Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (4)

ГЛАВА ТРЕТА

В подножието на хълма минаваше главният черен път, който опасваше в кръг селцето. Като спици на колело от него се отделяха безброй отклонения към пазарчето в центъра на селището. По допирателната му излизаше полупавирано шосе, водещо към главната магистрала на около шест километра на изток. По нея имаше още двайсет километра до американската дипломатическа мисия в рамките на големия Пекин.

Трябваше му някакво превозно средство, по възможност автомобил. Но автомобили на практика тук не притежаваше никой извън най-висшите ръководни кръгове. Народната полиция, разбира се, имаше коли. Досети се, че може да заобиколи хълма и да види дали Лин Шу не бе оставил своята на шосето от другата страна, но това бе много рисковано. Дори да я намери и да я вземе, тя щеше да е белязана.

Хоукинс заобиколи селото, като се стараеше да се движи от страната на склона. Щяха да го преследват. Можеше да остане сред хълмовете колкото си поиска; това не го притесняваше. Някога бе живял месеци наред, скрит в планините Кун Сул и Лай Тай в Камбоджа; оправяше се в гората по-добре и от дивите животни. Та нали беше професионалист!

Сега обаче нямаше смисъл да го прави. Трябваше да се добере до мисията и да разгласи пред свободния свят с какъв враг си има работа. Крайно време беше, мамка му! Можеха да изпратят радиограми, да барикадират целия комплекс и да се бият, докато самолетоносачите не им осигурят въздушна подкрепа. Ако трябва, да вдигнат във въздуха цял Пекин. След това можеха да ги измъкнат с хеликоптери.

Разбира се, цивилните мухльовци щяха да напълнят гащите, но той щеше да ги стегне. Щеше да ги научи тези посерковци как да се бият. Да се бият! Не да разтягат локуми!

Макензи спря да фантазира. Отдолу по пътя зад завоя пърпореше самотен моторист. Носеше полицейска униформа. Като по поръчка!

Хоукинс се надигна от високата трева и залази надолу по хълма. За по-малко от минута стигна до пътя. Мотопедът все още бе зад завоя, но се чуваше задавеното му бръмчене. Генералът се просна насред пътя и присви крака, за да изглежда по-малък. Притаи дъх и зачака.

Звукът от мотора се чуваше по-ясно — явно бе излязъл от завоя. След малко изкюфка и спря. Полицаят слезе и подпря машината на степенката. Хоукинс чуваше бързите стъпки, с които онзи идваше.

Полицаят се наведе над него и докосна рамото му, щом разпозна американската униформа. Мак подскочи. Полицаят изпищя.

След пет минути, опънал до пръсване полицейската куртка и панталоните, намъкнати върху неговите, Хоукинс нахлупи мотористките очила и тясната фуражка с ластик за стягане под брадата. За късмет, намери из джобовете си пура. Сдъвка края й и я запали.

Сега вече можеше да потегли.

* * *

Дипломатическото аташе се втурна в кабинета на шефа, без да обърне внимание на секретарката и без да почука на вратата. Шефът лъскаше зъбите си с копринено парцалче.

— Извинявайте, сър. Току-що получих инструкциите от Вашингтон! Нали искахте да ги прочетете веднага?

Шефът на дипломатическата мисия в Пекин взе телефонограмата и зачете. С всяка прочетена дума очите му се разширяваха, а долната му челюст увисна от учудване. Между зъбите му се бе закачил конец от копринения плат, който бе провиснал надолу към бюрото.

* * *

На около километър пред себе си Хоукинс забеляза заградителния кордон, препречил полупавираното пекинско шосе. През зацапаните очила успя да различи само патрулната кола на полицията и войниците, строени в редица на пътя.

Приближавайки с пълна скорост, забеляза, че си подвикваха нещо един на друг. Един от тях излезе напред и размаха отчаяно пушката над главата си. Явно му даваше знак да спре.

