Филип К. Дик
Камера помътняла (14)

14

На изрезката от статия в някакво списание, закрепена за стената във фоайето на „Самарканд Хаус“, жилищната сграда на „Нов път“ в Санта Ана, Калифорния, пишеше:

„Когато някой изкуфял пациент се събуди сутринта и попита за майка си, напомнете му, че тя е отдавна мъртва и че той е над осемдесетгодишен и живее в старчески дом, че сега е 1992 година, а не 1912 и че той трябва да приеме реалността и факта, че…“

Някой от пациентите беше откъснал останалата част от статията. Очевидно тя беше изрязана от професионално списание за медицински сестри — хартията беше хубава и гладка.

— Основната ти работа тук ще бъдат баните — каза му Джордж, един от служителите на „Нов път“, докато го водеше по коридора. — Подовете, мивките и особено тоалетните. В тази сграда има три бани, по една на всеки етаж.

— Добре — отвърна той.

— Ето кофата и четката. Знаеш ли как се мият тоалетни? Започвай, аз ще те наглеждам и ще ти давам указания.

Той отнесе кофата на чешмата при задния вход, наля вътре течен сапун и после пусна топлата вода. Вниманието му беше обсебено от надигащата се пяна и звука от течащата вода.

После отнякъде долетя гласът на Джордж:

— Не я пълни цялата, защото после няма да можеш да я вдигнеш.

— Добре.

— Май не си много наясно къде се намираш? — попита го Джордж след малко.

— Аз съм в „Нов път“. — Свали кофата на земята. Част от водата се разля и той застина, вперил поглед в локвата.

— „Нов път“ къде?

— В Санта Ана.

Джордж вдигна кофата и му показа как да я носи.

— Сигурно по-късно ще те преместим на острова или в някоя от фермите. Но първо трябва да минеш през чистенето тук.

— Мога да правя това — отвърна той. — Да чистя.

— Обичаш ли животните?

— Разбира се.

— Или фермерството?

— Животните.

— Ще видим. Ще изчакаме докато те опознаем по-добре. Както и да е, всички остават тук един месец. Всички, които прекрачат през прага.

— Аз обичам живота на село — каза той.

— Ние поддържаме няколко вида дейности. Ще видим коя ще ти подхожда най-добре. Да знаеш, че можеш да пушиш тук, макар да не насърчаваме това. Тук не е „Синанън“, там нямаше да ти позволят да пушиш.

— Не са ми останали никакви цигари — отвърна той.

— Даваме на всеки пациент по кутия дневно.

— А как ще ги плащам? — Той нямаше и пари.

— Няма да ги плащаш. Безплатни са. Ти си платил достатъчно. — Джордж взе четката, потопи я в кофата и му показа как се чисти.

— Защо нямам никакви пари?

— По същата причина, поради която нямаш документи или фамилия. Ще ти върнат всичко. Ние точно това искаме да постигнем — да ти бъде върнато всичко, което ти е отнето.

— Тези обувки ме стягат — каза той.

— Ние живеем от дарения. Но дрехите са само нови, от магазините. По-късно може и да намерим нещо, което да ти е по мярка. Пробва ли всичките обувки в кашона?

— Да.

— Добре, ето я банята на първия етаж. Започни от нея. Когато я изчистиш, ама добре, така, че да свети, се качи на втория етаж, с кофата и четката, разбира се, и аз ще ти покажа банята там, а после и онази на третия етаж. Но винаги трябва да имаш разрешение, за да се качиш на третия етаж, защото там спят жените. Така че първо попитай някой от персонала, никога не ходи горе без разрешение. — Той го потупа по гърба. — Разбра ли, Брус?

— Да — отвърна Брус, който вече бе започнал да чисти.

— Ще миеш баните, докато не започнеш да вършиш тази работа добре. Не е важно какво работи човек, важното е да го прави добре и да се гордее с това.

— Ще стана ли някога такъв, какъвто бях преди? — попита Брус.

— Точно това, че си бил такъв, те е довело тук. Ако станеш същия, какъвто си бил преди, рано или късно ще се върнеш пак. А дори може и да не се добереш дотук. Не е ли така? Ти имаш късмет, че си тук. Още малко — и е щяло да бъде късно.

— Някой друг ме докара тук.

— Провървяло ти е. Следващия път може да няма кой да те докара. Може просто да те оставят някъде край магистралата и да си отидат, без да ги е грижа какво ще стане с теб.

Той продължи да чисти.

— Най-лесният начин е първо мивките, после ваните, след това тоалетните и най-накрая пода.

— Добре — каза той и придвижи четката по-нататък.

— Трябва малко по-сръчно. Нищо, ще се научиш.

Брус съсредоточи вниманието си върху пукнатините в емайла на мивката. Капна от препарата за миене в тях и пусна топлата вода. Започна да се вдига пара и той застина, втренчен в нея. Миризмата му харесваше.

 

 

След обяда седна във фоайето с чаша кафе. Никой не говореше с него, защото всички разбираха какво е състоянието му. Докато пиеше кафето си, той чуваше разговорите им. Те всичките се познаваха помежду си.

— Ако можеше да виждаш през очите на умрял човек, ти все още щеше да виждаш, но нямаше да можеш да управляваш очните мускули, така че нямаше да си в състояние да фокусираш погледа си. Щеше да си неспособен да обърнеш главата си или очните ябълки. Всичко, което би могъл да направиш, е да чакаш случайно да мине някой. Само лежиш и чакаш, абсолютно замръзнал. Ужасна сцена.

Той гледаше как парата се издига над чашата му с кафе, не правеше нищо друго. Миризмата му харесваше.

