Филип К. Дик
Камера помътняла (3)

3

Чарлз Фрек също си мислеше за посещение в „Нов път“. Така му бе повлияло случилото се с Джери Фабин.

Седеше с Джим Барис в кафене „Трио цигулари“ в Санта Ана и се озърташе навъсено, докато ядеше поничка със захарна глазура.

— Това е трудно решение — каза той. — Те прилагат „студена пуйка“^[1]. Стоят с теб по цял ден и цяла нощ, за да не се самоубиеш или да не си отхапеш ръката, но никога не ти дават нищо от ония лекарства, дето докторите ги предписват. Валиум, например.

Подхилквайки се, Барис огледа сандвича си от специален органичен хляб с имитация на сирене и фалшив пласт говеждо месо.

— Какъв вид хляб е това? — попита той.

— Виж в менюто — отвърна Чарлз Фрек. — Там е обяснено.

— Ако влезеш там — каза Барис, — ще изпиташ усещания, предизвикани от основните вътрешни секреции в тялото ти, особено онези, разположени в мозъка ти. Имам предвид най-вече катехоламините, като например норадреналина и серотонина. Разбираш ли, всичко протича по следния начин: Субстанцията С — а всъщност и всички наркотични вещества, но на първо място Субстанцията С — взаимодейства с катехоламините на подклетъчно равнище. Получава се биологична контра-адаптация, в известен смисъл завинаги. — Той отхапа голяма хапка от дясната част на сандвича си. — По-рано се смяташе, че това става само с алкалоидните наркотици, такива като хероина.

— Никога не съм го пробвал. Той е успокоително.

Сервитьорката, красива и секси в жълтата си униформа, с дръзко стърчащи гърди и руса коса, се приближи към масата им.

— Здрасти — каза тя. — Наред ли е всичко при вас?

Чарлз Фрек я погледна уплашено.

— Пати ли се казваш? — попита я Барис, правейки знак на Чарлз Фрек, че си я бива.

— Не. — Тя посочи табелката с името върху дясната си гърда. — Бет.

„Интересно как ли се казва лявата?“ — запита се Чарлз.

— Предишната сервитьорка се казваше Пати — каза Барис, оглеждайки неприлично момичето. — Също като марката сандвичи.

— Мисля, че името на сандвичите се пише по различен начин.

— Всичко е супер при нас — отговори Барис. Чарлз Фрек видя над главата му балон, от онези с мислите на героите в комиксите. В този балон Бет събличаше дрехите си, стенеше и молеше да бъде изчукана.

— Не и при мен — каза Чарлз Фрек. — Имам много проблеми, каквито никой друг няма.

— Имат ги доста повече хора, отколкото предполагаш — отбеляза мрачно Барис. — И с всеки изминал ден броят им расте. Този свят е болен и нещата непрекъснато се влошават.

Мислите в балона над главата му също се влошаваха.

— Желаете ли да поръчате десерт? — предложи Бет с усмивка.

— Какъв например? — попита Чарлз Фрек с подозрение.

— Имаме пресен ягодов пай и пресен пай от праскови — отговори Бет, все така усмихвайки се. — Наше собствено производство.

— Не, не искаме никакви десерти! — отсече Чарлз Фрек. Когато сервитьорката си тръгна, той се обърна към Барис и каза: — Тези плодови пайове са за възрастните дами.

— Идеята да се подложиш на лечение — обади се Барис — със сигурност те прави много тревожен. Това е проява на целенасочени негативни симптоми, твоят страх. Дрогата ти казва да не влизаш в „Нов път“ и да не я оставяш. Разбираш ли, всички симптоми са целенасочени, независимо дали са позитивни или негативни.

— Не думай — промърмори Чарлз Фрек.

— Негативните се проявяват като непреодолими желания, които са създадени преднамерено от цялото тяло, за да насилват притежателя му — който в случая си ти — да търси неистово…

— Първото, което правят с хората, отишли в „Нов път“ — каза Чарлз Фрек, — е да им отрежат оная работа. Нещо като приемен изпит. И тръгват оттам във всички посоки.

— После идва ред на далака — каза Барис.

— Каквото поискат, това отрязват… Какво върши далакът?

— Помага ти да смилаш храната си.

— Как?

— Премахва целулозата от нея.