Нямаше съмнение защо го спират. Майка му стара, помисли си Хоукинс, като ще се мре, поне да е като хората! С всички сили напред, с гръм и трясък — давай! Крясъците на комунягите щяха да му спукат тъпанчетата!

Брех, майка му стара! Не виждаше нищо от прахоляка, а стъпалото му все се изплъзваше от проклетия педал на газта.

Посегна към кобура и измъкна колта.

За прицелване и дума не можеше да става, но поне знаеше къде е спусъкът! И го натисна няколко пъти!

За негово учудване полицаите не отвърнаха на стрелбата; вместо това наскачаха един върху друг, като побеснели прасета в прахта встрани от пътя и с писъци ровеха земята, за да се скрият от куршумите.

Грозна работа!

Доколкото виждаше през мръсните очила и дима от пурата, дори офицерът в средата не посмя да стреля. И това ми било офицер!

Макензи не отпускаше педала на газта и изпразни докрай пълнителя на пистолета. Изкачи се по купчина пръст и пясък, прелетя във въздуха с мотоциклета и запрепуска по тревистия склон на някакъв хълм. Докато летеше, забеляза под себе си крещящи полицаи и искрено съжали, че нямаше повече патрони. Въртеше като бесен кормилото на мотора, за да го насочи обратно към пътя.

Най-после! Изкачи се на шосето! Бе пробил барикадата! И се носеше като фурия по магистралата към Пекин!

Истинско удоволствие бе да надува по бетонната настилка. Колелата на мотора пееха, вятърът галеше лицето му — чист и свеж ветрец, който въртеше в големи кръгове около ушите му дима от неизгасналата пура. Дори през очилата вече виждаше по-добре.

Измина следващите петнайстина километра като метеорит, който цепи пълното с опасности китайско небе. Още километър и половина и щеше да стигне северните предградия на Пекин. Мама му стара! Ще успее! И тогава ще видят комунягите какво е американски контраудар!

Пришпори мотопеда по гъмжащите от хора улички и прескочи високия бордюр пред входа към Площада на Великото цвете. На отсрещния му край се извисяваше сградата на мисията с фасада от алабастър в разкошен източен стил. Както винаги, тук имаше много хора — местни жители й провинциалисти, дошли да зърнат някой от онези розови, високи чуждоземци, влизащи или излизащи през белите стоманени порти на средноголемия двор.

Пространството около сградата наистина не бе голямо. Около мисията нямаше тухлена стена, нито висока метална ограда. Равно окосената морава отпред бе заградена с нисък парапет от орнаментирано дърво.

Затова пък прозорците и вратите бяха добре защитени със стоманени решетки.

Макензи изфорсира мотора, за да подплаши с рева му тълпите от зяпачи.

Така и стана.

Китайците се отдръпваха настрани, за да дадат път на препускащия моторист.

А накрая Хоукинс щеше да падне от седалката, когато коридорът пред него откри края на площада и той видя срещу какво летеше с петдесет километра в час.

Пред затворената дървена портичка на мисията бяха опънати три реда дървени прегради, всяка следваща с трийсет сантиметра по-висока от предишната!

Десетина войници стояха строени в редица с оръжие в ръце, втренчили поглед напред. Право срещу него.

Стана тя, каквато стана, помисли си Макензи, няма време за мислене, трябва да се действа.

Открито и нагло!

Ех, да имаше сега поне един патрон!

Наведе глава напред, натисна газта докрай и насочи мотоциклета точно в средата на барикадата.

Стрелката на спидометъра подскочи като бясна и се залепи в левия край на скалата; човек и машина полетяха през тесния коридор от хорски тела като огромен, куршум от плът и стомана.

Сред крясъците на уплашената тълпа и побягналите войници Хоукинс стисна здраво кормилото и запъна тялото си в облегалката на седлото. Предното колело се отлепи от земята като излитаща птица феникс и се вряза с трясък в дървената преграда.

Като неуправляем жив снаряд Макензи Хоукинс прегази дървените прегради, хвърляйки трески на всички страни.

