Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Всеки офицер получи обозначение с цвят на френски език. Не защото всички говореха френски, просто думите за цветове бяха по отчетливи на френски, отколкото на други езици.

Американския негър от Крит нарекоха, естествено, Ноар. Викингът от Стокхолм получи името Гри, французина от Бискай кръстиха Бльо, а сънародника му от Марсилия — Вер. Тъмнокожият от Бейрут възприе името Брюн, римлянинът — Оранж, а атинянинът се нарече Руж, заради червената кърпа, неизменно вързана на врата му. За да има ред и дисциплина, Ястребът настоя да използват обръщението „капитан“ пред новите си имена.

Това разграничение на властите и на самоличността се налагаше и от факта, че при нападението в „Нулевата зона“ всичките щяха да са маскирани с чорапи на главите. Косите трябваше да са ниско подстригани, никакви бради или мустаци, пудра или боя щеше да уеднакви цвета на лицата им до среднокавказки тен.

Мъжете приеха заповедта без излишни въпроси.

Защракаха ножици, забръмчаха електрически бръснач-ки — никой не искаше да се отличава от колегите си. Анонимността означаваше сигурност, всички го разбираха добре.

Ученията навлязоха в четвъртата седмица. Горският път, който обикаляше в кръг имението Махенфелд, беше преобразен така, че да прилича колкото може повече на „Нулевата зона“. Изкорениха се дървета, канари се преместиха, цели храсталаци бяха презасяти. Още едно място — виещ се, тесен път зад къщата, който се спускаше по стръмен склон и потъваше в гората — също бе прочистено и префасонирано.

При променянето на релефа на тези две площадки мъжете се ръководеха от увеличени снимки — 123 на брой, ако трябва да сме точни — изпратени от услужлива туристка в Рим на име Лилиан фон Шнабе. Госпожа Фон Шнабе обаче, изглежда, не държеше много на тези снимки. Всъщност тя изпрати филмите непроявени. Двама пратеници, които не се познаваха помежду си, ги донесоха и предадоха на сащисания Рудолф във Зермат. Бяха скрити в кашончета с дамски превръзки. Рудолф прибра странната пратка в багажника под инструментите — в края на краищата и той имаше някакво мъжко достойнство.

На третия ден от четвъртата седмица Ястребът реши да възпроизведе първото цялостно разиграване на операцията. Налагаше се обаче да спират и да започват отново, тъй като трябваше да изпълняват и предполагаемите действия на врага. Ръмжаха мотоциклети, хвърчаха лимузини, маскирани мъже скачаха от скали и залягаха в храстите. С хронометър в ръка Макензи засичаше времето за изпълнение на всяка фаза от нападението. Беше разработил общо осем фази — от началото до края на операцията. И в интерес на истината, офицерите му усвояваха действията много бързо. Те разбираха много добре, че пълният успех на замисъла зависеше от успешното изпълнение на всяка тяхна роля във всяка от осемте фази. Не можеше и дума да става за провал.

Именно заради това капитаните единодушно се възпротивиха срещу тактическото нововъведение на Ястреба да не се носят никакви оръжия. Един добре скрит нож винаги можеше да им свърши добра работа в подобни нападения и често можеше да е решаващ за изхода от тях. Но Макензи бе непоколебим — трябваше да е абсолютно сигурен, че косъм нямаше да падне от главата на папата, докато не се получи откупа. Всички пистолети, ножове, въженца за душене, летящи звездички, метални нокти и дори обикновени оловни боксове бяха разчистени. Забраняваше се и ръкопашен бой на равнище по-високо от обикновено джудо.

В крайна сметка те се съгласиха с всички ограничения.

— В Швеция има поговорка, която гласи: „За едно волво в гаража си струва цял живот да се возиш със скандинавските железници“. Ще се подчиня на командира — заяви капитан Гри.

— Точно така — съгласи се капитан Бльо, французинът от Бискай. — За тези пари, ако трябва ще им пея и гасконски приспивни песни докато не заспят.

Но до приспивни песни нямаше да се стигне. Приспиването щеше да стане с едносантиметрови подкожни игли, съдържащи содиев пентотал. Всеки от капитаните щеше да получи патрондаш с няколко такива игли, подредени в гумени калъфчета, точно като патрони. Лесно и бързо се вадеха от там. Приспивателното вещество започваше да действа след секунди, ако бъде вкарано в радиус от три сантиметра около последния вратен прешлен. Номерът беше само да се обездвижи жертвата за няколко мига, докато веществото започне да действа. Това не бе трудно за тях, а и машините щяха да бръмчат, така че и да извикаше някой, едва ли щеше да се чуе надалеч.

