Филип К. Дик
Камера помътняла (8)

8

По пътя към къщата на Боб Арктър, където винаги можеше да убие приятно времето си с тайфата, Чарлз Фрек размишляваше как да изиграе Барис, за да си го върне за майтапа с далака в ресторант „Трио цигулари“ оня ден. Докато умело избягваше един от радарите, които полицията беше разположила къде ли не, си представи каква ще бъде шегата му:

ФРЕК: (небрежно) Днес си купих метедринова фабрика.

БАРИС: (с ядосано изражение) Метедринът е таблетка, като „спида“, той е кристал, амфетамин, прави се синтетично в лаборатория. Органичен е колкото и една тенджера. Така че няма такова нещо като метедриново растение^[1], както няма и тенджерово растение.

ФРЕК: (жестикулирайки енергично) Имам предвид, че наследих четирийсет хиляди от чичо си и купих от един тип фабрика, скрита в гаража му, където той произвежда метедрин. Имам предвид фабрика за производство на метедрин. Фабрика в смисъл…

Докато караше, не можеше да измисли точната фраза, която трябва да каже, защото част от вниманието му беше насочена към околните превозни средства и светофарите, но знаеше, че когато пристигне в къщата на Арктър, ще успее да преметне Барис страхотно. И особено ако останалите от тайфата са там, Барис ще захапе стръвта и всички ще видят какъв глупак е. И Фрек ще е отмъстен, защото Барис изобщо не обичаше да си правят майтапи с него.

Когато пристигна, видя, че Барис е навън и работи нещо по колата на Арктър. Капакът беше вдигнат, а Барис и Арктър стояха до него, заедно с куп инструменти.

— Хей, човече — каза Фрек, затръшвайки вратата и пристъпвайки небрежно. — Барис.

Той сложи покровителствено ръка на рамото му, за да привлече неговото внимание.

— По-късно — изръмжа Барис. Беше в работните си дрехи. Навсякъде по и без това мръсния плат имаше смазка.

Фрек каза:

— Днес си купих метедринова фабрика.

Барис попита нетърпеливо с намръщена физиономия:

— Колко голяма?

— Какво имаш предвид?

— Колко голяма фабрика?

— Е… — запъна се Фрек, чудейки се как да продължи.

— Колко плати за нея? — попита Арктър, чиито дрехи също бяха покрити със смазка. Фрек видя, че са свалили карбуратора, въздушните филтри, маркучите и всичко останало.

— Приблизително десетачка — отвърна той.

— Джим можеше да ти я намери по-евтино — каза Арктър, възобновявайки работата си. — Нали, Джим?

— Тях сега на практика ги подаряват — каза Барис.

— Та това е цял шибан гараж! — възрази Фрек. — Фабрика! Произвежда милион таблетки на ден! Цялата необходима апаратура и всичко останало. Всичко!

— И това струва десет долара? — попита Барис, усмихвайки се широко.

— Къде се намира? — попита Арктър.

— Не е близо — каза Фрек неспокойно. — Хей, мамка му, момчета!

Прекъсвайки работата си — той често прекъсваше работата си, независимо от това дали някой говори с него — Барис каза:

— Знаеш ли, Фрек, ако гълташ или си инжектираш прекалено много метедрин, ще започнеш да говориш като Доналд Дък.

— Така ли? — попита Фрек.

— И тогава никой няма да може да те разбира — продължи Барис.

— Какви ги говориш, Барис? — попита Арктър. — Не мога да те разбера.

С весело изражение Барис проговори с гласа на Доналд Дък. Фрек и Арктър се разсмяха. Барис продължи да говори по същия начин, и накрая направи жест към карбуратора.

— Какво за карбуратора? — попита Арктър. Вече не се усмихваше.

Барис каза с нормалния си глас, но все така широко усмихнат:

— Щангата е изкривена. Карбураторът се нуждае от цялостен ремонт. Иначе клапата ще започне да се отваря докато караш по магистралата и двигателят ти ще изгасне, и някой глупак ще те блъсне отзад. И вероятно отгоре на всичко газта ще отмие смазката от стените на цилиндрите — ако всичко продължи достатъчно дълго — така че цилиндрите ще се издраскат и ще се повредят сериозно. И ще се наложи да ги сменяш.

— Защо е изкривена щангата? — попита Арктър.

Барис сви рамене и продължи да разглежда карбуратора, без да отговори. Той остави разговорите на Арктър и Чарлз Фрек, който не знаеше нищо за двигателите, особено за цялостни ремонти като този.

От къщата се показа Лъкман. Беше облечен в шикозна риза и тесни маркови джинси. Носеше слънчеви очила, а в ръката си държеше книга.

— Обадих се на автомонтьорите и те ще видят какво може да се направи с карбуратора — каза той. — Обещаха да звъннат след малко, така че съм оставил предната врата отворена.

— Можеш да смениш този двуцилиндров двигател с четирицилиндров — каза Барис. — Но ще ти трябва и нов колектор. Възможно е да намерим употребяван за малко пари.

— Четирицилиндровите харчат повече гориво — каза Лъкман. — И скоростите не могат да се превключват добре на по-висока предавка.

