Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Вътрешността на килията се виждаше ясно през огледалното стъкло, вградено в тежката метална врата. Имаше обикновено легло, писалище, скрито осветление на тавана, подвижна лампа на писалището, нощна лампа до леглото и килим на пода. На стената вдясно отворена врата водеше към малка баня, а вляво имаше закачалка за дрехи. Помещението не бе по-голямо от три на четири метра, но бе снабдено с всичко необходимо, дори повече отколкото Сам бе виждал другаде.

Липсваше само Макензи Хоукинс.

— Виждате колко сме грижовни — рече Лин Шу, — добре сме настанили генерала, нали?

— Много съм впечатлен — отговори Девъро. — Но не виждам самия генерал.

— А-а, вътре е — китаецът се усмихна спокойно.

— Прави ни разни номера. Като чуе стъпки, се скрива отстрани на вратата. На два пъти пазачите се хванаха и влизаха да видят какво става. За щастие бяха няколко души и успяваха да го надвият. Сега вече всички смени са предупредени. Подават му храната през едно прозорче.

— Значи не се предава… — засмя се Сам. — Голяма работа е.

— И то не една — добави Лин Шу със загадъчен израз, застана в очертан пред стъклото кръг на пода и натисна един червен бутон. — Генерал Хоукинс? Моля ви, покажете се. Аз съм Лин Шу, вашият добър и благосклонен приятел. Зная, че сте отстрани до вратата, генерале.

— Да ти го начукам в гъза, жмичка такава!

Лин Шу веднага отпусна бутона и се обърна към Девъро:

— Отвреме-навреме го прихващат и забравя добрия тон.

Китаецът се върна до разговорната система и пак натисна бутона:

— Моля ви, генерале, с мен е ваш сънародник. Представител на вашето правителство. От въоръжените ви сили…

— Провери й чантичката! Бръкни под полата й! Червилото й може да е бомба! — изкрещя отвътре невидимият генерал.

Лин Шу изглеждаше объркан. Сам го помести леко от вратата, натисна бутона и изрева в микрофона:

— Стига с тия номера, вирипишко смотан! Покажи рунтавия задник, дето Господ ти е дал за лице или отварям прозореца и пускам вътре гърмящото червило! Ще ти спукам задника, скапаняк такъв!… Между другото, имаш много здраве от Реджайна Грийнбърг.

Внушителната глава на Макензи Хоукинс бавно се показа пред огледалното стъкло. Изглеждаше адски объркан. Половин пура стърчеше между зъбите му, а кръвясалите очи гледаха с невярващо любопитство.

— Какво е това? Какво му казахте? — Лин Шу бе отворил уста от учудване.

— Това е строго секретна военна парола — отвърна Девъро. — Използваме я само в критични моменти.

— Няма да любопитствам повече; уважавам военната тайна. Ако натиснете ръчката отстрани на стъклото, генерал Хоукинс ще ви види. Ако желаете, ще ви пусна вътре. Аз обаче предпочитам да остана тук.

Сам завъртя ръчката; чу се изщракване. Огромното, разкривено лице изведнъж се сгърчи в отвратена физиономия. Сам имаше чувството, че Хоукинс гледа нещо много гадно и нищожно: гледаше военното недоразумение Девъро.

Сам кимна на Лин Шу. Китаецът се пресегна с две ръце и отключи вратата. Тя тежко се открехна и Сам влезе в килията.

И огромен юмрук се стовари като гръм право в лявото му око. Стаята, светът, галактиката се завъртяха в миг и се разпаднаха на стотици хиляди ослепително бели петна.

* * *

Сам почувства първо влажната кърпа върху лицето си и чак след това болката в главата, особено в окото, и това му се стори странно. Вдигна ръка, махна кърпата и премигна. Най-напред съзря бял таван. Светлината в центъра бодеше очите му, особено лявото. Осъзна, че е на легло, претърколи се настрани и всичко си дойде на мястото.

Хоукинс седеше пред писалището, върху което бяха разпръснати документи и снимки. Генералът бе награбил няколко листа и шареше с поглед по тях.

Не бе необходимо да мърда болната си глава; ясно бе, че куфарчето му лежеше отворено някъде в краката на генерала. За всеки случай обаче си направи труда да се увери. Куфарчето бе отворено и лежеше на пода с дъното нагоре. Празно. Съдържанието му бе пред генерала.

Сам предупредително се изкашля. За друго не можа да се сети. Хоукинс се обърна; изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро. Липсваше свойската приветливост, характерна за братя по оръжие.

