Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Сам Девъро отчаяно се тръшна на стола в хотелската си стая. Щеше му се да е мъртъв.

Е, не наистина, но това със сигурност щеше да реши много проблеми. Разбира се, напълно възможно бе смъртта да го споходи независимо от това дали я е желал или не. Това насочи погледа му към налудничавото, нерегестрирано, но попълнено споразумение за ограничено партньорство между Компания Шепърд с председател Макензи Хоукинс и Корпорация „Норт Хямптън“ с председател господин Анджело Делакроче, хранилище — Грейтбанк в Женева, Швейцария. Държеше документа в ръката си и разсеяно се чудеше кога за последен път си е рязал ноктите.

На лично място на първата страница, точно под името на председателя и над празния ред, запазен за секретар-ковчежника, се мъдреше неговото име.

Господин Самюъл Девъро, юридически съветник, апартамент 4-Еф, хотел „Дрейк“, Ню Йорк.

За миг си помисли дали да не промени адресната си регистрация, но идеята не му хареса. Какъв смисъл имаше това? На единия фланг („фланг“ ли каза?) беше правителството на Съединените щати с много специфични закони за шпионаж, а на другия беше Анджело Делакроче и неговата почетна гвардия с бели вратовръзки на бели ризи, черни костюми и тъмни очила и с неспецифични методи на работа с „порти“ от рода на Сам Девъро, юридически съветник.

Сам се запита какво ли би направил Аарон Пинкъс на негово място. Но веднага се сети какво, та заряза и тази мисъл.

Аарон Пинкъс щеше да се представи на бога Шива.

Стана от стола и заобикаля безцелно из хотелския апартамент. Какво по дяволите щеше да прави? Господи, какво изобщо можеше да направи? Погледът му падна върху неподписаната, напечатана на машина бележка на писалището.

* * *

„Копия от това споразумение за ограничено партньорство са изпратени по куриер до Макензи Хоукинс, ескуайър, председател на Компания «Шепърд», хотел «Уотъргейт», Вашингтон, окръг Колумбия. Инструкциите изпратени по телеграфа до Грейтбанк, Женева. Прехвърлянето на фондовете ще стане в Женева в присъствието на секретар-ковчежника на Компания «Шепърд» Самюъл Девъро.“

* * *

Изпращаха го телеграфически в чужбина. В някаква мраморна банкова зала в Швейцария влиятелен брокер, специалист по световни финанси, вече го чакаше в качеството му на упълномощен наблюдател на прехвърлянето на десет милиона долара в сметката на нерегистрираната, но кипяща от живот компания на име „Шепърд“.

Това щеше да направи, независимо дали му харесваше или не. Ако не отиде в Женева, ще чука камъни до края на живота си в Левънуърт или Делакроче ще се погрижи за циментирането му.

Ще отвлича папата!

Майко мила! Точно това каза ненормалното му копеле! Щял да отвлече папата!

Всички други налудничави идеи на Мак бледнееха пред тази! Дори трета световна война би била по-приемлива! Една обикновена война щеше да бъде къде-къде по-просто нещо. Държавните граници са определени, целите са обследвани, идеологиите — гъвкави. Войната направо изглеждаше като рядка супа в сравнение с четиристотин милиона обхванати от истерия католици; държавни глави щяха да реват на висок глас сервилните си баналности, щяха да обвиняват всяка възможна враждебна организация, независимо дали е екстремистка или не (тайно вкусвайки радостта, че са се отървали от оня палавник във Ватикана) и…

Майчице! Та действията на Хоукинс съвсем логично можеха да доведат до избухването на трета световна война!

Тази мисъл вече ясно определяше какво трябваше да направи Сам. Трябваше да спре Макензи. Но нямаше да може да го направи, ако го затворят в карцера в Левънуърт. Кой щеше да му повярва? Това щеше да е съвсем невъзможно, ако попаднеше на дъното на река Хъдзън, в най-дълбокото и вероятно с краката нагоре. И то благодарение на Анджело Делакроче. Кой щеше да го чуе?