— Тогава, предполагам, след това…

— Само храни, които не съдържат целулоза. Без листа и люцерна.

— Колко дълго може да живееш по този начин?

— Зависи от това как се грижиш за себе си.

— По колко далака средно имат хората? — Чарлз знаеше, че бъбреците обикновено са два.

— Зависи от теглото и възрастта.

— Защо? — Чарлз Фрек изпита силно подозрение.

— На хората могат да им пораснат още далаци с течение на годините. Докато станат на осемдесет…

— Ти се майтапиш с мене.

Барис се разсмя. Чарлз Фрек си помисли, че смехът му винаги е бил странен. Някакъв нереален смях, сякаш нещо се къса.

— Защо взе такова решение — попита Барис след малко, — да се подложиш на терапия в център за лечение на наркотичните зависимости?

— Заради Джери Фабин — отвърна Чарлз.

Барис махна с ръка:

— Джери е особен случай. Веднъж го видях да залита и накрая падна и се изпусна в гащите си. Не знаеше къде се намира, опитваше се да ме убеди да му помогна и да открия каква отрова са му пробутали. Най-вероятно беше талиев сулфат. Използва се за отрова против насекоми и против плъхове. Беше обгорен, някой добре го беше подредил. Сещам се за десетина токсични вещества или отрови, които могат…

— Има и друга причина — каза Чарлз Фрек. — Запасите ми отново свършват и аз вече не издържам — постоянно да съм почти на нулата и да не съм сигурен дори дали ще видя отново шибаните хапчета.

— Е, ние дори не можем да сме сигурни дали ще видим следващия изгрев.

— Но, мамка му… Сега са ми останали съвсем малко, само за няколко дни. Освен това… Мисля, че някой краде от мен. Не е възможно да ги харча толкова бързо. Някой трябва да бърка в шибаните ми запаси.

— Колко таблетки дневно гълташ?

— Трудно е да се определи. Но не са чак толкова много.

— Нали знаеш, че постепенно привикваш?

— Така е, разбира се, но не чак толкова. Не мога да издържам вече. От друга страна… — Той се замисли. — Мисля, че попаднах на нов източник. Онова момиче Дона.

— О, момичето на Боби.

— Старата му приятелка — кимна Чарлз Фрек.

— Не, той още не е успял да влезе под полата й. Само се опитва.

— Може ли да се разчита на нея?

— В какъв смисъл? За чукане или… — Барис вдигна ръка до устата си и се направи, че гълта нещо.

— Това какво означава, някакъв вид секс ли? — попита Чарлз и тогава загря. — А, да. Във втория смисъл, разбира се.

— Абсолютно може да се разчита на нея. Мъничко е лекомислена, както може да се очаква от едно красиво момиче, особено от по-тъмните. Умът й е между краката, както на повечето от тях. Вероятно там крие и спестяванията си. — Той се изхили. — Цялата си дилърска печалба.

Чарлз Фрек се наведе към него:

— Арктър никога ли не е спал с Дона? На мен ми каза, че е спал.

— Такъв си е Боб Арктър — каза Барис. — Казва, че е правил много неща. Не бива да му се вярва за всичко.

— Добре, как е станало така, че никога не я е чукал? Да няма проблеми със секса?

Бари поклати глава дълбокомислено, докато продължаваше да си играе със сандвича си — сега го накъсваше на малки парчета.

— Дона има проблеми. Вероятно е на някаква дрога. Изпитва отвращение към всякакъв физически контакт… Наркоманите губят интерес към секса, знаеш, заради подуването на органите им. И Дона, според наблюденията ми, показва прекалено нисък интерес към секса, неестествено нисък. Не само към Арктър, но и към… — Той замълча с кисела физиономия. — Също и към други мъже.

— Мамка му, искаш да кажеш, че тя просто няма желание.

— Ще проима — каза Барис. — Ако човек борави с нея по правилния начин. Например… — Погледът му стана загадъчен. — Мога да ти кажа начин да я изчукаш срещу сумата от деветдесет и осем цента.

— Аз не искам да я чукам. Само искам да купя стока от нея. — Чарлз се почувства неловко. Имаше нещо в Барис, което постоянно го караше да изпитва неприятна студенина в стомаха. — Защо деветдесет и осем цента? — попита той. — Тя не взима пари, не е такава. Пък и нали е момичето на Боб?