— Хей.

Някаква ръка го докосна. Женска ръка.

— Хей.

Той леко отмести поглед встрани.

— Как си?

— Добре — отвърна той.

— Да не ти е зле?

— Добре съм.

Той продължи да се взира в кафето си и парата над него и нито за миг не погледна към жената или към някой от останалите. Погледът му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кафето. Харесваше му топлината на аромата.

— Можеш да видиш някой, само когато минава точно пред тебе. Единствено тогава. Колкото и да се опитваш да гледаш. Ако някой лист прелети пред окото ти — само тогава. И то само листа. Нищо друго — няма да можеш да се обръщаш.

— Добре — каза той и хвана чашата с кафето с двете си ръце.

— Представи си да съзнаваш всичко, но да не си жив. Да виждаш и дори да знаеш какво виждаш, но да не си жив. Само да гледаш. Да осъзнаваш, че гледаш, но да не си жив. Човекът може да е умрял и още да го има. Понякога може да те гледа човек, умрял още в детството ти. Умрял, но още гледа. Това, което те гледа, не е точно тяло, в което няма нищо — там все още е останало нещо, но то е мъртво и само продължава да гледа и да гледа. Не може да спре да гледа.

Говорещият млъкна и след малко се обади друг човек:

— Ето какво означава да умреш, без да можеш да спреш да гледаш какво се случва точно пред теб. Там става нещо ужасно и ти не можеш да направиш нищо, нямаш избор, нищо не можеш да промениш. Можеш само да приемеш случващото се такова, каквото е.

— Както ти обичаш да зяпаш цяла вечност кутия от бира? Не може да е чак толкова лошо. Няма нищо страшно.

 

 

Преди вечерята, която им сервираха в столовата, обикновено имаше обсъждане. Различни членове на персонала пишеха на черната дъска темите, които после биваха разисквани.

Той седеше с ръце в скута, гледаше в пода и слушаше как голямата кафеварка се нагрява. Тя издаваше звуци, които го плашеха. Хуп. Хуп.

„Живите и неживите неща си обменят свойства.“

Всички седяха на сгъваеми столове и обсъждаха темата. Изглежда, че обсъждането им допадаше. Явно по този начин „Нов път“ ги караше да мислят, може би дори да си спомнят и после да мислят отново и отново по темата. Хуп. Хуп.

„Енергията на неживите неща е по-голяма от енергията на живите неща.“

Започна разговор на тази тема. Хуп. Хуп. Шумът на кафеварката ставаше все по-силен и по-силен и го плашеше все повече и повече, но той не помръдваше и не вдигаше поглед. Седеше на мястото си и слушаше. Заради кафеварката му беше трудно да чуе какво се говори.

— Ние притежаваме твърде много нежива енергия в себе си. А обмяната… Ще отиде ли някой да види какво става с проклетата кафеварка?

Разговорът прекъсна за момент и някой отиде да провери кафеварката. Той седеше и чакаше.

— Ще напиша това отново.

„Ние обменяме прекалено много пасивен живот с реалността извън нас.“

Започнаха да обсъждат тази тема. Звукът от кафеварката утихна и всички станаха да си налеят кафе.

— Искаш ли кафе? — обади се някой зад гърба му и го докосна. — Нед? Брус? Как се казва той, Брус?

— Добре. — Той стана и отиде с тях при кафеварката. Изчака реда си. Всички гледаха как слага сметана и захар в чашата си. Гледаха как се върна на стола си — същия, на който седеше преди това. Намери стола си уверено, седна и продължи да слуша. Топлото кафе и парата го накараха да се почувства по-добре.

„Активността невинаги означава живот. Квазарите проявяват активност. А монасите по време на медитация не са неодушевени предмети.“

Той седеше и гледаше празната си чаша. Тя беше от китайски порцелан. Обърна я и видя щампата на дъното, както и напуканата глазура. Чашата изглеждаше стара, но беше произведена в Детройт.

„Кръговото движение е най-мъртвата форма във вселената.“

— Времето — обади се някакъв глас.

Той знаеше отговора на този въпрос.

Времето е кръгло.

— Е, ще трябва да прекъсваме. Ще направи ли някой бърз финален коментар?

— Правилото за оцеляване е да се следва линията на най-слабото съпротивление. Да следваш, а не да водиш — обади се някакъв глас.

— Да, последователите оцеляват, когато има лидер — каза друг глас, на по-възрастен човек. — Като при Христос. А не обратното.

— По-добре да ходим да ядем, защото Рик спира да сервира точно в пет и петнайсет.

— Да поговорим за това в Играта, не сега.

Разнесе се скърцане от сгъващи се столове. Той също се изправи, остави празната си чаша на подноса при останалите и излезе от залата заедно с другите. Подушваше миризмата на студените дрехи около себе си — хубава миризма, но студена.

„Всичко това звучеше, сякаш за тях пасивният живот е хубаво нещо — помисли си той. — Но няма «пасивен живот». Това израз носи вътрешно противоречие.“

Чудеше се какво означава животът, какво представлява? Може би не разбираше…

 

 

Беше пристигнала огромна пратка с дрехи от дарения. Няколко човека вече стояха с пълни ръце, други пробваха ризи с доволни физиономии.

— Хей, Майк, много си бърз!

Насред фоайето бе застанал нисък, набит мъж с къдрава коса и сплескано лице, който си сменяше колана с намръщена физиономия.

— Как се борави с това? Не знам как да си го сложа. Защо е толкова хлабав?

