Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Съжалявам за тая история с дрехите — рече Ястребът в просторната гостна, докато Сам пристягаше шнура от перде, с който бе препасал около кръста копринена кувертюра. — Ще кажеш, че за пералнята трябва да има повече от един ключ, нали? Да, ама на такива места нямат вяра никому, сигурно защото често си патят от непочтени гости.

— Хайде стига по тоя въпрос — измърмори Девъро и реши за по-сигурно да стегне още един възел, защото проклетият плат все се изплъзваше изпод шнура. — Перачката ще дойде утре заран, надявам се.

— Сигурно. Тя е една от малкото тук, които се прибират да нощуват у дома. В селото. Това няма да продължи така. Всъщност ще настъпят доста промени.

— Ако ме зарадваш с една-единствена промяна, готов съм дори да вечерям с Азаз-Варак.

— Стига, приятелю, мислиш само за едно. Я да говорим за нещо друго. Сигурен ли си, че не искаш да ти услужа с риза и панталони? Ей сега ще изтичам догоре… — Хоукинс простря ръка покрай цяла редица натруфени кресла по посока на коридора.

— Не! От тебе нищо не искам!… Всъщност, оттеглям си думите. Искам само едно: да зарежеш тая идиотска работа и да ме пуснеш да си вървя у дома!

Макензи отхапа сдъвкания край на пурата си и го изплю на пода между краката на едни рицарски доспехи.

— Ще си отидеш у дома, обещавам ти. Веднага, щом централизираш капиталите на компанията и направиш няколко превода по сметки, които могат да бъдат замразени при определени условия. Свършиш ли тая работа, сам ще те закарам до летището. Честна генералска.

— Глупости на търкалета! Имаш ли представа какво искаш от мен? Не говорим за кълцана карантия, а за четиридесет милиона долара. Това означава да си подпиша сам доживотната присъда! Веднага ще ме вкарат в списъците на Интерпол и във всяко полицейско управление в цивилизования свят ще се любуват на снимката ми, закачена на видно място! Сложа ли името си под трансфер за четиридесет милиона, значи да се простя с адвокатската професия. Веднага ще се разчуе.

— Няма такова нещо и ти го знаеш добре. В швейцарските банки умеят да пазят тайна.

Девъро се огледа да не би някой наблизо да го чуе.

— И така да е, все някой ще оплеска работата, щом… бъде направен онзи опит да се хване… онзи човек в Рим! И с това ще се свърши! Ще бъде само опит! И без това си се оплел здравата. След оная история в Китай сигурно следят отблизо с кого се срещаш и името ми ще излезе наяве заедно с шибаните четиридесет милиона в Цюрих и… майната му на всичко!

— По-спокойно, момко, я не се спичай! Това вече е зад гърба ни. Твоята работа свърши. Или по-точно ще свърши, щом се погрижиш за парите. Измиваш си ръцете и излизаш по-чист и от пресен сняг.

— Не е вярно — Девъро чак се задави от шепота си и придърпа нагоре кувертюрата. — Казах ти вече: сбарат ли те, и аз съм в кюпа!

— За какво? Да речем, че стане така, както казваш — което е малко вероятно — в какво ще те обвинят? Че си помагал във валутните операции на ветеран от армията, който ти е казал, че събира пари в подкрепа на организация, посветила се на разпространяването на религиозно братство? Едно въпросче, господин адвокат, може ли? Ще признаете ли под клетва, че сте извършил закононарушение?

— Абе ти съвсем си откачил! — прекъсна го Сам, направи крачка напред и оплете крака в кувертюрата. — Нали ми каза?! Че ще отвличаш… — изведнъж млъкна и продължи с жестове да показва кръст и нещо, което мята на рамо.

— Ех, мама му стара, момко, учен човек си, пък не разбираш, че има клетва и клетва. Пък и говорим за нещо, което я стане, я не. Ама по-възможно е изобщо да не стане.

Сам затвори за миг очи, вече знаеше какво е да си мъченик. И продължи да шепне, възбудено, но не истерично:

— Да, ама нали аз излязох с шибания ти куфар в ръка от архива на военното разузнаване?

— Това са военни работи — успокои го Макензи. А никой от нас не се е занимавал с армията. Други въпроси?

Девъро се умисли.

— Ами какво ще кажеш за парите. Няма един легален банков превод.