И така, убедени от мъдрите слова на Гри и Бльо, офицерите се съгласиха с изискванията на Ястреба. Това донякъде представляваше предизвикателство за тях, пък и никой не проявяваше интерес към доживотно пътуване със скандинавските железници. Не и след операцията, когато всеки от тях щеше да има пари за цяла флотилия волва.

Разчиташе се на тясната специализация на всеки капитан. Гри и Бльо бяха майстори на камуфлажа и бързото изтегляне от бойното поле. Капитан Руж беше специалист по детонациите, взривил сам шест пристана в Коринтския проток, когато се пусна слух, че идвали американците. Упоителната медицина бе специалност на англичанина, капитан Брюн, който в Бейрут бе хванал доста стабилен тен и се интересуваше от всякакви лекарства и наркотици. Авиотехниката и електрониката бяха поверени на блестящи професионалисти. За първото имаше грижата капитан Ноар, чиито постижения в Хюстън и в Москва бяха направо забележителни. Второто бе от компетенцията на капитан Вер, който в Марсилия се видя принуден да разработва необикновени системи за радиовръзка. Това международно пристанище гъмжеше от „слушалки“ на Интерпол.

И накрая, ориентирането на място бе запазено за капитан Оранж, който познаваше Рим като пръстите на вечно жестикулиращата си ръка. Той трябваше да направи описания на осем различни комплекта от облекла, които по нищо да не се различават от местната всекидневна мода. Освен това трябваше да уреди четири отделни начина за пътуване до „Нулевата зона“. Защото в последните дни на четвъртата седмица всеки от капитаните трябваше да отиде до Рим и лично да огледа мястото.

С летището в Зараголо нямаше проблеми — щяха да се съгласят. Нямаше да е трудно да прехвърлят хеликоптера в „Нулевата зона“. Това щеше да стане в нощта преди нападението. Гри и Бльо обещаха да го маскират така, че никой да не го открие.

„Бре, мама му стара“ — помисли си Макензи, когато след осмата фаза на тренировката стрелката на хронометъра се закова на двайсет и една минути. Още ден-два и щяха да достигнат оптималното време от осемнайсет минути. Гордост изпълни генералските му гърди, по които някога висяха медали. Създаденият от него отряд бе на път да стане най-страхотната миниармия, каквато нямаше и във военните учебници.

Дори тримата редници (наети за отвличане на вниманието) бяха превъзходни. Единствената им работа се състоеше в това да лежат неподвижно и да пищят. Както си му беше редът при войници от такъв нисък ранг, те си нямаха и хабер за какво става дума. Капитан Брюн ги нае от маковите ниви в турските планини, където щяха и да се върнат веднага след приключване на операцията. Съгласиха се да свършат работата срещу фиксирано възнаграждение и не искаха да знаят нищо. Настаниха ги в отделно помещение и те не се хранеха в столовата с офицерите.

Наричаха ги просто редници Едно, Две и Три.

След края на тренировката офицерите се скупчиха около Ястреба до голямата черна дъска, която бе монтирал на стойка в полето. През маскировъчните им чорапи избиваше пот. По-прилежните ги свалиха внимателно и ги огледаха за евентуални повреди. От джобовете заизскачаха цигари и кибрити. Никой не ползваше запалка, защото по нея оставаха отпечатъци.

Тримата редници, естествено, застанаха настрана. На такова разстояние, че да се виждат, но да не чуват какво се говори около дъската. Низшите чинове в армията не се допускаха на такива обсъждания. Така си бе по устав.

Анализът започна. Въпреки че бе безкрайно доволен, Хоукинс изобщо не спомена добрите страни, а направо ги подхвана за грешките. Драскаше с тебешир по дъската така авторитетно, че офицерите гледаха гузно, като сгълчани деца.

— Точност, джентълмени! Изключителна точност във всичко! Дори за секунда не трябва да си отвличате вниманието. Капитан Ноар, закъсняваш с придвижването от първа фаза към поста си в шеста фаза. Капитан Гри, нещо не се оправяш добре с расото върху униформата. Тренирай бе, човек! Капитани Руж и Брюн, пета фаза направо я проспахте! Извади го това радио бе, неговата мила родна майка! Какво ми се кумиш! Капитан Оранж, твоят пропуск беше най-сериозният!

— Che cosa? Аз не правя грешки!

— Седма фаза, капитане! Ако седма фаза не бъде изпълнена както трябва, цялата мисия отива на кино! Това е размяната, бе! Разбери, ти си този, който знае италиански най-добре. Слагам Фрескобалди в колата на папата и взимам папата. А ти къде беше през това време, бе?

— На позицията, генерале!

