Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Улица „Странд“ гъмжеше от хора. Беше малко след пет следобед и легиони писарушки бързаха към дома си.

Сам пристигна на летище „Хийтроу“ със самолета в четири без двайсет от Женева и веднага потърси уюта на комфортния апартамент в хотел „Савоя“. Трябваше да си почине. Женева бе истински кошмар.

Разбра, че оттук нататък по-добре ще е да проявява пълно неведение относно целите на компания Шепърд, а незнанието си да прикрива зад дълбоко уважение към принципите й, и особено към нейния председател, който се ръководеше от силни религиозни чувства.

Женевските банкери бяха отначало впечатлени от скромността му. Господи, ставаше въпрос за десет милиона долара. Американският адвокат-надзорник само се усмихваше и дрънкаше баналности. Когато настояха да покаже карта за самоличност, малко се притесни, а докато внасяха внушителната сума, мърмореше разни глупости за религиозното братство. За да го разсеят, поканиха го на обяд, на който го съсипаха от намигвания и тостове, предлагаха му най-различни варианти за креватна гимнастика. В края на краищата, това бе Швейцария. Доларът си е долар и този агресивен подход нямаше нищо общо с тиролските провиквания, с еделвайса и с белите престилки на алпийските девици. Постепенно с преминаването на обяда във вечеря женевските банкери решиха, че Девъро или е най-скучният адвокат в Америка, или е най-тайният посредник, който е прекосявал швейцарската граница.

Така я кара той три дни и три нощи и си замина, оставяйки половин дузина швейцарски бюргери да се чудят що за птица е този американец и да лекуват стомасите си от промишлените количества храна и пиене, които изконсумираха покрай него. За Сам напрежението бе непоносимо. В един момент бе стигнал дотам, че не можеше да се съсредоточи в нищо — едва успяваше да пусне някоя и друга неопределена усмивка и да подтиска страховете си. Толкова бе зает със собственото си поведение, че когато на изпроводяк на летището заместник-председателят на Грейтбанк повърна върху шлифера му, Сам можа да каже само „благодаря“.

В привързаността си да се чупи от Женева забрави несесера с приборите за бръснене в хотела и затова сега крачеше по „Странд“ и търсеше някоя дрогерия. Точно срещу Хиподрума откри една и влезе. Купи каквото му трябваше и се върна в хотела, предвкусвайки удоволствието от една продължителна гореща вана и добра вечеря в грил-ресторанта на „Савоя“.

— Майор Девъро! — гласът бе енергичен, американски и на жена. Идваше от едно такси, което спря пред входа на хотела.

Принадлежеше на четвъртата бивша госпожа Макензи Хоукинс, с полегатите, но непослушни цици и с прекрасното име Ан. Тя се втурна към Сам и му се хвърли на врата, притискайки буза и всичко останало о него.

После внезапно се отдръпна и малко се сконфузи:

— Ужасно съжалявам, че така ви се нахвърлям. Ще ми простите, нали? Така се зарадвах, че виждам познато лице.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Сам и си спомни, че Ан му се стори най-наивна и най-млада от четирите бивши съпруги. — В „Савоя“ ли сте отседнала?

— Да, снощи пристигнах. Никога не съм била в Англия и днес цял ден обикалях из града. Едва се държа на краката си — тя разтвори скъпото си велурено палто и се усмихна на прекрасните крачета отдолу, разкрити щедро от късата пола.

— Ами да отскочим тогава веднага. В бара, какво ще кажете?

— О, нямам думи! Прекрасно е да срещнеш някой познат тук!

— Съвсем сама ли сте? — попита Девъро.

— АА, да. Съпругът ми, Дон, точно сега е дяволски зает с яхтклубовете и ресторантите си и миналата седмица в Ел Ей^[1] ми вика: „Ани, скъпа, що не си вдигнеш малкото сладко задниче нанякъде? Този месец ще е много натоварен.“ Чудех се дали да не отида до Мексико или Палм Спрингс — знаете къде обикновено се ходи, и тогава се сетих! Ани, никога не си ходила в Лондон. И хванах първия самолет за насам — тя кимна приятелски на портиера и продължи през вратата към салона, следвана от Сам.

— Дон ми каза, че съм щура. Не съм познавала никого в Лондон и други подобни. Но мисля, че точно това ми трябваше, разбирате ли? Исках да отида някъде, където няма да срещам все едни и същи лица. Някъде, където да е по-различно.

— Надявам се, че не съм провалил работата.

— Как?

