Филип К. Дик
Камера помътняла (15)

15

— Може ли да работя с животни? — попита Брус.

— Не — отвърна Майк. — Мисля да те изпратя в една от фермите ни. Сред природата, където ще можеш да се докоснеш до почвата. Знаеш какво става с нея заради всичките тези ракети и сонди, които се изстрелват в космоса. Искам да се опиташ да достигнеш…

— Искам да бъда с нещо живо.

— Почвата е жива — обясни Майк. — Земята все още е жива. Там можеш да помогнеш най-много. Занимавал ли си се с някаква селскостопанска работа? Семена, обработване на почвата, прибиране на реколтата?

— Работил съм в офис.

— Отсега нататък ще работиш на полето. Ако разумът ти се върне при теб, той ще се върне по естествен начин. Не можеш насила да се накараш да мислиш отново. Можеш единствено да се трудиш упорито — например, да посяваш семена или да обработваш земята в зеленчуковите ни плантации, или да унищожаваш вредителите — ние го правим със специални спрейове. Но със спрейовете трябва много да се внимава. Иначе биха могли да донесат повече вреда, отколкото полза. Те могат да отровят не само семената в почвата, но и хората, които пръскат с тях. Могат да им изядат главата. Както се е случило с теб.

— Добре — каза Брус.

„Тебе са те напръскали — помисли си Майк, докато гледаше мъжа. — Напръскали са те така, че си се превърнал в буболечка. Напръскай буболечката с токсин и тя умира. Напръскай човек, напръскай мозъка му, и той ще се превърне в насекомо, което цвърчи и обикаля в кръг наоколо. Машина от рефлекси, като мравката. Изпълняваща последната зададена й команда.

Нищо ново няма да влезе никога в мозъка му, защото мозъкът му го няма. Както го няма и човекът, когото никога не съм познавал.

Но може би, ако се озове на правилното място и заеме правилната поза, той ще е в състояние да погледне надолу и да види почвата. И да осъзнае, че тя е там. И да посади в нея нещо различно от себе си, нещо, което е живо. Да расте там.

Защото нещото, което той самият вече никога няма да може да направи, е да расте. Той е в състояние единствено да изгнива постепенно, докато онова, което е останало от него, също не умре.

За човек, който е мъртъв, няма бъдеще, само минало. А за Арктър-Фред-Брус не е останало дори и миналото.“

Докато Майк караше камиона, отпуснатото тяло на съседната седалка се поклащаше. Само друсането на камиона му вдъхваше живот.

„Чудя се — запита се Майк — дали хората от «Нов път» не са му причинили това? Дали самите те не са изпратили на Брус веществото, което го е направило такъв, какъвто е сега? С ясното съзнание, че когато си свърши работата, веществото неминуемо ще се върне обратно при тях?

Дали по този начин не са изградили цивилизацията си сред хаоса? Ако това, тяхното, може да се нарече «цивилизация»“.

Той не знаеше отговорите на тези въпроси. Не беше стоял в „Нов път“ достатъчно дълго. Изпълнителният директор му беше казал веднъж, че ще му разкрият техните цели, две години след като стане член на персонала. Той беше споменал също, че тези цели нямат нищо общо с лечението на наркоманията.

Никой освен Доналд, изпълнителния директор, не знаеше как се финансира „Нов път“. Но организацията никога не бе изпитвала финасови затруднения. „Е — помисли си Майк, — производството и разпространението на Субстанцията С трябва да носи огромна печалба. Достатъчна, за да може «Нов път» да се разраства и да процъфтява. Достатъчна, за да си поставя най-различни крайни цели.

В зависимост от това какво възнамерява да прави «Нов път».“

Той знаеше — Федералната служба за борба с наркотиците знаеше — нещо, което не беше известно на по-голямата част от обществото, включително и на полицията.

Субстанцията С, подобно на хероина, беше органична. Не се произвеждаше в лаборатории.

Така че той не преувеличаваше, когато си мислеше, че печалбата е достатъчна, за да може „Нов път“ да процъфтява и да се разраства.

„Живите — помисли си Майк — никога не бива да бъдат използвани за постигането на целите на мъртвите. Но мъртвите — той погледна Брус, празната обвивка на съседната седалка — трябва, ако е възможно, да бъдат използвани за постигането на целите на живите.

Такъв е законът на живота.

И мъртвите, ако могат да чувстват, ще се чувстват по-добре, вършейки това.

А мъртвите, които все още могат да виждат, дори и да не го разбират, са нашата камера.“