— Това е субективно тълкувание — отвърна Хоукинс и дори поклати глава в знак на потвърждение. — Никой не е излъган, никого не сме насилвали. Няма кражба, няма заговор. Всичките пари са дадени доброволно. А ако методите изглеждат необикновени, всеки отделен инвеститор е в правото си да мисли така, стига да не пречи на останалите. Има и още нещо. Ти сам ми каза, че основното задължение на адвоката е да служи на своя клиент, а не на някакви морални дилеми.

— Аз ли съм го казал?

— А не — баба ми.

— Не звучи лошо…

— Даже никак. Истинско умотворение. Златни уста имаш, момко.

Сам се вгледа в Ястреба, искаше да разбере какво се крие зад това лукавство. Но лукавство нямаше, Хоукинс говореше съвсем сериозно. И щом бе настъпил момент за откровения, Сам реши също да е откровен.

— Слушай какво ще ти кажа. Да предположим, че извършиш тази… тази лудост — да, това е точната дума. Отвличаш папата и се скатаваш на завет. Дори само за няколко дни. Знаеш ли какво може да стане? Какво можеш да предизвикаш?

— Разбира се. Четиристотин милиона зелени гущерчета ще излязат от джобовете на четиристотин милиона балами и ще допълзят при мен. С това не искам да обидя никого.

— Ама че си бунак! Светът ще се побърка! На обвиненията за похищението ще има контраобвинения! Правителства ще си разменят ноти и обиди. Президенти и министър-председатели ще загреят телефоните. И накрая някой малоумник ще вземе да извади от черната кутия тайния код за ядрено нападение, щото му писнало да слуша глупостите на друг малоумник. И ето ти, Мак, Трета световна война!

— Мама му стара, копеле, досега все за това ли си мислил?

— Абе щеше ми се да не мисля какво може да стане.

Хоукинс захвърли пурата в камината и разпери ръце, в очите му се четеше разочарование.

— Ех, момко, хич не си наясно по тия въпроси. Войната вече не е каквато беше. Няма я тръпката. Няма фанфари и барабани, няма мъже, готови за подвизи, няма я омразата към врага в лицето на други мъже. Всичко това е безвъзвратно отминало. Сега има само бутони и премигващи като зайци политици. Размахват ръце, но и това не помага да ги разбереш какво искат да кажат. Мразя войната. Не съм и предполагал, че мога да кажа такова нещо, но ето — казвам го и го осъзнавам. Няма да позволя да започне война.

Девъро гледаше Макензи право в очите.

— Защо да ти вярвам? Всичко, което правиш, говори точно за обратното. Защо ли пък войната ще те спре?

— Защото, млади момко — промълви Ястребът, без дори да мигне от втренчения му поглед, — току-що ти казах истината.

— Добре. Но да предположим, че предизвикаш война, без да искаш?

— Ааа, по-спокойно, мой човек, къде ме търсиш, а! — Макензи направи няколко крачки от камината до втори комплект от рицарски доспехи, изправен от дясната й страна до стената. Забралото на шлема беше вдигнато и той го хлопна с трясък надолу. — Дадох почти четиридесет години от живота си на шибаната армия, за да ме прекарат накрая някакви канцеларски дрисльовци! Приказвай си ги тия колкото искаш! За себе си не съжалявам, защото зная какво правя и нося отговорност за това. Но не ме карай да отговарям и за глупостта на другите! Няма да стане!

Е, свърши се с откровенията, помисли си Девъро. И те, като вариантите едно, две, три и четири от тази сутрин, отидоха на кино. Този път — след изблик на самооправдание. Явно трябваше да се търси друг начин. Сам вярваше, че все ще се открие друга възможност. Ястребът имаше още много работа, преди светият отец да благослови еделвайса в Махенфелд. А вариант седем — след като пет и шест се разминаха — вече се оформяше в главата му. Засега трябваше само да успокои Макензи и в никакъв случай да не изгуби доверието му. Пък и беше прав. От юридическа гледна точка.

Сам наистина беше чист. Пред закона. Иначе бе затънал в лайната до гуша. Но откъм доказателствената страна съвсем не бе лесна плячка за следователите.

