Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят към... (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Road to Gandolfo, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Шарабов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Пътят към Гандолфо
Първо издание
Издателска къща „Кронос“, 1993
Художник: Борислав Ждребев, 1993
Предпечатна подготовка: Иван Милушев
Печатни коли 24. Цена 35 лв.
История
- —Добавяне
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
В цюрихския хотел „Д’акор“ Хоукинс се регистрира с фалшив паспорт. Купи го във Вашингтон от агент на ЦРУ, който знаеше, че съдебните власти няма да му позволят да напише книга, след като се пенсионира. Човекът му предложи и няколко перуки и миниатюрни фотокамери, но Макензи отказа. Щом се настани в стаята, първата му работа бе да слезе долу във фоайето и да склони шефката на телефонната централа да сключи с него малка сделка: една дребна услуга срещу пари в брой. И тъй като ставаше дума за една доларова стотачка, много бързо се разбраха всички телефонни разговори и телеграми на негово име да минават само през нейното командно табло.
Качи се обратно в стаята и разстла седемте досиета (окончателно утвърдените) върху ниската масичка за кафе. Беше много доволен от избора си. Тези хора бяха най-хитрите и най-опитните експерти в своите области. Оставаше само да ги вербува. А Макензи знаеше, че е изключително добър вербовчик.
За четирима знаеше, че може да ги намери по телефона. На трима щеше да изпрати телефонограми.
Естествено, с телефоните работата щеше да е по-сложна, защото вероятно нямаше да намира хората от първо набиране. Но все пак, щеше да се свърже със сигурност с тях, защото знаеше различни стари кодове. Трябваше да позвъни до едно баско рибарско селище на брега на Бискайския залив, после до малко градче на остров Крит. Третият телефон бе в Стокхолм, на него отговаряше сестрата на експерт по шпионажа, който в момента се подвизаваше като духовен глава на Скандинавската баптистка църква. Четвъртият телефонен номер бе в Марсилия, тамошният човек работеше като лоцман на катер-влекач.
А какъв географски размах само! Освен Бискай, Крит, Стокхолм и Марсилия, с които имаше телефонна връзка, три телефонограми щеше да изпрати до Атина, Рим и Бейрут. Така се действа, мамка му! И директор на разузнавателна служба можеше да му завиди!
Макензи съблече якето си и го захвърли на леглото. От джобчето на ризата си извади пура. Сдъвка края й колкото трябваше и я разпали. Беше точно девет и петнайсет. Следобедният влак за Зермат тръгваше в четири и петнайсет.
Седем часа. Не беше ли това добра поличба? Седем часа за наемане на седем бойци от класа.
Взе три досиета, отнесе ги до писалището и ги подреди пред телефона. Най-напред щеше да изпрати телефонограмите.
Точно в четири без двайсет Ястребът затвори телефона и с червен химикал сложи отметка върху досието на човека от Марсилия. Това бе последният телефонен разговор. Чакаше още само два отговора: на телефонограмите до Атина и Бейрут. От Рим му се обадиха още преди два часа. Тамошният човек беше стоял без работа най-дълго от всички.
Разговорите протекоха гладко. В началото с посредници или с жени се разменяха учтиви, общи, почти абстрактни фрази. Но Макензи винаги употребяваше точните думи, тихо и поверително. Всеки, с когото искаше да се свърже, след това му се обади.
Никой от тях не му създаде спънки. Предложенията си той направи на същия общоразбираем универсален език. Словосъчетанието „жълта планина“ бе примамката на въдицата и означаваше най-високото възнаграждение, което някой агент можеше да получи. Точната сума в цифри и авансово плащане срещу залагане на имущество се уточняваха с израза „ключ номер петстотин“. „Гарантирана безопасност“ означаваше недостъпни банки, които не подлежат на проверка от международни финансови институции. Факторът „време“ бе между шест и осем седмици в зависимост от „технологичните подобрения, които се налага да бъдат извършени в сложния развоен процес“. И накрая за тежест — собственото му минало на човек, който е правил огромни услуги на правителства от Югоизточна Азия, което се доказваше от няколко банкови сметки в Женева.
Добре бе проучил нещата. Всички до един горяха от желание да си копнат от „жълтата планина“.
