Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Девъро се усмихна на портиера в хотел „Бевърли Хилс“, заобиколи огромната лимузина, даде бакшиш на момчето, което я изкара от паркинга и се настани зад волана. Всичко си беше, както трябва да бъде в Южна Калифорния: портиери, момчета за всичко, безмълвни бакшиши, дълги коли и ослепително слънце.

В калифорнийски стил бе и разговорът му по телефона преди два часа с първата госпожа Макензи Хоукинс.

Бе решил да започне в логичен порядък, сглобявайки един по един фактите от живота на човек, стигнал до падението. Все нещо щеше да изскочи на бял свят; лесно щеше да документира тази съвременна версия на „Величие и падение на един развратник“, ако почнеше от първото му съприкосновение със света на корупцията: изисканите тоалети и пари, вместо с убийствата, мъченията и арогантността на „Уест Пойнт“.

Първото съприкосновение бе Реджайна Съмървил Хоукинс. Според събраните данни Реджайна бе родена сред ловните полета на щата Вирджиния, разглезена богаташка щерка. Бе отишла под венчило с подарения й от съдбата Хоукинс в 1947 година, когато отрупаният с лаври млад герой от битката край Булжа впечатли нацията с нови подвизи, отразени в светските хроники на вестниците. Двамата бързо намерили общ език, тъй като татенцето Съмървил владеел по-голямата част от крайбрежието на Вирджиния, а Джини била типична южняшка красавица — комбинация от пари и магнолии. Талантливият възпитаник на „Уест Пойнт“ бил покорен и временно подчинен от напевния провлачен акцент, огромните гърди и вроденото благоразположение на тази нежна, но упорита дъщеря на Конфедерацията.

Татенцето познавал много хора във Вашингтон и като имала предвид способностите и заслугите на Хоукинс, Реджайна се надявала след шест месеца да е генералша. В най-лошия случай — след година.

Във Вашингтон. Или в Нюпорт. А може би в Ню Йорк. Ако е рекъл Господ, защо не и на прекрасните Хавайски острови. Прислуга, ливреи, балове, още прислуга и…

Но Хоукинс бил чешит, а тате не познавал чак толкова много хора, които да укротят непокорния му нрав. На Ястреба не се харесвал безгрижния живот във Вашингтон, в Нюпорт и в Ню Йорк. Той искал да бъде с войниците си. Така Реджайна се озовала в разни забутани казарми, където съпругът й се скапвал да обучава безразлични наборници как да действат в някаква въображаема война. Тя решила да смени своя подарък на живота и познанствата на татенцето този път се оказали достатъчни. Хоукинс бил прехвърлен в Западна Германия, а семейният лекар ясно заявил, че климатът там няма да се отрази добре на здравето на Реджайна. Разстоянието между двамата съпрузи било достатъчно голямо, за да се стигне лесно до безпроблемен развод.

Днес, трийсет години по-късно, Реджайна Съмървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг живееше с четвъртия си съпруг Емануел Грийнбърг, филмов продуцент, в предградие на Лос Анджелис с екзотичното име Тарзана. Преди два часа по телефона тя рече на Сам Девъро:

— Виж какво, сладур, щом ще си говорим за Мак, ще повикам момичетата. Обикновено се събираме в четвъртък, но няма да го правим на въпрос за един ден, нали така?

Сам си записа упътванията как да стигне до Тарзана и сега пътуваше към къщата на Реджайна с автомобил под наем. От радиото гърмеше парчето „Мътни води“, което изглеждаше подходящо за случая.

Съзря отбивката за дома на Грийнбъргови след като изкачи последната стръмнина към билото на хълма и сви от пътя. Не след дълго стигна до желязна порта с автоматично дистанционно управление, която се разтвори, щом приближи до нея.

Паркира колата пред гараж с четири клетки. На асфалтовата площадка отпред имаше два кадилака, един ролс-ройс „Силвър клауд“ и едно мазерати, което се набиваше в очи сред останалите коли. Облегнати на ролса, двама шофьори си приказваха сладко. Сам излезе от колата с дипломатическото си куфарче в ръка и затвори вратата.

— Аз съм брокер на госпожа Грийнбърг — обърна се той към тях.

— Попаднал си където трябва, приятел — разсмя се по-младият шофьор. — Трябва да нарекат това място „Мерил, Линч и Момичетата“.