— По-големият разход на гориво може да се компенсира, като се подава по-малко газ — отвърна Барис. — Ще сложим тахометър, за да наблюдава оборотите на двигателя и когато станат прекалено високи, да намали газта. И чрез оборотите ще следи кога да превключва на по-висока скорост. Знам и откъде да намеря тахометър. Всъщност имам един.

— Да бе — каза Лъкман. — И ако му се наложи да изпревари някого при извънредна ситуация на магистралата, когато превключи на по-ниската предавка оборотите така ще скочат, че двигателят ще се скапе.

— Той ще види какво показва тахометърът и ще върне газта — каза Барис търпеливо.

— По време на изпреварване? — попита Лъкман. — Когато почти е задминал някой шибан камион с полуремарке? Мамка му, не трябва да се сменя броят на цилиндрите. Трябва да може когато си поиска да надуе газта. Ако я връща, никога няма да може да изпревари никого.

— Инерцията — каза Барис. — Толкова тежка кола ще продължи да се движи по инерция, дори ако газта се върне.

— А ако се движи по нанагорище? — попита Лъкман. — Инерцията няма да те откара много далеч нагоре, ако върнеш газта.

Барис се обърна към Арктър и каза:

— Колко тежи тази кола?

— Около хиляда фунта — отвърна Арктър. Чарлз Фрек видя как той намигна на Лъкман.

— В такъв случай си прав — съгласи се Барис. — Няма да има достатъчно инертна маса при тази малка тежест. Или ще има?

Той хвана химикалката си и започна да пише нещо, мърморейки:

— Хиляда фунта, при скорост осемдесет мили в час, създава се сила, равна на…

— Хиляда фунта — вметна Арктър — плюс пътниците, пълен резервоар с бензин и голяма кутия с тухли в багажника.

— Колко пътници? — попита Лъкман с безизразна физиономия.

— Дванайсет.

— Искаш да кажеш шест отзад — рече Лъкман — и шест…

— Не — отвърна Арктър. — Единайсет отзад и само шофьорът — отпред. Нали се сещаш — върху задните колела трябва да има по-голяма тежест, за да е стабилна колата, да не поднася.

— Колата поднася ли? — попита Барис разтревожено.

— Да, когато отзад не седят единайсет човека — отговори Арктър.

— Тогава ще е по-добре да напълним багажника с чували с пясък — каза Барис. — Три двестафунтови чувала с пясък. Така пътниците ще могат да се разположат по-равномерно и ще им бъде по-удобно.

— А защо не един чувал с шестстотин фунта злато? — попита го Лъкман. — Вместо три двестафунтови…

— Няма ли да престанеш? — озъби се Барис. — Опитвам се да изчисля силата на инерцията на колата при скорост осемдесет мили в час.

— Не може да вдигне осемдесет — каза Арктър. — Единият цилиндър не работи. Тъкмо щях да ви го кажа. Развали се снощи, докато се връщах от „7–11“.

— Тогава защо беше нужно да изваждаме карбуратора? — възмути се Барис. — Трябва да извадим целия двигател. Сигурно се е счупил някой блок. Ето защо колата не иска да запали.

— Не може ли да запали колата? — обърна се Фрек към Боб Арктър.

— Не може — отвърна Лъкман, — защото извадихме карбуратора.

— А защо извадихме карбуратора? — попита Барис озадачен. — Забравих…

— За да сменим всички пружини и дребни чаркове — обясни Арктър. — За да не се прецака пак, както тогава, когато едва не ни уби. Механикът ни посъветва да го направим.

— Ако бяхте спрели да дрънкате като идиоти — каза Барис, — отдавна да съм завършил изчисленията си и да съм ви казал как ще се държи тази кола с четирицилиндров двигател, като се подава по-малко газ.

Изглеждаше ядосан не на шега.

— Така че МЛЪКНЕТЕ!

Лъкман отвори книгата, която носеше. Той дишаше тежко, много по-дълбоко от обикновено. Големият му гръден кош се издуваше, както и бицепсите му.

— Барис, искам да ти почета. — Той започна да чете от книгата, с някаква особена лекота: — „Този, комуто е дадено да види Христос по-реално от всичко реално съществуващо…“

— Какво? — попита Барис.

Лъкман продължи да чете:

— „…от всичко реално съществуващо на Света. Христос присъства навсякъде и навсякъде величието му расте, Христос е крайната присъда и плазменият принцип за устройството на Вселената…“

— Какво е това? — попита Арктър.

— Шарден. Тейар дьо Шарден.

— Господи, Лъкман — възкликна Арктър.

— „…че човекът наистина живее на място, където никой не може да му причини страдание и където въпреки това е най-активната работилница на вселенската воля“.

Лъкман затвори книгата.

Чарлз Фрек усети какво става и пристъпи между Барис и Лъкман.

— Хей, успокойте се, момчета.

— Дръпни се от пътя ми, Фрек — каза Лъкман, замахвайки високо с дясната си ръка към Барис. — Хайде, Барис, сега ще ти дам да се разбереш, ще видиш как трябва да разговаряш с хората, които те превъзхождат!

Барис изпищя от ужас, изпусна химикалката и бележника си и избяга към отворената врата на къщата. Докато тичаше, извика:

— Чух телефона, сигурно звънят за карбуратора.

Всички го гледаха как бяга.

— Само се измайтапих с него — каза Лъкман, потърквайки долната си устна.

