Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (21)

19

Тоби Темпъл стана суперзвезда по съвпадение от процес за бащинство, спукан апендикс и Президента на Съединените Щати.

 

 

Вашингтонският прес-клуб организираше ежегодната си тържествена вечеря. Почетен гост беше Президентът. Престижно събрание, на което присъстваха вицепрезидентът, членове на кабинета, сенатори, върховни съдии и всеки, който можеше да купи, да вземе на заем или да открадне покана. Поради неизменното отразяване на срещата в международен мащаб, мястото на конферансие бе страшно ценен залък. Тази година бе избран един от водещите комедийни актьори на Америка. Седмица след като прие да участва, той бе призован като обвиняем в процес за бащинство на петнайсетгодишно момиче. По съвет на адвоката си актьорът напусна незабавно страната за безсрочна ваканция. Организационният комитет се обърна към резервния вариант — популярна филмова и телевизионна звезда. Той пристигна във Вашингтон в нощта преди вечерята. На другия ден агентът му се обади да съобщи, че актьорът е в болница, поради неотложна операция на спукан апендикс.

Оставаха едва шест часа до вечерята. Организаторите трескаво прехвърляха всички възможни замени. Големите имена бяха или заети във филми и телевизионни предавания, или се намираха прекалено далече от Вашингтон, за да дойдат навреме. Един по един отпадаха всички кандидати, докато някъде в дъното на списъка не се появи името на Тоби Темпъл. Един от членовете на комитета поклати глава:

— Темпъл е комик за нощен клуб. Прекалено е необуздан. Може да му хрумне да се изпусне пред Президента.

— Може да стане, ако го убедим да смекчи леко материала.

Председателят на комитета се огледа наоколо и каза:

— Аз ще ви кажа защо е най-подходящ, приятелчета. Намира се в Ню Йорк и може да пристигне за един час. А проклетата вечеря е довечера.

Ето така комитетът избра Тоби Темпъл.

 

 

Тоби огледа претъпканата банкетна зала и си каза, че ако сега падне бомба, федералното правителство на Съединените щати ще остане обезглавено.

Президентът седеше в средата на председателската маса, издигната на подиум. Половин дузина хора от тайните служби стояха зад него. В суматохата, настъпила в последната минута, докато бъдат настанени всички, забравиха да представят Тоби на Президента. Тоби не се притесни. „Президентът ще ме запомни“ мислеше си той. Сети се за разговора с Дауни, председателя на комитета.

— Ние обичаме чувството ти за хумор, Тоби. Много смешно нападаш хората. Обаче — той прекъсна, за да си прочисти гърлото — това тук е ъ-ъ, група доста чувствителни хора. Разбери ме правилно. Не че не могат да понесат малко майтап за себе си, но всичко, което се каже в тази зала довечера, ще бъде разнесено по новините из целия свят. Естествено, ние не бихме искали Президентът или членовете на Конгреса да изглеждат смешни в нечии очи. С други думи, искаме да бъдеш забавен, без да изваждаш никого от равновесие.

— Можеш да разчиташ на мен — усмихна се Тоби.

 

 

Чиниите от вечерята бяха разчистени и Дауни се изправи пред микрофона.

— Господин Президент, уважаеми гости, за мен е удоволствие да ви представя нашето конферансие, един от най-ярките ни млади комедианти, господин Тоби Темпъл!

Учтиви ръкопляскания придружиха излизането на Тоби пред микрофона. Той погледна публиката и се обърна към Президента на Съединените щати.

Президентът беше обикновен, домашно тъкан човек. Не вярваше в това, което наричаше „дипломация на цилиндрите“. „Като хора с хора — бе казал в реч пред нацията — ето това ни трябва. Стига сме зависили от компютрите, време е да се осланяме отново на собствените си инстинкти. Когато седна да преговарям с главите на другите световни сили, аз искам да усещам дъното на панталона си.“ Това бе станало популярна фраза.