— Някой ден може и това да стане. Оттук ли се минава за къщата? — Сам посочи към постлана с каменни плочи пътека, която криволичеше и се губеше сред храсталаците под миниатюрни портокалови дървета.

— Да, сър — отговори по-възрастният с повече достойнство, сякаш искаше да заличи впечатлението от свойското държане на колегата си. — Завийте надясно. Ще я видите.

Сам пое по пътеката към входа на къщата. Никога не бе виждал розова врата, но знаеше, че такова нещо може да има само в Южна Калифорния. Натисна бутона на звънеца и хор от камбанки изсвири началните тактове на „Любовна история“. Дали Реджайна знаеше края, зачуди се той.

Вратата се отвори и тя се появи, облечена в тесни къси панталони и още по-тясна полупрозрачна блуза, която едрите й гърди доста предизвикателно опъваха до пръсване.

Макар и над четиридесетте, Реджайна излъчваше младежка увереност. Имаше тъмна коса, загоряла кожа без грам излишна тлъстина под нея и изглеждаше прекрасно.

— Вие ли сте майорът? — попита тя с гърлен и провлачен южняшки акцент.

— Майор Сам Девъро — потвърди той. Глупаво бе да се представя така официално, но не можа да измисли друго, защото вниманието му бе заето изцяло с двете й гигантски предизвикателства отпред.

— Влизайте. Сигурно сте си помислил, че ще се подразним, ако сте във военна униформа.

— Нещо такова, струва ми се — Девъро се ухили глуповато, едва откъсна очи от издутата блуза и влезе в антрето.

То бе малко и откриваше пътя към огромен хол, чиято отсрещна стена бе изцяло от стъкло. Зад стъклото се простираше безкрайна тераса с бъбрековиден басейн и с парапет от ковано желязо.

Всичко това обаче той забеляза чак след около петнайсет секунди. Преди това бе зает с разглеждането на още три чифта цици.

Всеки един от тях бе по своему величествен. Сочни и обли. Малки и щръкнали. Полегати, но непослушни.

Те принадлежаха съответно на Мадж, Лилиан и Ан. Реджайна Грийнбърг ги представи бързо и с финес. И Сам автоматично съотнесе циците, тоест момичетата към данните, които лежаха в дипломатическото му куфарче.

Лилиан бе трета по ред. От Пало Алто, Калифорния.

Мадж бе втората. Тукахоу, Ню Йорк.

Ан бе четвъртата. Детройт, Мичигън.

Географски напречен разрез на Америка.

Реджайна — Джини, явно бе най-голямата, но не толкова на външен вид, а по-скоро по старшинство. Защото наистина всичките бяха в онази трудна за отгатване възраст между трийсет и пет и четиридесет и пет години — разлика, която Южна Калифорния с лекота заличаваше. И всяка от тях бе облечена по калифорнийски сексапилно — небрежно, но не без усилия за постигане на желания ефект.

Макензи Хоукинс бе мъж, на чиито вкус и способности можеше да завижда всеки.

С официалностите приключиха бързо и с лекота. Предложиха на Сам нещо за пиене, той не посмя да откаже в такава компания и го настаниха върху една кожена възглавница на пода, от която не виждаше как ще успее да стане. Остави куфарчето си отстрани, но се усети, че ако му потрябва, ще трябва да изпълни цял комплекс от йогически упражнения, затова реши да го използва само в краен случай.

— Ето, всички сме налице — изръмжа Реджайна Грийнбърг. — Харемът на Хоукинс, така да се каже. Какво очаква от нас Пентагонът? Свидетелски показания ли?

— Всички ще потвърдим едно нещо без всякакви резерви — радостно възкликна Лилиан.

— Дори с огромно желание — добави Мадж.

— Ооо — рече Ан.

— Да, добре. Способностите на генерала са огромни — запелтечи Сам. — Искам да кажа… така де, не очаквах да ви видя наведнъж. Заедно. Така на куп.

— О, ние сме си цял женски клуб, майоре — успокои го Мадж, Сочни и пълни, която седеше на също такава възглавница до него и се пресегна да го потупа по ръката. — Джини ви е казала. Ние…

— Да, зная — прекъсна я Девъро.