— Ами нали казахте, че съм от познатите лица…

— О, не! Познат сте ми, но не чак дотолкова. Един кратък следобед у Джини не означава, че сме много близки, нали?

— Разбирам. Барът е насам, по тези стълби — Сам кимна наляво към американския бар на „Савоя“. Но Ан спря, вкопчила се здраво в ръката му.

— Майоре — рече тя колебливо, — краката ми са капнали, вратът ми се схвана от гледане нагоре, а тази чанта ми откъсна раменете. Наистина няма да е лошо първо малко да се пооправя.

— О, разбира се — отвърна Девъро. — Как не се сетих? Съвсем съм оглупял. Всъщност и аз имах намерение, ъъъ… да се пооправя. Забравих си приборите за бръснене в Швейцария — той повдигна торбичката с покупките.

— Ами тогава всичко се нарежда чудесно!

— Ще ви се обадя след около час…

— О, няма нужда го правите. Видяхте ли какви са им тоалетните тук? Аууу! По-големи са от женските кенефи на Дон. В ресторантите на Дон. Мисля, че ще има предостатъчно място за двама ни. Ами хавлиите? Страхотни са! — тя леко притисна ръката му и се усмихна непринудено.

— Ммм, и това е решение…

— Единственото правилно. Хайде, ще си поръчаме нещо за пиене в стаята и ще се отпуснем, ама истински, ммдаа — бяха застанали пред асансьора.

— Много мило от ваша страна…

— Мило ли? Стига глупости! Джини ни каза, че сте и се обадил. Пак ни изпревари. Сега е мой ред. Бил сте в Женева, нали?

Сам я изгледа:

— Казах Швейцария…

— Та това не е ли Женева?

* * *

Апартаментът на Ани също гледаше към Темза, бе също на шестия етаж на не повече от десетина метра от неговия.

„Швейцария. Не е ли това Женева?“ Разни мисли се въртяха из главата на Девъро, но бе прекалено изтощен, за да разсъждава върху тях. А и за пръв път от няколко дни се чувстваше толкова свободно, та не му се искаше да се занимава сега с това.

Апартаментът бе досущ като неговия. Високи тавани с гипсови орнаменти, прекрасни стари мебели — лъскави и удобни — писалище, масички и софа, която много би подхождала на Парк Бърнет; настолни часовници и лампи, които не бяха заковани за плотовете, нито имаха надписи с името на хотела; високи, солидни прозорци с разкошни завеси, които откриваха прекрасен изглед към реката и светлинките на лодките, към сградите на отсрещния бряг и моста „Ватерло“.

Сам седеше на софата в хола, захвърлил обувките и грабнал в ръка добре напълнена чаша. По Би Би Си Лондонската филхармония изпълняваше концерт от Вивалди, а за уюта в стаята допринасяше топлината от радиатора.

„Най-после и аз да живна“ — помисли си Сам.

Ан се появи от банята и застана в рамката на вратата. Девъро остана с вдигната чаша, застинала на средата на пътя към устните му. Бе облечена — ако това изобщо е правилният израз — в полупрозрачна нощница, която хем възбуждаше въображението, хем не оставяше много възможности за фантазиране. Полегатите, но немирни гърди изпъкваха под тънката мека материя, дългата светлокестенява коса падаше свободно и чувствено обгръщаше раменете и. Отдолу прозираха заоблените форми на краката й.

Без да продума, тя го примами с пръст. Сам стана и я последва.

В просторната баня на „Савоя“ го очакваше огромна вана, напълнена с гореща вода, няколко хиляди мехурчета бълбукаха на повърхността и пръскаха мирис на рози и пролетна омара. Ан протегна ръце и развърза вратовръзката му, свали ризата, разкопча колана на панталоните му, смъкна ципа и ги свлече на пода. Сам измъкна краката си от тях и с шут ги запрати в ъгъла.

Тя обхвана кръста му с ръце и приклякайки, задърпа надолу слиповете му.

Девъро приседна на ръба на ваната, докато Ан събуваше чорапите му. Тя не изпусна лявата му ръка, дори когато той се прекатури и цамбурна във водата, потопявайки се под бълбукащите мехурчета.

Изправи се, развърза жълтата връвчица и нощницата й се свлече на дебелия бял килим.

Беше направо божествена.

И влезе във ваната при Сам.

* * *

— Искаш ли да слезем да вечеряме? — попита тя изпод завивките.

— Разбира се — отговори Сам, също сгушен под тях.