Не, единственият начин да прогони лудостта на Ястреба от лоното на действителността бе да разбере как Макензи възнамерява да осъществи удара си. Да се предполага, че няма да успее бе най-глупавото, на което можеше да разчита. Ястребът не бе за подценяване. Това можеше Да го проумее всеки, ако знае изявите на Мак — четири изключителни бивши съпруги, които го обожаваха, малък първоначален капитал, изразяващ се в десет милиона долара, да не говорим за военните му подвизи за цели три десетилетия и още толкова войни.

Ястребът влизаше в престъпния свят с всичките си познания по стратегия, с желязната си дисциплина от армията и с качествата на водач, каквито може да има само един опитен генерал. Макензи започваше от най-високото стъпало; липсваше му диплома за завършено висше криминално образование, а вече сложи в джоба си бос на мафията.

Не му липсваше размах на този кучи син. Майка му стара! С тая дързост на Кинг Конг можеше да смачка бетонния покрив на Емпайър стейт билдинг.

Папата ще отвлича!

Не е за вярване.

Самюъл Девъро вярваше, вярваше го и това си е. И не му оставаше нищо друго, освен да намери начин да го предотврати. И да го направи така, че да отърве кожата и да не влезе в пандиза. В главата му започваше да се оформя някакъв план, но бе все още неясен. Все пак в общи линии идеята предлагаше някаква възможност.

„Не бъди много сигурен — каза си Сам на глас. — Имаш работа с жив, законен, гръбначен менингит!“

И все пак, имаше начин. Можеше да се престори, че играе по свирката на Макензи (без желание, разбира се, защото иначе ще предизвика подозрения), ще събере мръсните мангизи и в последния момент ще свика инвеститорите и ще хвърли във въздуха цялата операция. А за да остане жив, ще остави едно писмо в стил „в случай че внезапно се помина, упълномощавам адвокатите си да разкрият…“ каквото трябва там.

Включително тълкуванието на израза „посредничество при придобиване на религиозни предмети“.

И кой ще повярва на това?

— Спри се! — Сам сграбчи китката си, стреснат от собствения си глас. Иззвъняването на телефона го стресна още веднъж. Хукна към него като осъден на смърт, очакващ обаждането на губернатора по повод молбата му за помилване.

— По дяволите! Това трябва да е адвокатът, и секретарят, и ковчежникът на Компания „Шепърд“! С авоари десет милиона долара! Как ти звучи това?

— Въпросът е подвеждащ. Протестирам.

— Знаеш ли, момко, ти си страхотен адвокат!

— Сигурен ли си, че искаш да разговаряме по телефона? — попита Девъро. — Предполагам, че отдавна ни подслушват плътно.

— О, не се коркай. Няма да си кажем нищо непозволено. Поне що се отнася до мен, а надявам се, че ти си много по-печен по тези въпроси. Исках само да те уведомя, че допълнителните екземпляри от споразумението за партньорство те чакат долу на регистратурата. Изпратих ги снощи по един старши сержант — стар познат от…

— Господи, извадил си дубликати? Може ли да си толкова тъп? Фотокопирните бюра обикновено запазват по един екземпляр при тях! Най-малкото имат негатив!

— Не и там, където бях. Тук във фоайето на хотел „Уотъргейт“ имат една голяма машина. Пускаш по четвърт цент за всяка страница… Господи, ако знаеш каква навалица е около нея! Малко са нервни тук, ама няма значение — никой нищо не видя. Доста потискаща картинка е, все пак. Всички се зверят и мълчат като дървета. С изключение на двама пича от „Вашингтон пост“. Нахлуха на бегом от улицата…

— Добре! — прекъсна го Девъро. — Копията са долу. Какво по дяволите трябва да правя с тях?

— Сложи ги във вълшебното си куфарче, онова, дето ти го дадох. Занеси ги в Женева. Там няма да ти трябват, разбира се, но е възможно на връщане да се наложи да се отбиеш на едно-две места. По-конкретно в Лондон, тази спирка е почти сигурна. Ще поостанеш ден-два в хотел „Савоя“. Самолетните билети и всичко необходимо ще получиш в Женева. В Лондон ще ти се обади един джентълмен на има Данфорт. Ще разбереш какво да правиш.

— Това е мръсна игра. Няма да разбера какво да правя; не зная и в момента какво правя! Недей да ме хвърляш в тази идиотска ситуация, без да ми казваш нищо. Нося документи! В тях фигурира моето име! Участвам в прехвърляне на десет милиона долара!