— Доста сте се поизпотили, а, посерковци такива?

С големи усилия Девъро смъкна крака от леглото и докосна с ръка лявото си око. Съвсем предпазливо, защото почти не виждаше с него.

— Може да съм лайнар, генерале, но не съм нищожество, което се надявам някой ден да ти докажа. Боже, как ме боли.

— Ти искаш да докажеш нещо си — Хоукинс посочи към книжата и се ухили цинично, — на мен? След това, което знаеш? Не ти липсва чувство за хумор, момче. Слушай какво ти говоря.

— Говориш като допотопно животно, каквото си всъщност — измънка Сам и се изправи. Това движение се оказа адски трудно. — Хареса ли ти това, което прочете там?

— Някакво гадно досие! Да не би да искат пак да правят филм за мен?

— Да, Студио Левънуърт. Ще промиват филмите в затворническата пералня. Голям бунак си — Девъро посочи чаршафа, който покриваше огледалното стъкло на вратата. — Това за хитро ли го смяташ?

— Не много, но върши работа. Обърква ги. Източният мозък има две много характерни слабости: склонност към объркване и смут — Хоукинс го гледаше спокойно.

Сам се стресна от това, което чу. Не знаеше защо — от самите думи ли или от проникновения тон, с който бяха изречени. Каквото и да бе, не очакваше такава реакция.

— Исках да кажа, че стаята се подслушва. Цялата е в микрофони, разбираш ли? Само натискат един червен бутон и чуват всичко, което си говорим.

— Грешиш, боецо — отговори генералът и стана от стола. — Ако изобщо си войник, а не някой пикльо. Я, ела насам.

Хоукинс отиде до чаршафа и повдигна първо единия му край, после другия. Отдолу се показаха две почти незабележими дупчици в стената. Виждаха се, защото в тях бе натъпкана мокра тоалетна хартия. Хоукинс пусна чаршафа и посочи още шест такива отвора по стените, всичките запушени по същия начин.

— Мамка и и килия, проверил съм я цялата педя по педя. Запуших всички микрофони. До един. Знаеш ли колко са хитри тия маймуни? Бяха ми поставили един точно над възглавницата, да не пропуснат нещо, ако заговоря насън. Него най-трудно го открих.

Сам поклати глава в знак на одобрение. Изведнъж се сети за нещо много очевидно:

— Щом си ги запушил всичките, всеки момент ще нахълтат и ще ни преместят. Не мислиш ли?

— Не се коркай толкова. Електронното подслушване в затворени помещения се осъществява с жици, които водят към едно централно устройство. Най-напред ще помислят, че някъде има късо съединение. Докато търсят къде е, ще мине цял час. Това ще ги обърка. После и да се сетят, че няма късо, ами съм запушил микрофоните, ще се смутят. Объркване и смут; характерните слабости. Още час ще се чудят къде да ни преместят, така че да не допуснат грешка. Значи имаме на разположение два часа. Няма да е лошо през това време да ми обясниш някои неща.

Девъро имаше чувството, че няма да е лошо да може да му обясни някои неща. Хоукинс бе страхотен професионалист и Сам не желаеше сблъсък с него. Преди всичко не физически, а както подозираше от известно време, и интелектуален.

— Да ти разкажа нещо за Реджайна Грийнбърг, а?

— Прочетох бележките ти. Пишеш много грозно.

— Аз съм адвокат, всички адвокати имат грозен почерк. Иначе не могат да си вземат държавния изпит. Освен това не смятах да ги давам за преписване на машина.

— Дано да е така — рече Хоукинс. — Имаш и мръсно подсъзнание.

— Ти пък имаш страхотен вкус.

— Бившите си съпруги не обсъждам с никого.

— Те обаче са много словоохотливи, щом стане дума за теб.

— Познавам момичетата. Не са ти казали нищо, което би могъл да използваш срещу мен. Не са такива. Това, дето са ти казали, не ме интересува.

— Това да не би да е проява на висок морал?

— Доколкото съм способен на подобно нещо. Все пак не съм пълна отрепка, момко — Хоукинс посочи към бюрото. — Хайде сега, започвай с обясненията по тия писания.

— Какво има да обяснявам? Нали ги прочете? Трябва ли да ти разтълкувам, че те представляват типичен случай на персона нон грата, от една страна, и огромна неприятност, от друга. Ако се налага, то току-що го направих — Девъро докосна раненото си око. Ужасно го болеше, чак приседна на леглото.

