Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Кардинал Игнацио Кварце, чиито фини, аристократични черти говореха за няколко поколения noblesse oblioge^[1], прекоси като фурия канцеларията си във Ватикана и стигна до огромния прозорец с тераса, гледащ към площада „Свети Петър“. Думите изхвърчаха като куршуми от ядно свитите му устни, носовият му глас скърцаше като развален грамофон:

— Тоя селяндур Бомбалини вече прекалява! Чуй какво ще ти кажа. Той позори колегията, която го издигна, Господ да ни е на помощ!

Кардиналът говореше на един пухкавичък свещеник с бебешко лице, който се бе отпуснал — доколкото позволяваше физиката му — в тапициран с кадифе стол по средата на стаята. Розовите му бузки и бърнестите устни говореха за не толкова аристократичен произход, колкото на кардинала, но и за не по-малка любов към комфорта. Гласът му приличаше повече на котешко мъркане:

— Той бе и си остава само един компромис, кардинале. Нали ви увериха вече, че здравословното му състояние няма да позволи кой знае колко продължително управление.

— Всеки Божи ден в повече прави положението нетърпимо!

— Той притежава някои… слабости, които са ни от полза. Усмири враждебно настроения печат. Хората го обичат, приходите ни от дарения по света почти достигнаха онези от времето на Ронкали.

— Моля, моля! Това име не искам да го чувам! Какво й е доброто на една хазна, която се разтегля и свива като хармоника, защото на Светия отец му текнало да субсидира когото свари! Да не говорим, че приятелски настроен печат не ни и трябва. При предишното положение нашият собствен печат крепнеше повече! Никой не разбира какво става.

— Освен мен, кардинале. Аз съм съвсем на…

— Видя ли го днес? — продължи Кварце, сякаш свещеникът не бе казал нищо. — Как нагло ме обиди! И то пред всички! Заради парите, които отпуснах за Африка.

— Явно предварително го бе замислил, за да удовлетвори онзи ужасен негър, дето все се оплаква.

— И след това разправя смешки — забележи, смешки — на гвардейците отвън! Навря се в музея заедно с тълпите и яде сладолед — забележи сладолед! — дето му го даде оная кобилеста сицилианка! Утре ще вземе да пусне една лира в мъжката тоалетна и после ще изкрадат клекалата! Какъв срам! Горките мощи на Свети Петър ще се обърнат в гроба!

— Това няма да продължи дълго, кардинале.

— И досега бе предостатъчно! Съвсем ще ошушка хазната и ще напълни курията с побеснели радикали.

— Вие ще сте следващият папа. Хората от многобройната средна йерархия също са недоволни и ви подкрепят. Мълчат си, но дълбоко в себе си крият гнева.

Кардиналът се умълча, краищата на устните му провиснаха, долната му челюст изскочи напред, докато гледаше към площада.

— Убеден съм, че делегатите ще са на моя страна. Роналдо, я ми донеси чертежите за вилата ми в Сан Винсенте. Те са единственото нещо, което успокоява нервите ми.

— Разбира се — отвърна свещеникът и се надигна от моравия стол. — Трябва да сте спокоен. А когато дойде лятото, ще се отървете от селяндура Бомбалини. Поне шест седмици няма да мръдне от замъка Гандолфо.

— Чертежите, Роналдо! Много съм разстроен. И въпреки това в този ужасен хаос си оставам най-здравомислещият човек във Ватикана… Къде са чертежите, бе, травестит такъв? — изкрещя кардиналът.

* * *

Щом помощникът му с вечната папка с голяма щипка излезе от стаята, папа Франческо Първи стана от тапицирания с бяло кадифе стол с висока облегалка и се премести на диванчето до дамата от списание „Да живее чревоугодничеството“. Още от самото начало бе поразен от красотата на гласа й. Той беше топъл и гърлен. Прекрасен. И толкова подхождаше на тази здрава във всяко едно отношение жена.

