Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (2)

ПРОЛОГ

В една неделна утрин на ноември 1969 ред странни и необясними събития се случиха на борда на петдесет и пет хиляди тонния луксозен лайнер „С. С. Бретан“, докато се готвеше да отплава от Ню Йоркския пристан за Хавър.

Клод Десар, главен интендант на „Бретан“, способен и свръхпунктуален човек, държеше, както обичаше да казва, един „стегнат кораб“. По време на петнайсетгодишната си служба на борда никога не беше попадал в ситуация, от която да не може да излезе дискретно и с успех. Като се има предвид, че „С. С. Бретан“ беше френски кораб, това наистина бе голяма чест. Но точно този ден сякаш хиляди дяволи бяха направили заговор срещу него. Малка утеха за чувствителната му галска гордост бе фактът, че напрегнатите разследвания, проведени след това от американския и френския клонове на Интерпол, както и от вътрешната охрана на парахода, не успяха да открият и най-малкото задоволително обяснение на случилото се през този ден.

Поради широката известност на имената, замесени в тази история, тя се появи на първа страница на вестниците по целия свят, но мистерията остана неразкрита.

Колкото до Клод Десар, той напусна Компани Транс-Атлантик и отвори бистро в Ница, където не се умори да съпреживява с клиентите си този странен, незабравим ноемврийски ден.

Всичко започна, спомняше си Десар, с пристигането на цветята, изпратени от Президента на Съединените Щати.

Час преди отплаването, официална черна лимузина с правителствени номера спря на Кей 92 в долната част на река Хъдзън. Мъж в пепелявосив костюм слезе от колата с букет от трийсет и шест рози сорт „Стърлинг Силвър“. Той се отправи към изхода на дока и размени няколко думи с Ален Сафор, дежурен офицер на „Бретан“. Цветята бяха церемониално предадени на Жанин, младши палубен офицер, която ги поднесе където трябва и след това се обади на Клод Десар.

— Мислех, че ще искате да знаете — докладва Жанин. — Рози от Президента за мадам Темпъл.

Джил Темпъл. През последната година снимката й се появи на първа страница на всекидневниците и на кориците на списанията от Ню Йорк до Бангкок и от Париж до Ленинград. Клод Десар беше чел, че тя е била и на първо място в класациите за най-уважавани жени и огромен брой новородени момиченца са били кръстени Джил. Съединените Американски Щати винаги са имали своите героини. Сега, Джил Темпъл бе една от тях. Нейната храброст и фантастичната битка, спечелена от нея и по-късно загубена по такъв нелеп начин, овладяха въображението на света. Това бе една славна любовна история, но и нещо повече: тя съдържаше всички елементи на класическата гръцка драма и трагедия.

Клод Десар не обичаше американците, но в този случай бе доволен да направи изключение. Той изпитваше невероятно възхищение към мадам Темпъл. Тя беше — а това за Десар бе най-високата оценка — galante.^[1] Той бе решил да направи всичко възможно, за да бъде пътуването й едно незабравимо преживяване.

Главният интендант отклони мислите си от Джил Темпъл и се съсредоточи върху окончателната проверка на пътническия списък. Обичайната колекция от V.I.P.-ове,^[2] както ги наричаха американците, беше там. Десар презираше това съкращение — американците имаха толкова варварски схващания за това, кое прави личността важна. Той забеляза, че съпругата на един богат индустриалец пътува сама. Десар кимна разбиращо и потърси в списъка името на Мат Елис — известен чернокож футболист. Когато го откри, кимна още веднъж, доволен. Отбеляза с интерес, че в съседни каюти бяха настанени един виден сенатор и Карлина Рока — южноамериканска стриптийзьорка. Имената им се свързваха в някои от последните новини.

Дейвид Кениън. Пари. В огромни количества. И преди е пътувал на „Бретан“. Десар си припомни Дейвид Кениън като добре изглеждащ мъж с постоянно поддържан тен и стройна атлетична фигура. Тих, впечатляващ човек. Десар постави до името му КМ, капитанската маса.

Клифтън Лоурънс. Резервация в последната минута. Лека гримаса премина по лицето на интенданта. О, тук имаше деликатен проблем. Как трябваше да се отнася човек с мосю Клифтън Лоурънс? Едно време такъв въпрос не се повдигаше изобщо, защото той автоматично се канеше на капитанската маса, където забавляваше всички със сочните си анекдоти. Клифтън Лоурънс бе театрален агент, който на времето бе представлявал много големи звезди от шоу бизнеса. Но, уви, неговото време бе отминало. Човекът, който тогава настояваше за луксозния апартамент „Принцеса“, сега бе резервирал единична стая на долната палуба. Първа класа, разбира се, но все пак… Клод Десар реши, че ще се върне към него, когато свърши с другите имена.

Имаше някои дребни величия, известен оперен певец и руски писател, който вървеше към Нобелова награда.

Почукване на вратата прекъсна заниманието на Десар. Влезе Антоан, един от портиерите.

— Да. Какво има? — попита Десар.

Антоан го погледна с хремавото си изражение.

— Вие ли наредихте да се заключи киносалона?

Десар се намръщи.

— За какво говориш?

— Мислех, че сте вие. Кой друг? Преди малко отидох да проверя дали всичко е наред. Вратите бяха заключени. Вътре се чуваше шум като че ли някой пуска филм.

— Никога не пускаме филми на пристанището — натърти Десар. — А и тези врати не се заключват. Ще видя какво има.