Хоукинс стана от бюрото и се протегна. Денят се оказа доста напрегнат и още не бе свършил. До двайсет минути трябваше да тръгне за железопътната гара. През това време трябваше да се види с главната телефонистка и да я инструктира какво да казва на онези, които го търсят. Всъщност напътствията бяха прости и ясни: наел е стаята за една седмица, ще се върне в Цюрих след три дни. Който иска да се свърже с него, да го търси тогава или да остави телефонен номер. На Макензи не му се връщаше в Цюрих, но нямаше как — онези двамата от Атина и Бейрут бяха много печени.
Телефонът иззвъня. Беше от Атина.
След шест минути сложи червена отметка и на неговото досие.
Оставаше още един.
Ястребът премести неразопакования си багаж до вратата и подреди наново документите в куфарчето си. Досието на човека от Бейрут остави най-отгоре, за да му е под ръка. Погледна часовника си: до четири оставаха още три минути. Нямаше смисъл да чака повече. Трябваше да тръгва за гарата. Върна се до бюрото и се обади на главната телефонистка, за да й каже, че иска да й даде някои напътствия…
Тя учтиво го прекъсна:
— Разбира се, mein Herr[1]. Но не може ли след малко. Точно щях да ви звъня в стаята. Имате международен разговор. С Бейрут.
Мамка му и късмет!
* * *
Сам отвори очи. През широките врати на френския прозорец нахлуваше слънце, лек бриз поклащаше завесите от синя коприна. Огледа стаята. Високи тавани, орнаментирани колони в ъглите, навсякъде ламперия от гравирано тъмно дърво — всичко това постепенно оформи в съзнанието му една-единствена дума: chateau[2]. Изведнъж всичко му се проясни. Беше в онова място — Шато Махенфелд, някъде на юг от Зермат. Отвъд масивната врата на стаята му имаше широк коридор с персийски килими върху блестящия тъмен паркет и свещници по стените. В другия му край започваше огромна вита стълба. По нея се стигаше до просторен хол с кристални полилеи, който не можеше да се използва за нищо друго, освен за балове. Там, сред безценни антики и ренесансови портрети, бе входът — гигантски двойни дъбови врати, зад които мраморни стълби водеха към алея във формата на кръг, достатъчно широка, за да събере погребението на председателя на „Дженерал мотърс“.
Какво е направил този Хоукинс? И как? Ама, че работа. Защо? За какво му е притрябвало това място?
Девъро погледна към спящата Реджайна, тъмнокестенявата й коса се стелеше на вълни върху възглавницата, загорялото й от калифорнийското слънце лице бе наполовина скрито от завивките. Дори да знаеше отговорите на тези въпроси, нямаше да му ги каже. От всичките четири в Харема на Хоукинс тя бе най-хитрата. Какво ли не направи предната вечер, за да го приспи. Отчасти, но само отчасти, това й се удаде. Защото го бе пленила с желязната си воля под нежната външност с дъх на магнолия. Тя бе родена за лидер и, като всички надарени с това качество, изпитваше удоволствие от лидерството си. Добродетелите си — и умствени, и физически — използваше с въображение и с дързост, пък и с доста здраво чувство за хумор. За един миг само можеше да се преобрази от строга моралистка в загубено момиченце в центъра на Атланта. Или от кокетна и предизвикателна сирена — в потайна Мата Хари, нашепваща парола на шофьор с подозрителен вид в сянката на железопътната гара в Зермат.
— Мак Фелдман цопна по гъз в лютивата салца!
Ако не го лъжеше паметта, точно с тези думи се обърна Джини към непознатия мъж с черната барета и със златен зъб отпред, чиито котешки очи ровеха нервно из разкопчаната й блуза.
— Така му се пада! — отговори и онзи шепнешком. — Като не гледа къде върви!
След тези тайнствени думи Джини кимна утвърдително с глава, сграбчи Девъро за ръката и го повлече по една улица.
— Прехвърли куфара си в лявата ръка и подсвирквай с уста. Ще обърне ей там, в алеята, а ние ще го чакаме долу на ъгъла да докара колата.
— Какви са всичките тези идиотщини? Куфара в лявата ръка. Свиркай си…
— Други проверяват дали ни следят.
„Тия май страдат от синдрома «Ориент експрес»“, — помисли си Сам, но въпреки това взе куфара в лявата ръка и си заподсвирква.
— Не това, глупчо!
— Какво има? Свиркам си някакъв химн…
— Тук му викат „DeutschIand Uber Ailes“![3]
Тъкмо подхвана „Вековен рок“, и към Реджайна се приближи друг мъж с шлифер досущ като на Конрад Вейт, че и със същите кадифени ревери.