— А ако вземе пистолета си със заглушителя? — попита Фрек, напълно изгубил самообладание. Тръгна бавно към колата си, за да се омете по най-бързия начин, ако Барис започне да стреля.

— Хайде — каза Арктър на Лъкман. Двамата се върнаха към работата над колата, докато Фрек се мотаеше неспокойно край своята собствена, чудейки се как е могъл да се прецака да дойде тук днес. Днес тук не цареше обичайната весела атмосфера. Беше усетил лошите вибрации от самото начало. „Какво шибано нещо се е объркало?“ — чудеше се той, докато се качваше в колата си и се готвеше да си тръгне.

„Дали и тук нещата са тръгнали на зле — запита се той, — както в къщата на Джери Фабин през последните няколко седмици преди да го откарат? А колко хубаво беше — всеки можеше да си отдъхне, да се надруса и да се радва на хубавата рокмузика, особено ако е на «Ролинг Стоунс». Дона седеше с коженото си яке и ботушите си и пълнеше капсули, Лъкман правеше цигари с трева и обясняваше за семинара по приготвяне и пушене на марихуана, който смята да проведе в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, и как някой ден внезапно ще направи перфектната цигара и това ще бъде увековечено на витрина в Залата на конституцията, като част от американската история, наред с другите експонати от подобно голямо значение. Когато поглеждам назад, дори когато седяхме с Джим Барис в «Цигуларите» оня ден… дори тогава беше по-добре. Джери започна всичко. Нещата тръгнаха на зле откакто се случи това с Джери. Как можаха толкова хубави дни, случки и моменти толкова бързо да останат в миналото, и то без причина, без никаква основателна причина? Просто нещо се промени. И никой не знае защо.“

— Тръгвам си — каза той на Арктър и Лъкман, които го изгледаха как дава газ.

— Остани бе, човече — изрече Лъкман с топла усмивка. — Имаме нужда от теб. Ти си наш брат.

— Не. Изчезвам.

Барис надникна предпазливо от къщата. Държеше чук.

— Бяха набрали грешен номер — извика той, пристъпвайки напред внимателно, като от време на време спираше и примигваше, като карбуратор в движеща се кола.

— За какво ти е тоя чук? — попита Лъкман.

— За поправката на двигателя — отвърна Арктър.

— Когато бях вътре ми попадна пред очите и реших да го взема — обясни Барис, докато се връщаше предпазливо при приятелите си.

— Най-опасните хора — каза Арктър — са онези, които се страхуват от собствената си сянка.

Това беше последното, което чу Чарлз Фрек, докато потегляше. Зачуди се дали Арктър не е имал предвид него, Чарлз Фрек. Почувства се засрамен. „Мамка му — помисли си, — а защо да стоя тук, когато има неприятности?“ Не си бе тръгнал от страх, просто девизът му беше: „Избягвай неприятните сцени“. Така че си тръгваше, без да се обръща назад. „Нека да се разбират помежду си — каза си. — Кому са изтрябвали?“ Но се чувстваше зле. Чувстваше се страшно зле от това, че си е тръгнал и че е станал свидетел на това как нещата отиват на зле, и отново се запита защо се е получило така, но сега му хрумна, че всичко може пак да се оправи и настроението му се подобри. Даже в главата му се разигра краткотрайна фантазия, докато се опитваше да мине встрани от полицейските радари:

ВСИЧКИ ТЕ СЕДЯТ КАКТО ПРЕДИ.

Дори хората, които вече са покойници или са изперкали, като Джери Фабин. Седят под някаква странна бяла светлина, която не е дневната светлина, но е още по-ярка. Море от светлина, което ги обгръща отвсякъде.

Дона и още две други мацки изглеждат толкова секси — те са по тениски и панталонки, и без сутиени. Той чува музиката от пуснатата грамофонна плоча, но не може да разпознае точно какво звучи. „Може би Хендрикс?“ — пита се. Да, някакво старо парче на Джими Хендрикс, или по-скоро на Джанис Джоплин. На всички тях — Джим Крос, Джанис Джоплин и особено на Джими Хендрикс. „Преди да умра — пее Хендрикс, — нека да изживея живота си както аз искам.“ В този момент фантазията му се прекъсна, защото си спомни онова, което беше забравил — че Хендрикс е мъртъв, а също и Джанис Джоплин, както и Джим Крос. Хендрикс и Джоплин бяха загинали от свръхдоза хероин, и двамата — двама от най-чистите и прекрасни хора, невероятни хора. Той си спомни как е чул, че мениджърът на Джанис й е давал само по двеста-триста долара от време на време, тя не е получавала останалото заради пристрастеността си към наркотиците. После в ума на Фрек прозвуча песента й „Всичко е самота“ и той се разплака. В това състояние кара през целия път до къщата си.

 

 

Робърт Арктър седеше в гостната с приятелите си и се опитваше да реши дали се нуждае от нов карбуратор, или старият може да се поправи. Усещаше с цялото си тяло безшумното електронно присъствие на холокамерите и това го караше да се чувства добре.

— Изглеждаш весел — каза Лъкман. — Ако ми се налагаше да похарча стотина долара, нямаше да съм весел.

— Реших да се разходя по улицата и да намеря кола като моята — обясни Арктър. — И тогава ще разменя карбураторите и няма да плащам нищо. Както правят всички, които познаваме.

