Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (3)

ГЛАВА ВТОРА

— Името ми е Лин Шу — представи се учтиво униформеният комунист, като гледаше изкосо огромния, размъкнат американски офицер, разположил се удобно в коженото кресло с чаша уиски в едната ръка и надъвкана пура в другата. — Командир съм на Народната полиция в Пекин. А вие в момента сте под домашен арест. Няма смисъл да ругаете, това са само формалности.

— Формалности за какво? — изкрещя Макензи от креслото, което бе единствената западна мебел в подредената в източен стил къща. Той стовари тежкия си ботуш върху полираната черна маса и прехвърли ръка върху облегалката на креслото. Огънчето на пурата му бе съвсем близо до копринения параван, който разделяше стаята на две. — Не съществуват никакви други шибани формалности, освен тези чрез дипломатическата мисия. Идете там и се оплачете. Вероятно ще ви обяснят за какво става дума.

Хоукинс се ухили и дръпна яка глътка уиски.

— Предпочел сте да живеете извън мисията — продължи китаецът с име Лин Шу. Очите му шареха между върха на пурата и копринената преграда. — Следователно не сте на американска територия. И това означава, че трябва да се подчинявате на разпоредбите на Народната полиция. Ние обаче знаем, че няма къде да мърдате, генерале. Затова казах, че това е само формалност.

— А колко човека сте поставили там? — Хоукинс махна с ръка към прозорците.

— Два патрула от двете страни на резиденцията ви. Общо осем души.

— Та това е ужасно силна стража за човек, който няма да ходи никъде.

— Малка волност. На снимките по-добре ще изглеждат два патрула, отколкото един или три.

— Позволявате си волности? — Хоукинс опъна от пурата и отново отпусна ръка върху облегалката на креслото. Огънчето бе на не повече от два сантиметра от коприната.

— Допусна ги Министерството на образованието. Не можете да отречете, генерале, че мястото ви за уединение е много приятно, нали? Чудесна къща на прекрасен хълм. Тих квартал и красив изглед — Лин Шу заобиколи креслото и незабелязано побутна назад копринената преграда, по-далеч от горящата пура на Хоукинс. Беше късно — огънчето бе прегорило малка кръгла дупчица в плата.

— Наемите в квартала са високи — отговори Хоукинс. — В този народен рай, където никой не притежава нищо, но всеки притежава всичко, някои хора явно лапат доста долари. По четиристотин всеки месец.

— Имали сте късмет, че изобщо сте я намерили. Само колективите могат да придобиват собственост. Колективната собственост не е частна.

Полицаят се приближи до тесния проход, който водеше към единствената спалня в къщата. Вътре беше тъмно. Прозорецът, от който трябваше да нахлува светлина, бе покрит с одеяло, заковано с пирони за рамката. В единия ъгъл бяха натрупани едно върху друго няколко шалчета, по пода се въргаляха празни опаковки от американски шоколади, до носа му достигаше остър мирис на уиски.

— За какво са ви снимките?

Китаецът извърна очи от неприятната гледка:

— За да покажем на света, че се отнасяме с вас по-добре, отколкото вие с нас. Тази къщичка по нищо не прилича на животинските ви клетки в Сайгон, нито на гъмжащите от акули води около Олкотас.

— Алкатрас. Така му викат индианците.

— Моля?

— Нищо. Голяма реклама ще си направите, а?

Лин Шу помълча преди да отговори:

— Представете си, че някой, който дълги години публично поругава най-свидните светини на любимото ви отечество, взриви Паметника на Лин Кълн във Вашингтон във вашия окръг в Колумбия. Варварите с тоги от вашия Върховен съд отдавна да са го екзекутирали — китаецът се усмихна и опъна маоистката си куртка. — Ние не се държим като първобитни хора. Ценим високо живота на всяко същество. Дори на болно куче като вас.

— А вие, жмичките, не сте поругали нищо, така ли?

— Нашите ръководители само търсят истината. Това го знае целят свят; така учи непогрешимият председател Мао. Истината не е поругание, генерале. Тя е само истина. Всички го знаят.

— Дори в моя окръг Колумбия — промърмори Хоукинс и свали крака си от лакираната маса. — Защо по дяволите избрахте мен? Колко други са извършвали поругателства, а аз с какво съм по-различен от тях?