Коланът беше три инча широк и нямаше тока, а метални пръстени, и той не знаеше как да го стегне. Огледа се наоколо, примижа и каза:

— Мисля, че са ми дали дефектен колан.

Брус пристъпи към него, мушна колана в пръстените и го стегна.

— Благодаря — каза Майк. Все още с нацупена физиономия, той си взе няколко ризи, после се обърна към Брус и подхвърли: — Когато се оженя, смятам да съм с такъв колан.

— Добре — отвърна Брус.

Майк тръгна към две жени в далечния край на фоайето. Те му се усмихнаха. Той вдигна една шарена риза към себе си и възкликна:

— Смятам да се разходя до града.

— Добре, хайде сега, отивайте да вечеряте! — извика директорът на санаториума с мощния си глас. После се обърна към Брус и попита, примигвайки: — Как си, момче?

— Добре — отвърна Брус.

— Звучиш, сякаш си настинал.

— Да — съгласи се той. — От излизането ми навън. Мога ли да получа „Дристан“ или…

— Никаква химия! — отсече директорът. — Хайде, побързай за вечерята. Как си с апетита?

— Добре — отвърна Брус и тръгна към столовата. Всички му се усмихваха от масите си.

 

 

След вечеря той седна насред широкото стълбище към втория етаж. Никой не му каза нищо — обсъждането беше започнало. Седя на стълбите докато то не свърши. Най-накрая хората започнаха да излизат от залата.

Той усещаше, че го гледат и може би някой му говори. Седеше на стълбите, приведен напред, обхванал с ръце коленете си, и гледаше напред. Към черната пелена пред очите му.

Скоро гласовете утихнаха.

— Брус?

Той не помръдна.

— Брус?

Нечия ръка го докосна. Той не отговори.

— Брус, ела във фоайето. Ти би трябвало вече да си в стаята си, в леглото, но виж, искам да поговоря с тебе.

Майк му махаше да го последва. Той тръгна след него надолу по стълбите, към празното фоайе. Когато се озоваха там, Майк затвори вратата.

Той се настани в едно от дълбоките кресла и направи знак на Брус да седне срещу него. Майк потри челото си. Изглеждаше уморен, малките му очи бяха подпухнали и зачервени.

— Станах в пет и половина тази сутрин — каза той.

Някой почука на вратата и започна да я отваря.

Майк извика много силно:

— Не искам никой да влиза! Разговаряме! Ясно ли е?

Някой измънка нещо неразбираемо. Вратата се затвори.

— Знаеш ли, добре ще бъде да сменяш ризата си по няколко пъти на ден — обади се Майк. — Потиш се много обилно.

Брус кимна.

— От коя част на щата си?

Тишина.

— Отсега нататък, когато се почувстваш толкова зле, идвай при мен. Аз минах през същото преди около година и половина. Разхождаха ме наоколо с кола. Различни членове на персонала. Видя ли се с Еди? Един такъв висок и слаб, дето помага на всички? Той ме вози осем дни подред. Никога не ме остави сам. — Майк изведнъж се обърна към вратата и извика: — Ще се махнете ли оттук? Разговаряме! Отидете да гледате телевизия!

Млъкна и погледна към Брус.

— Понякога се налага да се държиш така. Никога не оставят човек на мира.

— Разбирам — отвърна Брус.

— Брус, само не си помисляй да сложиш край на живота си.

— Да, сър — каза Брус, гледайки в пода.

— Не ми викай „сър“!

Брус кимна.

— В армията ли стана, Брус? Тогава ли започна да се друсаш?

— Не.

— Боцкаше ли се или гълташе?

Тишина.

— „Сър“… — повтори Майк. — Аз лежах десет години в затвора. Веднъж осем момчета от нашия сектор с килии си прерязаха гърлата, в един и същ ден. Спяхме с крака в тоалетната, толкова малки бяха килиите. Така е в затвора, спиш с крака в тоалетната. Никога не си бил в затвора, нали?

— Не — отвърна Брус.

— Но, от друга страна, виждал съм и затворници на осемдесет години, които все още се радват на живота и мечтаят да живеят колкото се може по-дълго. Спомням си, когато се дрогирах — бях на инжекции. Започнах още като тийнейджър. Никога не съм правил нищо друго. Боцках се и после влязох в затвора за десет години. Толкова много се боцках — със смес от хероин и С — че нищо друго не можех да правя. Не можех да видя нищо друго. Сега съм чист и съм извън затвора, и съм тук. Знаеш ли кое е най-важното нещо, което открих? Кое веднага ми се наби в очите? Сега съм способен да вървя по улиците навън и да виждам всичко. Мога да чуя шума на ручейчетата, когато съм в гората — по-късно ще разбереш какви са другите ни дейности, фермите и така нататък. Когато вървя по най-обикновена улица, виждам малките котета и кутрета. Не ги бях виждал никога преди. Всичко, което виждах, беше дрогата.

Майк погледна часовника.

— Така че разбирам как се чувстваш — добави той.

— Трудно е да се откажеш — съгласи се Брус.

— Всички тук са се отказали. Разбира се, някои започват отново. Ако излезеш оттук, ще започнеш отново. Знаеш това.

Той кимна.

— Никой от хората тук не е имал лесен живот. Не твърдя, че и твоят е бил лесен. Макар че Еди би казал точно това. Той би казал, че твоите проблеми са дребна работа. Но ничии проблеми не са дребна работа. Аз виждам колко зле се чувстваш, защото съм минал по същия път. Сега съм по-добре. Кой е в една стая с теб?

— Джон.

— А, да. Джон. Тогава трябва да си на първия етаж?

— Харесва ми — отвърна Брус.