— Особено Дона — съгласи се Барис. — Иска ми се да не беше идвала тук оня ден, когато ни нямаше. Дона краде всичко, което може да носи, а ако не може да го носи, се обажда на приятелчетата си и те идват да й помогнат.

— Ще ви разкажа една история, която чух за Дона — каза Лъкман. — Веднъж тя пуснала четвърт долар в една от онези автоматични машини за пощенски марки. Машината се развалила и започнала да плюе марка след марка. Накрая Дона напълнила цялата си пазарска чанта с тях. После тя и нейните приятелчета изброили осемнайсет хиляди петнайсетцентови марки. Яко, само че какво ще прави Дона Хоторн с тях? Тя никога през живота си не е писала писмо, освен до адвоката си, когато някой тип я измами и не си плати за дрогата.

— Наистина ли Дона постъпва така? — попита Арктър. — Има адвокат, когото използва при измами чрез незаконна дейност? Какво може да постигне по този начин?

— Тя просто казва на адвоката си, че оня тип й дължи пари.

— Представете си някакво гневно писмо до адвоката, че някой не си е платил дрогата! — каза Арктър, възхищавайки се за пореден път на Дона.

— Както и да е — продължи Лъкман, — седяла си тя с пълната чанта с поне осемнайсет хиляди петнайсетцентови марки и се чудела какво, по дяволите, да прави с тях. Не става да се опиташ да ги продадеш на пощата, естествено. Нали като отидат да оправят автомата, ще разберат какво е станало и ще чакат с нетърпение да се появи някой с куп петнайсетцентови марки. Така че тя — разбира се, след като натоварила чантата в колата и си тръгнала — се обадила на побърканите си приятелчета, с които работи, и те дошли посред нощ със съответното оборудване — крадено, разбира се, — откъртили машината от асфалта, натоварили я на задната седалка на форда си — вероятно също краден — и я откарали при Дона. За марките.

— Искаш да кажеш, че тя е продавала марките? — попита смаяно Арктър. — С автомат? Една по една?

— Те я монтирали — поне така съм чул да се говори — на място, където минават много хора, но далеч от всякакви пощенски станции, и отново я пуснали да работи.

— Значи са открили как се вади кутията с монетите — каза Барис.

— Така че продавали марки няколко седмици — каза Лъкман, — докато запасът се изчерпал, което естествено се случило, в края на краищата. И кое мислите, че е следващото шибано нещо? Представям си как мозъкът на Дона е работил през тези няколко седмици, този селски мозък, възпитан в пестеливост… Семейството й е дошло тук от някакво европейско село. Както и да е, та по времето, когато марките се свършвали, тя решила да смени машината с автомат за безалкохолни напитки — също от пощата, а те наистина се охраняват. И можеш да влезеш доживот в затвора заради това.

— Вярно ли е? — попита Барис.

— Вярно е — отвърна Лъкман.

— Това момиче е побъркано — каза Барис. — Трябва да бъде пратена на принудително лечение. Ти наясно ли си, че са ни вдигнали данъците, защото тя е откраднала тези марки?

Отново изглеждаше разярен.

— Пиши на правителството и им го кажи — изрече Лъкман с неприязън. — Можеш да помолиш Дона за марка за писмото. Тя ще ти продаде една.

— И то без отстъпка в цената — каза Барис, все още ядосан.

„Холокамерите — помисли си Арктър — ще снимат километри с такива неща на скъпите си ленти. Не километри лента без запис, но километри с безсмислени записи.“

Това, което се снимаше, докато Робърт Арктър беше пред холокамерите, нямаше чак толкова голямо значение. Най-важното — поне за него… За кого всъщност? За Фред… — се снимаше, докато Боб Арктър беше някъде другаде или спеше и останалите бяха в обсега на камерите. „Така че не трябва да се заседявам много тук — помисли си той, — и когато излизам и оставям тези момчета, трябва да изпращам тук и други хора, които познавам. Отсега нататък къщата ми трябва да е лесно достъпна.“

И тогава му хрумна чудовищна, ужасяваща мисъл. „Ами ако видя на записите как Дона идва в къщата, отваря прозореца с лъжица или с нож, промъква се вътре и поврежда или краде имуществото ми? Друга Дона, такава, каквато е в действителност, когато не я виждам. Какво ли е тя, когато си мисли, че никой не я наблюдава? Дали милото, прекрасно, умно и учтиво, много учтиво момиче не се превръща внезапно в нещо коварно и зло? Ще видя ли промяната, която ще разбие сърцето ми? Промяна в Дона или в Лъкман, в някой, който ми е близък? Това е все едно да се случи нещо с домашното ти коте или куче, докато те няма вкъщи… Като например котката да изпразни възглавницата и да започне да я пълни с ценните ти вещи — електрическия часовник, радиото, бръснача, всичко, каквото намери преди да се върнеш, а другата котка да те ограби и да продаде всичко в заложната къща, или да изгори дрогата ти, или да се разходи по тавана, или да започне да навърта по телефона междуградски разговори… Или Бог знае какво още. Кошмар, странен друг свят зад огледалото, неизвестни страховити същества, които пълзят наоколо… Дона се влачи на четири крака и яде от паничките на животните… Някакъв вид диво халюциногенно състояние, ужасно и необяснимо…“

Запита се дали няма да открие, че Боб Арктър става посред нощ, докато спи дълбок сън, и върши подобни странни неща? Прави секс със стените? Или се появяват някакви тайнствени наркомани, цяла тайфа, които той никога преди това не е виждал, абсолютно побъркани, които обикалят наоколо като бухали. И от аудиозаписите се разбира, че той заговорничи с тях относно взривяването на мъжката тоалетна на гарата с пластични експлозиви, заради Бог знае каква цел на някой извратен мозък. Може би подобни безумия стават всяка нощ, докато той си мисли, че спи, и продължават до сутринта?