— Парите няма да бъдат платени директно на нея — каза Барис по своя педантичен, поучителен начин. Той се наведе към Чарли Фрек. Изглеждаше доволен и лукав, косматите му ноздри потрепваха. Зеленикавите стъкла на слънчевите му очила се бяха запотили. — Дона взима кокаин. Тя несъмнено ще си разтвори краката за всеки, който й осигури грам кока. Особено ако в белия прашец бъдат добавени някои трудно достъпни химикали, разработени от мен по строго научна методика.

— По-добре не говори такива неща — каза Чарлз Фрек. — За нея. Във всеки случай грам кока в момента струва поне сто долара. Кой би ги дал за такова нещо?

Барис с усилие удържа кихането си и обяви:

— Мога да извлека грам чист кокаин от вещества на стойност не повече от долар, ако не броя моя труд.

— Глупости.

— Ще ти направя демонстрация.

— Откъде ще ги вземеш тези вещества?

— От магазин „7–11“ — каза Барис и скочи развълнувано на крака, зарязвайки парчетата от сандвича си. — Плати сметката и ще ти покажа. Спретнал съм временна лаборатория в къщата, докато успея да си направя по-добра. Ще видиш как ще извлека грам кокаин от обикновени, разрешени от закона материали, купени свободно от магазин „7–11“ за по-малко от долар. Хайде!

Той тръгна по пътеката между масите. Гласът му беше настоятелен.

— Да бе — каза Чарлз, плати сметката и го последва. „Ама че е раздувка — помисли си той. — А може и да не е. С всичките тези химически експерименти, които прави, и с непрекъснатото взимане на книги от библиотеката… Може и да има нещо в това. А дали няма начин да се спечели нещо от тази работа? Да се изкарат някакви пари?“

Той се забърза след Барис, който вече вадеше ключовете от колата си, докато преминаваше покрай касата в пилотската си униформа.

 

 

Спряха на паркинга пред „7–11“, излязоха от колата и влязоха в магазина. Както винаги, пред щанда стоеше грамадно и тъпо на вид ченге и се правеше, че чете списание. Но Чарлз Фрек знаеше, че той всъщност оглежда внимателно всички влизащи, за да се убеди, че не възнамеряват да оберат магазина.

— Какво ще вземем оттук? — попита той Барис, който се разхождаше небрежно по пътеката между пирамидите от кутии с храна.

— Спрей „Соларкейн“ — отвърна Барис.

— Спрей против слънчево изгаряне? — Чарлз Фрек не можеше да повярва, че това се случва, но от друга страна — кой знае? Кой можеше да бъде сигурен? Той последва Барис до щанда. Този път Барис плати.

Купиха спрея „Соларкейн“, после минаха покрай полицая и се върнаха при колата. Барис потегли бързо от паркинга и продължи да натиска газта, без да обръща внимание на знаците за ограничение на скоростта, докато най-накрая спря пред къщата на Боб Арктър. Високата трева на двора отпред беше осеяна със стари вестници, които си лежаха там, където ги бе хвърлил пощальонът.

На излизане от колата Барис взе торбичка с багаж от задната седалка. Чарлз Фрек видя, че вътре има волтметър и други електроизмервателни уреди, както и поялник.

— За какво е това? — попита той.

— Имам да върша тежка и продължителна работа — каза Барис, мъкнейки багажа заедно с флакона „Соларкейн“ към входната врата. Той подаде ключа на Чарлз Фрек. — И вероятно няма да ми платят за нея. Както обикновено.

Чарлз Фрек отключи вратата и двамата влязоха в къщата. За тях веднага се лепнаха двете котки и кучето с мяукане и скимтене, надявайки се да получат нещо за ядене. Двамата с Барис внимателно ги избутаха встрани с крака.

Преди няколко седмици Барис беше оборудвал в ъгъла на кухнята чудна лаборатория от епруветки, бутилки и купчини от предмети, на вид без никаква стойност, които беше домъкнал от най-различни места. Чарлз Фрек знаеше, че Барис, по собствените му думи, вярваше не толкова в икономиите, колкото в находчивостта. „Трябва да си способен да използваш първото нещо, което ти попадне под ръка, за да постигнеш целите си — обичаше да проповядва Барис. — Кабърче, руло хартия, части от повредени или разглобени устройства…“ На Чарлз Фрек повечето предмети му изглеждаха като довлечени от плъхове.