— Да, ама на противоположната страна на пътя! Ами ти, капитан Бльо, уж си експерт по камуфлажа, а главата ти стърчеше като пъпеш на стобор в четвърта фаза. Крий се, бе! Тия храсти за какво са? Сега по въпроса за изтеглянето от „Нулевата зона“ в осма фаза. Някои от вас смятат, че трябва да се чупим с два хеликоптера, а не с един, както го тренираме. Помислете, джентълмени, за радарите. Един малък „бръмбар“ с италиански опознавателни знаци може да мине незабелязан, ако лети ниско. Но с два радарите ще ни надушат. Я си помислете как ще се чувствате, ако във въздуха ви сгащи италианската въздушна охрана. Къде ще бягате, а? Не се обиждайте, капитан Оранж.

Капитаните се спогледаха. Явно бяха обсъждали помежду си осма фаза и някои са изразили недоволство от факта, че хеликоптерът взима само Ястреба, папата и двамата пилоти. Но командирът май знаеше по-добре. Маршрутите за изтегляне от „Нулевата зона“ бяха разработени старателно от Гри и Бльо. Те не само бяха най-добрите в тази работа, ами също щяха да използват тези пътища. По всичко личеше, че изтеглянето по суша ще е по-сигурно.

— Оттегляме възраженията си — обади се капитан Вер.

— Добре — отвърна Макензи. — Тогава да видим как…

До тук успя да стигне. Защото в далечината, на другия край на полето се появи бягащата фигура на Сам Девъро, нахлузил шорти и подвикваш в такт:

— Едно, две, три. Защо на джогинг си? Четири, пет, шест. От болки да се отървеш! Седем, осем девет. Шкембето ми къде е? Четири, три, две, едно! Няма го! Няма го!

— Mon Dieu! — възкликна капитан Бльо. — Тая откачалка е неуморима. Пети ден се бъхти.

— Още преди да сме станали сутрин и през почивките вика под прозорците! — добави Гри.

Другите закимаха или замърмориха в знак на потвърждение. Те приеха решението на генерала идиотът да не се разстрелва, но имаше някои възражения срещу това да му бъде разрешено да излиза извън стаята и да прави гимнастика. Но страстите се успокоиха, когато стана ясно, че навън ще го охраняват двама от обслужващия персонал в Махенфелд. Смотанякът му със смотаняк не можеше да избяга никъде само по едни шорти на него, не можеше и да прескочи високата телена ограда, отвъд която се простираше недостъпната гора на швейцарските планини. Те обаче категорично отхвърлиха всякаква възможност клоунът да бъде включен в операцията „Нулева зона“.

И ето го сега — тича неуморимо, опитва се да ги впечатли с физическата си форма. Като слаб атлет, който никога няма да бъде приет в отбора, но не иска да се откаже и тренира.

— Добре, добре — рече през смях Хоукинс. — Ще поговоря с него и ще го успокоя. Не разбирате ли, че заради вас го прави. Иска да е с големите батковци.

* * *

Побъркваше ги и така трябваше. Разбира се, понякога имаше чувството, че ще падне от изтощение и никога няма да стане повече. Но продължаваше, защото знаеше, че идиотските му номера имаха желания от него ефект. Всичко го избягваха, някои даже хукваха да се скрият, щом го зърнеха. Налудничавото му поведение се превърна в неприятна, дразнеща гротеска. Трите кучета, които бяха докарали кой знае откъде да пазят пред стаята му, вече ги нямаше. Свалиха ги долу в сервизните помещения, защото не спираха да лаят. Сам не забравяше да минава всеки ден от там, за да се полюбува на приглушеното им ръмжене — толкова бой бяха изяли за лая си срещу него, че вече не смееха да отворят уста, като го видят. Само повдигаха глава и го гледаха с омраза как подтичва покрай оградата.

Подобно бе отношението на обслужващия персонал и на офицерския състав. Девъро беше щурчо, но номерата му поизвехтяха. За него обаче имаше значение фактът, че го приемаха като нещо нормално. И след някой и друг ден той щеше да се възползва от това пренебрежение.

Въпреки че не му се разрешаваше да се храни с Мак и с останалите психопати от неговата компания, Ястребът бе достатъчно разумен да не пропуска всекидневните си визити при него късно следобед, когато го прибираха в стаята и му вземаха шортите. Девъро знаеше защо. Хоукинс търсеше отдушник за ентусиазма си. И без да иска, се изпусна пред Сам, че ден-два него и офицерите няма да ги има, защото ще ходят на разузнаване в „Нулевата зона“. След това щели да се върнат за евентуални последни промени в тактиката.

Но Сам не трябвало да се притеснява. Нямало да е сам в Махенфелд. Охраната, обслужващият персонал и кучетата щели да останат.