— Брадавиците ви са в камиона.
— Какви симпатични лунички има на задника си Мак Фелдман — отговори тя бързо.
В този миг от тъмната алея изскочи голям черен автомобил и те се качиха в него.
Така започна изнурителното двучасово пътуване. Безкрайни завои и стръмни изкачвания през швейцарските планини и гори. Тук-там клоните на дърветата пропускаха призрачната лунна светлина върху пътя. Накрая стигнаха пред някаква масивна градинска врата. Каква ти врата — направо крепостна порта. А зад нея — ров с вода.
Истински ров! Пълен с вода. Преминаха по мост от здрави дървени греди и поеха по друг стръмен път. След няколко остри завоя излязоха на широка алея във формата на кръг пред огромна къща, каквато Сам не бе виждал от посещението във Фонтенбло със скаутите от „Куинси Бой“. Но във Фонтенбло нямаше парапети. А тук имаше — високи и каменни, с орнаменти, които напомняха за „Айвънхоу“.
Хубаво местенце е това Шато Махенфелд. При това, го видя през нощта. Колебаеше се дали му се иска да го види на светло. Самата мисъл за тази огромна къща го плашеше, особено като се има предвид, че в съзнанието си я свързваше с един тип на име Макензи Хоукинс.
Но какво бе мястото на имението в цялостната схема? За какво бе наето то? Ако онзи идиот Хоукинс смяташе да го използва за команден пункт, защо не е наел Фенуей парк? За поддържането на сградата щяха да са необходими външни хора, а те не винаги са способни да пазят тайна. Питай някой от съда в Нюрнберг и ще разбереш.
Виж, Реджайна нямаше да каже нищо. (Тя, разбира се не бе външен човек, в никакъв случай). И все пак, той се опита да изкопчи нещо от нея. През целия път от Цюрих — е, не непрекъснато — и през половината от нощта в Махенфелд — а може би и по-малко от половината — но тъй или иначе, направи каквото можа, за да разбере онова, което тя знаеше.
Надлъгваха се двамата с неясни фрази, избягвайки категоричните твърдения, за да не би случайно другия да стигне до някакво заключение. Тя си призна — защото вече нямаше как — че с останалите момичета се съгласили да се появяват в определено време и на определени места, за да правят компания на Сам и да го предпазват от изкушения, каквито може да се очакват по време на такова дълго делово пътуване. И за да има до него сигурен човек, който да му предава съобщения. И за да се грижат за него. И всъщност какво лошо има във всичко това? По дяволите! Къде щеше да намери толкова грижовни дами, взели така присърце изпълнението на всяко негово желание? Ами кой следеше да не закъснее за среща или за самолет?
А тя знаела ли е каква е целта на това пътуване?
О, Господи, не! Не е питала. Другите момичета — също.
Защо не?
Но, скъпи! Ястребът им казал да не задават въпроси.
Не са ли си направили… някои изводи? Майка му стара, пътното му разписание не изглеждаше да е на търговец на обувки от Нова Англия.
Сладуран! Когато били омъжени за Ястреба — всяка поотделно, разбира се — той винаги се занимавал със свръхсекретни военни работи, за които добре знаели, че не трябва да питат.
Но той сега не е е армията!
Лошото на армията било, че щом някой хлътнел по нея, оставал сгоден за цял живот.
И така до изнемога.
Тогава му стана ясно. Реджайна не беше някоя тъпа кокошка. Всъщност това се отнасяше и за останалите три. И определено не бяха портаджийки. Ако Джини, Лилиан, Мадж или Ан знаеха нещо конкретно, нямаше да се издадат. Ако усетеха, че ги гледа с подозрение, изключваха напълно, сякаш слагаха капаци и излизаше, че всяка от тях е действала самостоятелно, без каквато и да било връзка с останалите. Никоя нямаше да обели дума пред него.
Освен лудостта на Хоукинс, имаше и нещо друго — Сам наистина харесваше момичетата. Причините да са на страната на Хоукинс можеше да са и най-идиотските, но всяка от тях притежаваше своя индивидуалност и — Бог да му е на помощ — честност, която му се струваше обнадеждаваща. Ако им разкажеше това, което знае, те щяха се превърнат в съучастници. На една конспирация. Не е необходимо да си адвокат, за да знаеш това.