Първото нещо, което направи Барис, беше да измъкне от купчината вехтории найлонова торбичка и да изпразни спрея вътре.

— Това не е истина — каза Чарлз Фрек. — Абсолютно не е истина!

— Знаеш ли какво правят съвсем съзнателно? — попита Барис жизнерадостно, докато работеше. — Смесват кокаина с масло, така че да не могат да бъдат разделени. Но познанията ми по химия ми позволяват да отделя кокаина от маслото.

Той посоли енергично тъмното слузесто вещество в торбичката. После го изля в стъклен буркан.

— Сега ще го замразя — обясни той, ухилвайки се. — Което ще накара кокаиновите кристали да се вдигнат на повърхността, тъй като са по-леки от въздуха. Исках да кажа, от маслото. И после ще направя финалната крачка, разбира се. Ще запазя в тайна каква е тя, но включва сложен процес на филтрация.

Той отвори хладилника и внимателно постави буркана в камерата.

— Колко трябва да стои там? — попита Чарлз Фрек.

— Половин час. — Барис си сви цигара и я запали, а после отиде при купчината електроизмервателни прибори. Постоя там замислено, потривайки брадичката си.

— Да — каза Чарлз Фрек, — ала дори и да получиш цял грам чист кокаин по този начин, аз не мога да го дам на Дона, за да… Сещаш се, да вляза под полата й в замяна на това. Същото е като да я купя, ето какво би се получило.

— Това е размяна — поправи го Барис. — Ти й подаряваш нещо, тя на теб — също. Най-скъпоценното нещо, което притежава една жена.

— Тя ще знае, че е купена. — Чарлз познаваше достатъчно Дона, за да е сигурен в думите си. Дона щеше да проумее истината незабавно.

— Кокаинът е афродозиак — промърмори Барис предимно на себе си. Той подреждаше тестващата апаратура покрай цефалохромоскопа на Боб Арктър, най-ценното притежание на Боб. — След като си смръкне една прилична доза, с удоволствие ще ти се отдаде.

— Мамка му, човече — възрази Чарлз Фрек. — Говориш за момичето на Боб Арктър. Той е мой приятел и човекът, с когото ти и Лъкман живеете под един покрив.

Барис мигновено вдигна рошавата си глава и известно време гледа в Чарлз Фрек.

— Не знаеш много неща за Боб Арктър — каза той. — Както и всички ние. Твоята гледна точка е наивна и опростена. Прекалено много му вярваш.

— Той е много точен пич.

— Разбира се — каза Барис, кимна и се ухили. — Без никакво съмнение. Един от най-точните на света. Но напоследък забелязвам — всички ние, които наблюдаваме Арктър внимателно и отблизо, забелязваме — определени противоречия в него. Както в характера му, така и в поведението му. В цялостното му отношение към живота. Във вродения му стил, както се казва.

— Какво искаш да кажеш?

Очите на Барис зад зелените стъкла на очилата започнаха да играят.

— Танцът на очите ти нищо не ми говори — каза Чарлз Фрек. — Какво не е наред с цефскопа?

Той се приближи, за да види по-добре.

Барис отвори централния капак и каза:

— Погледни проводниците долу и ми кажи какво виждаш.

— Виждам срязани проводници — отговори Чарлз Фрек. — И сноп проводници, с които като че ли умишлено е предизвикано късо съединение. Кой го направи?

Веселите и умни очи на Барис продължиха да играят с особено удоволствие.

— Тези гадни многозначителни физиономии не струват пукната пара за мен — каза Чарлз Фрек. — Кой повреди цефскопа? Кога стана това? Наскоро ли го открихте? Арктър не ми каза нищо, когато се видяхме последния път, а то беше оня ден.

— Може би все още не е готов да говори за това — предположи Барис.