Моторът нагази дълбоко в ситния чакъл на пътеката, водеща към входа на мисията. Неудържим тласък изхвърли Макензи напред, той прелетя над кормилото, претърколи се на земята и се удари в първото стъпало пред бялата желязна врата. Зъбите му все още стискаха запалената пура.

Не трябваше да се мае, жмичките щяха да се окопитят всеки момент, ще загърмят по него и ще усети парещите ужилвания миг преди да дойде забравата.

Но никой не стреля. Чуваха се само виковете на зяпачите и войниците. Уплашени дръпнати очи надничаха над купчината натрошени дървении. Повечето от войниците, хвърлили се по очи на земята, вече се изправяха на крака.

Но никой не посягаше към оръжието. Макензи започна да разбира защо — беше на американска територия. Ако го убиеха зад оградата на мисията, това щеше да представлява престъпление, извършено на американска земя. Щеше да стане международен скандал. Майка му стара! Беше под крилото на посерковците! Дипломатическите бабини деветини закриляха живота му!

Скочи на крака, хукна нагоре по стълбите към желязната врата и едновременно натисна звънеца и зарита с крака по нея.

Никакъв отговор.

Зарита още по-яростно и не сваляше длан от звънеца. Крещеше нещо на онези кретени отвътре и след цяла вечност малкото квадратно прозорче на вратата се отвори.

В рамката му се появиха чифт ококорени от уплаха очи.

— За Бога, Хоукинс съм! — изрева Макензи, почти заврял лице в прозорчето. — Отваряй вратата, копеле недно! Какво се туткаш?

Очите премитаха, но вратата не помръдна.

Хоукинс пак се разкрещя, но очите отвътре само мигаха на парцали. Минаха няколко секунди и на тяхно място се появи уста, която изрече смразяващи, невероятни думи:

— Няма никой у дома, сър.

— Какво?

— Съжалявам, генерале.

И устните изчезнаха зад желязната вратичка на прозореца. Мандалото отвътре хлопна.

Макензи остана известно време като вкаменен. После заудря отново с ръце и крака по вратата, крещеше като побъркан и натискаше звънеца така, че бакелитената му кутия се пръсна.

Пак нищо.

Обърна се назад и видя сеирджиите и войниците, които се превиваха от смях, като го гледаха как се кълчи пред вратата.

Хоукинс скочи от стълбите и затича насам-натам по моравата пред сградата. Всички прозорци бяха затворени, металните розетки бяха спуснати плътно зад решетките. Проклетата сграда приличаше на огромна, бяла, затворена мида.

Заобиколи от едната страна — навсякъде едно и също: затворени прозорци, спуснати капаци и решетки.

Стигна до задния вход, заудря по вратата и се развика, както никога не бе викал през живота си.

Накрая и тук се отвори малко прозорче и в рамката се показаха чифт други очи, не толкова уплашени като предишните, но все пак разтревожени.

— Отваряй тая скапана врата!

Но никакви ругатни не помагаха. В прозорчето се показа уста, над която висяха посивели мустаци. Беше посланикът.

— Изчезвай от тук, Хоукинс — рече той с обработения си акцент на голяма клечка от Източното крайбрежие. — Вече си извън играта!

И затвори прозорчето.

Макензи се вкамени. Време и пространство потънаха в небитието. Не забеляза дори, че зяпачите и войниците бяха се преместили от тази страна на мисията.

Напълно объркан, се отдръпна от входа и заоглежда стената и покрива на сградата.

Нямаше да му се опре с тези решетки по прозорците. Хвана се за решетката на първия от тях и се закатери нагоре, докато стигна до втория.

За няколко минути издрапа по стената и се прехвърли върху полегатия покрив.

Изкачи се до върха му и се огледа.

Отляво на пътеката, водеща към централния вход, в тревата бе забит пилон, на който се развяваше американското знаме. Лек ветрец развяваше величествено родния флаг.

Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс наплюнчи пръст и установи посоката на вятъра. След това свали ципа на панталона си.