Обикновено, Десар проверяваше тези неща веднага, но сега бе претоварен от всички подробности в последната минута, които трябваше да се оправят преди отплаването в дванайсет. Не му излизаха американските долари в касата, един от най-добрите апартаменти бе дублиран по погрешка и сватбеният подарък, поръчан от капитан Монтан, бе занесен в друг кораб. Капитанът щеше да хвърля гръм и мълнии. Десар спря да обръща внимание на шума от четирите мощни турбини на „С. С. Бретан“. Почувства движението, когато корабът се отдели от кея и тръгна назад към канала, след което отново потъна в проблемите си.

Половин час по-късно, Леон, главният стюард на палубата-веранда, влезе в стаята. Десар го погледна нетърпеливо.

— Да, Леон?

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но мисля, че трябва да знаете…

— Хм? — Десар слушаше с половин ухо, погълнат от задачата да разпредели местата на капитанската маса за всеки ден от пътуването. Капитанът не бе човек с дарба да се държи в обществото и всяка вечеря с пътниците бе изпитание за него. Работа на Десар беше да подбере група, която е agreable.^[3]

— Мадам Темпъл… — започна Леон.

Десар моментално остави молива и погледна нагоре с тревога в малките си черни очи.

— Да?

— Минах покрай каютата й преди малко, чух високи гласове и писък. Трудно се чуваше през вратата, но като че ли тя каза: „Ти ме уби, ти ме уби.“ Помислих, че не бива да се намесвам и дойдох да ви уведомя.

Десар кимна.

— Правилно. Аз ще отида да проверя дали всичко е наред.

Проследи с поглед излизащия стюард. Немислимо бе някой да нарани жена като мадам Темпъл. Това беше отвъд галското разбиране на Десар за кавалерство. Той сложи униформената си фуражка, хвърли бърз поглед в огледалото и се отправи към вратата. Телефонът иззвъня. Интендантът се поколеба, но накрая го вдигна.

— Десар.

— Клод — беше гласът на третия помощник. — За бога, изпрати някого в киносалона с парцал. Всичко е в кръв.

Десар внезапно изпита чувството, че някой го удря в стомаха.

— Веднага — обеща той.

Затвори телефона, обади се на портиера и след това набра номера на корабния лекар.

— Андре? Клод се обажда — опита се да говори спокойно. — Чудех се дали някой не е поискал медицинска помощ. Не, не става въпрос за хапчета против морска болест. Човекът е кървял, вероятно доста… Не е? Добре. Благодаря ти.

Десар затвори, изпълнен с нарастващо безпокойство. Излезе от канцеларията си и се запъти към каютата на Джил Темпъл. Беше на половината път, когато се случи другото събитие. Щом излезе на палубата, Десар почувства как корабът променя посоката си. Той погледна към океана и видя, че са стигнали до фара Амброуз, където трябваше да се откачат от влекача и да поемат към открито море. Но вместо това „Бретан“ забави ход и спря. Случило се бе нещо извънредно.

Десар забърза към парапета и погледна надолу. Там, в морето, влекачът се бе долепил до товарния отсек и двама моряци прехвърляха багаж от лайнера във влекача. Докато гледаше, един от пътниците скочи от кораба в малкия катер. Десар можа само за момент да зърне гърба на пътника, но веднага реши, че бърка в предположението си. Просто не бе възможно. Всъщност, инцидентното напускане на пътник и то точно по този начин беше нещо толкова извънредно, че главният интендант почувства тревогата като лед в гърба. Той се обърна и почти изтича до каютата на Джил Темпъл. Никой не отговори на почукването му. Той почука пак, вече по-силно.

— Мадам Темпъл, аз съм Клод Десар, главният интендант. Искам да знам мога ли с нещо да ви помогна.

Никакъв отговор. Вътрешната алармена система на Десар вече пищеше. Инстинктът му подсказа, че се е случило нещо ужасно лошо и той имаше твърдото предчуствие, че то е свързано по някакъв начин с тази жена. През главата му минаха ред безумни, невъзможни мисли. Тя е убита, отвлечена или… Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена. Десар отвори бавно. Джил Темпъл стоеше в другия край на каютата и гледаше през люка с гръб към него. Десар отвори уста да проговори, но нещо в ледената й неподвижност го спря. Той постоя несигурно, помисли дали да не се измъкне безшумно, когато изведнъж каютата се изпълни е неземен пронизващ звук, като от ранено животно. Безпомощен пред такава самотна агония, Десар се измъкна като внимателно затвори вратата след себе си.

Постоя пред каютата за момент, заслушан в нечленоразделните вопли зад вратата. След това, разтърсен от видяното, забърза към киносалона на главната палуба. Портиерът бършеше кървавата следа пред входа.

„Боже мой — помисли Десар. — Ами сега?“ Бутна вратата на салона. Беше отключена. Десар влезе в обширната, модерна зала, побираща шестстотин пътници. Беше празна. Някакъв импулс го накара да провери прожекционната кабина. Вратата бе заключена. Само двама души имаха ключове за нея, той и операторът. Десар я отключи и влезе. Всичко изглеждаше нормално. Той отиде до двата 35 милиметрови апарата и сложи ръцете си върху тях.

Единият беше загрят.

В стаите на екипажа на палуба D Десар откри оператора, който му каза, че не знае нищо за това кой е ползвал салона.

На път към канцеларията си Десар мина през кухнята. Главният готвач го пресрещна бесен.

— Виж това — изкомандва той. — Само виж какво е направил някой идиот!

На мраморната маса за сладкиши стоеше красива шестетажна сватбена торта с изящни захарни фигурки на булка и младоженец на върха.

Някой бе отчупил главата на булката.

— В този момент — разказваше Десар на смаяните си клиенти в бистрото, — разбрах, че щеше да се случи нещо ужасно.