— Е — каза Чарлз Фрек, — изобщо не разбирам какво искаш да кажеш. Мисля да отида в някой от офисите на „Нов път“ и да се предам, да откажа дрогата по метода „студена пуйка“ и да се подложа на терапия, да бъда с онези момчета ден и нощ, далеч от загадъчни типове като теб, които не мога да разбера. Виждам, че този цефскоп е прецакан, но ти не ми казваш нищо. Опитваш се да намекнеш, че Боб Арктър го е направил, че е повредил собствения си апарат? Това ли искаш да кажеш? По-добре да си живеех в „Нов път“, където нямаше да ми се налага да слушам подобни безсмислени глупости, каквито сега слушам всеки ден — ако не от теб, от някой друг като теб.

Тези думи бяха съпроводени с гневен поглед.

— Аз не съм повредил този уред — заяви Барис замислено, подръпвайки мустаците си. — И дълбоко се съмнявам, че Ърни Лъкман го е направил.

— Аз се съмнявам дълбоко, че Ърни Лъкман е повредил каквото и да било през целия си живот, ако не броим оня път, когато му бяха пробутали скапана дрога и изхвърли масичката за кафе през прозореца на апартамента, в който живееха с оная мацка Джоун. Това е различно. Обикновено Ърни е най-разумният от всички нас. Не, Ърни не би саботирал нечий чужд цефскоп. И Боб Арктър не би го направил — апаратът е негов, нали? Какво мислиш, че е направил, станал е тайно посред нощ, без самият той да го знае, и е направил това, прецакал се е по този начин? Не, някой друг е направил това. Така е станало.

„Сигурно ти, гаден кучи син — помисли си той. — Имаш техническите познания и си странен.“

— На този, който го е направил — каза той на глас, — мястото му е или във Федералната психиатрична клиника, или в някоя алея с мраморни плочи. Ако питаш мен — последното. Боб винаги много е държал на този цефскоп. Виждал съм как го включва веднага, когато се върне от работа през нощта, това е първото нещо, което прави, след като влезе. Всеки има неща, които са му много скъпи. За Боб такова нещо беше цефскопа. Така че някой му е извъртял много кофти номер, човече.

— Точно това имах предвид.

— Какво си имал предвид?

— „Веднага, когато се върне от работа през нощта“ — повтори Барис. — От известно време се досещам кой е Боб Арктър и къде работи в действителност, коя е тази особена организация, чието име не може да ни каже.

— Това е шибаният Център за изкупуване на ценни книжа в Плацентия — отвърна Чарлз Фрек. — Той ми каза веднъж.

— Чудя се какво ли прави там.

Чарлз Фрек въздъхна.

— Боядисва чипове в синьо^[2].

Наистина не харесваше Барис. Прииска му се да бъде някъде другаде, предпочиташе да се кара с първия срещнат, отколкото да бъде с Барис. „Може би трябва да се махам оттук“ — каза си той. Но после си спомни за буркана с маслото и кокаина, които се охлаждаха във фризера, и деветдесет и осемте цента за нещо, струващо сто долара.

— Слушай — каза той, — кога ще стане готово това чудо? Мисля, че се майтапиш с мен. Как може хората да продават „Соларкейн“ на безценица, ако вътре има грам чист кокаин? Какво печелят от това?

— Те купуват в големи количества — заяви Барис.

Чарлз Фрек незабавно си представи поредната фантазия: товарни камиони, пълни с кокаин, влизат на заден ход във фабриката на „Соларкейн“, където и да се намира тя, може би в Кливлънд, и стоварват тонове и тонове чист, висококачествен кокаин в двора на фабриката, после работниците го смесват с масло, инертен газ и други боклуци и го сипват в малки яркооцветени флакони, които биват пакетирани и разпространени из хиляди магазини „7–11“, аптеки и супермаркети. „Това, което трябва да се направи — помисли си той, — е да се спре един от тези товарни камиони и да се разтоварят седем или осем хиляди фунта, по дяволите, колкото се може повече. Колко ли побира един товарен камион?“

Барис му подаде вече празния спрей „Соларкейн“ и посочи етикета, на който бяха написани съставките.

— Виждаш ли? Бензокаин. Само отделни високоерудирани хора знаят, че това е фабричното название на кокаина. Ако бяха сложили на етикета „кокаин“, народът щеше да се светне и, в края на краищата, да започне да прави същото, което правя аз. Хората просто не са достатъчно образовани, за да проумеят това. Нямат моите научни познания.