— Да, там е топло. Сигурно постоянно ти е студено. При повечето от нас е така, добре си спомням, че и с мен беше същото. Зъзнех през цялото време и се изпусках в гащите си. Но трябва да ти кажа, че няма да минеш през всичко това отново, ако останеш тук, в „Нов път“.

— Докога? — попита Брус.

— До края на живота си.

Брус вдигна глава.

— Аз не мога да изляза — каза Майк. — Ако изляза, отново ще започна да се друсам. Имам прекалено много приятелчета отвън. Отново ще започна да се боцкам и да стоя на ъгъла да продавам, и ще се върна в затвора за още двайсет години. А знаеш ли, аз съм на трийсет и пет и ще се женя за първи път. Видя ли Лаура? Моята годеница?

Брус не беше сигурен.

— Едно пълничко момиче, красиво.

Той кимна.

— Тя се страхува да излиза навън. Винаги трябва да има някой с нея. Сега ще ходим на зоологическа градина… С детенцето на изпълнителния директор, в зоологическата градина в Сан Диего, другата седмица. И Лаура е уплашена до смърт. Дори повече от мене.

Мълчание.

— Чу ли какво ти казах? — попита Майк. — Че ме е страх да отида в зоологическата градина?

— Да.

— Не си спомням някога да съм ходил в зоологическа градина — каза Майк. — Какво се прави там? Може би ти знаеш.

— Гледаш различни клетки и оградени открити пространства.

— Какви животни има там?

— Всякакви.

— Предполагам, че диви. И екзотични.

— В зоопарка в Сан Диего има от почти всички видове диви животни — каза Брус.

— А имат ли от онези… какви бяха? Мечките коала?

— Да.

— Гледах филмче за тях по телевизията — каза Майк. — Те подскачат. И приличат на плюшени играчки.

— Старата кукла, мечока Теди, с която си играят децата, е направена така, че да прилича на тях. Още през двайсетте години.

— Така е. Предполагам, че трябва да отидеш чак в Австралия, за да видиш мечка коала. Нали не са изчезнали?

— В Австралия има колкото щеш — отвърна Брус. — Но ловът и износът са забранени. Застрашен вид са.

— Никога не съм ходил никъде — каза Майк. — Освен когато по едно време прекарвах стока от Мексико до Ванкувър, Британска Колумбия. Винаги минавах по един и същ маршрут, така че никога не виждах нищо ново. Карах много бързо, за да приключа възможно най-скоро. Бях с една от колите на Фондацията. Ако искаш, когато се почувстваш много зле, ще те повозя наоколо. Ще карам и ще си говорим. Нямам нищо против. Еди и някои други, които вече не са тук, правеха същото за мен. Нямам нищо против.

— Благодаря ти.

— А сега ние двамата ще трябва да си лягаме. Започнаха ли вече да те викат сутрин в кухнята? Да приготвяш закуската и да сервираш?

— Не.

— Тогава можеш да си лягаш по същото време, по което и аз. Ще се видим на закуска. Ще седнеш на моята маса и аз ще те запозная с Лаура.

— Кога ще се жените?

— След месец и половина. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата ни. Разбира се, тя ще бъде тук, така че всички ще присъстват.

— Благодаря ти — каза Брус.

 

 

Когато Брус влезе, за да се присъедини към Играта, всички се засмяха. Когато видя ухилените им лица, той заби поглед в пода.

— Знаете ли кой е това? Целувчо! — изрече някакъв писклив глас и той вдигна глава. Сред ужасно разкривените от усмивките лица забеляза някакво момиче, китайка. Явно тя надаваше този вой. — Ти си Целувчо, ето какво си ти!

— Защо не ходиш да се шибаш? Защо не ходиш да се шибаш? — подеха монотонно останалите, докато сядаха на пода в кръг около него.

Изпълнителният директор, облечен с широки червени панталони и розови маратонки, се усмихваше. Малките му тесни очички блестяха, приличаше на призрак. Поклащаше се напред-назад, дългите му крака бяха свити в коленете, седеше направо на пода, без възглавница под себе си.

— Искаме да видим как се шибаш!

Изпълнителният директор, изглежда, се забавляваше — сякаш се случваше нещо много смешно. Очите му бяха пълни с весели пламъчета. Облечен колоритно и с усет, той приличаше на чудат театрален артист от някакъв стар кралски двор. Постоянно се озърташе доволно, а от време на време гласът му чуруликаше, досадно и монотонно, като скърцане на метална панта на врата.

— Целувчо! — изписка отново китайката. Някакво друго момиче зад нея плесна с ръце и започна да издава подигравателни звуци.

— Хайде! — извика китайката, обърна се с гръб към Брус и посочи задника си: — Целуни ми задника тогава, Целувчо! Щом искаш да целуваш хората, целуни това, Целувчо!

— Искаме да видим как се шибаш! — запя монотонно семейството. — Шибай се, Целувчо!

Той затвори очи, но нямаше как да спре да ги слуша.

— Ти си педал — изрече бавно и монотонно изпълнителният директор. — Скапаняк. Духач. Лайно. Задник…

Продължи да изрежда.

Думите все още достигаха до слуха на Брус, но вече бяха неразбираеми. Той вдигна поглед само веднъж, когато разпозна гласа на Майк, който седеше и го гледаше безучастно. Лицето му беше зачервено, яката на ризата му беше закопчана прекалено стегнато около врата.

— Брус — каза Майк, — какво става? Какво си донесъл тук със себе си? Какво искаш да ни кажеш? Можеш ли изобщо да ни кажеш нещо за себе си?

— Педал! — изкрещя Джордж, подскачайки като гумена топка. — Какъв беше ти, педал?