Папският помощник искаше интервюто да продължи не повече от Двайсет минути. Но папата сам предложи да разговарят, докато свършат. Журналистката леко се изчерви от неудобство и Джовани реши да я предразположи, като премина на английски и я попита дали ще се продават добре канцеларски папки с големи щипки, ако на вътрешната им страна има нарисувано разпятие. Тя се разсмя, а папският помощник, който не знаеше английски, изглеждаше доста комично, застанал до вратата с притисната до гърдите папка.

„Ще трябва да го сменя“ — рече си наум папата. Беше от ония млади епископи, дето се подмазваха на Игнанио Кварце. Кардиналът действаше прекалено елементарно, пробутваше протежетата си в папските покои още преди да е започнала подготовката за погребението на папата. Но Франческо вече твърдо бе решил да не остави църквата в ръцете на Игнацио Кварце. На литургия стискаше потира така, сякаш извиваше врата на пиле.

Интервюто с Лилиан фон Шнабе от „Да живее чревоугодничеството“ се оказа полезно и приятно. Джовани има възможност да говори надълго и нашироко по двете си любими теми: че вкусна и калорична храна може да се приготви и от евтини продукти с обикновени подправки и сосове; и че в тези трудни дни на високи цени е израз на висша благочестивост — да не говорим за християнско съчувствие — да споделиш трапезата си със свой съсед.

Госпожа фон Шнабе веднага схвана посланието в неговите думи.

— Нещо като притчата за „самуните и рибите“, нали, Ваше Светейшество?

— По-скоро проповедите Му не са били предназначени за богатите в Назарет. Някои от неговите чудеса са се основавали на чисто психологически принципи, скъпа моя. Аз изваждам кошничката си с плодове, вие изваждате вашата със спагети и двамата ще си похапнем предоволно и спагети, и плодове. Самото прибавяне вече създава разнообразие. А разнообразието съвсем правилно приравняваме с имането, а не с нямането.

— Така и храненето се подобрява — закима в знак на съгласие Лилиан.

— Perfetto. Виждате колко е просто. Съчетават се два основни принципа: хем по-евтино, хем по-разнообразно.

— Май звучи почти като социализъм, а?

— Когато стомасите са празни, а цените — високи, глупаво е да се лепят етикети. На стоковата борса не си падат много-много по отваряне на кошници, предпочитат да ги продават. Може би така трябва, като се има предвид естеството на техния труд. Но аз не отправям призива си към тях. Те се хранят в „Гранд Хотел“. Днес черпи един, утре — друг. И това пак е един вариант на принципа за „самуните и рибата“.

Говориха за различни рецепти, създадени по селски блюда, които папата помнеше още от детството си. Джовани забеляза колко впечатлена бе красивата дама с разкошния глас. Добре се бе подготвил за интервюто: в рецептите му имаше и въглехидрати, и белтъчини, и калории, и желязо и всякакви витамини.

Лилиан напълни половин тефтер. Тя пишеше със скоростта, с която говореше папата, и само отвреме-навреме го прекъсваше, за да изясни някоя дума или фраза. Така мина почти един час и тогава тя спря и попита нещо, което Джовани не разбра:

— Кажете нещо за личните си предпочитания, Ваше Светейшество. Има ли ограничения или специални изисквания за ястията, които ви се сервират?

— Che cosa? Какво искате да кажете?

— Ами нали знаете, хората се познават по това, което ядат.

— Искрено се надявам, че не е така. Вече минах седемдесетте, скъпа моя. Прекаляването с чесън или с маслини… Но такава информация няма да свърши работа за статията ви. Хората на моята възраст съвсем естествено се стремят да регулират собствените си нужди в това отношение.

Лилиан отпусна молива си.

— Нямах това предвид, не исках да се ровя чак в такива подробности. Вие сте такъв прекрасен човек, а мен ме имат за най-добрия експерт по храненето в Америка. Мисълта ми бе за това дали кухнята тук се грижи добре за вас.

„Ааах, — мислено въздъхна Джовани Бомбалини, — от колко ли години красива жена не е проявявала загриженост за мен? Не мога да си спомня, било е толкова отдавна! Е, имаше разни грозновати монахини и строги медицински сестри. Но толкова привлекателна жена, с такъв разкошен глас…“

— Ами да, мила моя, тези ужасни доктори наистина настояват да поемам някои храни…

Лилиан се приготви да записва.