— Какво възнамеряваш да правиш с тези научни познания? — попита Чарлз Фрек. — Освен да възбудиш Дона Хоторн?

— Възнамерявам да напиша бестселър — отвърна Барис. — Ръководство за обикновените хора — как да си направят дрога в кухнята, без да нарушават закона. Разбираш ли, това е законно. Притежанието на бензокаин не е забранено от закона. Съдържа се в множество медикаменти. Обадих се в аптеката и попитах.

— Яко! — възкликна Чарлз Фрек, впечатлен. Погледна часовника си, за да види колко им остава да чакат.

 

 

Ханк, или Мистър Ф., беше наредил на Боб Арктър да провери местните санаториуми на „Нов път“, за да установи дали в някой от тях не се крие главният местен дилър, когото следеше.

От време на време дилърите, осъзнавайки, че са на път да бъдат разкрити, намираха подслон в някое от местата за лечение на зависимостта от наркотиците, като „Синанън“, „Сентър Пойнт“ или „Нов път“, правейки се на наркомани, търсещи помощ. Веднъж озовали се вътре, портфейлът им, името им, всичко, по което можеха да бъдат разпознати, изчезваше, те заличаваха старата си самоличност в подготовка за изграждане на нова самоличност, която не е свързана с наркотиците. Точно този процес на „заличаване“ помагаше на служителите на закона да намерят търсения от тях безследно изчезнал. По-късно, когато натискът намалееше, дилърът се появяваше и подновяваше обичайната си дейност.

Никой не знаеше колко често се случва това. Персоналът на клиниките се опитваше да отгатва кога си има работа с такъв случай, но невинаги успяваше. Дилърът, заплашен от четирийсет години лишаване от свобода, има мотивация да измисли убедителна история, която да приспи бдителността им. И агонията му в този момент е съвсем реална.

Боб Арктър караше бавно по булевард „Катела“ и се вглеждаше внимателно в знаците, за да не изпусне отклонението към дървените постройки на „Нов път“, някогашни частни вили. Не му харесваше, че трябва да се прави на бъдещ пациент, търсещ помощ, но нямаше друг начин. Ако се представеше като агент от Отдела за борба с наркотиците, хората от персонала на клиниката — или поне повечето от тях — щяха да започнат да шикалкавят. Те не желаеха тяхното семейство — както наричаха съвкупността от служителите заедно с болните — да си има неприятности и щяха да се опитат да не се забъркват с полицията. В края на краищата се предполагаше, че тези бивши наркомани са на сигурно място в клиниката, и персоналът беше гарант за това. От друга страна, дилърът, когото търсеше, беше от високо ниво и използването на клиниките по този начин не беше в ничий интерес. Във всеки случай Арктър не виждаше какво друго може да направи, нито пък Мистър Ф., който първоначално го беше пратил по следите на Спейд Уийкс. Уийкс беше главната цел на Арктър от много отдавна, без никакъв резултат. И сега, от цели десет дни, той беше неоткриваем.

Арктър забеляза знака, зави и спря на малкия паркинг, който служителите от този клон на „Нов път“ деляха с някаква пекарна. Излезе от колата и тръгна по неравната настилка на алеята към входната врата. Пъхна ръце в джобовете, влизайки в тежката си и отвратителна роля.

Поне отделът не го обвиняваше, че е изтървал Спейд Уийкс. Според официалното им мнение този факт само доказваше колко ловък е Уийкс. Технически той беше по-скоро трафикант, отколкото дилър: доставяше пратки с твърда дрога от Мексико през различни интервали от време и ги носеше някъде в Лос Анджелис, където се срещаше с купувачите. Методът на Уийкс за прекарване на пратката през границата беше много хитър: той я залепваше за дъното на колата на някой порядъчен тип от колоната пред него, после минаваше границата и вземаше пакета си при пръв удобен случай. Ако патрулът на границата откъм страната на САЩ намереше пакета, тогава го отнасяше порядъчният, не Уийкс. Притежаването на наркотици се наказваше от закона в щата Калифорния. Изключително неприятно за порядъчния, жена му и децата.

Арктър познаваше Уийкс по-добре от останалите агенти под прикритие в окръг Ориндж — той беше дебел тъмнокож тип на възраст някъде над трийсет, с уникален бавен и елегантен маниер на говорене, сякаш придобит в някое английско училище. Всъщност Уийкс беше от бедните крайни квартали на Лос Анджелис. Най-вероятно беше придобил произношението си от учебни записи, взети от библиотеката на някой колеж.