Сега Тоби гледаше Президента и говореше с тръпнещ от гордост глас:

— Господин Президент, не мога да ви кажа колко се вълнувам да стоя тук, на същия подиум с човека, успял да свърже целия свят със задника си.

За миг се спусна гробна тишина, предизвикана от шока. След това Президентът се захили, изхъмка и публиката изведнъж изригна в смях и ръкопляскания. Оттук нататък Тоби не можеше да обърка нищо. Нападаше сенаторите в залата, Върховния съд, пресата. Те оставаха възхитени. Викаха и виеха, защото знаеха, че Тоби не мисли сериозно нищо от това, което казва. Беше покъртително смешно да слушат подобни нападки от това детинско, невинно лице. Присъстваха и чужди министри. Тоби се обръщаше към тях на двуезична смесица от собствената им реч, която звучеше толкова правдоподобно, че те кимаха одобрително. Той бе учен идиот, който бръщолевеше с еднаква сила похвали и обиди, а смисълът на безумните му дрънканици бе толкова прозрачен, че всеки в залата разбираше за какво става въпрос.

Накрая станаха на крака да го аплодират. Президентът, отиде до него и каза:

— Това беше брилянтно. Абсолютно брилянтно. Даваме малка вечеря в Белия дом в понеделник, Тоби и аз ще бъда доволен, ако…

 

 

На следващия ден всички вестници писаха за триумфа на Тоби Темпъл. Забележките му бяха цитирани навсякъде. Беше канен да играе в Белия дом. Там направи още по-голяма сензация. Важни предложения заваляха от целия свят. Тоби игра в „Палейдиъм“, Лондон, изнесе представление пред Кралицата, канеха го да дирижира симфонични оркестри на благотворителни концерти, да влезе в Националната комисия по изкуствата. Често играеше голф с Президента, беше отново и отново канен на вечери в Белия дом. Срещаше се със сенатори, губернатори и шефове на най-големите американски компании. Бъзикаше се със всички и колкото повече ги нападаше, толкова повече бяха очаровани от него. Обожаваха Тоби, когато бе с тях, когато обръщаше остроумието си срещу гостите им. Дружбата с Тоби се превърна в символ на престиж сред кастата на Брамините.

 

 

Предложенията, които постъпваха, бяха феноменални. Клифтън Лоурънс бе също толкова развълнуван от тях, колкото и Тоби. Вълнението на Клифтън нямаше нищо общо с бизнеса или парите. Тоби Темпъл беше най-хубавото нещо, случвало му се от години, защото го чувстваше като син. Бе отделил много повече време за кариерата на Тоби, отколкото за който и да е от другите си клиенти, но си струваше. Тоби работи здраво, шлифова таланта си до брилянтен блясък. Беше благодарен и щедър, нещо рядко срещано в тоя бизнес.

— Всички големи хотели в Лас Вегас те преследват — каза Клифтън на Тоби. — Парите не играят. Искат теб, точка. На бюрото ми чакат сценарии от „Фокс“, „Юнивърсъл“, „Пан Пасифик“ — само главни роли. Можеш да направиш Европейско турне — всички градове са отворени. Можеш да поемеш собствено телевизионно шоу в която искаш телевизия. И пак ще ти остане време за Вегас и по един филм годишно.

— Колко мога да изкарам от мое телевизионно предаване, Клиф?

— Мисля, че няма проблем да ги изцицам за десет хиляди седмично при едночасово вариететно шоу. Ще трябва да ни подпишат твърдо за две, даже и три години. Ако наистина така примират за теб, ще се навият.