— Знаеш ли, че сме спали повече от три часа? Почти девет и половина е — тя се протегна, а Сам не откъсваше поглед от нея. — Какво ще кажеш като хапнем, да отидем в някоя кръчма?

— Щом искаш — промърмори Девъро, който я зяпаше, отпуснал глава на възглавницата. Тя седна и завивката се смъкна до кръста й. Полегатите, но немирни цици направо плачеха да ги хванеш.

— Уф! — изпъшка тя, леко притеснена и се обърна към Сам, който почти не виждаше лицето й. — Май наистина съм много нахална.

— Напротив, бих казал, че се държиш приятелски. Аз — също.

— Знаеш какво имам предвид — тя се наведе над него и го целуна по двете очи. — Сигурно си имаш планове, може би трябва да свършиш едно-друго, пък аз…

— Все неща, които искам да правя — прекъсна я нежно Девъро. — Всички планове подлежат на промяна в зависимост от желанията и предпочитанията ми.

— Това звучи дяволски възбуждащо.

— Защото съм дяволски възбуден.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря — Сам протегна ръка зад гърба й и дръпна завивката над главите им.

След десетина минути (или няколко часа — Девъро не можеше да прецени точно) решиха, че наистина са гладни, но преди това трябва да пийнат по едно уиски. Изпиха си аперитива, разположили се удобно по хавлии сред възглавниците на дивана в хола.

— На това май му се викаше „изтънченост“ — Сам загърна скута си с хавлията. По Би Би Си вървяха някакви коледни песнички, а димът от цигарите им чезнеше на оранжевата светлина от камината. Светеха само две настолни лампи и в стаята цареше баладична атмосфера.

— „Изтънченост“ звучи някак егоистично — продума Ан. — А ние сме заедно — в това няма никакъв егоизъм.

Сам я погледна. Четвъртата съпруга на Хоукинс съвсем не бе идиот. Как по дяволите успя да го направи? Направи ли го изобщо?

— Нищо, че сме заедно, пак е изтънчено, повярвай ми.

— Щом така искаш — усмихна се тя и остави чашата си на масичката до дивана.

— Всъщност, не е толкова важно. Я да се обличаме и да отидем да вечеряме, а?

— Добре. След секунди съм готова — тя забеляза учудения израз на лицето му. — Наистина ще се приготвя бързо. Не съм от тия, дето се гиздят с часове. Мак ми каза веднъж… — тя се сепна и замълча.

— Няма нищо — рече Сам нежно. — Наистина ми е интересно да чуя.

— Ами, веднъж ми каза, че ако твърде много се пипваш да промениш външността, няма начин да не промениш и вътрешността. И не трябва да го правиш, освен ако има основателна причина за това. Или пък ме се харесваш — тя измъкна краката и стана, като придържаше хавлията около себе си. — Първо, не виждам такава причина и второ, харесвам си се и така. И на това ме научи Мак. Харесвам ни и двамата.

— И аз — каза Девъро. — Като се оправиш, ще отидем в моята стая да се преоблека.

— Чудесно. Ще ти закопчея ризата и ще ти завържа вратовръзката — Ан се усмихна и изчезна в спалнята. Сам се изправи чисто гол, преметна хавлията през рамо и отиде до сребърния поднос-масичка с бутилките. Наля си малко скоч и се замисли върху кръчмарската философия на Мак Хоукинс.

„Промениш ли много външността — променяш и вътрешността.“

Не звучеше лошо, както и да го погледнеш.

Малкото бяло копче светеше с мъждукаща светлина между зеленото и червеното на малкото табло отстрани на хотелската му стая. Сам и Ан я видяха едновременно, докато вървяха по коридора към апартамента му. Това означаваше, че за госта на хотела има оставено съобщение на рецепцията. Девъро едва се сдържа да не изпсува гласно.

Майка му стара! Женева още не се бе заличила от съзнанието му. Поне не напълно. Тоя Хоукинс не го оставяше и една нощ да се наспи като човек!

— И пред мойта врата светеше лампичката днес — рече Ан. — Върнах се следобед да си обуя по-удобни обувки и я видях; означава, че са те търсили по телефона.

— Или са ти оставили съобщение.

— Мен ме търсиха по телефона. Дон от Санта Моника. Накрая успях да се свържа с него. Знаеш ли, в Калифорния бе едва осем сутринта.

— Много мило от негова страна, че е вдигнал слушалката.

— Ами! Съпругът ми притежава в Санта Моника две неща — ресторант и мацка. Ресторантът не работи в осем сутринта. Извинявай, че се изразявам така цинично. Мисля, че Дон просто искаше да се увери, че наистина съм на седем хиляди километра от него — Ан му хвърли наивна усмивка.