— По-кротко, бе — рече Ястребът малко строго. — Не помниш ли какво ти казах: като мой адютант ще ти се наложи да изпълняваш някои заповеди…

— Глупости! — изрева Сам. — Какво ще казвам на хората?

— Е, ако за някой нещо е глупост, за друг може да се окаже захаросан фъстък. Ако някой много-много любопитства, ще кажеш, че помагаш на стар войник, който тихичко събира доларчета, за да разнася божията любов сред хората.

— Но това е абсурдно — проплака Девъро.

— Това е Компания „Шепърд“ — отвърна Ястребът.

* * *

Макензи извади пет страници от фотокопирани досиета, разстлани върху леглото и ги отнесе до писалището в другия край на хотелската си стая. Седна на стола, взе червения маркер и номерира всяка една от тях в горния ляв ъгъл. От една до пет.

Майка му стара! Точно тази комбинация му трябваше, знаеше, че има такава, защото човек не може да не се върне към първия си метод за натрупване на състояние, щом условията го позволяват. И защото времето обезличава проблемите и тревогите, които са го съпътствали преди десетилетия, особено ако е имал сметка от това.

Разузнавателните сведения от Ханой отпреди три години бяха объркващи, но автентични. В общи линии автентични. Всичко останало бе изопачено.

Англичанин, понатрупал пари за сметка на живота на американски войници, като продавал на Северен Виетнам хардуеър и муниции.

Не беше сензация; на Лондон не му пукаше, че търгува с комунистическия блок, въпреки че имаше конкретни разпоредби, забраняващи продажбата на военна техника. Но тогава беше време, когато производствените конвейери в Ханой, Москва и Пекин работеха на ниски обороти. Можеше да се направи състояние от военни доставки, отклонени в посока към виетнамските пристанища.

И някой си лорд Сидни Данфорт направил точно това.

Пазарувал в Щатите, в Западна Германия и във Франция и пренасял стоката с кораби под чилийски флаг до пристанища в нововъзникналите африкански страни. С тази разлика, че корабите така и не виждали африкански бряг. В международни води в Тихия океан променяли курса си и запрашвали на север, зареждали гориво на отдалечените руски острови и се насочвали на юг към Хайфон като редовни търговски плавателни съдове.

Военното разузнаване не могло да докаже участието на Данфорт в тази афера, защото комунистите превеждали парите директно по сметки на чилийските корабни компании и лордът оставал на завет. Освен това Вашингтон не желаел да раздува работата, за да не предизвика скандал. Данфорт бе влиятелен англичанин с много връзки във Форин офис^[1]. Просто не си струваше да го разобличават.

Това, което привлече вниманието на Макензи, бяха чилийските кораби и африканските пристанища. Те бяха използвани за прикритие и преди това. Поточно, преди трийсет години. По време на Втората световна война.

Тайните служби знаеха добре, че с чужда финансова помощ някои южноамерикански компании снабдяваха с всичко необходимо военната машина на Оста срещу добро заплащане в началото на четиридесетте години. В тези напрегнати военни времена най-много кораби попълваха пътните си листове, посочвайки за местоназначение Кейптаун и Порт Елизабет, защото търговската документация там бе в пълен хаос, а в повечето случаи изобщо нямаше такава. На юг от Екватора в Атлантическия океан обръщаха на изток и навлизаха в Средиземно море. Обикновено разтоварваха в Италия.

Дали този лорд Сидни Данфорт не е повторил номера си с корабите отпреди трийсет години?

Едно е да измъкнеш няколко милиона долара от Югоизточна Азия през седемдесетте години, съвсем друго е да натрупаш състояние от масовото клане, което постави на изпитание дързостта на Британския лъв през Втората световна война. Заради второто можеш веднага да изхвърчиш от списъка на постоянно поканените гости в Бъкингамския дворец.

Време беше Ястребът да удари един трансатлантически телефон на лорд Сидни Данфорт, седемдесетгодишен ръкоположен за рицар доайен на британската промишленост. И един от най-богатите мъже в Англия.

Майка му стара! Компания „Шепърд“ май привличаше едва ли не най-интересните инвеститори в света.