Разговаряха още петнайсет минути.

След което на вратата на папския апартамент се почука. Франческо стана от диванчето и се върна на натруфения стол в бяло кадифе с високата облегалка.

На вратата застана доста възбуден кардинал Игнацио Кварце. Сегиз-тогиз попиваше течащия си нос с кърпичка, а от гърлото му излизаха застрашителни звуци.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Свети отче — извини се той на италиански като придаде малко непочтително звучене на думата „свети“, — но току-що ми казаха, че Ваше Светейшество е изразил несъгласие с инструкциите ми относно събора на Банкерите на Христа.

— Несъгласие е твърде силно казано. Просто предложих комисията да преразгледа решението. Да заемем Сикстинската капела за два дни в разгара на пролетния туристически сезон ми се струва неоправдано.

— Простете ми това, което ще кажа, но Сикстинската капела е най-почитаната и най-посещаваната от нашите забележителности. Всички по-достойни събори стават в нея.

— Да, и по този начин всяка година лишаваме хиляди хора от възможността да се насладят на красотата й. Не съм сигурен, че в това има някакво достойнство.

— Ние не сме Лунапарк, папа Франческо.

От кардиналското гърло продължаваха да излизат странни звуци. Той издуха носа си с аристократична ярост.

— Чудя се понякога, че продаваме какви ли не дрънкулки навсякъде по света — отговори Джовани. — Знаете ли, че на една сергия видях дори броеници?

— Моля ви, Ваше Светейшество. Банкерите на Христа очакват да им дадете Сикстинската капела. Ще се решават много важни въпроси.

— Да, скъпи ми кардинале, запознах се с меморандума. Заглавието „Инвестиции за Христос“ е малко пресилено, според мен, но предполагам, че става въпрос за някои данъчни преимущества.

Изведнъж Джовани се сети за Лилиан. Тя учтиво бе затворила бележника си и гореше от нетърпение да си върви. Ах, колко приятно прекара в нейната компания! И нямаше да допусне Кварце да му развали удоволствието. Той можеше да почака. Обърна се към красивата дама с гальовния глас. На английски, разбира се, защото Кварце много-много не го чаткаше тоя език:

— Какви сме грубияни! Ще ни простите, нали? Възмутеният кардинал с витлата в синусите отново е открил нещо некомпетентно в действията ми.

— В такъв случай трябва да отбележа, че на него не му достига компетентност — отвърна Лилиан, изправи се и пъхна бележника в чантата си. Погледна Джовани право в очите и продължи с нежен глас: — Мисля, че няма да е много уместно, но тъй и тъй не съм католичка, та ще ви го кажа. Вие сте един от най-привлекателните мъже, които съм срещала. Надявам се, че с това не ви обидих.

Спомени отпреди петдесет години нахлуха в главата на Джовани Бомбалини, папа Франческо и наместник на Христос. И всичките бяха хубави. В изцяло свещен смисъл, за което бе благодарен.

— А вие, мила моя, притежавате честност — колкото и погрешно да е впечатлението ви — която е обляна от лъчите на Божията доброта.

— Ако е така, то е защото учител ми бе човек, който много приличаше на вас. Макар че малко хора биха намерили нещо общо.

— Поласкан съм. Този човек… предайте му благословията на един селски свещеник.

Лилиан се усмихна. Запъти се към вратата, където Кварце подсмърчаше, развяваше носна кърпа под зачервения си нос и едва удържаше надигащия се взрив от звуци в гърлото си. Отдръпна се встрани, за да й направи път, като гледаше да не й обръща голямо внимание. Но Лилиан се спря нарочно и той ще-неще я погледна. Тя му намигна и си излезе.

Щом вратата се затвори след нея, папа Франческо зачеса кардинала направо, без милост. Едва сдържа гнева си и се разкрещя на английски:

— Да не съм те чул повече да ми говориш за Сикстинската капела, Игнацио! По-добре да си поговорим за чертежите на къщата ти в Сан Винсенте, а, какво ще кажеш? Я ми обясни какви са тези „мерки за сигурност“! Сауната ли имаш предвид?