Уийкс обичаше да се облича като конте, но класно, сякаш е лекар или адвокат. Често се появяваше със скъпо куфарче от кожа на алигатор и носеше очила с рогови рамки. Също така обикновено беше въоръжен с ловджийска пушка, за която имаше направен по поръчка калъф от Италия, много елегантен и стилен. Но в „Нов път“ със сигурност бяха прибрали всички тези глупости, той вероятно беше облечен като всеки друг, с обикновени дрехи, дарени от някого, и калъфът с пушката беше скрит в шкафа.

Арктър отвори масивната дървена врата и влезе.

Мрачен коридор, фоайе от лявата му страна, където чакаха някакви младежи. Маса за пинг-понг в далечния край на фоайето, по-нататък — кухня. Множество лозунги по стената, някои ръчно направени, други разпечатани: „ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ ПРОВАЛ Е, КОГАТО РАЗОЧАРОВАШ ОСТАНАЛИТЕ“ и така нататък. Чуваше се шум, явно кипеше някаква дейност. „Нов път“ поддържаше много видове дейност, вероятно повечето му пациенти, без значение дали мъже или жени, работеха в неговите фризьорски салони, бензиностанции и фабрики за производство на химикалки. Арктър стоя дълго във фоайето, чакането беше много отегчително.

Най-накрая се появи някакво момиче — красиво, с много къса, синя памучна пола и тениска с надпис „НОВ ПЪТ“ на гърдите.

— Да? — каза тя.

— Аз… Закъсал съм го — отвърна той с пресипнал, грачещ, треперещ глас. — Не издържам вече. Може ли да седна?

— Разбира се — момичето махна с ръка и се появиха двама младежи с обикновен външен вид, абсолютно невъзмутими. — Сложете го да седне някъде и му дайте чаша кафе.

„Каква кучка! — помисли си Арктър, докато двете момчета го помъкнаха към някакъв пълен с хора диван. Забеляза, че стените са оцветени в мрачни тонове, с некачествена боя. — Те съществуват благодарение на даренията. Трудно им е да намерят средства.“

— Благодаря — изрече със скърцащ, разтреперан глас, сякаш с това, че е тук и ще го настанят да седне някъде му правят огромна добрина. Опита се да приглади косата си, изпъшка и се отказа. Престори се, че не му достигат сили.

— Изглеждате много зле, господине — каза строго момичето, което застана точно пред него.

— Да — съгласиха се двамата младежи с учуден, раздразнен тон. — Като същинско лайно. Какво сте правили, в собствените си изпражнения ли сте лежали?

Арктър примижа.

— Кой сте вие? — попита настоятелно младежът.

— Не виждаш ли какво представлява? — попита другият. — Някаква отрепка от ония, дето живеят по шибаните боклукчийски кофи. Виж. — Той посочи косата на Арктър. — Въшки. Ето защо те сърби, Джак.

Момичето попита спокойно, но в никакъв случай не приятелски:

— Защо дойдохте тук, господине?

„Защото някъде тук се крие известен наркотрафикант — помисли си Арктър. — И аз съм Големият играч. А вие сте глупаци, всички до един!“

Но на глас само измънка нещо раболепно, както очевидно очакваха да се държи:

— Ама нали казахте…

— Да, господине, можете да изпиете чаша кафе. — Момичето кимна рязко с глава и единият от младежите тръгна покорно към кухнята.

Настъпи тишина. После тя се наведе и докосна коляното му.

— Чувствате се страшно зле, нали? — попита го меко.

Той успя само да кимне.

— Срамувате се и се отвращавате от себе си — каза тя.

— Да — съгласи се Арктър.

— Заради това, че сте се омърсили. Като помийна яма. Да вкарвате ден след ден в тялото си тази гадост…

— Не мога повече — каза Арктър. — Това място е единствената ми надежда. Имам приятел, който влезе тук, така поне мисля. Каза, че има такова намерение. Черен тип, на трийсетина, образован, много учтив и…

— Ще се срещнете със семейството по-късно — каза момичето, — ако ви приемем тук. Трябва да отговаряте на нашите изисквания, нали разбирате. И първото от тях е да сте искрен.