Тоби се отпусна на креслото, възбуден. Десет хиляди на предаване, кажи го четиридесет предавания годишно. За три години се събират един милион долара, за да казва на света какво мисли за него! Погледна към Клифтън. Дребничкият агент се мъчеше да говори спокойно, но Тоби виждаше възбудата му. Искаше да сключи договора с телевизията. И защо пък не? Щеше да отнесе сто и двайсет хиляди комисионна за таланта и потта на Тоби. Дали заслужаваше наистина тези пари? Той никога не си бе късал задника из мръсните малки клубчета, не бе играл пред пияниците, които те замерят е бирени бутилки, не бе ходил при разни шарлатани в малки безименни села да се лекува от трипер, защото единствените достъпни мадами бяха курвите от „Тоалетната писта“. Какво знаеше Клифтън Лоурънс за бъкащите от хлебарки стаички, за мазната храна, за безкрайните нощни пътувания с автобуса от една адска дупка до друга? Никога не би го разбрал. Един критик бе нарекъл Тоби „успех от ден до пладне“, на което Тоби се бе изсмял гръмогласно. Сега, седнал в кабинета на Клифтън Лоурънс той каза:

— Искам собствено предаване.

 

 

Шест седмици по-късно бе сключен договор с „Консолидейтед Броудкастинг“.

— Компанията иска някоя студия да поеме част от дефицита — каза Клифтън на Тоби. — На мен това ми харесва, защото така мога лесно да постигна договор за филм.

— Коя студия?

— „Пан Пасифик“.

Тоби се намръщи.

— Сам Уинтърс?

— Точно така. Залагам си всичките пари, че той е най-добрият шеф на студия в бизнеса. Освен това притежава един сценарий, който съм харесал за теб — „Хлапето тръгва на запад“.

Тоби каза:

— Бях в армията с Уинтърс. О’кей. Обаче ми дължи нещо. Изстискай го докрай, копелето!

 

 

Клифтън Лоурънс и Сам Уинтърс седяха в задушния гимнастически салон на „Пан Пасифик Студиоус“ и вдишваха аромата на евкалиптите заедно с горещия въздух.

— Такъв е животът — въздъхна дребния агент. — На кого са му притрябвали тия пари?

Сам се ухили.

— Защо не говориш така, когато преговаряме, Клиф?

— Не искам да те развращавам, драги.

— Чух, че си изчукал договорче за Тоби с „Консолидейтед Броудкастинг“.

— Аха. Най-големият им договор досега.

— Кой ще обере дефицита за шоуто?

— Защо питаш, Сам?

— Може да се заинтересуваме. Може даже да стане и договор за филм. Тъкмо купих една комедия — „Хлапето тръгва на — запад“. Още не е обявено. Мисля, че Тоби е идеален за нея.

Клифтън Лоурънс се намръщи и каза:

— Дявол да го вземе, защо не се обади по-рано, Сам? Вече съм уредил нещо с „Метро Голдуин Майер“.

— Подписа ли?

— Практически. Обещах им…

 

 

След двайсет минути Клифтън Лоурънс договори суперизгодна сделка за Тоби Темпъл, в която „Пан Пасифик“ продуцира „Шоуто на Тоби Темпъл“ и му дава главната роля в „Хлапето тръгва на запад“.

Преговорите можеха да продължат и по-дълго, но в задушния салон стана непоносимо горещо.

Едно от условията на договора беше, че Тоби Темпъл няма да ходи на репетиции. Дубльорът му щеше да работи с гостуващите артисти по скечовете и танцовите номера, а Тоби трябваше да отива само на генералната репетиция и записа. По този начин той запазваше свежестта и интереса към участието си.

 

 

В следобеда преди премиерата през септември 1956 Тоби влезе в залата на улица „Вайн“, където се записваше предаването. Седна и се загледа в подготовката. Когато тя приключи, той зае мястото на дубльора. Изведнъж залата се наелектризира. Шоуто тръгна с трясък и искри. Когато бе записано и излъчено в ефир на същата вечер, четиридесет милиона зрители го гледаха. Изглеждаше сякаш телевизията е създадена за Тоби Темпъл. След това той стана още по-обожаван, всеки желаеше да го има у дома си. Предаването пожъна светкавичен успех. Отскочи право на първо място в рейтингите „Нилсен“ и остана твърдо там. Тоби Темпъл вече не беше звезда.

Беше суперзвезда.