Китайката скочи на крака и извика:

— Кажи ни, педал, духач, лизач, шибаняк!

— Аз съм око — каза той.

— Ти си задник — каза изпълнителният директор. — Ти си слабак. Боклук. Духач. Женчо.

Брус вече не чуваше нищо. И забрави значението на думите, а най-накрая — и самите думи.

Единственото, което забеляза, беше, че Майк го наблюдава. Гледаше и слушаше, но не виждаше нищо, не знаеше нищо, не си спомняше нищо. Чувстваше се нищожен, чувстваше се зле, искаше да избяга.

Вакуумът в него растеше. И той всъщност беше доволен от това.

 

 

Беше по-късно през деня.

— Погледнете — каза женски глас. — Тук държим наркоманите.

Той се почувства изплашен, докато тя отваряше. Вратата се открехна и стаята се изпълни с шум, чиято сила го изненада. Погледна към прага и видя множество играещи си малки деца.

Същата вечер забеляза как двама възрастни мъже хранят децата с мляко и детски храни в малка стаичка до кухнята. Рик, готвачът, даде първо храната за децата на възрастните мъже, докато останалите чакаха в столовата.

Китайката, която носеше чинии към столовата, му се усмихна и попита:

— Обичаш ли децата?

— Да — отвърна той.

— Ако искаш, може да седиш при тях и да се храните заедно.

— О! — каза той.

— Ще можеш и да ги храниш, но по-късно — след месец или два. — Тя се поколеба за миг и допълни: — Когато се уверим, че няма да ги биеш. Имаме си правило: децата никога не бива да бъдат удряни, независимо от това какво са направили.

— Добре — каза той. Чувстваше топлота към живота, докато гледаше как децата се хранят. Седна при тях и едно от най-мъничките изпълзя върху коленете му. Той взе една лъжичка и започна да го храни. Помисли си, че и той, и детето чувстват една и съща топлина. Китайката му се усмихна и отнесе чиниите в столовата.

Седя дълго време сред децата, като гушваше ту едно, ту друго. Двамата мъже се караха на децата и се критикуваха взаимно заради начина, по който ги хранят. Масата и подът се покриха с петна и парчета храна. По едно време той се сепна и осъзна, че децата са се наяли и отиват в голямата детска стая, за да гледат анимационни филми по телевизията. Наведе се несръчно, за да почисти изпопадалата храна.

— Не, това не е твоя работа! — изрече остро единият от възрастните мъже. — Това е мое задължение.

— Добре — съгласи се той и при изправянето си удари главата в ръба на масата. Държеше част от разсипаната храна в ръката си и я погледна учудено.

— Отиди да помогнеш при почистването на столовата! — каза му другият старец. Той имаше лек говорен дефект.

На минаване покрай него един от помощниците, служител в диспансера, му каза:

— Трябва да имаш разрешение, за да седиш при децата.

Брус се спря и кимна, озадачен.

— Това е работа на старците — каза човекът от диспансера. — Гледането на децата.

Той се засмя и добави:

— Те не могат да вършат нищо друго.

После отмина.

Едно от децата беше останало — момиченце с големи очи.

— Как се казваш? — попита го то.

Той не отговори.

— Попитах те как се казваш.

Той се пресегна предпазливо и пипна едно от парчетата месо на масата. То вече беше изстинало. Но усещането, че детето е до него, продължаваше да кара Брус да усеща топлина. Той докосна за миг момиченцето по главата.

— Аз се казвам Телма — каза детето. — А ти да не би да си забравил името си?

Тя го потупа.

— Ако си забравил името си, можеш да си го напишеш на ръката. Искаш ли да ти покажа как? — Тя го потупа отново.

— А няма ли да се отмие? — попита я той. — Ако го напишеш на ръката си, още първия път когато работиш нещо или се изкъпеш, то ще се отмие.

— А, да — кимна тя. — Добре, тогава можеш да го напишеш на стената, до главата си. В стаята, в която спиш. Някъде високо, където не може да се изтрие. И тогава, ако искаш да разбереш какво ти е името, ще можеш…

— Телма — прошепна той.

— Не, това е моето име. Ти трябва да имаш различно име. А това е женско име.

— Да видим… — каза той и се замисли.

— Ако те видя отново, ще ти дам име — каза Телма. — Ще измисля някое за теб. Искаш ли?

— Не живееш ли тук? — попита той.

— Тук живея, но моята мама може да си тръгне. Тя смята да ни вземе, мен и брат ми, и да си тръгне.

Той кимна. Част от топлината го напусна.

Неочаквано, без никаква причина, момиченцето избяга.

„Така или иначе аз трябва да си измисля свое име — реши той. — Това е мое задължение.“ Огледа дланта си и се зачуди защо прави това. Там нямаше нищо за гледане. „Брус — помисли си той, — това е моето име. Но трябва да има и по-хубави имена от него.“ Топлината постепенно изчезваше, както бе изчезнало и детето.

Почувства се самотен и изгубен. И не особено щастлив.

 

 

Един ден изпратиха Майк Уестъуей да докара пратка полуизгнили плодове, дарени на „Нов път“ от местния супермаркет. Обаче когато се убеди, че членовете на персонала не го следят, той проведе телефонен разговор и след малко се срещна с Дона Хоторн в близкия „Макдоналдс“.

Двамата седнаха отвън, с бутилка кока-кола и хамбургер върху дървената масичка.

— Наистина ли можем да го използваме?