— И да разговаряте с една от нас за Мак, все едно, че разговаряте с всички ни — добави Лилиан, Малки и щръкнали, от другия край на стаята.

— Точно така — изгука Ан, Полегати, но непослушни и неочаквано се изправи насред стъклената стена.

— В случай, че нямаме кворум, аз изпълнявам ролята на говорителка — изръмжа Реджайна Грийнбърг, разположила се върху кожа от ягуар на дивана отдясно. — Защото съм първата и съм най-старша.

— Не непременно по възраст, скъпа — обади се Мадж. — Не искаме да се подценяваш.

— Не зная откъде да започна — рече Сам, но въпреки това се хвърли смело напред към трудната задача. Бегло засегна абстрактните неволи при общуването със силно индивидуалистична личност. Бавно и спокойно обясни, че Макензи Хоукинс е въвлякъл правителството на своята страна в особено деликатна ситуация, от която трябва да се намери изход. И въпреки че правителството било безусловно и безкрайно благодарно на Хоукинс за изключителните му заслуги, често се налагало да се проучва миналото на даден човек, за да му се помогне — не само на него, а и на правителството — да излезе от трудни положения. Често онова, което изглеждало донякъде отрицателно, водело до положителни резултати, дори само за да балансира и подчертае положителните характеристики.

— Значи искате да го прекарате — обобщи Реджайна Грийнбърг. — Очакваше се това да стане, нали, момичета?

Последва хоров отговор „да“, придружен с утвърдителни кимания.

Сам много добре разбираше, че не трябва открито да отрича това; у тези жени имаше много повече интелигентност, а може би й усет, отколкото личеше на пръв поглед.

— Защо говорите така? — попита той Джини.

— За Бога, майоре! — отговори Титаничната цица. — Мак от години си имаше неприятности с посерковците от Вашингтон! Колко пъти им е бърсал насраните задници! Именно заради това си умират от кеф, когато онези либерали от Севера го взимат на подбив. Но с Мак шега не бива!

— Точно сега никой не го взима на подбив, госпожо Грийнбърг. Мога да ви уверя в това.

— Какво толкова е направил? — попита настървено Ан, чийто разкошен силует се очертаваше на фона на стената-прозорец.

— Обезобразил… — Сам изведнъж спря, защото думата му се стори неподходяща. — Разрушил национален паметник, принадлежащ на правителство, с което се опитваме да сме в добри отношения. Нещо като паметника на Линкълн.

— Пиян ли е бил? — поинтересува се Лилиан, напърчила малките си гърди срещу него като артилерийски снаряди.

— Твърди, че не бил пиян.

— Значи не е бил — заяви Мадж убедено от възглавницата до него.

— Мак може да пие наравно с цял батальон, докато не паднат всички под масата — поясни Джини и за по-убедително кимна с глава, — но никога, никога не е злепоставял пагона заради уиски.

— Той никога не го е казвал с думи, майоре — обади се Лилиан, — но при него този принцип бе по-непоклатим от всяка друга клетва.

— По две причини — добави Джини. — В никакъв случай не искаше да унижава ранга си, а и не можеше да допусне посерковците да му се присмиват заради пиянство.

— Така че, виждате ли — заяви Мадж, — Мак не е направил на паметника на Линкълн това, за което го обвиняват. Той просто не би го направил.

Сам въртеше очи ту към една, ту към друга. Ясно бе, че никоя от бившите госпожи Хоукинс няма да му помогне, никоя нямаше да каже лоша дума за този човек.

Защо?

Положи адски усилия, за да стане от възглавницата и се опита да си придаде израз на адвокат на кръстосан разпит. Много мил, много скромен адвокат. Заразхожда се бавно покрай огромния прозорец. Ан се настани на неговата възглавница.

— Естествено — започна той с усмивка, — тези обстоятелства, събирането ви тук поражда няколко въпроса. Не че сте длъжни да отговаряте на тях, но честно да ви кажа, лично аз не го разбирам. Нека ви обясня…

— Нека да отговоря — прекъсна го Реджайна. — Не можете да разберете защо харемът на Хоукинс брани името му? Нали така?

— Именно.