* * *

Хоукинс плати за две места едно до друго в първа класа на Боинг–747 на авиокомпания „Луфтханза“. Тъй и тъй щеше да му трябва пространство за работа, нямаше смисъл да притеснява друг пътник. А така на свободното място можеше да разположи папката с досиета, та да са му под ръка за бързи справки.

Нарочно избра нощен полет. По това време повечето пътници бяха дипломати, банкери и директори на фирми, свикнали на презокеански полети. Обикновено предпочитаха да летят през нощта, за да могат да се наспят, изобщо не им бе до разговори с непознати. Така никой нямаше да му пречи.

Предстоеше му да направи важен подбор. Щом пристигнеше в Цюрих, трябваше веднага да изпрати предложенията за наемане на работа.

В куфарчето му лежаха подредени личностни характеристики, от които трябваше да подбере хората си. Това бяха последните досиета, които преснима от архива на военното разузнаване. Онези, на които щеше да се падне щастието да бъдат избрани, щяха да сформират неговата бригада, личната му армия, която щеше да има честта да участва в най-необикновената операция в съвременната военна история.

И всеки от тях след операцията щеше да се върне у дома като един от най-богатите хора в своята част на света.

Защото, доколкото бе възможно, те щяха да са от различни места по света. Тъй като задължително условие за наемането им бе да не могат да разкрият нищо за другите след приключване на операцията. По-добре щеше да е да са от различни краища на Земята.

Досиетата в куфарчето на Ястреба бяха на най-изкусните двойни и тройни агенти, за които американската армия бе събрала данни. На всяка от папките имаше една и съща резолюция: „принудително пенсиониран“.

Двойните и тройните агенти не се котираха много. Професионалистите от списъка на Хоукинс от доста време бяха без работа, а за такива хора бездействието е като анатема. Това не само уронваше престижа им сред международните престъпници, но и се отразяваше зле на стандарта им на живот.

Едва ли някой от тях щеше да устои на предложението да изкара петстотин хиляди долара. Пък и всеки един от тях си заслужаваше тази цена. Бяха най-добрите в своите специалности.

Всичко бе въпрос на подготовка. Обмисляш, пак обмисляш… и пак. Всяко действие трябваше да се изпипа от експерт, всяко движение да се разчете с точност до секунда.

И за това бе необходим командир, който да изисква от войниците си идеална точност. Да ги обучи така, че да достигнат върха на възможностите си. Да не е циция, когато се налага да се достави допълнително оборудване и маскировка. Да съумее да възпроизведе възможно най-точно условията, при които ще се осъществи операцията. С една дума, генерал от най-висш ранг. Като него самия. Мамка му и късмет!

След като подбере и събере хората си, Мак щеше да разработи основната стратегия. След това щеше да даде на подчинените си възможност да направят предложения и да доизкусурят действията. Добрият командир винаги трябва да се вслушва в мнението на войниците си, но, разбира се, окончателното решение взима само той.

Слабите и силните страни щяха да се проявят по време на тренировките и всички слабости трябваше да се отстранят.

Колкото по-малко бойци, толкова по-добре, но броят им все пак не трябваше да поставя под въпрос успешното изпълнение на мисията. Поради тази причина всеки един от тях щеше да получи точно петстотин хиляди долара. Никакво допълнително възнаграждение, ако бъдат заловени. Поне не такова, каквото би им се искало. Е, ако хванат някого, семейството му щеше да получи известно обезщетение. Във всички армии това вече се смяташе за нормално. Войниците действаха по-добре на бойното поле, ако не ги терзаеха съмнения за бъдещето на семействата им. Хитро измислено.

Компания „Шепърд“ щеше да открие банкови сметки на тяхно име преди началото на операция „Нулева зона“, но парите от тях можеха да се теглят само след успешното изпълнение на плана.

