Това бе единственият шанс да си отмъсти за Всичко, сторено от нея. Можеше да уреди Тоби да гледа филма. Щеше да го нарани, но Тоби ще го преодолее. Джил ще бъде унищожена. Когато Тоби научи каквя курва има за жена, ще я изхвърли с шутове по задника. Джил трябваше да бъде в тоя филм.

И изведнъж тя се появи — на широкия екран, в чуден, лъскав, жив цвят. Доста се беше променила. Сега бе по-слаба, по-красива и по-изискана. Но беше Джил. Клифтън седеше, попиваше сцената, опиваше се от нея, сетивата му тръпнеха от удоволствие, изпълнени с наелектризиращо чувство на триумф и отмъщение.

Клифтън остана седнал, докато започнаха надписите. Ето я, Джоузефин Чински. Изправи се и тръгна към кабината на оператора. Той четеше със запретнати ръкави спортния бюлетин. Вдигна очи към Клифтън и каза:

— Никой няма право да влиза тук, приятел.

— Искам да купя копие от филма. Мъжът поклати глава.

— Не се продава — и потъна отново в надбягванията.

— Давам ти стотачка за едно копие. Никой няма да разбере.

Човекът дори не помръдна.

— Две стотачки — каза Клифтън.

Операторът отгърна страницата.

— Триста.

Вдигна глава и се вгледа в Клифтън.

— На ръка?

— На ръка.

 

 

В десет сутринта на другия ден Клифтън пристигна в къщата на Тоби Темпъл с кутия от филм под мишница. „Не, не е филм — мислеше той щастлив. — Динамит. Достатъчно, за да вдигне Джил Касъл чак до ада.“

Вратата отвори английски портиер, когото Клифтън не познаваше.

— Кажете на господин Темпъл, че Клифтън Лоурънс е дошъл да го види.

— Съжалявам, сър. Господин Темпъл го няма.

— Ще почакам — настоя Клифтън.

Портиерът отвърна.

— Боя се, че няма да бъде възможно. Господин и госпожа Темпъл заминаха за Европа тази сутрин.