— Да — отвърна Уестъуей. Но си помисли: „Момчето е толкова увредено. Чудя се дали си заслужава. Чудя се дали ще успеем да доведем нещата докрай. Но сме длъжни да опитаме.“

— Нали не го подозират?

— Не — отговори Майк Уестъуей.

— Ти лично убеден ли си, че отглеждат веществото?

— Не. Не аз. Те са убедени.

„Хората, които ни плащат“ — помисли си той.

— Какво означава името му?

— Mors ontologica. Смърт на духа. На личността. На същността.

— А той ще успее ли да се справи?

Уестъуей отмести поглед към колите и минувачите. Наблюдаваше ги мрачно, играейки си с хамбургера си.

— Наистина не знаеш.

— Никой не би могъл да знае, докато не се случи. Памет. Няколко оцелели мозъчни клетки и то увредени. Почти нищо освен рефлекси. Той няма да действа, само ще реагира. Можем единствено да се надяваме. Спомни си какво казва свети Павел в Библията: „Вярвайте, надявайте се и раздайте парите си.“

Майк гледаше интелигентното лице на красивата чернокоса девойка от другата страна на масата и разбираше защо Боб Арктър… „Не — каза си той, — винаги трябва да мисля за него като за Брус. Иначе може да се издам, че знам прекалено много неща, които не би трябвало да знам.“ Разбираше защо Брус е мислил толкова много за нея. Когато още е бил способен да мисли.

— Той беше обучен много добре — каза Дона. Гласът й му се стори изключително отчаян. За миг лицето й се изкриви от мъка. — Но да се плати такава цена… — прошепна тя и отпи от колата си.

„Обаче нямаше друг начин да се проникне там — помисли си той. — Поне аз не можех. А се опитвах толкова дълго. Те биха допуснали там само празна обвивка като Брус. Някой абсолютно безвреден. Той трябваше да стане такъв, какъвто е сега. Иначе те не биха поели риска. Такава е политиката им.“

— Правителството поиска ужасно много — каза Дона.

— Животът го поиска.

Тя вдигна глава и го изгледа мрачно и гневно.

— В конкретния случай това беше федералното правителство. Конкретно. От теб и от мен. От… — Тя млъкна за миг. — От някой, който беше мой приятел.

— Той все още ти е приятел.

— Това, което е останало от него — отвърна Дона яростно.

„Това, което е останало от него, все още те търси — помисли си Майк Уестъуей. — По свой начин. Той също тъгува.“

Но въпреки всичко денят беше хубав, пешеходците и шофьорите на преминаващите коли изглеждаха весели и въздухът беше свеж. И имаше изгледи за успех — това повдигаше духа на Майк. Бяха стигнали толкова далече! Трябваше да извървят и останалата част от пътя.

— Всъщност мисля — каза Дона, — че няма нищо по-ужасно от това да жертваш живо същество, без то да знае това. Ако знае, тогава е друго нещо. Ако разбира и е доброволец. Но… — Тя махна с ръка. — Той не знае. И никога няма да узнае. Той не е доброволец…

— Разбира се, че е. Това му беше работата.

— Той нямаше никаква представа за това, и сега няма представа, защото няма никаква представа за нищо. Ти го знаеш не по-зле от мен. И той никога вече няма да има представа за нищо, до края на живота си. Само рефлекси. И това не стана случайно, а беше планирано. Ние искахме да стане така… Лоша карма за нас. Чувствам го върху собствения си гръб. Като труп. Аз нося на гърба си труп — трупа на Боб Арктър. Макар че формално той е жив.

Беше започнала да говори на висок глас. Майк Уестъуей й направи знак с ръка и тя с видимо усилие успя да се овладее. Хората от съседните дървени масички бяха започнали да им хвърлят учудени погледи. След известно време Уестъуей каза:

— Е, гледай на нещата по този начин: те не могат да разпитат и да разобличат някой, лишен от съзнание.

— Трябва да се връщам на работа — каза Дона, поглеждайки часовника си. — Ще докладвам, че по думите ти изглежда всичко е наред. Според теб.

— Ще чакаме зимата — каза Уестъуей.

— Зимата?

— Трябва да стане дотогава. Няма значение защо мисля по този начин, но е така. Или ще се случи до зимата, или нищо няма да излезе. Ще ги хванем тогава или никога няма да ги хванем.

„Точно по време на зимното слънцестоене“ — помисли си той.

— Подходящо време — отвърна Дона. — Когато всичко е мъртво и е под снега.

Той се засмя:

— В Калифорния?

— Зимата на духа. Mors ontologica. Когато духът е мъртъв.

— Само заспал — каза Уестъуей и се изправи. — Аз също трябва да тръгвам. Трябва да натоваря някаква пратка със зеленчуци.

Дона го погледна тъжно и измъчено, със смайване и огорчение^[1].

— За кухнята — поясни Уестъуей меко. — Моркови и маруля, такива неща. Дарение от супермаркет „Макой“ за нас, бедняците в „Нов път“. Съжалявам, че казах това. Не беше шега. Не съм имал предвид подобно нещо.

Той я потупа по рамото и при допира с коженото яке си помисли, че може би Боб Арктър й е подарил това яке, някога, в едни по-добри, по-щастливи дни.

— Работим заедно по този случай от доста отдавна — каза Дона с тих, спокоен глас. — Не искам да продължи да се проточва. Искам най-накрая всичко да свърши. Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля: „Мамка му, ние сме още по-студени и от тях. От враговете ни.“

— Когато те погледна, не виждам студен човек — каза Уестъуей. — Въпреки че може би не те познавам чак толкова добре. Но по това, което виждам, ти си един от най-топлите хора, които някога съм познавал.