Сам се подсмихна. Защото когато Ястреба и неговите скапаняци се разкарат от имението, идваше ред на неговата „Нулева зона“. От известно време подготвяше пазачите си — онзи Рудолф с бесния поглед и един стопроцентов убиец без име. Постепенно приучваше Рудолф и Безименния да сядат насред полето и да го наблюдават как тича в кръг. Това не беше трудно, защото така и те си спестяваха излишните физически усилия. Седяха си кротко на тревата с насочени към него патлаци, а той си бягаше на воля, като отвреме-навреме спираше за разпускащи упражнения. Всеки път постепенно увеличаваше разстоянието между себе си и тях. Така този следобед се отдалечи на почти двеста и петдесет метра от грозните черни дула в ръцете им.

Друго може да не научи в армията, но поне знаеше, че пистолетите не ги бива много при стрелба на разстояние, по-голямо от трийсет метра. Не че губеха точността си — причините за разсейване на стрелбата бяха други, но все пак можеше да се разчита на късмет. Възпирането на Ястреба бе от онези цели, които по време на война правят от страхливия войник герой. Какво казваше Макензи? — „Убеденост му е майката, момче. Нищо не може да я замени. Дори всичките боеприпаси в света, взети заедно…“

Сам беше убеден. С всеки изминал ден опасността от Трета световна война нарастваше.

Планът му бе прост… и относително безопасен. Голямо беше изкушението му да номерира вариантите, но провала на предишните му опити в тази насока го възпря. Ще излезе да бяга в южната част на моравата, както правеше напоследък. Там съседната гора бе най-гъста, а тревата — най-висока. Ще се отдалечи неусетно от пазачите си, както сега, и ще спира за разпускащи упражнения, между които и лицеви опори. Това щеше да му даде възможност да се сниши до земята и да се скрие в тревата.

В удобен момент ще изпълзи по най-бързия начин до горските храсталаци и след това бежешком до телената ограда. Но нямаше да я прескочи, ами ще свали шортите — предварително разпрани, където трябва — и ще ги хвърли от другата страна. Ако всичко вървеше, както го бе предвидил, Рудолф и Безименния щяха да се разделят да го гонят в две посоки. Сам ще извика, уж че се е наранил и след това — дим да го няма. В най-гъстата гора.

Рудолф и Безименния ще изтичат до мястото. Като видят гащите, веднага ще предприемат необходимите действия: единият ще прескочи оградата, а другият ще хукне обратно към къщата да вземе кучетата.

Сам ще чака, докато чуе лая им. Тогава ще се върне в Махенфелд, ще влезе вътре и ще си открадне дрехи и някакво оръжие. Вземе ли автомобил от паркираните на алеята пред къщата и пистолет за сплашване на пазача на портала, вече нищо нямаше да го спре.

Трябваше да успее!

Нямаше начин да се провали.

Да не си мисли Ястреба, че е единственият, който разбира от стратегия. Ще му даде да разбере кога си е имал работа с бостънски адвокат от кантората на Аарон Пинкъс!

Викове прекъснаха хода на мислите му. Беше стигнал до място, откъдето се виждаше тренировъчния полигон с някакви странни пътни знаци и автомобили. Рудолф и Безименния крещяха по него да се връща. Естествено, ще се подчини. Не му разрешаваха да наблюдава маневрите.

— Съжалявам, пичове! — извика им той задъхано и обърна посоката. — Я да опънем един тегел до портала и стига за днес!

Рудолф и Безименния се намусиха. Рудолф му показа среден пръст, а Безименния — палец между показалеца и средния.

Сам никога не забравяше да приключва бягането със спринт до портала. Така можеше да разгледа подробно района, което щеше да му е от полза при бягството. Нищо чудно да се наложи сам да задейства механизма за отваряне на вратите, това ще зависи от степента на паниката в момента. Ако тя бъде максимална (както би се изразил Макензи), може и да ги забравят отворени.

Тъкмо разсъждаваше по тази възможност, галопирайки по дървения мост над рова с вода, и зърна гледка, от която едва не му прилоша. През портала минаваше дълга, черна лимузина, край която пазачът с угодническа усмивка се кланяше като японец. Колата се закова точно пред Сам, замръзнал на място и готов да скочи в рова.

— Чудо на чудесата! — извика от шофьорското място Лилиан Хоукинс фон Шнабе. — Сам Девъро по спортен екип! Всесилни Боже, послушал ме е! Стягаш съборетината, а?

И ако до този момент обмисляше дали да не се удави в рова, то вторият глас, който чу, го хвърли директно към парапета на моста.

— Направо си муци, не като в Лондон! — провикна се Ан от Санта Моника, г-жа Хоукинс номер четири с полегатите, но непослушни цици. — Малкото ти пътешествие явно те е освежило!