„Боб Арктър може да научи много неща, за които изобщо не е подготвен — помисли си той. — За Дона с нейното малко кожено яке, за Лъкман с шарените му парцали и дори за Барис — може би когато наоколо няма никой, Джим Барис просто ляга да спи. И спи докато не се появи някой.“

Но той се съмняваше, че е така. По-вероятно беше Барис да измъква отнякъде сред безпорядъка в стаята си — която, както и всички останали стаи в къщата, сега за пръв път беше под двайсет и четири часово наблюдение — скрит предавател, и да изпраща кодирано съобщение на останалите членове на тайнствена банда злосторници, с които заговорничи за нещата, за които обикновено заговорничат хора като него или като тях. Или може би предава сведения на властите.

От друга страна, Ханк и останалите нямаше да са доволни, ако Боб Арктър напуснеше къщата сега, когато тя се наблюдава денонощно, и никога не се появеше отново, на никой от записите. Така че не можеше да си отиде, за да реализира личните си планове за наблюдение за сметка на техните. В края на краищата, те му плащаха.

Той щеше да е звездата на записите, главният актьор. „Арктър — актьор — помисли си. — Боб Актьора, хванат в капана. Главната мишена.“

Разправят, че човек никога не разпознава гласа си, когато за пръв път се чуе на запис. А и когато се види на видеозапис или на триизмерна холограма, също не може да се познае визуално. Представя си например, че е висок пълен мъж с черна коса, а се оказва, че е ниска и слаба плешива жена… „Сигурен съм, че ще разпозная Боб Арктър — помисли си той. — Ако не заради друго, по дрехите, които носи или по метода на изключването. Този, който живее тук, но не е Барис или Лъкман, трябва да е Боб Арктър. Освен ако не е някое от кучетата или котките. Ще се съсредоточа върху тези, които ходят изправени.“

— Барис — каза той, — смятам да поизляза и да видя дали ще мога да изкарам малко пари.

В този момент се сети, че няма кола.

— Лъкман — попита той, — твоят форд фалкон в движение ли е?

— Не — отвърна Лъкман след кратък размисъл. — Смятам, че не е.

— Джим, ще ми заемеш ли колата си? — обърна се той към Барис.

— Чудя се… дали ще можеш да се оправиш с нея — отвърна Барис.

Той винаги се защитаваше по този начин, когато някой се опиташе да вземе назаем колата му, защото беше направил някои тайни изменения в

(а) окачването

(б) двигателя

(в) скоростите

(г) задната част

(д) ходовата част

(е) електросистемата

(ж) предната част и волана

(з) също така в часовника, запалката, пепелника и жабката. Особено в жабката.

Неговата жабка винаги беше заключена. Радиото също беше хитро преправено (той никога не обясняваше как и по каква причина). При опит да се смени станцията следваха едноминутни смущения, натискането на копчетата не водеше до никакъв резултат и, което беше най-странното, никога не се хващаше рок-музика. Понякога, когато придружаваха Барис при покупки и Барис паркираше и излезеше от колата, оставяйки ги вътре, той пускаше определена станция с много силен звук. Ако те сменяха станцията, докато го няма, побесняваше и отказваше да говори по пътя на връщане, без да обяснява защо. Не даваше никакви обяснения и впоследствие. Вероятно радиото му беше настроено на тази честота, за да предава на

(а) властите

(б) частна полувоенна политическа организация

(в) синдикатите

(г) високоинтелигентни извънземни.

— Имам предвид — каза Барис, — че ако пътуването до…

— О, я стига, мамка му! — прекъсна го Лъкман. — Имаш съвсем обикновена кола с шестцилиндров двигател. Когато паркираме в търговската част на Лос Анджелис, служителите на паркинга я подкарват. Защо и Боб да не може? Ти си задник!

Сега Боб Арктър също имаше няколко нови устройства в колата си, няколко нови модификации в собственото си радио. Но не му се говореше за това. Всъщност собственикът им беше Фред. Или някой друг. И те вероятно бяха подобни на устройствата на Барис, но можеше и да не са.

Например, всяко превозно средство на служителите на закона излъчваше специфичен сигнал на всички честоти, който звучеше на обикновените радиоприемници в колите като повреда в искрогасителя. Сякаш полицейската кола не може да запали. Обаче Боб Арктър, също служител на закона, имаше в радиото си механизъм, който беше страшно полезен, тъй като шумовете му не означаваха абсолютно нищо за другите хора — за много други хора, които не разпознават смущенията като носител на информация. Но на Боб Арктър различните шумове му съобщаваха на първо място колко близо е полицейската кола до неговата, а освен това точно на кои служби е колата — на градската или окръжната, на пътната полиция или на федералните служители. Също така той можеше да излъчва едноминутни сигнали до паркираните коли. Онези в паркираните коли успяваха да определят колко минути трябва да чакат, без да се налагат жестове с ръка, които могат да бъдат видени от странични хора. Това беше полезно, например, когато се уговарят да влязат в къщата точно за три минути. Звукът от радиото на колата им подсказваше точно кога са изтекли трите минути.