Сам не знаеше какво да каже.

— Не си ли е направил много труд само за една проверка? — той запали лампата в антрето. Вътре навсякъде светеше, както бе оставил стаята пет часа преди това.

— Съпругът ми страда от хронично притеснение, характерно за кръшкачите. Като адвокат, сигурно го знаеш. Изпитва параноичен страх да не го хвана. Не по принцип, нали разбираш, а на калъп. От финансови съображения; много го е шубе да не го осъдят да плаща, ако имам свидетели и поискам развод.

Влязоха в хола. Сам искаше да каже нещо, но пак не знаеше какво. Избра най-безобидното:

— Мисля, че тоя човек не е наред.

— Много си мил, че го каза, но не трябваше. От друга страна, това сякаш бе най-безобидното, което можеше да измислиш…

— Я да сменим темата — побърза да я прекъсне той и й посочи дивана до масичката за кафе с прилежно подредените върху нея вестници, осигурени от хотела. — Седни, ще се върна след минутка. Не съм забравил: ще ми закопчаеш ризата и ще ми вържеш вратовръзката.

Сам тръгна към вратата на спалнята.

— Няма ли да се обадиш на рецепцията?

— Това може да почака — извика той в отговор от спалнята. — Нямам намерение да си провалям спокойната вечеря заради нещо си. Нито да пропусна да ти покажа някоя и друга кръчма, ако все още са отворени.

— Но трябва да разбереш кой те е търсил. Може да е за нещо важно.

— Няма нищо по-важно от теб — извика Сам, докато сваляше едно двуредно сако от закачалката.

— Може да е нещо спешно.

— Няма нищо по-спешно от теб — отговори той и избра от куфара си една риза на червени райета.

— Аз винаги отговарям на телефона или проверявам за какво са ме търсили, дори да е човек, чието име никога не съм чувала. Не обичам да ме смятат за небрежна.

— Защото не си адвокат. Опитвала ли си се някога да откриеш адвокат на другия ден, след като си го наела за някаква работа? Секретарката му е обучена да лъже, че го няма с убедителността на Ейми Семпъл Макферсън.

— Защо? — Ан бе застанала на вратата на спалнята.

— Ами защото вече ти е прибрал парите и го вълнува само как да изкопчи още някой хонорар. Случаят вероятно изисква размяна на кореспонденция с адвокат на ответника, допълнителни уточнения от всякакъв род. Защо да си усложнява живота?

Ан пристъпи към него, докато надяваше раираната риза. Съвсем непринудено започна да закопчава копчетата й.

— Много си хладнокръвен, момчето ми. Намираш се в непозната страна…

— Не съвсем непозната — подхвърли той с усмивка. — Бил съм тук и друг път. Не забравяй, че ще ти бъда екскурзовод.

— Имах предвид, че току-що си пристигнал от Женева, където явно не ти е било леко…

— Е, оцелях все пак.

— … и сега някой отчаяно се опитва да се свърже с теб…

— Защо пък отчаяно? Не познавам никой, който да е дотам отчаян.

— За бога! — Ан изпъна яката му, преди да я закопчае. — Такива неща ме карат да бъда напрегната!

— Защо?

— Чувствам се отговорна!

— Не трябва — Девъро бе озадачен. Ан изглеждаше много сериозна. Зачуди се дали…

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Господин Самюъл Девъро? — попита мъжки глас с чист английски акцент.

— Да, аз съм.

— Чаках да ми се обадите…

— Тъкмо влизах в стаята — прекъсна го Сам. — Още не съм проверил кой ме е търсил. С кого разговарям?

— В момента само с един телефонен номер. Девъро замълча подразнен.

— В такъв случай трябва да ви кажа, че щяхте да чакате цяла нощ. Не се обаждам на анонимни телефонни номера.

— Хайде стига, сър — нервно отговори гласът. — Очаквате едно-единствено важно обаждане.

— Това май си е ваше предположение…

— Май-не-май — край! Слушайте, много бързам и нямам време да се бъзикам с вас. Казвайте къде да се срещнем.

— Не мисля, че горя от желание за това. Заеби тая работа, Базил, или както ти е там шибаното име.

Този път от другата страна настъпи мълчание. Сам долавяше учестено дишане. След малко телефонният номер проговори:

— За бога, имайте милост към стария човек. Нищо лошо не съм ви сторил.