— Добре, Мак, няма да споря с теб. Прекараха те наистина, признавам го. И ти вярвам. Че мразиш войната. Може би това е напълно достатъчно. Не знам вече. Личното ми желание е да си отида у дома в Куинси и ако прочета името ти във вестниците, ще си спомня думите, казани от доблестния войник в тази стая.

— Е това е приказка, момко! Чак ме просълзи.

— Щом казваш, че няма нищо опасно, ще свърша това, което искаш. У теб ли са документите за банката?

— Не искаш ли да разбереш сумата, която съм заделил за твоето участие в операцията? Ама че хубава дума — „заделил“, нали съм президент на корпорация, няма да се излагаме с разни селски изрази, я.

— Впечатлен съм. Каква е вноската?

— Кое?

— Заделената сума, бе. Уж си финансов магнат, пък…

— Хитро копеле си ти — прекъсна го Ястребът. — Какво ще кажеш за половин милион, а?

Какво да каже Сам, като онемя. Видя ръката си, която трепереше от почуда, гледаше я и не можеше да повярва, че е негова. Неговата си беше, защото за проверка реши да размърда пръстите си и те помръднаха.

Половин милион долара.

Какво толкова имаше да му мисли? Ненормална работа, като всичко останало. Включително фактът, че не можеха да го обвинят в нарушение на законите.

Сега бе моментът да поиграе на „Монопол“. Я да купим тая уличка и онова паркче.

Стоп. Отиваш в затвора.

Защо да се тревожи?

Полза никаква.

— Това е разумен… хонорар — рече той.

— Само това ли ще кажеш? С парите, дето съм ти внесъл в банка в Ню Йорк, ще можеш да наемеш на работа оня евреин — как му беше името — и ще ти е благодарен за това — Макензи явно остана разочарован. Май очакваше Девъро пак да вдигне олелия до бога.

— Ще падна от щастие, чак като видя сумата вписана в банковата ми сметка в Бостън и чуя майка ми да се оплаква от обслужването в Копли Плаза.^[1] Разбра ли?

— Знаеш ли — промърмори Хоукинс, опитвайки се де избегне погледа му, — малко си странен.

— И малко съм… — Девъро не довърши. Нямаше смисъл.

От коридора долетя отчетливо и равномерно потракване на високи дамски токчета. През сводестия вход на гостната влезе Реджайна Грийнбърг. Беше в бежов костюм с панталон, закопчаното сако покриваше изцяло титаничните й цици. Изглеждаше съвсем делова. Хвърли бегла усмивка на Сам и се обърна към Хоукинс:

— Разговарях с персонала. Пет души ще останат. Трима няма да могат. Налагало им се да живеят в селото, а аз им обясних, че това е неприемливо.

— Надявам се, че не са се обидили. Джини се разсмя свойски:

— Едва ли. Разговарях поотделно с всеки, а на тримата платих за два месеца напред.

— Останалите схванаха ли условията? — Макензи бръкна в джоба на ризата си за нова пура.

— Напълно. Особено след като им съобщих размера на премиите — отвърна Джини. — Най-малко три месеца няма да мърдат от тук. Роднините им ще казват, че са се хванали на сезонна работа във Франция. Няма да досаждат с въпроси.

— Досущ като на служба отвъд океана — коментира Ястребът и поклати глава. — Но заплащането е къде-къде по-добро, отколкото на военния, при това няма ни оръжие, ни стрелба, ни Господи помилуй.

— Данните им също са в твоя полза — продължи Джини. — Само двама от тях са женени. И доколкото разбрах, не са очаровани от това. Така че, нито ще липсват на съпругите си, нито ще тъжат за тях.

— Ще ни трябват и няколко жени — отбеляза Макензи. — Ще огледам наоколо за удобно място за палатките, разбира се по-далеч от маневрите. А юридическият ни съветник ще отиде до Цюрих да се погрижи за някои финансови въпроси. Как мислиш, Сам, колко време ще отнеме тая работа?

Девъро се стресна, трябваше му време да осмисли какво го питат. Направо бе поразен от властта, която Ястребът имаше върху Джини. Доколкото си спомняше, разводът им е бил преди повече от двайсет години, а тя му докладваше като ученичка на поправителен изпит.

— Не те чух какво каза — измънка Девъро, за да спечели време и да помисли.

— Колко, викам, ще се бавиш в Цюрих?