Арктър знаеше също и една станция на средни вълни, която излъчваше песни от челните места в класациите, съпроводени от празните дрънканици на водещите, но това понякога изобщо не бяха празни дрънканици. Ако радиото бъде настроено на тази станция и звуците й изпълнят колата, за някого това бяха обикновената поп музика и обичайните досадни брътвежи на водещите и никога не би му хрумнало, че водещият със същия тон, с който обикновено обявява: „А сега един поздрав за Фил и Джейн — новото парче на Кет Стивънс, което са нарича…“, може да каже: „Синята кола ще отиде миля на север по Бъстънчъри и другият екип ще…“ и така нататък. И никога никой от множеството типове и мацки в колата му не забелязва нищо — дори когато е задължен да е на честотата на станцията с полицейските инструкции, като например по време на някоя голяма полицейска операция или акция, с която е свързан. Или ако забележат, вероятно решават, че са откачили или ги е хванала параноята, и забравят за това.

Той знаеше и за множество полицейски коли без отличителни белези, като например един стар шевролет с шумен клаксон (по-шумен, отколкото разрешава законът) и диви, съмнително изглеждащи типове вътре, каращи с висока скорост — той знаеше каква информация излъчваше радиото му на всички честоти, когато някой му сигнализира с клаксона или профучи покрай него. Знаеше, че трябва да го игнорира.

Също така при натискане на бутона, който би трябвало да превключва радиото от средни на къси вълни, на определена честота станция започваше да излъчва неясна по стил музика, която биваше филтрирана, и каквото и да се кажеше от присъстващите в колата в момента, се прихващаше от апаратурата чрез микрофон-предавател в радиото и се изпращаше на властите. А онази забавна станция продължаваше да свири, без значение колко високо, но шумът от нея не се излъчваше и изобщо не пречеше, апаратурата го елиминираше.

Така че Боб Арктър, като агент под прикритие, наистина имаше в радиото на колата си нещата, които Барис претендираше, че има. Що се отнасяше до другите части на возилото, например окачването, двигателя, скоростите и така нататък, там нямаше никакви изменения. Те щяха да са неприятни и прекалено очевидни. Освен това милиони чудаци можеха да имат груби модификации в колите си, така че Арктър просто се задоволяваше с по-качествени гуми. Всяка по-мощна кола може да изпревари и да остави далеч зад себе си останалите. Фераритата имаха окачване и управление, с които и без „специални тайни модификации“ можеха да изпреварят колата на Барис, независимо от това какви боклуци е сложил той вътре. Пък и полицаите не могат да карат спортни коли, дори евтини. Така че нека фераритата да си изпреварват. В края на краищата, шофьорските умения решават всичко.

Единственото подобрение, което си позволяваше той, бяха доста необичайните гуми. Джантите им бяха целите от метал. Гумите се износваха по-бързо, но даваха предимство в скоростта. Недостатъкът им беше по-високата цена, но Арктър ги получаваше безплатно от един сервиз. Слагаше ги собственоръчно, когато никой не го гледа. В такива моменти правеше и измененията в радиото.

Единственото нещо, от което се страхуваше относно радиото, не беше, че ще бъде разкрито от някой, който си пъха носа в чуждите работи, такъв като Барис, а че просто ще го откраднат. Неговите допълнителни устройства го правеха твърде скъпо, за да бъде сменено при открадване. В такъв случай щеше да се наложи да докладва веднага.

Естествено, в колата му беше скрит и пистолет. Барис не би могъл да си представи и в най-зловещите си фантазии точно на кое място е скривалището. Той би се насочил към някое екзотично място, като кухината в щангата на волана. Или в резервоара за бензин, спуснат там с тел като пратката кокаин в класическия филм „Волният ездач“, което би било най-неподходящото място. Всеки полицай, гледал филма, щеше да провери първо там. Неговият пистолет беше в жабката на колата.

Може би в колата на Барис наистина имаше някои от хитрите приспособления, за които той непрекъснато намекваше — подобни на устройствата в колата на Арктър. Това не беше изключено, защото много от приспособленията в радиото на Арктър бяха стандартни и ги показваха в късните вечерни токшоута разни експерти по електроника, които са участвали в проектирането им или са чели за тях в специализирани списания, или са ги виждали, или пък са били уволнени от полицейските лаборатории, което ги е озлобило. И обикновените граждани (или както Барис казваше винаги по своя високопарен, поучителен начин, типичните обикновени граждани) вече знаеха, че няма риск черно-белите да спрат бързо движещ се състезателен корвет модел 1957 година с увеличена мощност на двигателя и див побъркан тийнейджър зад волана, препил с бира „Корс“, който впоследствие установяваше, че е спрян от колата на агент под прикритие след диво преследване. Така че „типичните обикновени граждани“ знаеха как и защо всички тези коли на агентите, докато профучават — плашейки възрастните дами и карайки примерните граждани да се възмущават и да пишат оплаквания — непрекъснато сигнализират един на друг… какво значение имаше? Разбира се, нямаше да е без значение, ако пънкарите, битниците, рокерите и особено дилърите, контрабандистите и наркоманите успеят да купят и монтират в своите собствени коли подобни сложни устройства.

