Филип К. Дик
Камера помътняла (18)

Бележки на автора

Този роман е за неколцина, които бяха наказани прекалено сурово заради нещата, които са извършили. Те просто искаха да си прекарват времето добре, но бяха като малките деца, играещи на улицата, които виждат, че умират едно след друго — прегазени, осакатени, разкъсани — но продължават да играят. Всички ние наистина бяхме щастливи за кратко време, мотаехме се, без да работим, занимавахме се само с глупости и си играехме. Но това беше ужасно кратко време, а после дойде наказанието и то беше толкова жестоко, че не можехме да повярваме на очите си. Например, докато писах този роман, разбрах, че човекът, който е прототип на Джери Фабин, се е самоубил. Приятелят ми, който е прототип на Ърни Лъкман, почина преди да започна да пиша романа. За кратко време и аз самият бях едно от онези деца, играещи на улицата. И аз като останалите се опитвах да играя, вместо да раста, и бях наказан. Аз присъствам в списъка по-долу — списъка на онези, на които е посветен този роман. В него е отбелязано и какво се е случило с всеки от тях.

Злоупотребата с наркотици не е болест, тя е решение, като решението да скочим на пътя пред движеща се кола. Може да се каже дори, че е грешна преценка. Когато много хора започнат да го правят, то се превръща в социална грешка, в начин на живот. В този особен начин на живот мотото е: „Бъди щастлив днес, защото утре ще си мъртъв“, но смъртта идва почти веднага, а щастието остава в спомените. Този начин на живот е много по-ускорен, по-интензивен от обикновеното човешко съществуване. Той не е толкова различен от вашия начин на живот, просто е по-бърз. Протича за дни, седмици или месеци, вместо за години. „Важното е да вземеш парите, дълговете нека си растат“ — е казал Вийон през 1460 година. Но това е грешка, ако взимаш само пени, а се разплащаш цял живот.

В този роман няма назидание, той не поучава, не казва, че не е хубаво да се играе, когато трябва да се работи. Той само описва последствията. Древногръцката драма за пръв път показва причинно-следствените връзки на промените в обществото. В този роман присъства само Немезида. И тя не е съдбата, защото всеки от нас може да избере да спре да играе на улицата, но аз разказвам с цялото си сърце за ужасната Немезида на онези, които продължават да играят. Аз не съм сред героите на този роман; аз съм самият роман. Както и цялото ни общество в този момент. Книгата е за много повече хора, отколкото аз познавам лично. За някои от тях сме чели във вестниците. Това седене с приятелите ни по домовете и извън тях и празните приказки, докато слушаме касетофоните си, беше погрешно решение през шейсетте години. И природата взе сурови мерки срещу нас. Бяхме принудени да спрем по ужасен начин.

Ако е имало някакъв „грях“, той е, че тези хора искаха да прекарат приятно времето си заедно и бяха наказани за това, но както казах, наказанието беше прекалено жестоко и аз предпочитам да мисля за това само по безучастния начин, по който тези неща се описват в древногръцките драми — като неминуемо следствие, предизвикано от определена причина. Обичах ги всичките. Ето списъкът на онези, на които посвещавам тази книга с любов:

На Гейлийн — починала

На Рей — починал

На Франси — трайна психоза

На Кети — трайно мозъчно увреждане

На Джим — починал

На Вал — трайно тежко мозъчно увреждане

На Нанси — трайна психоза

На Джоан — трайно мозъчно увреждане

На Марън — починала

На Ник — починал

На Тери — починал

На Денис — починал

На Фил — трайно увреждане на панкреаса

На Сю — трайни съдови увреждания

На Джери — трайни психически и съдови увреждания

…и така нататък.

В тяхна памет. Това са моите приятели, най-добрите ми приятели. Те ще живеят в спомените ми и врагът никога няма да бъде забравен. „Врагът“ — това са техните грешки в играта. Нека всички те да играят отново, по друг начин, и да бъдат щастливи.