— Топла съм отвън, за пред хората. Топли очи, топло лице, шибана топла изкуствена усмивка. Но отвътре през цялото време съм студена и пълна с лъжи. Аз не съм такава, каквато изглеждам. Аз съм отвратителна. — Тя говореше спокойно и се усмихваше. Зениците на очите й бяха големи и открити, без следа от коварство. — Но няма друг начин. Не е ли така? Осъзнах това много отдавна и заставих себе си да бъда такава. Всъщност това не е чак толкова лошо. По този начин постигаш каквото искаш. И всички са такива, повече или по-малко. Това, което е наистина лошо, е, че съм лъжец. Аз лъжех своя приятел, лъжех Боб Арктър през цялото време. Веднъж дори му казах да не вярва на нито една моя дума, но той, разбира се, реши, че се шегувам. И не ме послуша. Той си е виновен за това. Аз го предупредих. Но той веднага забрави какво му казах и продължи да крачи към пропастта.

— Направила си каквото е трябвало. Направила си повече, отколкото си била длъжна.

Тя стана и се приготви да тръгва.

— Добре, значи нямам много за докладване, освен твоята увереност, че нещата вървят по план. Той е там, те са го приели и не подозират нищо за неговото участие в тази… В тази мръсна игра. — Тя подчерта последните си думи.

— Точно така.

— Доскоро — каза тя и след кратка пауза добави: — Федералните власти няма да искат да чакат до зимата.

— Но ще бъде през зимата — каза Уестъуей. — По време на зимното слънцестоене.

— На какво?

— Само чакай — отвърна той. — И се моли.

— Това са глупости — каза Дона. — Молитвите, имам предвид. Молех се много отдавна, и то постоянно, но после се отказах. Ние нямаше да правим нещата, които правим, ако молитвите вършеха работа. Те са просто още една глупост.

— Повечето неща са такива. — Той последва отдалечаващата се девойка, след няколко крачки я настигна, хвана я и се изравни с нея. — Аз не чувствам, че ти си съсипала приятеля си. Според мен ти си не по-малко съсипана. Не по-малко жертва от него. Само че не го осъзнаваш. Така или иначе, не е имало друг избор.

— Аз ще отида в ада — каза тя и изведнъж се усмихна — широко и открито. — Обажда се католическото ми възпитание.

— В ада ще ти продадат никелови кутии и когато се прибереш вкъщи, ще откриеш вътре хамбургери.

— Хамбургерите се правят от пуешки лайна — каза Дона и после внезапно си тръгна. Веднага изчезна в тълпата забързани хора. Майк примигна. „Така ли се е чувствал Боб Арктър? — запита се той. — Сигурно. Тя беше тук, жива, сякаш вечна, и изведнъж — няма я. Разтвори се, изчезна. Смеси се с останалите хора. И никога няма да спре да го прави. Скри се сред тях. Изпари се. Тя е от хората, които идват и си отиват, когато си поискат. И никой не може да ги задържи около себе си.

Опитах се да удържа вятъра. Същото се е опитвал да направи и Арктър. Безполезно е да се опитваш да спреш един федерален агент под прикритие. Те са потайни. Сенки, които се стопяват, когато работата им го изисква. Сякаш никога не ги е имало. Арктър е бил влюбен във фантом, в холограма, през която обикновените хора минават, без да я забележат.

Начинът, по който действа Бог, е да превръща злото в добро. Ако Той е активен, значи прави това сега, въпреки че ние не можем да го видим с очите си, процесът е скрит под повърхността на реалността и резултатите от него се проявяват по-късно. Например появата на очакваните ни наследници. Общо взето хората не узнават за ужасната война, която водим и за жертвите, които даваме, освен в бележките под линия на някоя маловажна историческа книга. Някое бегло споменаване. Без списък на жертвите.

А на тях трябва да им се издигне паметник някъде. Със списък на всички загинали. И на тези, които не са загинали — което е още по-лошо. Останалите да живеят след смъртта. Като Боб Арктър. Най-тъжната част от историята.

Предполагам, че Дона е наемник, а не на заплата. Тези са най-призрачните. Те изчезват завинаги. Нови имена, нови адреси. Питаш се къде са, а отговорът е… никъде. Защото изобщо не ги е имало.“

Майк Уестъуей седна обратно на дървената масичка, дояде хамбургера и допи колата си. Все пак бяха по-добри от храната, която им даваха в „Нов път“. Дори и да правеха хамбургерите от събрани от земята кравешки изпражнения.

„Да върна Дона обратно, да се опитам да я намеря или да я притежавам… Това ще означава, че търся същото, което е търсил Боб Арктър. Може би за него така е по-добре. Трагедията в живота му вече се е случила. Влюбил се е в привидение. Това е била трагедията. Безсилието. Името и местожителството на Дона ги няма написани никъде. Има такива момичета, и точно тях обичаме най-много — тези, които няма никаква надежда да спечелим, защото се изплъзват в момента, в който почти сме ги прегърнали.

Така че може би сме го предпазили от нещо още по-лошо. А ще използваме това, което е останало от него, за добро и благородно дело.

Ако имаме късмет.“

 

 

— Знаеш ли някакви приказки? — попита Телма един ден.

— Знам приказката за вълка — отвърна Брус.

— За вълка и за бабата?

— Не. За черно-белия вълк. Той живеел горе на едно дърво и постоянно скачал върху животните на фермера. Най-накрая фермерът събрал всичките си синове и техните приятели. Те наобиколили дървото и зачакали черно-белия вълк да скочи долу. Чакали, чакали, докато най-сетне вълкът скочил върху някакво жалко кафяво животно и всичките едновременно го застреляли.