Тогава ще могат да си се движат колкото си искат бързо, и то напълно безнаказано.

— В такъв случай ще вървя пеша — каза Арктър. Точно това искаше да направи. Не му се занимаваше повече с Барис и Лъкман. Трябваше да отиде пеша.

— Къде отиваш? — попита Лъкман.

— При Дона. — Беше почти невъзможно да стигне дотам пеша. Така че Барис и Лъкман нямаше да се лепнат за него. — Ще се видим по-късно, момчета.

— Моята кола… — опита се да продължи с оправданията Барис.

— Ако се опитам да карам твоята кола — прекъсна го Арктър, — ще натисна някое погрешно копче и ще излетя като самолет от търговската част на Лос Анджелис.

— Радвам се, че приемаш доводите ми — измънка Барис и Арктър затвори вратата.

 

 

Седнал пред холограмния куб на монитор 2, облеченият в калейдоскопния си костюм Фред наблюдаваше невъзмутимо как холограмата се променя непрекъснато пред очите му. В тайния апартамент седяха и други агенти, които наблюдаваха други холограми, излъчвани от други места, повечето на записи. Обаче Фред наблюдаваше случващото се в реално време. Разбира се, всичко се записваше, но той беше отложил преглеждането на натрупаните записи, за да види какво става в момента в разпадащата се — както се говореше — къща на Боб Арктър.

Насред холограмата — ярко изображение с висока резолюция — седяха Барис и Лъкман. Барис се бе разположил в най-хубавото кресло в гостната и се беше навел над лулата за хашиш, която сглобяваше от няколко дни. Той навиваше съсредоточено бяла лепенка около чашката на лулата. Лъкман седеше при масичката за кафе и не откъсваше поглед от телевизора, като същевременно вечеряше. На масата, до свития му огромен юмрук, стояха четири празни кутии от бира. Той се пресегна към петата, която още беше пълна, без да иска я събори и бирата се разля. Лъкман веднага сграбчи кутията и изруга. Барис вдигна поглед, направи подигравателен жест и отново се задълбочи в работата си.

Фред продължаваше да гледа.

— Шибана вечерна програма! — измуча Лъкман с пълна уста и изведнъж изпусна лъжицата си, скочи на крака и тръгна към Барис, олюлявайки се. Размахваше ръце, без да казва нищо, устата му беше отворена и полусдъвканата храна се сипеше върху дрехите му и върху пода. Котките веднага се хвърлиха радостно натам.

Барис прекъсна работата си над лулата и погледна нещастния Лъкман, който издаваше ужасни звуци, помете с едната си ръка всичките кутии с бира и храната от масата върху пода. Котките избягаха уплашено. Барис продължаваше да го гледа, без да помръдва. Лъкман направи няколко несигурни крачки към кухнята. Ужасеният Фред погледна към другия монитор и видя как той опипва рафтовете в полумрака, търсейки чаша, как пуска чешмата и си сипва вода. Фред върна поглед на монитор 2, където Барис спокойно продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата, без да вдига глава.

От високоговорителите се носеха сърцераздирателни звуци на агония и дрънчене на падащи съдове — Лъкман събаряше на земята каквото му попадне — тенджери, тигани и чинии, в опит да привлече вниманието на Барис. Барис не обръщаше внимание на шума и продължаваше методично да работи, без да поглежда към кухнята.

През това време на монитор 1 Лъкман падна на земята — не постепенно, на колене, а от раз, с глух удар, разперил ръце. Барис продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата, но сега крайчетата на устните му се изкривиха в лека злорада усмивка.

Шокиран, Фред се изправи на крака и продължи да гледа, едновременно възбуден и парализиран. Пресегна се към телефона до монитора, за да се обади на полицията, но се отказа и продължи да гледа.

Лъкман лежа неподвижно на пода в кухнята няколко минути, докато Барис продължаваше да намотава лепенки около чашката на лулата си като старица, която плете нещо. През цялото време се усмихваше и даже леко се поклащаше. После изведнъж хвърли лулата настрана, изправи се и погледна през отворената кухненска врата към Лъкман и нападалите тенджери и счупените чаши и чинии около него. Внезапно лицето му се изкриви от престорен ужас. Той свали слънчевите си очила, очите му се ококориха гротескно, плесна безпомощно с ръце, започна да се суети уплашено, после се затича към Лъкман, спря на няколко крачки от него и се върна обратно, дишайки тежко.

„Влиза в ролята си — осъзна Фред. — Прави се, че сега го открива и изпада в паника. Сякаш току-що е излязъл на сцената.“

На монитор 2 Барис се суетеше задъхан, с почервеняло лице. Хвърли се към телефона, залитна, вдигна слушалката и я изпусна, после пак я вдигна с треперещи пръсти… „Току-що е открил, че Лъкман е сам в кухнята и се е задушил смъртоносно с парче храна — помисли си Фред, — и не е имало кой да го чуе и да му помогне. И сега Барис отчаяно се опитва да извика помощ. Но е твърде късно.“

Барис говореше по телефона бавно, с особен, необичайно висок глас:

— Централа, с какво трябва да се свържа, с интензивното или с реанимацията?