Но Сам беше адвокат и знаеше, че те бяха чисти. Е, не кристално чисти, но от гледна точка на обстоятелствата можеше да се твърди, че всяка е действала, без да знае какво правят другите. Така че нямаше конспирация.
„Благодаря ви, г-н защитник. Комисията смята, че трябва да си поискате обратно таксата за обучение от факултета по право.“
Сам се измъкна на пръсти от огромното легло със смешно дантелено покривало отгоре. Долните му гащи лежаха на пода на половината път от леглото до големия френски прозорец, към който се бе запътил. За миг се замисли защо са толкова далеч от леглото. После се сети и споменът го накара да се усмихне.
Но сега беше сутрин, начало на нов ден и всичко щеше да е по-различно. Джини все пак му съобщи нещо важно: Хоукинс трябваше да пристигне в този ден — късно следобед или привечер. Дотогава можеше да се опита да научи повече за Шато Махенфелд. Или по-точно — какви планове кроеше Ястребът и каква роля се отреждаше на имението в тази афера с папа Франческо, наместника на Христос.
Време беше да изгради своята стратегия за противодействие. Хоукинс си го биваше, по това нямаше спор. Но и той — Сам Девъро от бостънското отбрано общество, също не лапаше мухи. Самоувереност! Мак я имаше, имаше я и той.
Докато нахлузваше гащите, се сети с какво ще започне контранастъплението му. Не ясно като бял ден, ами направо заслепяващо! Такова необикновено място — къща, имение, сервизни помещения, нивите наоколо — като Махенфелд трябваше непрекъснато да се снабдява с продукти и с всичко необходимо, за да може да се живее в него. А доставчиците са като външните хора: виждат, чуват и могат да свидетелстват. Склонността на Ястреба към големите мащаби можеше да се окаже най-уязвимата част от плановете му. Нарушаването на снабдителните връзки бе една от основните цели, за които Сам си мислеше. Той дори нямаше представа колко логично разсъждава от военна гледна точка. Може би само с това щеше да реши всичко в своя полза.
Щеше да пусне слухове, по-опасни и по-невероятни от самото имение Махенфелд. Щеше да започне от слугите, после сред доставчиците, след туй на всеки, който се появи в околността, докато всички избягат надалеч. Тогава ще може да се справи с изолирания и обезкръвен Хоукинс и да… този шум пък какъв е?
Изприпка през френския прозорец на малкия балкон, който бе откъм гърба на къщата. От тази страна нямаше алея за паркиране, а градини с пролетни цветя, с чакълени пътечки, ниски оградки и няколко вирчета, облицовани с камък. Отвъд градините се простираха зелени ниви, които се сливаха с още по-зелени гори, а в далечината се виждаха божествените Алпи.
Тази гледка се нарушаваше от продължаващия шум. От начало, заслепен от слънцето, не можа да прецени откъде идва. Премигна няколко пъти и веднага съжали, че го направи, защото можа да види причината за шума.
Една, две, три… пет, шест… осем, девет! Девет странно подбрани превозни средства бавно се спускаха по пътя, разделящ имението от нивите, и напредваха бавно на юг към близката гора.
Най-отпред се движеха две дълги черни лимузини, следвани от булдозер и доста големичък багер с вдигната нагоре кофа, а след тях… ама че работа… ами да, не грешеше — и пет мотоциклета!
Не бе необходимо голямо въображение, за да се сети човек за какво става дума. Ястребът щеше да прави маневри. Беше си купил своя папска моторизирана колона! И техника, с която да може да променя релефа на местността, така че да отговаря на действителния маршрут, по който ще мине истинската папска моторизирана колона!
Та той още не бе пристигнал в Махенфелд! Как е възможно вече да… ами това какво, мамка му да…?!
Побеснял и объркан, Сам се вкопчи в парапета на балкона и заклати неистово глава, без да откъсва очи от невероятната гледка на петдесетина метра от него.
На плочника пред две разтворени врати, които явно водеха към голяма кухня, стоеше едър мъжага с готварска шапка на главата, който правеше отметки в дебело тесте листове. Пред него се издигаше планина от консерви, картонени кутии и кашони, висока поне пет метра!
Снабдителни връзки ли? Ай, сиктир, бе!
Това копеле Хоукинс сякаш бе изкупил Европа. С тази камара можеха да се нахранят половината гладуващи по долината на Ганг! Кучият му син бе осигурил прехраната на цяла армия поне за двегодишно лагеруване в швейцарските планини.