— Ден, ден и половина, ако няма засечки, разбира се. Всичко ще зависи от разплащането по сметките. Мисля, че преводите са кодирани през Женева, но може и да се лъжа.

— Възможно ли е „засечките“ да се отстранят, ако бутнем някой и друг долар?

— Вероятно. В случая добра работа може да свърши един отказ от получаване на лихви. Периодът от време е малък, но сумите са тлъсти. Банките ще получат няколко хиляди, и то на хартия, не в брой. И това може да накара писарите да си размърдат задниците.

— Евалла, синко, така те искам. С такъв спец като теб мога само да се гордея!

— Елементарно счетоводство. Съдебните процеси с банките са много полезни за всеки адвокат. Тия мошеници — банкерите де — се лъжат помежду си, лъжат и другите по хиляди начини още от времето, когато е била направена първата търговска размяна. Добрият адвокат просто подбира лъжите, за които знае, че ще му свършат работа в даден случай.

— Чуваш ли го, Джини? Това момче е истинско съкровище!

— Страхотен си, Сам. Признавам. Между впрочем, Мак, щом като майорът е толкова оправен, може ли да отида в Цюрих с него — за компания?

— Жестока идея! Как не се сетих пък аз?

— И аз това се чудя — промърмори Девъро. — Направо ще ме просълзите.

* * *

От всички краища на света започнаха да пристигат бойците на Ястреба. На гарата в Зермат ги посрещаше шофьорът с баретата, златния зъб и котешките очи, чието име бе Рудолф. През тези два дни на въпросния Рудолф направо му се взе здравето.

Пръв пристигна човекът от Крит. Без проблеми. Което ще рече, че успя да мине митниците без спънки (но с фалшив паспорт) въпреки строгия контрол на летищата и чак на гарата в Зермат започнаха бедите му. Защото Рудолф отказваше да го признае за този, за когото се представяше, въпреки отличителните белези по дрехите и не искаше да го качи в италианското си такси.

По неизвестни причини в нито един от докладите на военното разузнаване за него не бе упоменато, че е чернокож. Но това си бе факт. Човекът от Крит беше висококвалифициран инженер-летец, симпатизиращ на Съветите дотолкова, доколкото му плащаха, двоен агент с докторска научна степен и съвсем черна кожа. Макензи три доста сол на главата на Рудолф, който му се обади по телефона от Зермат, и накрая тъпа нарът му с тъпанар пусна наемника да се качи отзад в колата.

Момчетата от Марсилия и Стокхолм пристигнаха заедно от Париж, след като предната вечер се засекли в „Ле Калавадос“ на булевард „Жорж Пети“ и си припомниха старото приятелство от времето, когато и двамата крънкаха мангизи едновременно и от съюзниците, и от Оста. Много се зарадваха, като разбраха, че са се запътили към една и съща „жълта планина“ в Зермат. С тях Рудолф нямаше проблеми, защото те го откриха, преди той да ги е забелязал, и дори го посмъмриха, че не се е прикрил добре.

Човекът от Бейрут не пристигна с влака от Цюрих, ами с наета линейка. Имаше си основателни причини за това, свързани с няколко опита на полицията в Цюрих да го хване в миналото за контрабанда. Ето защо той пристигна със самолет в Женева. Там нае автомобил на името на известен богаташ-травестит, остави колата в Лозана и се свърза с болницата „Две дечица“ в Монтрьо. Представи се за сърдечно болен, който искал да прекара последните си дни в Зермат, и нае линейка да го откара до там. Всички тези предпазни мерки бяха изчислени във времето така, че да може да пристигне в Зермат заедно с влака от Цюрих. И всичко щеше да мине гладко, ако не бе Рудолф. За зла участ Рудолф спука гума на планинския път недалеч от Махенфелд и в бързината да навакса закъснението и да стигне навреме до гарата направи лека катастрофа на паркинга. Удари се в линейката.

От задната врата на белия автомобил изскочи крайно нервиран тежко болен, който започна да му крещи какъв е идиот, кретен и баламурник. В негово лице Рудолф трудно можеше да познае този, за когото всъщност бе пратен в Зермат.

Той обаче не се впечатляваше вече чак толкова. От известно време подозираше, че новият господар на Махенфелд не е съвсем с всичкия си. Както и гостите, които посрещаше на гарата.