— Като говорителка — продължи Джини с мълчаливите кимания на одобрение от страна на останалите — ще бъда кратка и точна. Мак Хоукинс е велик пич — и в леглото, и извън него. Това за леглото не е смешно, защото много бракове се провалят точно заради това. Невъзможно е да се живее с кучия му син, но вината за това не е негова. Мак ни даде нещо, което никога няма да забравим, защото то е с нас всекидневно. Той ни научи да разчупваме калъпа си. Просто, нали? „Разчупи калъпа си.“ Но, приятелю, това те освобождава. „Ти сам разполагаш със собствените си възможности“, казваше той. „Никой не може да те принуди да направиш нещо и няма нещо, което да не можеш да направиш; използвай способностите си и работи като луд.“ Е, разбира се, не всички вярваме в това свещено правило. Но бог ни е свидетел, че той накара всяка една от нас да се опита да го приложи. Той ни освободи само с едно щракване на пръстите и мисля, че се справихме добре. Така че, виждате ли, никоя от нас няма да му откаже услугите си, ако почука на вратата й. Схващате ли?

— Схващам — отговори тихо Сам.

Телефонът иззвъня. Реджайна се пресегна към телефона на мраморната масичка зад дивана. Обърна се към Сам:

— За вас е. Сам се стресна:

— Оставих за всеки случай телефонния ви номер на рецепцията в хотела, но не очаквах, че… — стигна до масичката и пое слушалката.

— Какво е направил? — Лицето му пребледня. Продължи да слуша. — Господи! Не може да бъде! — След малко продължи съвсем объркан: — Да, сър. Ще се постарая да стане… Ще се прибера в хотела и ще чакам инструкции. Освен ако не прехвърлите случая на някой друг, след месец се уволнявам, сър. Разбирам. Най-много пет дни, сър.

Затвори и се обърна към харема на Хоукинс. Към тези разкошни четири чифта млечни жлези, които хем мамеха, хем не подлежаха на описание.

— Няма да опрем до вас, скъпи дами. Но на Мак Хоукинс може и да му потрябвате.

* * *

— Аз съм единствената ви връзка с началството, майоре — рече младият лейтенант, докато кръстосваше — някак по детски, помисли си Сам — луксозната стая в хотел „Бевърли хилс“. — Можете да се обръщате към мен с името Лоудстоун. Никакви имена, ако обичате.

— Лейтенант Лоудстоун, хиляда и шестстотин. Звучи чудесно — отбеляза Девъро, докато си наливаше още бърбън.

— Стига ми толкова пиене.

— Защо не отидете в Китай вместо мен?

— Предстои ви наистина дълго пътуване.

— Не, ако вие се заемете със случая.

— Де да можех. Знаете ли, че там има седемстотин милиона потенциални потребители. Наистина ми се иска да огледам по-добре това пазарче.

— Кое?

— Пазара.

— Ах, да. Пазара.

— Прекрасна възможност! — лейтенантът застана пред прозореца с ръце на гърба. Горките потребители.

— Тогава отивайте, за Бога! След тридесет и два дни излизам от този Дисниленд и не желая да си сменям униформата за някаква китайска куртка!

— Опасявам се, че не ми е възможно, сър. На номер хиляда и шестстотин имат сега нужда от професионалисти. Всички останали са заети… О, по дяволите! — Лейтенантът се извърна от прозореца и отиде до бюрото, върху което бяха разпръснати десетина снимки, девет на тринайсет. — Всичко е налице, майоре. Всичко, което ви трябва. Малко са размазани, но обектът Хикс се вижда съвсем ясно! Това вече не може да го отрече.

Сам погледна към леко замъглените, но ясни снимки от Пекин:

— За малко да го стигне, а?

— Позор! — намръщи се лейтенантът, докато разглеждаше снимките. — Няма какво повече да се каже.

— Освен, че почти го е стигнал — Сам прекоси стаята и седна в едно кресло с чаша в ръка. Лейтенантът също седна.

— Вашият следовател в Сайгон ще ви изпрати докладите си в Токио. Вземете ги с вас в Пекин. В тях има доста компрометиращи факти. В случай, че ви потрябва нещо, с което да го довършите.

— Ей, че готин човек сте. Познавате ли баща си? — Сам опъна доста яка глътка от бърбъна.