Лимузини, мотори, булдозери, трактори, храна за целия Чуждестранен легион! Първото действие от стратегията на Сам отиваше по дяволите заради тези шибани девет машини и някакъв скапаняк с готварска шапка на главата.
В обозримото бъдеще просто нямаше да има нужда от доставки, независимо от вида им. Изолацията бе предвидена.
Оставаха значи само външните хора. Десетината души обслужващ персонал, които бяха необходими за поддържане на живота в Махенфелд. Кухнята, градините, нивите (навярно имаше обори и животни в тях) и поне трийсет или четиридесет стаи, които трябваше да се чистят и подреждат, да се бърше праха по мебелите, да се мият коридорите… Ама, разбира се! Дори двайсет души бяха необходими за тази работа!
Ще започне веднага. Например от шофьорите на деветте машини, ще ги убеди да си плюят на петите и да зарежат проклетата техника насред имението, преди да е станало късно. След това ще започне да обработва прислугата група по група. Ще им обясни с най-ужасяващи думи — в случая правните формулировки щяха да свършат най-добра работа — че за тяхно добро е да се разкарат колкото може по-бързо от Махенфелд, преди ливадите около къщата да са почернели от агенти на Интерпол.
Дори да купи всичката храна в Швейцария, Ястребът пак нямаше да се оправи, ако нямаше кой да поддържа имението. А няколко добре подбрани изрази, като „нарушения на международни закони“, „лична отговорност“ и „доживотен затвор“ щяха да подкарат моторите и лимузините навън през портала, далеч от това опасно място.
Сам така се вдълбочи в новата си стратегия, че не забелязваше как долните му гащи непрекъснато се смъкваха надолу и все трябваше да ги придържа с една ръка. Сега обаче се усети, защото се хвана с две ръце за парапета и те паднаха около кокалчетата на краката му. Побърза да възстанови приличния си вид и с известно самодоволство си помисли, че любовните игри с Джини Грийнбърг предната вечер трябва да са били доста весели. Но сега не бе време за приятни спомени, имаше работа да върши. Часовникът му показваше единайсет, не можеше да повярва, че е спал толкова дълго — явно тия игрички са не само весели, но и изтощителни. Имаше на разположение само пет-шест часа, за да разкара всички от имението. Хората не бяха малко и сигурно щеше да им трябва време, за да съберат личните си вещи. Може би щеше да им е необходим транспорт, което беше малко по-сложно. Но едно трябваше да е сигурно: чупят ли се веднъж от Махенфелд, вече и да не помислят да се върнат. Независимо по какви причини. Трябваше да разберат, че Махенфелд е заплаха за всеки, който остане, така че най-добре е всички да се изпаряват.
Евакуация!
Дим да ги няма!
И какво тогава щеше да прави Макензи? Ами, ще си дъвче пурата, нищо друго не му остава!
Всичко беше само въпрос на подготовка и изпълнение.
Майка му стара! Подготовка и изпълнение! Започваше да мисли като Ястреба! И увереността му бе също като неговата! А така! Я, по-смело! Без шест-пет! Хващай съдбата за ташаците и…
Ама, че шибана история! Най-напред трябваше да се облече. Втурна се в стаята. Джини се размърда, измънка нещо насън и зарови лице още по-дълбоко под завивката. Сам изсули скъсаните гащи и на пръсти изтича до куфара си, който лежеше на едно кресло до облицованата с велур стена.
Куфарът беше празен.
Нищичко нямаше в него.
Огледа се за гардероб.
Имаше четири.
Празни. Ако не се смятаха роклите на Джини. Ха сега де!
Без да вдига шум, отиде до вратата и я отвори.
На отсрещния край на коридора седеше онзи тип с черната барета и със златния зъб отпред, котешките му очи този път изучаваха карантиите на Сам. С изненада, която вероятно бе разбираема. За разлика от усмивката.
— Къде са ми дрехите!? — шепнешком попита Девъро, като притвори зад себе си вратата.
— Отидоха за бране, майн хер — отвърна черната барета с акцент, придобит в швейцарски кантон, с който някога се е разпореждал Херман Гьоринг.
— Всичките ли?
— Безплатна услуга от Шато Махенфелд. Бяха мръсни.