А прекрасният обект на неспокойните му сънища — сладката едрогърдеста фройлайн, замина нанякъде. И нещата в имението вече не бяха същите.

Посрещането на човека от Рим мина направо блестящо. По влака му бяха затрили някъде багажа. Суетнята около откриването на трите куфара и дългият разговор на Рудолф по телефона с Махенфелд съвсем изнервиха деликатния римлянин. Затова Рудолф се смили и му разреши да пътува на предната седалка.

Юначагата от Бискайския залив прекали с предпазните мерки. След като показа тайния знак за самоличност (чифт бели ръкавици с избродирани черни рози на тях), той се извини, че трябва да посети мъжката тоалетна. И се измъкна от там през прозореца. Мина половин час и нетърпението на Рудолф прерасна в любопитство. Любопитството пък бързо премина в паника, щом видя, че тоалетната е празна. Опита се да не привлича много вниманието, докато проверяваше чакалнята и багажното отделение. Бискаецът го следеше през цялото време отдалеч. И чак когато от съседната телефонна будка дочу, че Рудолф е решил да вдигне Махенфелд под тревога, се увери, че този е човекът, който трябва да го посрещне.

Бискаецът пътува на задната седалка, а Рудолф не обели дума през целия път до Махенфелд.

Последен пристигна наемникът от Атина. Бискаецът беше подозрителен, ама този направо страдаше от мания за преследване. Като за начало дръпна аварийната спирачка на влака и го принуди да спре малко преди гарата, точно пред товарния кантон. Докато кондуктори и техници търчаха насам-натам из вагоните, за да разберат какво е станало, той скочи от влака и през коловозите незабелязано се промъкна до перона на гарата и там се скри зад една колона. Веднага забеляза Рудолф, но не му се обади.

Накрая влакът влезе в гарата. Рудолф напрегнато се взираше във всеки от слизащите пътници, атинянинът забеляза колко е притеснен. Когато на перона не остана никой, освен един-двама железничари, той се приближи към Рудолф изотзад и го потупа по рамото. Показа веднага знака за разпознаване и с жест му каза да го последва.

След което атинянинът изтича до края на перона, скочи долу на релсите и хукна към товарния парк. Бързо взе голяма преднина на Рудолф и започна да си играе с него на „Фигаро — тук, Фигаро — там“ между вагоните.

Накрая неуморимият наемник забеляза, че Рудолф е на ръба на пълното отчаяние и прекрати гоненицата. Опита се да успокои шофьора, докато заедно вървяха към таксито.

* * *

Макензи Хоукинс наблюдаваше колата, която пъплеше по пътя към Махенфелд и сам се похвали за високия си професионализъм. Само седемдесет и два часа след първия телефонен разговор от стаята на хотел „Д’Акор“ всичките му бойци бяха налице в казармата.

Мамицата му на папата!

* * *

Опирайки се на неписаното правило, че подкупът може да те отведе далеч напред в банкерството, Сам си свърши много бързо работата в Цюрих, по-точно в „Щаатс банк“, където събра в една сметка целия капитал на компания „Шепърд“. Можеше дори да се върне в Зермат с ранния следобеден влак. Реджайна Грийнбърг пък се беше запиляла из магазините, затова й остави бележка в хотел „Д’Акор“: „На боулинг съм. Ще се прибера късно“.

Искаше във влака да е сам, за да може да помисли добре. Вариант седми придобиваше все по-ясни очертания с всеки изминал час. Най-вече заради книжата, които му тикна в ръцете изпотеният от напрежение банков попечител, станал значително по-богат след срещата си със Сам.

Документите бяха четиринайсет. Четири от тях удостоверяваха превеждането на парите от Женева, Каймановите острови, Берлин и Алжир, като се изключваха лихвите (ясно защо); в друг формуляр се описваха общите авоари на компания „Шепърд“, тайните кодове за достъп до тях и номера на банковата сметка; имаше и документ за банкова сметка на името на семейство Девъро (Сам не обясни нищо на чиновника, а и той подмина този въпрос, сякаш такава сметка не съществуваше); и осем отделни документа, предвиждащи осем различни попечители на сметките, отбелязани в тях.

Сумата в едната бе по-голяма, а парите бяха разпределени по равно в четири отделни депозита; явно бяха предназначени за четирима души. Девъро лесно се досети кои са те: бившите госпожи Хоукинс Едно, Две, Три и Четири.