— Тия глупости за Индокитай — изръмжа Хоукинс и грабна от бюрото купчина листове, — така са написани, сякаш съм работил за жълтите маймуни!

— Е, не чак дотолкова. Просто се поставят под съмнение някои твои методи на работа…

— Та това е същото, момко! — прекъсна го генералът. — Или съм работил за тях, или съм бил двоен агент, или съм прибрал половината мръсни пари на Югоизточна Азия в джоба си! Или съм бил толкова прост, че да не разбера изобщо какво съм правил!

— Ааа — изпя Сам високо. — „Най-после започваме да схващаме“ — каза Алис на Петела Робин. Военен, ама истински военен, награден с два почетни медала от Конгреса, трудно може да бъде набеден като предател. Но битките, шумотевицата, подмолните действия, отвличанията, мъченията и примитивните средства за оцеляване — всичко това на куп без съмнение ще запрати въпросният герой право в Страната на смеха. Много жалко, но човешката психика не може да поеме повече от това.

— Дрън-дрън! — изрева Хоукинс. — В главата си имам повече акъл от онези мухльовци, които са скалъпили всички тези глупости!

— Две точки за генерала — Девъро вдигна два пръста в знак за победа. — Само за протокола отбелязвам, че генералът е по-умен от всеки на номер хиляда и шестстотин. Но трябва да добавя, че въпреки това ще го прекарат.

— Как ще стане това, момко?

— О, стига бе, Хоукинс. С тебе е свършено! Как и защо е станало не зная. Ясно ми е само, че си се изхвърлил в неподходящ момент; вдигнал си твърде много шум и сега ще бъдеш пожертван! И не само това, ами ще се откажат от теб на всеослушание. Дори ще послужиш за назидание!

— Това пък е върхът на глупостта! Почакай само да го чуят в Пентагона и ще видиш!

— Те вече го знаят. Гарван гарвану око не вади. Вече не съществуваш, генерале! Освен може би като далечен спомен — Сам стана от леглото. Болката в лявото око постепенно обхващаше цялата му глава.

— Не ми ги пробутвай тия, защото не съм вчерашен — упорстваше Хоукинс, но си личеше, че увереността му вече не е толкова голяма. — Имам приятели. Имам зад гърба си кариера, която е като реклама за наемане на военнослужещи. Майка му стара, аз съм генерал, който е започнал от редник, от гадната кал в Белгия! Не могат да се отнесат така с мен!

— Аз пък не съм войник, а адвокат. И ти казвам, че са те напръскали обилно с амнестичен газ. Снимките, които изпратиха приятелчетата ти от Пекин, ще те довършат. Спукана ти е работата.

— Трябва да го докажат!

— О, не се притеснявай за това. Преди около час получих доказателствата в една винарска изба. От един психопат със свещ в ръката. Много солиден гражданин. Държат те здраво в ръцете си.

Хоукинс запремига и извади от устата си сдъвканата незапалена пура.

— Как ще стане това?

— Чрез здравната ти книжка. Това е неопровержимото доказателство. Психофизиологично. Психичен срив, причинен от стрес, е най-невинното, с което могат да оправдаят действията ти. Министерството на отбраната ще направи декларация, в която по-конкретно ще се посочва, че умишлено си бил поставен в заплетени ситуации, че да бъде установена болестта ти. Мисля, че медицинският термин е „напредваща шизофрения“. Доказват го противоречивите ти действия в. Индокитай. А пък снимките, на които се вижда как пикаеш на покрива на мисията, имат много сложно клинично обяснение.

— Моето е по-ясно. Бях бесен! Почакай само да изложа моята версия.

— Изобщо няма да ти дадат възможност да го направиш. Ако планът им се задейства, президентът възнамерява да направи официално изявление, ще похвали заслугите ти от миналото, ще покаже медицинската ти книжка (с трогателно нежелание, разбира се) и ще призове нацията да се моли за теб.

— Няма да стане — генералът все още не отстъпваше. — Вече никой не вярва на президента.

— Може би, но той държи копчетата. Не неговите, навярно, но доста други. Ще те забият в някой ядрен силоз, ако такова е неговото желание — Сам забеляза метално огледало в тясната баня и тръгна към вратата.

— Но защо ще го прави? Защо ще му позволят да го направи? — пурата висеше безпомощно между пръстите на Хоукинс.

Девъро разглеждаше отблизо подутата синина над лявото си око.

— Защото се нуждаем от газ — отвърна той.

— Какво? — Хоукинс изпусна пурата и тя се претърколи на пода. Явно по навик той я стъпка и я размаза с крак. — Газ ли?