— Отговарям на това изискване — каза Арктър. — Искрен съм.

— За да ви пуснем тук, не бива да сте лош.

— Аз не съм.

— Колко пристрастен сте? По колко сте свикнали да вземате?

— По унция^[3] дневно.

— Чист?

— Да — кимна той. — Измервам си го.

— Ще ви бъде страшно трудно. Ще хапете възглавницата си всяка нощ, когато се будите навсякъде ще има перушина. Ще имате припадъци с пяна около устата. И ще се оцапвате, както правят болните животни. Готов ли сте за това? Нали осъзнавате, че тук няма да ви даваме нищо?

— Няма да ми давате нищо тук — кимна Арктър. Тя имаше предвид, че не дават никакви лекарства. Той се почувства неспокоен и раздразнен. Попита отново: — Моят приятел, черното момче… Няма ли го тук? Наистина се надявам, че ченгетата не са го прибрали някъде по пътя… Той беше толкова съсипан от това нещо, вече почти не можеше да кара. Мислеше си, че…

— Тук, в „Нов път“, няма никакви лични взаимоотношения между отделните хора — прекъсна го момичето. — Ще научите това.

— Ясно, ама дали е успял да се добере дотук? — попита Арктър. Виждаше, че си губи времето. „Господи — помисли си, — това е по-лошо от разходка в търговската част на града, тази лекция, която ми изнася. И няма да ми каже нищо съществено. Защото такава им е политиката. Като желязна стена са. Попаднеш ли веднъж в едно от тези места, умираш за света.“ Спейд Уийкс можеше да седи от другата страна на стената, да слуша и да му се смее, можеше и изобщо да не е тук. Дори и да имаше съдебно решение за задържането му, не вършеше работа. В този тип заведения знаеха как да печелят време и да шикалкавят, докато някой, живеещ тук и търсен от полицията, се измъкне през страничния изход или се скрие в пекарната. В края на краищата персоналът се състоеше от бивши наркомани. И никоя от агенциите, служещи на закона, не би харесала идеята да се претърси такова място — защото щеше да се вдигне страхотен шум.

„Време е да се откажа от Спейд Уийкс — реши той — и да се спасявам. Няма да се учудя, ако никога повече не ме изпратят на това място — тези хора не ми харесват. И според мен нямам работа тук — Спейд Уийкс вече не съществува. Ще докладвам на Мистър Ф. и ще чакам да ми възложат нова задача. По дяволите!“

Той се изправи с усилие и каза:

— Аз изчезвам.

Двамата младежи вече се връщаха, единият носеше чашка с кафе, а другият — някакви книжа, очевидно брошури.

— Тръгваш си? — попита момичето надменно, с презрение. — Нямаш волята да вземеш решението да се измъкнеш от калта? Искаш да продължиш да пълзиш там?

И тримата го гледаха разгневени.

— По-късно. — Арктър тръгна към предната врата, към изхода.

— Шибан наркоман — каза момичето зад гърба му. — Никаква воля, никаква мисъл, нищичко. Отивай да пълзиш, това е решението ти.

— Ще се върна — отвърна Арктър обиден. Атмосферата на това място го потискаше и чувството се засилваше сега, при тръгването му.

— Ние може да не искаме да се връщаш, мекотело — каза единият от младежите.

— Ще трябва да ни се молиш — допълни другият. — Ще трябва много да ни се молиш. Но дори и тогава може да не те искаме.

— Всъщност ние не те искаме и сега — каза момичето.

На вратата Арктър спря и се обърна, за да погледне към своите обвинители. Искаше да каже нещо, но не можеше да мисли за нищо. Чувстваше мозъка си празен.

Мозъкът му не функционираше. Нямаше мисли, нямаше отклик, нямаше отговор за тях, дори и гаден или глупав, не можеше да им каже нищо.

„Странно“ — помисли си той. Беше озадачен.

Излезе и тръгна към паркираната си кола.

„Доколкото зависи от мен — помисли си той, — Спейд Уийкс е изчезнал завинаги. И аз няма да се върна в никое от тези места. Време е да помоля да ме прехвърлят на друга задача. Да тръгна след нещо друго.

Те са по-жилави от нас.“