Оставаха още седем депозита с еднакви суми.

Седем.

Бойците на Ястреба.

Макензи бе наел седем мъже да отвлекат папата. (Сам не можеше да допусне, че сред тях има жени; четирите му бивши съпруги бяха способни на всичко, за което се изискваха женски умения.) Тези седмината щяха да са неговите… как им викаше той?… а, да — подофицери. Макензи даде да се разбере, че ги очаква много скоро да пристигнат в Махенфелд.

— Какво имаш предвид, като казваш „подофицери“? — попита го тогава Девъро.

— Войската, синко, войската! — отговори му Ястребът с блеснали от възторг очи.

— Какво ще рече „много скоро“?

— В първа степен на бойна готовност сме. Това, момко, означава, че всички постове са попълнени, чакаме само хората да се появят.

— До няколко дни, така ли?

— Не се знае, може и по-рано. Всичко зависи от контрамерките на врага. Войниците ни ще трябва да прекосят вражеската територия, за да стигнат до базовия лагер.

— Гъза да си съдера, не мога да включа какви ги дрънкаш.

— И без това тия работи не те засягат. Твоята работа е да оправиш финансите в Цюрих. Преди първия инструктаж на бойната група искам подофицерите ми да разберат как командният център се е погрижил за техните интереси. Това ще им даде стимул, ще ги сплоти; това винаги е било грижа на началството.

Това бе другата причина Сам да размишлява все по-усилено върху Вариант седми._„Оправи финансите… преди първия инструктаж… командният център се е погрижил за техните интереси.“_

Това означаваше, че Ястребът е наел хората си, без да им каже какво точно ще се иска от тях. От военна гледна точка в това нямаше нищо необичайно, но като се имат предвид ресурсите на бъдещия враг, а именно — целия свят, няколко добре формулирани фрази, като: „Ама вие знаете ли, че този маниак иска да отвлече папата?“, или „Имате си работа с освидетелстван луд“, или „Тоя нещастник взе, че отнесе ташаците на един паметник в Китай“… и други от този род можеха много лесно да разколебаят наемниците и да ги накарат да търсят друго поле за изява.

Трябваше да се действа навреме. И да се уцели психологическия момент. Ако правилно бе разбрал, Хоукинс възнамеряваше да удари подофицерите си от две страни: с подробно, стратегически издържано описание на отвличането и достоверните документи от „Щаатс банк“ в Цюрих, които гарантираха на всеки от тях голямо състояние, независимо от изхода на операцията! Трудно можеше да се противодейства на тази тактика, но нали именно за това бе Вариант седми.

Сам щеше първи да се докопа до подофицерите. Ще извади тежката артилерия на съмнението и ще се опита да ги убеди колко откачен е Ястребът. За криминалните типове нямаше нищо по-страшно от това шефовете им да са неуравновесени. Неуравновесеността означава неспособност за правилно преценяване на обстоятелствата, независимо от това колко добре се прикрива. Липсата на правилна преценка можеше да доведе до десетарка, двайсетарка или доживотна присъда, а в този конкретен случай най-вероятно — въже и чувал на главата.

Дори в Европа престъпните елементи трябва да са чули за побъркания генерал, когото изгониха от Китай. Не беше чак толкова отдавна. И като свърши с всичко това, Сам щеше да извади силния си коз.

Силен ли? Най-силният беше този коз. Направо смазващ.

Защото така, както си пътуваше във влака, той щеше да прегледа документите от „Щаатс банк“ и щеше да запише номерата и кодовете на тайните банкови сметки.

Тези данни щеше да запише на седем отделни листчета и да ги предаде на всеки от наемниците.

Така те можеха да си оберат крушите от Шато Махенфелд, да отидат в Цюрих и… да си изтеглят парите.

Всеки подофицер можеше да спечели състояние! Без да е направил абсолютно нищо. Страхотно!

* * *

Джовани Бомбалини излезе в любимата си градина, за да остане насаме. Не искаше да вижда и да разговаря с никого. Беше ядосан на света, на своя си свят, а когато човек е ядосан, най-добре е да остане сам и да размисли.

Въздъхна. Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, всъщност се сърдеше на Бога. Каква нелепост! Вдигна очи към следобедното небе и от устните му се отрони една-единствена дума:

— Защо?