— Много е сложно за обясняване. Няма значение — Сам притисна с ръка възпалената кожа около окото. От петнайсет години не му се бе случвало такова нещо; колко ли време щеше да остане подутината. — Просто приеми нещата такива, каквито са и се опитай да се измъкнеш колкото може по-леко. Нямаш голям избор.

— Караш ме да клекна и да се примирявам с всичко, така ли?

Девъро излезе от банята, спря насред килията и въздъхна:

— Бих казал, че най-важната ми задача сега е да те спася от клечане в Монголия. В продължение на четири хиляди и кусур години. Ако ми помогнеш, мисля, че ще успея.

— Да ме измъкнеш от Китай ли?

— Да.

— С какво трябва да помогна? На жълтите маймуни и на Вашингтон? — намигна му Хоукинс.

— С много. Ще трябва да извървиш целия път назад.

— Дори да изляза от армията?

— Не виждам смисъл да оставаш? А ти?

— Мамка му!

— И аз казвам същото. Но това с нищо няма да ти помогне. Извън военната униформа те чака свят широк. Наслаждавай му се.

Хоукинс се върна до писалището разтреперан от гняв. Взе една от снимките, сви рамене и я хвърли обратно върху купчината. Бръкна се за нова пура.

— Майка му стара, момко, не си го обмислил добре. Може да си адвокат, но както каза, не си войник. Истинският командир не гали противника — тегли му ножа, без много да мисли. Никой няма да ме остави да си живея живота. Ще ме натикат в някой ядрен силоз, както каза. За да ми запушат устата.

Девъро въздъхна дълбоко:

— Мисля, че ще мога да уредя достатъчно гаранции за всички заинтересовани страни. След като направиш всичко, което се иска от теб тук. Пълни признания, публично извинение и тям подобни.

— Мамка му мръсна!

— Монголия, генерале…

Хоукинс стисна здраво пурата между зъбите. „Май ще се навие“ — помисли си Девъро.

— Какво ще рече „гаранции“?

— Първото, което сега ми идва на ум, е, да речем, едно писъмце до министъра на отбраната, придружено с магнетофонен запис на твоя глас. В писмото и в записа ще заявиш, че в моменти на пълно умствено прояснение осъзнаваш колко си болен и така нататък, и така нататък.

Хоукинс го гледаше като гръмнат:

— Не си добре!

— Само ако знаеш колко силози има в двете Дакоти.

— Господи!

— Не е толкова трагично, колкото изглежда. Писмото и записът ще бъдат погребани в Пентагона. Ще ги използват, само ако решиш да мътиш мозъците на общественото мнение. Ще ти ги върнат, да речем, след пет години. Какво ще кажеш?

Хоукинс се бръкна за кибрит. Драсна клечка и лицето му се скри зад облак гъст дим. Но гласът му се чу ясно:

— Но покрай тукашната история не желая да се говори, че съм превъртял. Не искам да ме изкарват чалнат.

— Ама, разбира се. Няма такова нещо. Ще кажат, че е просто преумора — Девъро кръстосваше насам-натам из тясната килия, както често правеше в съдебните зали, излагайки мотивите на адвокатската защита. — Пийнал си малко повечко, може би; това поражда съчувствие, дори симпатия, когато клиентът има по-особен характер. Китайците ще искат да извъртят нещата на идеология, но мисля, че ще успея да ги поукротя. Прозрял си много неща. Били са благосклонни, дори мили с теб. Режимът на народната република е готин. И снизходителен. Но преди не си го осъзнавал. И сега наистина съжаляваш за всички хули, които се изрекъл срещу него през последните двайсет и пет години.

— Майчице! Кръв ми капе от сърцето! — неизвестно как Хоукинс съумяваше да крещи и едновременно с това да дъвче пурата. Извади я от устата си и със сломен глас добави: — Знам, знам… Силозите или Монголия — все е същото. Господи!

Девъро го гледаше с болка. Приближи се до него и му заговори със съчувствие:

— Здраво те притиснаха, генерале. Знам го най-добре. Прочетох досието ти и съм съгласен може би с една нищожна част от това, за което се бориш; мисля, че си голям перко. Но съм абсолютно убеден, че не си машинатор. И че с теб шега не бива. Помниш ли какво си казал на момичетата? Всеки разполага сам със себе си. Това ми говори много. Така че, нека ти помогна. Аз не съм войник, но съм адски способен адвокат.

Хоукинс му обърна гръб. „Не иска да видя объркването му“ — реши Сам.