— Вие сте толкова известен. Или позорно известен, ако щете… Въпреки че гледах с удоволствие филма за вас. Беше много хубав, истинска поетична възхвала на насилието.

— Брей, и вие ли го гледахте?

— Тайно. Някои сцени бяха изрязани. Там, където главният герой убива наши млади герои. Много жестоко, генерале — комунистът заобиколи черната лакирана маса и пак се усмихна. — Да, вие сте човек с позорна слава. А сега се подиграхте с нас, като разрушихте един почтен паметник…

— Я стига с тия глупости. Дори не помня какво стана тогава. Бях упоен и вие добре го знаете. Пихме с вашия генерал Лю Шин. С неговите курви в неговата къща.

— Трябва да очистите петното, което лепнахте на честта ни, генерал Хоукинс. Не разбирате ли? — Лин Шу говореше тихо, сякаш Хоукинс не го бе прекъсвал. — Няма нищо по-просто от това да се извините. Предвиждаме специална церемония за това. В присъствието на малка група журналисти. Написали сме текста, който трябва да прочетете.

— Айде, стига бе! — Хоукинс скочи от стола и извиси ръст над полицая. — Пак същото! Колко пъти трябва да ви обяснявам бе, копелета такива? Американците не пълзят пред никого! По дяволите и церемонията, и журналистите! Разбра ли, джудже смрадливо?

— Не се притеснявайте. Придавате прекалено голямо значение на една обикновена церемония. Поставяте ни — всички нас — в много трудно положение. Заради някаква церемонийка, толкова дребна, толкова простичка…

— Но не и за мен! Аз представлявам въоръжените сили на Съединените щати и нищо не е дребно или просто за нас! При нас няма шест-пет, момче, ние сме войници!

— Нищо не разбрах.

Хоукинс сви рамена, впечатлен от собствените си думи.

— Няма значение. Отговорът ми е „не“. Може да сте подплашили онези посерковци от мисията, но при мен номерът няма да мине.

— Те апелираха за вашето съдействие, защото така са им наредили. Трябва да сте се досетил за това.

— Още по-голяма глупост! — Хоукинс отиде до камината, отпи от чашата си и я остави отгоре до една богато украсена кутия. — Тъпанарите от мисията са я забъркали с онези педерасти от Държавния департамент. Изчакайте докато прочетат доклада ми в Белия дом и в Пентагона, тогава ще видите. Ох, как ще ми заподскачате, дребосъци кривокраки! — генералът се ухили щастливо, та чак очите му заблестяха.

— Продължавате да ни оскърбявате — рече Лин Шу тихо и поклати натъжен глава. Взе шарената кутия от камината, до която стоеше чашата на Хоукинс. — Фойерверки „Цин Тао“. Най-добрите в целия свят. Какъв трясък, какви цветове! Истинско удоволствие е да ги гледаш и слушаш.

— Да — съгласи се генералът, малко озадачен от смяната на темата. — Даде ми ги Лю Шин. Що изтряскахме онази нощ! Преди да ме упои, копелето мръсно.

— Генерал Хоукинс, та това £ прекрасен подарък.

— Господ е свидетел, че съм го заслужил.

— Как не разбирате? — продължи полицаят. — Те гърмят също като бомби. Святкат като истински гранати, но не са нито едното, нито другото. Те са само блъф. Подобие на нещо друго. Сами по себе си представляват нещо, но то е само илюзия за една друга действителност. Абсолютно безопасни са.

— И какво от това?

— Ами точно това се иска от вас. Подобие, а не действителност. Трябва само да се престорите, че се извинявате. На една кратичка, простичка церемония с няколко думи, за които ще знаете, че са само една илюзия. Съвсем безопасно. И много цивилизовано.

— Дрън-дрън! — изрева Хоукинс. — Всеки знае какво е фойерверк, но никой няма да знае, че се преструвам.

— Между нас казано, не съм съгласен с вас. Това не е нищо повече от обикновен дипломатически ритуал. Всеки ще разбере, повярвайте ми.

— Така ли? А откъде сте толкова сигурен? Вие сте пекинско ченге, а не цуни-гъз.