Майка му стара! Не професионалист, а суперпрофесионалист беше той! Ако онези идиоти от Пентагона му поверяха цялата американска армия, нямаше да имат никакви проблеми с набирането на доброволци. Но посерковците в Пентагона изобщо си нямаха понятие какво е устав. Ако един войник възприема устава такъв, какъвто е, и не се опитва да го изопачи или да търси двусмислия, зад които да се прикрие, значи уставът е един път. Непривлекателен, но полезен.

Нямаше време да мисли за посерковци. Вече знаеше разпределението на постовете в бригадата. Трябваха му експерти в следните седем специалности: камуфлаж, взривни устройства, упойващи средства, ориентиране в непозната местност, летателна техника, картография и електронни системи.

Седем печени момчета. Вече отся досиетата и се спря на дванайсет души. Знаеше, че още преди да пристигне в Цюрих, ще знае кои седем от тях да търси. Трябваше само още веднъж да прочете справките и характеристиките им. Щеше да се свърже с тях от Цюрих, не от Шато Махенфелд. За да не проследят разговорите.

Дори в Цюрих трябваше да действа предпазливо. Не защото можеше да остави следи, това не бе проблем за него. Трябваше да се пази да не налети на Сам Девъро. Сам щеше да пристигне там няколко часа след него и можеше да се очаква, че ще е паникьосан яко. По-лесно щеше да се оправи с него в Махенфелд.

Но пък и не трябваше много-много да се притеснява за това. За Девъро грижата имаха момичетата, а те дотук се справяха прекрасно.

Бре, тяхната верица! Да им се ненадяваш! Трябва да си страхотен късметлия, за да имаш на разположение такъв дамски квартет. Една поговорка гласеше: „Зад всеки велик мъж…“ Да, ама зад него имаше не една, а четири разкошни женички.

Други като тях не можеше да има! На Сам му излезе късмета, но май не го осъзнаваше. Ще му го каже, като се видят в Махенфелд.

Тоест утре, ако всичко върви по план.

* * *

Девъро крачеше по перона и търсеше вагона си. Това му струваше доста усилия, защото се оригваше непрестанно. Тъпка се с ядене по целия път от Тизи-мизи на гъза на географията през Алжир и Рим, та до Цюрих. Мадж го изпрати на летище „Дар ел Бейда“, без да му разкрие нищо повече от онова, което му каза при срещата им в хотел „Алети“.

Но Сам реши да не се занимава повече с момичетата. Не беше психолог, познавач на женската душа, та да си блъска главата и да се чуди защо правеха всичко това за Ястреба. Други мисли го бяха налегнали.

Четиридесетте милиона долара бяха събрани. Щом се сдоби с пари, Хоукинс можеше да започне играта. Вероятно му оставаше още само до доуточни някои неща, да купи туй-онуй и да наеме личен състав.

Личен състав! А стига, бе!

Това копеле наистина ще вземе да отвлече папата!

Майко мила! Светът се е побъркал!

Трябваше да мисли само за едно — как да спре Макензи Хоукинс.

И за още нещо — как да отърве затвора. И да се измъкне от вездесъщата ръка на мафията, от английските лордове, от нацистите и особено от дивите араби, дето искаха да му натикат ония работи в оная работа.

Намери купето си. Съвсем същото като онова, в което пътуваха Рекс Харисън и Маргарет Локууд. Щори на прозореца и черни кадифени калъфи на облегалките. Все още го нямаше ритмичното потракване на колелата по железните релси, напомнящо за неизбежното приближаване на ужаса. Големи стъкла на плъзгащите се врати със завеси, иззад които най-неочаквано можеше да надникне нечие зловещо лице.

Нощен влак, Ориент експрес — ръка на убиец се прокрадва в мрака и бавно-бавно измъква изпод гънките на палто черен револвер. Влакът потегли.

— Ама че среща! Викам си, не е за вярване! Та това е майорът! И то къде — в мънинкия стар Цюрих!

Нямаше защо да се чуди. На Титаничните цици хем им беше ред, хем им се падаше.

На вратата на купето стоеше Реджайна Самървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг. Тя влезе и въздухът в тясното помещение веднага се изпълни с аромат на магнолия. Сам спокойно си седна на мястото до прозореца, учуден от собствения си непукизъм.