Когато проговори, в думите му имаше толкова безсилие, че човек можеше да се разплаче:

— Не знам защо се тревожа толкова какво ще кажат за мен или защо ме е страх от силозите и от Монголия. По дяволите, момко, имам повече от трийсет години служба в армията. Ако сваля униформата (независимо какво ще намъкна вместо нея), все едно, че съм гол като сокол. Извън армията, не зная нищо друго, не мога да правя нищо друго. Никога не съм се занимавал с техника, освен във Второ главно. Не знам какво са това „преговори“. Мога само да чукам и да ловя мошеници. Погледни докладите ми от Индокитай и ще видиш: прекарвал съм и КГБ, и ЦРУ, и Северновиетнамската армия, та дори и продажниците от генералния щаб в Сайгон. Но това е друго. Мога да командвам хора, но винаги ми даваха най-големите главорези, отрепките. В цивилизацията такива като тях няма да ги пуснат дори на улицата. Винаги съм се държал добре с тях. Умеех да работя с тия гадни копелета; знаех им кътните зъби. Но вън от армията не ме бива за нищо.

— Такива приказки не подхождат на човек, който е казал, че всеки сам разполага със себе си. Можеш много повече.

Хоукинс се обърна с лице към Сам. Заговори бавно, някак отнесено:

— Глупости, момко. Знаеш ли какво? Способен съм само да бъда престъпник. Но и такъв май няма да стана, защото не съм алчен за пари.

— Търсиш предизвикателства. Така правят талантливите хора. Парите са само средство; обикновено предизвикателството е в количеството, в това, което представляват, а не какво можеш да купиш с тях.

— Сигурно — Хоукинс пое дълбоко дъх и се протегна.

„Май вече вижда оставката си“ — помисли си Девъро. Мина безцелно покрай него и си затананика някаква мелодийка. От опит знаеше, че на клиента трябва да се даде известно време, за да приеме напълно решението.

— Чакай малко, момко. Задръж топката… — Хоукинс извади пурата от устата си и погледна Сам право в очите. — Всички искат помощта ми. И жмичките, и онези задници във Вашингтон, а вероятно и десетина газови корпорации. Да, ама те не само искат, а се нуждаят от нея. Щом я получат, ще изопачат всичко, ще нагласят делото… Оттам-нататък ръцете им ще са развързани да правят…

— Не, не, почакай. Работата е такава, че…

— Не, ти почакай, момко! Няма да ти усложнявам работата. Ще ти предложа по-добра сделка, отколкото си смятал, че е възможно да има — пурата заскача в устата му, очите му блестяха, гласът му бе напрегнат. — Ще направя всичко точно така, както ми кажете. Дума по дума, жест по жест. Ще целуна всеки фас по площад Сун Тай, ако искате. Но в замяна искам две неща. Да се махна от Китай и от армията — двете вървят заедно. И още нещо: да ме пуснат за три дни в архива на G–2 в окръг Колумбия. Искам да видя само моето досие, ничие друго. Майка му стара, другите досиета нали аз съм ги писал! Искам само да хвърля за последно един поглед върху онова, което съм сторил за армията. В присъствието на колкото искате пазачи. Ще направя последни преценки и някои добавки. Стандартна процедура при уволняване на офицер от разузнаването. Какво ще кажеш? Сам се колебаеше:

— Не знам. Това са поверителни материали…

— Но не и за служител, който ги е съставял! Устав за секретните операции, Член седемстотин седемдесет и пети, Глава „Поправки“. Всъщност, човек като мен дори е задължен да направи окончателни преценки.

— Сигурен ли си?

— Както че съм още жив пред теб.

— Е, щом е стандартна…

— Просто ти цитирах устава! Той е Библията на армията, момко!

— Тогава не виждам пречки…

— Искам разрешение в писмен вид. В замяна на писмото и записа, които доказват колко съм преуморен, та чак ям гущерови лайна. Всъщност поставям ултиматум: или Вашингтон ми дава писмено нареждане да изпълня Член 775 на Устава за секретните операции след завръщането си в Щатите, или заминавам за силозите в Монголия! Все още имам много поддръжници в родината. Може да са дребни риби, ама могат да вдигнат страхотен шум.

Макензи Хоукинс се ухили; пурата му съвсем се бе скашкала. Този път Сам зяпна:

— Какво си намислил?

— Нищо страшно, момко. Просто ме подсети за една работа. Всеки разполага сам със себе си. С всяка своя част. Навън сигурно ме очаква огромен свят. И едно-две предизвикателства.