— Не трябва да го приемате лично, майоре. Това е конкретна операция и всичко ни е налице. Просто част от…

— Не ми повтаряйте…

— …разработения план — Лоудстоун почти глътна последните думи. — Съжалявам. Но дори и да го приемете лично, какво повече ви трябва? Този човек е маниак. Опасен, егоцентричен ненормалник, който пречи всячески на миротворческите ни усилия.

— Аз съм адвокат, лейтенанте, а не ангел-отмъстител. Вашият маниак е помогнал много за осъществяването на други планове. Много хора са на негова страна. Днес следобед, например, разговарях с осем, пардон — четирима — Сам погледна чашата си. А, къде изчезна бърбънът?

— Вече няма такива — заяви лейтенантът.

— Какви?

— Колкото и симпатизанти да има, ще изчезнат.

— Симпатизанти ли? Та той да не е политик? — Сам реши, че пиенето няма да му стигне. И без това не можеше да се разбере с този чукундур. По-добре съвсем да се натряска.

— Изпикал се е на американското знаме! Това е…

— Ама стигнал ли го е?

— Изпращаме ви в Китай — продължи Лоудстоун, като пренебрегна въпроса му — по възможно най-бързия начин. Самолетът „Фантом“ ще мине по северния маршрут, имате спирки в Жуно и на Алеутските острови до Токио. Оттам ще ви вземе товарен самолет до Пекин. Донесъл съм ви всички необходими документи от Вашингтон.

Девъро изломоти в чашата с бърбън:

— Мазя сички опелативни планове, мазя кихлички с яца…

— Не е зле да си починете, сър. Почти единайсет часа е, а в четири трябва да тръгнем за военновъздушната база. Самолетът излита при изгрев слънце.

— Що не съм на ваше място, Лоудстоун. Как звучи само, а? Пет часа. Изчезвайте оттук!

— Сър? — изправи глава младежът.

— Заповядвам ви да се махате. Не желая да ви виждам докато не стане време да тръгваме.

— Моля?

— Чупката! — Сам се сети нещо и очите му, макар и премрежени, заблестяха игриво. — Лейтенант, знаете ли какво сте? Посерко, това сте. Абсолютен посерко, Бог ми е свидетел. Вече знам смисъла на тази дума!

* * *

Четири часа… Какво ще прави?

Струваше си да опита. Но първо трябваше да удари още един бърбън.

Наля си в чашата, приближи се до бюрото и се засмя на снимките от Пекин. Биваше си го, кучият му син. Но не бе отишъл до бюрото, за да гледа снимките. Издърпа едно чекмедже и извади от него тефтерчето си. Запрелиства го, като се опитваше да нагласи на фокус страниците, изписани със собствения му почерк. Прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Набра деветката, а след това и телефонния номер от тефтерчето.

— Ало? — Гласът бе нежен като магнолия, на Сам дори му се стори, че долавя аромат на олеандър.

— Госпожа Гринбърг? Сам Девъро е насреща…

— А, как сте? — по тона личеше, че не желае да крие колко се радва, че разговаря с мъж. — Чудехме се на коя от нас ще се обадите. Поласкана съм майоре! Все пак аз съм най-възрастната. Трогнахме се, наистина.

„Съпругът й навярно го нямаше там“ — помисли си Сам докато отпиваше от бърбъна. Мисълта за изкусителна полупрозрачна блуза стопляше душата му.

— Много мило от ваша страна. Знаете ли, след малко заминавам много, много надалеч. През океани и планини, пак през океани и острови и… — Мама му стара! Не бе помислил какво да каже, дори не бе сигурен, че ще й позвъни. Пустият му бърбън бе развинтил фантазията му! — Мишията е шекретна, ъ-ъ-ъ — секретна. Много тайна. Ще се срещна с вашия… м-м-м… бивш съпруг?

— Разбира се, миличък! Та ти не можа да зададеш и половината от важните за правителството въпроси. Разбирам те напълно, наистина.

— Появиха се някои неясноти, особено една…

— Обикновено така става. Убедена съм, че трябва да направя всичко, за да помогна на правителството в тази деликатна ситуация. В „Бевърли Хилс“ ли си?

— Да, госпожо. Стая осемстотин и двайсет.

— Чакай малко — тя покри слушалката с ръка, но Сам я чу как се провикна към съпруга си. — Мани! Спешен случай от национално значение. Трябва да отида в града.