— Появи се тъкмо навреме. Да не би случайно да скоча от влака. Ще ти дам един съвет. Ако тръгна да слизам в Люцерн, викай с всичка сила „Изнасилват ме!“

— Какви странни работи говориш. Надявам се, че си спомняш какво стана в хотел „Бевърли хилс“, аз поне никога няма да го забравя.

— Спомените ми са без начало, без среда и без край. Светът се чука в хиляди натрошени огледалца. Самоизтезаваме се в спомена за Содом и Гомор… Я ми кажи сега как се озова в Цюрих? Във влака, точно в този влак и точно в този вагон?

— Ами, много просто. Мани снима филм в Женева за „Юнайтед артистс“. Такава порнография е, че май ги изгониха да снимат извън Щатите.

— Едно е Женева, друго — Цюрих. Можеше да измислиш нещо по-добро. Размърдай си фантазията де! Няма да излагаме харема на Хоукинс, нали?

— Как може да си такъв грубиян!? Ама наистина! — Реджайна подпря ръце на кръста, изпъчила срещу него огромните си гърди като две големокалибрени гаубици. — И от какво толкова се оплакваш, а? Ние сме си вдигнали задниците от майната си, зарязали сме си къщите, влачим се по света, а насам, а натам и все трябва да тичаш, да тичаш, да тичаш… да провериш всичко още веднъж… и на всичко отгоре да се грижим за теб — и за тялото, и за душата ти — да не би случайно някой да те нарани, всичко да ти е наред… О, Господи, повече от това никой не би могъл да стори! И за какво? За да ни обиждаш! Това е то. Гадна, мръсна мъжка неблагодарност!

Застрашителната й поза изведнъж се разпадна и Реджайна се разплака. Отвори чантичката си, извади хартиена салфетка и седна срещу Сам да си бърше очите.

Имаше вид на изгубено, наранено момиченце.

— Е, хайде стига де. Не е честно.

Като повечето мъже, застанали пред плачеща жена, Сам се чувстваше безсилен.

Така хлипаше Реджайна, че огромният й бюст чак подскачаше. Девъро стана и се наведе над нея:

— Хайде, няма нищо. Всичко е наред. Моля те, не плачи.

Между позатихващите вече ридания тя го погледна с благодарност:

— Значи не ме мразиш? Кажи ми, че не ме мразиш.

— Как мога да те мразя? Ти си толкова хубава… и сладичка… и за Бога, моля те, престани да плачеш.

Тя долепи лице до неговото, устните и стигнаха точно до ухото му:

— Съжалявам. Но съм изтощена. Напрежението беше ужасно. Денонощно дежурях до телефона, все да гадая къде си и да се тревожа какво става. Наистина ми липсваше.

Палтото й бе като меко, топло одеяло и почти изцяло обгръщаше ръцете му. Тя ги хвана и бавно ги насочи между гънките на плата към още по-меките и по-топли полукълба под копринената блуза.

— Ето, така е по-добре. Сега вече не плачи — не можа да се сети какво друго да каже и за това й го каза нежно.

Шепотът й в ухото му можеше да обърка целия му метаболизъм:

— Спомняш ли си онези прекрасни стари английски филми, в които действието се развиваше точно в такива влакове?

— Разбира се. Рекс Харисън спасява Маргарет Локууд от злия Конрад Вейт…

— Мисля, че можеш да затвориш вратата и да я заключиш. Има и завеси…

Девъро се изправи. Заключи вратата и дръпна перденцата. Обърна се и видя, че Реджайна е съблякла палтото си и го разстила на седалката.

Монотонното потракване на колелата под тях сякаш подсказваше, че пътуването ще бъде разтърсващо, особено при този неравноделен ритъм. На прозореца се редуваха картинки от швейцарския пейзаж, тънещи в лек здрач.

— Колко време имаме до Зермат? — поинтересува се той.

— Достатъчно — отвърна му тя с усмивка и започна да разкопчава блузата си. — Не можем да го отминем. Там е последна спирка.