— О! — възкликна Телма. — Това е ужасно!

— Но те запазили кожата му — продължи той. — Те одрали големия черно-бял вълк, който бил скочил от дървото, и съхранили красивата му кожа, за да могат онези, които ще дойдат после, да видят какъв е бил и да се възхитят от големината и силата му. И идните поколения говорели за него, измисляли легенди за величието му и неговата храброст и оплаквали смъртта му.

— Защо са го застреляли тогава?

— Така е трябвало — каза той. — Така се постъпва с вълците.

— Знаеш ли други приказки? По-весели?

— Не — отвърна Брус. — Това е единствената приказка, която знам.

Той седеше и си спомняше какво удоволствие изпитваше вълкът от огромните скокове и плавните приземявания на изящното си тяло. Но сега това тяло го нямаше. То беше убито — заради онези жалки животни, които и без това щяха да бъдат изядени. Слаби животни, които никога не са можели да скачат и никога не са се гордеели с телата си. Но от друга страна, те бяха останали живи. А черно-белият вълк не съжаляваше за нищо, когато куршумите го застигнаха. Загина, захапал жертвата. Загина напразно. Но това беше неговият стил на действие и той го харесваше. Това беше неговият път. Неговият начин на живот. Единственият начин, който му беше познат. А те го убиха.

— Ето го вълкът! — възкликна Телма, подскачайки тромаво. — Ауу, ауу!

Тя започна да хваща различни предмети и да ги изпуска и той с ужас забеляза, че нещо при нея не е наред. За първи път видя, че тя е саката. Натъжи се и се зачуди как е възможно това.

— Ти не си вълкът — каза той.

Осъзна, че по този начин — докато тя залита, накуцва и се спъва — увреждането й се влошава. Чудеше се как може да съществува…

 

Ich unglücksel’ ger Atlas! Eine Welt,

Die ganze Welt der Schmerzen muss ich tragen,

Ich trage Unerträgliches, und brechen

Will mir das Herz im Leibe.^[2]

 

…толкова тъжно нещо. Тръгна си.

Зад гърба му Телма продължаваше да си играе. Препъна се и падна. „Какво ли изпитва тя?“ — запита се той.

 

 

Вървеше по коридора, търсейки прахосмукачката. Бяха му казали да почисти грижливо детската стая, където децата играеха през по-голямата част от деня.

— Нататък по коридора и после вдясно — каза му някой. Ърл.

— Благодаря, Ърл — отвърна той.

Когато стигна до затворената врата, понечи да почука, но вместо това я отвори.

Насред стаята стоеше възрастна жена, която жонглираше с три гумени топки. Тя се обърна към него, отмятайки назад дългата си прошарена коса, и му се усмихна с почти беззъбата си уста. Беше обута с дълги бели чорапи и обувки за тенис. На Брус му направиха впечатление хлътналите й очи и липсата на зъби.

— Можеш ли да правиш това? — изхриптя тя и хвърли трите топки едновременно във въздуха. Падайки, те се удариха в нея и отскочиха от пода. Тя се наведе над тях и се разсмя, пръскайки слюнка.

— Не мога да правя това — каза той, застанал смаян на прага.

— А аз мога. — Мършавата старица клекна, при което ставите й изпукаха, вдигна топките и присви очи, опитвайки се да ги подреди по правилния начин в ръцете си.

Някой надникна през вратата зад гърба на Брус и се спря да погледа.

— Откога тренира тя? — попита Брус.

— Съвсем отскоро — отвърна мъжът и се обърна към старицата: — Опитай отново. Вече се справяш по-добре.

Старицата се изкиска, докато се навеждаше да вземе топките отново.

— Третата е ей там — посочи застаналият до Брус мъж. — Под нощната ти масичка.

— Оох! — изхриптя тя.

Те гледаха как старицата опитва отново и отново — изпускаше топките, взимаше ги пак, приготвяше се внимателно, хвърляше ги високо във въздуха, после се навеждаше напред, докато падаха към нея, като някои я удряха по главата.

Човекът до Брус подуши въздуха и каза:

— Дона, трябва да се изкъпеш. Мръсна си.

Брус възкликна смаяно:

— Това не е Дона. Нима е Дона?

Той се вгледа в старицата и се ужаси: в очите й имаше сълзи, но тя се смееше и запрати трите топки по него, опитвайки се да го уцели. Той се сви.

— Не, Дона, не прави това — каза й мъжът до Брус. — Не се цели по хората. Просто се опитвай да направиш това, което видя по телевизията — хващай ги и ги хвърляй пак нагоре. Но първо ходи да се изкъпеш — вониш.

— Добре — съгласи се старицата и забързано излезе от стаята, дребна и прегърбена. Трите гумени топки останаха да се търкалят по пода.

Човекът до Брус затвори вратата и двамата тръгнаха по коридора.

— Откога е тук Дона? — попита Брус.

— Отдавна. Аз дойдох преди шест месеца, а тя вече беше тук. Започна да се опитва да жонглира преди около седмица.

— Тогава тя не е Дона — каза Брус. — Щом е тук от толкова отдавна. Защото аз пристигнах само преди седмица.

„И Дона ме докара тук с нейната кола — помисли си той. — Спомням си го, защото ни се наложи да спрем, за да може тя да напълни радиатора. И тя беше много красива. Гледаше тъжно, кротко, беше с малкото си кожено яке и ботушите, и с чантата си със заешкото краче, която винаги носи.“

Той продължи да крачи по коридора и да търси прахосмукачката. Чувстваше се много по-добре. Но не можеше да разбере защо.