Комунистът завъртя из ръцете си кутията с фойерверки и въздъхна тежко:

— Дължа ви извинение за малката заблуда, генерале. Не съм от Народната полиция. Аз съм втори заместник-министър в Министерството на образованието. Дошъл съм да ви призова да се вслушате в здравия разум. Всичко останало обаче е вярно. Вие наистина сте под домашен арест и патрулите наистина са полицаи.

— Ама че проклетия! Все ми изпращат разни посерковци — Хоукинс пак се ухили. — Доста сте се спекли, бе момчета!

Комунистът отрони още една въздишка:

— Да. Идиотите, които започнаха всичко това, са изпратени в миньорски колективи в Монголия. Това бе лудост, но трябва да призная, че сте бил голямо изкушение за тях, генерал Хоукинс. Имате ли представа колко цинични нападки сте отправили към всеки марксист и социалист и дори към всяка поне малко демократична страна върху лицето на Земята? Това са най-лошите — по-скоро най-добрите — примери за демагогия.

— Повечето от тези глупости бяха съчинени от хората, които ми плащаха да ги говоря — отвърна Хоукинс, малко умислен. После побърза да добави: — Не че не им вярвах! По дяволите, наистина вярвах!

— Невъзможен сте! — Лин Шу тропна с крак като разсърдено дете. — По-откачен сте и от Лю Шин и неговата банда от ръмжащи хартиени тигри! Нека чукат сега камъни и овци в Монголия, та да им дойде акъла в главата! Направо сте невъзможен!

Хоукинс се втренчи в комуниста — не отделяше очи от разгневеното му лице и от кутията с фойерверки в ръката му. Беше си наумил нещо и двамата знаеха какво е то.

— И не само това, хитрецо — промърмори генерал-лейтенантът и тръгна към Лин Шу.

— Не! Не! Без насилие, идиот такъв… — Беше твърде късно да вика. Хоукинс го сграбчи за куртката, повдигна го като перце от земята и му фрасна един под брадата.

Заместник-министърът на образованието се свлече в безсъзнание.

Хоукинс измъкна кутията от ръката му и се втурна покрай лакираната маса в спалнята. Повдигна съвсем малко единия край на одеялото, заковано на прозореца, и погледна навън към задния двор на къщата. Двама полицаи разговаряха спокойно, подпрели пушките си на земята. Зад тях се откриваше склонът на хълмчето, по който се слизаше към селото.

Хоукинс пусна одеялото и изтича обратно в спалнята. Веднага се хвърли на пода и на четири крака се запромъква към входната врата. Другите двама полицаи стояха на десетина метра пред къщата и не бяха нащрек. Нещо повече, бяха с гръб към вратата и гледаха към пътя, който се извиваше надолу към хълма.

Макензи отвори шарената кутия с фойерверки, разкъса вътрешната хартиена опаковка и изсипа стегнатите в пачки цилиндрични пушкала. Свърза фишеците на две от тях и извади запалката „Зипо“, спомен от Втората световна война.

Спря за миг и пое дълбоко дъх — беше забравил нещо и това го ядоса. Без да поглежда навън мина покрай прозорците и влезе в спалнята. От един пирон на стената откачи кобура и патрондаша. Препаса го на кръста, извади колта четиридесет и пети калибър и провери затвора — всичко бе наред. Пъхна го обратно в кожения кобур и се върна в стаята, заобиколи креслото пред камината, прекрачи тялото на неподвижния Лин Шу и отиде отново до входната врата.

Щракна запалката и поднесе пламъчето към фитила. Отвори вратата и хвърли вързаните фойерверки на тревата пред верандата.

Леко и бързо затвори вратата и пусна резето. После придърпа една лакирана ракла и подпря вратата с нея. Хукна към спалнята, повдигна крайчеца на одеялото на прозореца и зачака.

Взривът бе толкова силен, че дори той се учуди. Явно стегнатите в пачка фойерверки бяха гръмнали едновременно. Пазачите в задния двор подскочиха като ужилени. Грабнаха оръжието в ръце, но пушките им се преплетоха във въздуха. Накрая успяха да ги насочат напред и се втурнаха към другия патрул пред къщата.

Щом се скриха от погледа му, Хоукинс отпра с рязък замах одеялото, разби с крак тънките дървени прегради и стъклото, скочи през прозореца на тревата и хукна по склона към равнината.