— Какви са тия щуротии!? — Сам се опитваше да не повишава глас, за да не събуди Джини. — Никой не ме е питал…
— Спяхте непробудно, майн хер — прекъсна го черната барета с усмивка, която трябваше да покаже колко е вътре в нещата. — Бяхте съсипан.
— Хубаво, сега пък съм бесен! Искам си дрехите обратно. Веднага.
— Няма да стане.
— Защо?
— Бералнята има почивен ден.
— Какво? Защо тогава си ги занесъл там?
— Нали ви казах, майн хер. Бяха мръсни.
Сам се втренчи в котешките очи в дъното на коридора. Онзи ги бе присвил злобно, стиснатите му устни скриваха златния зъб. Сам се прибра в стаята и затвори вратата. Трябваше да измисли нещо. И то бързо. Както казваше Мак, най-напред да прецени вариантите. И да се измъкне.
Нямаше слава на побойник, но и не се страхуваше от тупаници. Имаше снажно телосложение и въпреки онова, което Лилиан му каза в Берлин, се чувстваше в добра форма. Въпреки всичко обаче черната барета в коридора можеше да му съдере задника от бой. А пък и не вървеше да избяга гол по стълбите.
Значи първият вариант отпада.
Оставаше прозорецът, по-точно — малкият балкон пред френския прозорец. Грабна гащите си от пода, намъкна ги и стисна здраво с ръка скъсания ластик. Промъкна се тихо на балкона. Стаята беше на третия етаж, но точно под нейния балкон имаше друг. С чаршафи или пердета, навързани на въже, щеше да успее, при това без големи рискове.
Значи вариант две беше приложим.
Влезе обратно в стаята и заоглежда пердетата. Както обичаше да казва майка му в Куинси, пролетни пердета. От тънка коприна, която не бе от най-здравите. Вариант две май отиваше на кино. Ами чаршафите? Тръгна към леглото, без да обръща внимание на прелестите на спящата Реджайна, която съвсем се бе отвила. Ако увие чаршафите с пердета, можеше да се получи издръжлива комбинация. Вариант две пак се появи на хоризонта.
Бойно облекло?
Е, това щеше да го озори. Нямаше под ръка нищо, освен рокли.
Така че, дори вариант две да успееше, трябваше да обмисли вариант три и четири. И като ги обмисли, го присви стомахът. Да тръгне из Махенфелд по долни гащи, които постоянно се смъкват, или да се намъкне в някоя от роклите на Джини с надеждата, че ципът ще издържи.
Едва ли някой щеше да погледне сериозно на мъж по скъсани долни гащи или в парижки тоалет, хукнал да вдига тревога. Може да се появят в допълнение варианти пет и шест: да го затворят или да го изнасилят.
Има си хас!
Трябваше да разсъждава трезво, да се вземе в ръце и да започне да мисли здраво. Бавно. Не можеше да допусне такава дребна подробност, като някакви си дрехи, да попречат на евакуацията. Какво щеше да направи Ястребът на негово място? Използваше един шибан термин, ама какъв беше?
А, да — сили за поддръжка! Точно така.
Сам пак се втурна на балкона. Онзи идиот с готварската шапка продължаваше да брои кашоните и консервите и да ги отмята в списъка. Май с това щеше да се занимава цяла седмица.
— Пссст! Пссст! — надвеси се Девъро над парапета и за малко да забрави да си придържа скъсаните гащи. — Ей, ти! — подвикна шепнешком.
Леко стреснат, мъжът извъртя нагоре глава, но щом го зърна, се усмихна приветливо.
— Bonjour, monsieur! Ca va?[4] — отвърна той.
— Шшшт! — Сам изшътка с пръст пред устните си и му махна да се приближи.
Готвачът тръгна към балкона с листовете в ръка и дори по пътя си отбеляза още нещо.
— Oui, monsieur?[5]
— Държат ме затворен! — прошепна Девъро с тържествена тревога в очите и с доста авторитет в гласа. — Взеха ми дрехите. Трябват ми дрехи. А като сляза долу, искам да събереш в кухнята всички, които работят тук. Имам да ви казвам нещо много важно. Аз съм адвокат. Avocat.
Онзи само поклати глава:
— Je ne comprends pas, monsieur. Désirez vous le petit dejeuner?[6]
— Кой? Не, бе. Искам дрехи. Виждаш ли? Всичко, което имам, са тези шорти — Сам опъна напред гащите, така че да се покажат между перилата. — Трябват ми панталони, пан-та-ло-ни! Веднага. Моля те!