Сам внезапно се трогна. В гласа се прокраднаха унили нотки — онзи явно беше отчаян. Той си спомни последния разговор с Хоукинс:

— Да не сте…

— Без имена, моля!

— Добре. Без имена. Узнаваем ли сте?

— Изключително. Мислех, че знаете.

— Не знаех. Тогава да се видим на някое по-закътано място.

— Точно така. Мислех, че и това знаете.

— Стига сте повтарял едно и също, де! — еднакво го беше яд и на англичанина, и на Хоукинс. — Тогава вие кажете, освен ако не искате да дойдете в „Савоя“.

— В никакъв случай! Държа няколко жилищни сгради в Белгрейвия. Едната се казва „Емпайър армс“. Знаете ли я?

— Ще я намеря.

— Добре. Ще ви чакам там. Апартамент четиридесет и седем. Мога да стигна до Лондон за един час.

— Не си давайте зор. Не ми е удобно след час.

— О, така ли? По кое време тогава?

— Кога затварят кръчмите?

— В полунощ. След малко повече от час.

— Тяхната мама!

— Моля?

— Ще се срещнем тогава в един.

— Много добре. Ще предупредя охраната на сградата. Запомнете — никакви имена. Само апартамент четиридесет и седем.

— Запомних.

— А, Девъро. Да не забравите документите.

— Какви документи.

Този път паузата бе по-дълга, англичанинът направо се задъхваше:

— Споразумението, бе, дупе рошаво!

* * *

Ан изобщо не се разсърди, когато разбра, че се налага да вечерят набързо и Сам да излезе без нея. Тя дори изглеждаше въодушевена от идеята.

Девъро все по-малко се учудваше на това, което става около него. Отказа се да търси причини, а фактите ставаха по-ясни. Съгласи се да й се обади, когато се прибере. Късният час не бил от значение, добави тя и дори му даде ключ от апартамента си.

Таксито спря пред „Емпайър армс“. Щом спомена номера на апартамента, портиерът го поведе през сложна плетеница от тесни коридори и заключени служебни помещения; поеха нагоре по задно стълбище, качиха се на товарен асансьор и най-накрая стигнаха.

На вратата мъж със злокобен израз на лицето и северняшки акцент поиска от Сам да удостовери самоличността си. След това го преведе през антре, просторна дневна и вестибюл и влязоха в слабо осветен кабинет. В най-тъмния ъгъл до прозореца седеше доста грозновато старче. Вратата зад Девъро се затвори. Той остана прав до нея, като се опитваше да нагоди очите си към полумрака и неприятното изкопаемо, седнало в креслото.

— Господин Девъро, естествено — проговори сбръчканото старче.

— Да. Вие трябва да сте онзи Данфорт, за когото ми говори Хоукинс.

— Лорд Сидни Данфорд — грозният дребосък сякаш изплю думите една по една, но веднага след това продължи с меден гласец. — Не зная как вашият работодател е успял да съпостави така фактите, нито признавам, че е стигнал до верни изводи; всичко е толкова безсмислено. А и е станало толкова отдавна. Въпреки това, аз съм добър човек, благодетелен. Доста мил човек, всъщност. Давай шибаните хартии!

— Какво?

— Споразумението, бе, добиче такова!

Съвсем шашардисан, Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си, където бе сгънал екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания Шепърд. Пристъпи към грозничето и му подаде свитъка. Данфорт разтвори пред себе си сглобяемо писалище, прикрепено отстрани на креслото му и щракна малка настолна лампа над дъската. Грабна листовете хартия и зачете.

— Чудесно! — рече той накрая, като прелистваше обратно страниците. — Абсолютно нищо не се разбира!

Дребният англичанин извади химикалка и започна да попълва празните редове. Щом свърши, сгъна договора и го върна на Девъро с отвращение.

— Сега изчезвай! Наистина съм чудесен човек, прекрасен филантроп, скромен мултимилионер, когото всички обожават. Заслужил съм напълно изключителните почести, с които ме даряват. Всеки го знае. И никой, повтарям — никой не би допуснал, че мога да имам нещо общо с подобна идиотщина! Аз само проповядвам религиозно братство, разбра ли ме? Братство, викам!

— Нищо не разбирам — призна си Сам.

— Аз също — отвърна Данфорт. — Парите ще бъдат преведени на Каймановите острови. Името на банката е вписано и десетте милиона — ще бъдат прехвърлени до четиридесет и осем часа. И с това задълженията ми към вас свършват!

— Каймановите острови ли?

— В Карибско море са, гъз смотан!