Сведе глава и продължи по пътеката. Лилиите цъфтяха, поздравяваха живота.

Който той трябваше да напусне.

Току-що лекарите му представиха общото си заключение. Жизнените му сили намалявали много бързо. Не му оставали повече от шест-седем седмици.

Самата смърт не бе тежка. Добри боже, тя дори представляваше облекчение! Борба беше този живот. Но борба или не, той не укрепи силите, необходими за довършване на своята и на Ронкали работа. Трябваше му още време; трябваше му влиянието на високия пост, за да сближи противоборстващите групи. Как Бог не разбираше това?

„О, мили Боже! Защо? Само още малко време, а? Обещавам да не изпускам нервите си. Няма да обиждам онзи сополив… пардон,… кардинал и неговата банда от крадци. Шест месеца ще ме устроят идеално. След това с благодарност ще се оставя в ръцете на Христос. Може и пет месеца, а? Много неща могат да се свършат за пет месеца…“

С цялото си сърце Джовани се опита да долови небесен ответ. Ако имаше, навярно бе твърде слаб, за да го усетят изтощените му жизнени сили.

„Ами ако говориш със Светата Дева? Тя може да намери по-красноречиви слова в моя полза. Казват, че жените са по-убедителни в такива случаи…“

Пак нищо. Само слаба болка в коленете, което означаваше, че тежестта е вече непосилна за старите му кокали и няма да е лошо да поседне за малко. Какво му каза онази прекрасна журналистка? Имало някакви упражнения…

Basta! Само това оставаше — да се гътне, докато прави лицеви опори. Игнацио Кварце щеше да изтъркаля тялото му под някое легло и кой знае кога щяха да го намерят. А дотогава кардиналът ще си оплете кошницата.

Папата стигна до любимата си бяла пейка и се отпусна на студения мрамор. Лек бриз повя откъм градинския зид и разклати клоните на дървото над главата му. Не беше ли това знак? Ветрецът наистина бе освежаващ. След малко той спря и се върна застоялият въздух, а вместо шумоленето на листата се чуха стъпки.

По пътеката към него приближаваше новият папски помощник. Млад, чернокож свещеник от Ню Йорк, блестящ ученик, който свърши много добра работа в Харлем. Франческо умишлено назначи именно такъв човек за свой помощник въпреки силното противопоставяне на някои. Това беше малка част от един по-голям замисъл.

— Ваше Светейшество?

— Да, синко. Изглеждаш развълнуван. Какво има.

— Мисля, че направих голяма грешка. Но бях объркан, а вас ви нямаше в покоите и нямаше какво друго да направя. Съжалявам.

— Добре, добре, но не можем да разберем колко голяма е белята, ако не ми разкажеш какво всъщност е станало. Да не би случайно да си открил Игнацио Кварце скрит в килера ми и да си повикал гвардейците?

Чернокожият свещеник се усмихна. Кардиналът отдавна му бе дал да разбере, че не одобрява назначението му за помощник. Франческо използваше всеки удобен случай да омаловажи обидното поведение на Кварце.

— Не, Ваше Светейшество. Чух личния ви телефон да звъни. Онзи, в чекмеджето на нощното шкафче — не спираше да звъни.

— И така трябва да бъде, синко — прекъсна го папата. — Неговата линия не минава през централата на Ватикана. Та значи ти се обади накрая. Кой беше? Само няколко стари приятели знаят този номер. Та кой звънеше?

— Някакъв монсеньор от Вашингтон, свети отче. Беше много разтревожен…

— А-а, монсеньор Патрик Денис О’Гилигън! Да, той често се обажда. Играем с него шах от разстояние.

— Беше много развълнуван и ме взе за вас. Не ми даде изобщо възможност да отговоря. Говореше като картечница и не можах да го прекъсна.

— Да, такъв си е Пади; има си и той проблеми. Пак ли онези двама Беригънс…

— Не, свети отче. Още по-лошо. Президентът му се обадил. Искал да си смени религията!

— Che cosa? Madre di Dio!

— Не е само това, Ваше Светейшество. И шестнайсет служители на Белия дом искали да познаят Христа веднага. При определени условия за привилегии и нещо, на което му викали християнски имунитет.

Джовани въздъхна. Имаше толкова много работа.

Поне четири месеца, мили Боже, а?