Онзи го загледа с подозрение. А може би дори с погнуса и омраза.
— Vos sous-vetements sont très jolis[7] — пак поклати той глава и си тръгна при кашоните и консервите.
— Чакай! Чакай малко, бе!
— Главният готвач е французин, майн хер, но не чак дотолкова французин.
Този глас дойде отдолу, от балкона под неговия. Беше на огромен, плешив мъж с рамене като трикрилен гардероб.
— Мисли, че му правите непристойни намеци. Мога да ви уверя, че не е такъв човек.
— А ти кой си?
— Името ми е без значение. Напускам имението в момента, в който пристигне новият господар на Махенфелд. Дотогава всяко негово нареждане е закон за мен. За дрехите ви не ми е казано нищо.
Ах, как му се искаше на Девъро да си пусне гащите да паднат и да повтори онова, което Хоукинс направи на покрива на дипломатическата мисия в Пекин! Но се сдържа. Онзи на долния балкон беше доста якичък. А изобилието от мускули обикновено компенсира липсата на чувство за хумор. И вместо това Сам се наведе над парапета и конспиративно му пошепна:
— Хайл Хитлер, бе лайнар!
Лайнарът веднага опъна напред ръка и удари токове:
— Jawohl! Sieg heil!
— Да ти го начукам в ушичките! — Сам се обърна и си влезе в стаята. Толкова беше побеснял, че изрита смъкналите се гащи някъде настрани. Погледна ги отдалеч и нещо му се видя подозрително. Не изглеждаха като скъсани.
Наведе се и ги вдигна от пода.
А така! Игрички ли?
Ластикът бе прерязан на три места! Личеше си много добре, че не е скъсан, а срязан. При разкъсване има раздърпани нишки и разпран плат. Някой беше срязал ластика на проклетите гащи с остър предмет. Умишлено. За да му върже ръцете. По-най простия възможен начин!
* * *
— Господи! Какъв е този шум? — Реджайна Грийнбърг се запрозява и срамежливо придърпа завивката върху огромните си гърди.
— Ще ти кажа аз какъв е този шум, кучко проклета! — рече Девъро със спотаен гняв. — Ще ти разгоня фамилията!
— Какво има, сладурчо?
— Не ми сладуркай, южняшка крава такава! Сега не мога да изляза от тук!
Джини се протегна и спокойно занарежда:
— Знаеш ли, веднъж Мак ми каза нещо, което цял живот ми е било от полза. Като западат около тебе снаряди, вика ми, и положението изглежда трагично — а да знаеш, изпадала съм в много тежки ситуации, наистина — мисли си за добрите неща, които си направила, вика ми, на кого си помогнала, на кого си доставила радост. Не мисли за грешките и за тъжните неща, това само те подтиска още повече. А потиснатото съзнание не може да се възползва от обстоятелствата и да те измъкне от ада. Всичко е въпрос на психическа нагласа.
— И какво общо имат тези глупости с факта, че съм оставен без дрехи?
— Почти нищо, предполагам. Просто ми се стори, че си подтиснат. И не е хубаво да се изправиш пред Ястреба в такъв вид.
Сам понечи да й тегли една дълга майна. Но забеляза искреността в очите й и промени намерението си:
— Чакай, чакай. Да се изправя пред Ястреба, викаш. Да не би да искаш да се опълча срещу него? Да го спра?
— Това си решаваш ти, Сам. Аз искам само всички да са добре.
— Ще ми помогнеш ли?
Джини помисли малко и отговори твърдо:
— Не, няма да го направя. Не по начина, който ти искаш. Твърде много съм задължена на Макензи.
— Жено проста! — избухна Девъро. — Ти имаш ли представа с какво се е захванал този кретен?
Госпожа Хоукинс номер едно го погледна така невинно, та чак му идеше да се разплаче:
— Един лейтенант не задава въпроси на генерала, нали така, майоре? От него не се очаква да разбере тънкостите на командването…
— Тогава за какво говорим?
— Ти си умно момче. Ястребът нямаше да те издигне толкова, ако не ти сечеше пипето. Единственото, което искам, е да има кой да му даде най-добър съвет. Така че да може да свърши по най-добрия начин онова, което иска да направи. Ох, как ми се спи… — и Джини се сгуши под завивката.
А Девъро забеляза нещо на нощното шкафче до главата й.
Ножици.