— Затруднения с дишането ли има някой, господине? — чу Фред от високоговорителите. — Искате ли да…

— Мисля, че е спиране на сърдечната дейност — изрече Барис настоятелно и хладнокръвно по телефона. Гласът създаваше впечатление за опасност и за това, че може би вече е късно. — Или запушване на дихателните пътища вследствие на…

— Какъв е адресът, господине? — прекъсна го операторът.

— Адресът… — повтори Барис. — Момент, да се сетя, адресът е…

— Божичко! — възкликна Фред.

Изведнъж проснатият на пода Лъкман помръдна конвулсивно. Той се разтрепери, повърна остатъка от храната, запушила гърлото му, размаха ръце и отвори очи. Гледаше объркано.

— О, изглежда, че вече всичко с него е наред — изрече Барис спокойно. — Благодаря ви, в края на краищата се оказа, че не ни е необходима помощ.

Той побърза да затвори телефона.

— Исусе… — измърмори Лъкман, докато се надигаше. — Мамка му!

Той дишаше тежко, кашляше и се мъчеше да си поеме въздух.

— Добре ли си? — попита Барис угрижено.

— Трябва да съм се задавил. Бях ли изгубил съзнание?

— Не съвсем. Обаче съзнанието ти премина в друго състояние. За няколко секунди. Вероятно в алфа.

— Господи! Как съм се изпоцапал!

Несигурно, олюлявайки се от слабост, Лъкман успя да се изправи на крака и се подпря на стената.

— Наистина съм се занемарил — промърмори той с отвращение. — Като стар пияница.

Тръгна с олюляване към мивката, за да се измие.

Докато наблюдаваше тази сцена, Фред усети как страхът му за Лъкман изчезва. Лъкман щеше да се оправи. Но Барис! Що за човек беше той? Добре, че Лъкман се отърва и без негова помощ. „Какъв особняк — помисли си Фред. — Какъв откачен особняк. Как можа да остане така безучастен?“

— Така човек може и да пукне — каза Лъкман, докато се плискаше с вода.

Барис се усмихна.

— Добре, че имам здрав организъм — продължи Лъкман и отпи глътка вода. — Къде беше ти, докато аз лежах тук? Мастурбираше ли?

— Нали видя — бях на телефона — отвърна Барис. — Исках да повикам лекари. Започнах да действам веднага, щом…

— Глупости — изрече Лъкман ядосано и отново отпи от чистата студена вода. — Знам какво ще направиш, ако изведнъж взема да пукна. Ще откраднеш всичките ми запаси. Дори джобовете ми ще пребъркаш.

— Изумително е — каза Барис — колко ограничени са възможностите на човешкия организъм. Фактът, че се налага храната и въздухът да минават през едно и също място, може да доведе до…

Лъкман мълчаливо му се закани с пръст.

 

 

Скърцане на спирачки. Изсвирване на клаксон. Боб Арктър бързо вдигна поглед и се вгледа в нощното движение. До бордюра стоеше спортна кола със запален двигател. Отвътре му махаше някакво момиче.

Дона.

— Господи! — възкликна той. Тръгна към бордюра.

Дона отвори вратата на колата си и попита:

— Изплаших ли те? Минах покрай тебе на път за твоята къща и когато се усетих, че си ти, направих обратен завой и се върнах. Качвай се.

Той влезе безмълвно в колата и затвори вратата.

— Защо обикаляш пеша? — попита Дона. — Заради колата ли? Още ли не е оправена?

— Току-що имах наркотично видение — каза Боб Арктър. — Всъщност не точно видение, а просто…

Той потрепери.

— Намерих стоката за теб — каза Дона.

— Какво? — попита той.

— Хиляда таблетки смърт.

— Смърт? — повтори той.

— Да, висококачествена смърт. По-добре да тръгвам. — Тя включи на първа скорост, потегли и наду газта. Дона винаги караше страшно бързо и рисковано, но майсторски.

— Проклетият Барис! — възкликна той. — Знаеш ли как действа? Не убива никого, чиято смърт желае. Просто дебне наоколо, докато възникне ситуация, в която врагът му да умре. И после седи и чака човекът да пукне. Всъщност нагласява нещата да изглеждат така, сякаш той няма нищо общо. Но аз вече съм сигурен. По някакъв шибан начин той прави така, че хората да умират.

Арктър замълча замислено.

— Да, Барис няма да сложи пластичен експлозив в колата ти. Той просто…

— Имаш ли парите? — попита Дона. — За стоката? Наистина е първокласна и искам парите веднага. Трябва да разполагам с парите довечера, защото ми се налага да купувам някои неща.

— Разбира се.

Парите бяха в портфейла му.

— Аз не харесвам Барис — каза Дона, докато караше. — И му нямам доверие. Знаеш ли, той е луд. Когато си близо до него, ти също полудяваш. Когато си далеч от него, си наред. А в момента не си наред.

— Аз ли? — изненада се той.

— Да — изрече Дона невъзмутимо.

— О, Господи — възкликна той. Не знаеше какво да каже. Особено при положение, че Дона никога не грешеше.

— Хей — каза тя ентусиазирано, — ще ме заведеш ли на рок концерт? На стадиона в Анахайм другата седмица? Ще ме заведеш ли?

— То се знае — изрече той машинално. И в следващия момент осъзна какво се е случило — Дона го моли да излязат заедно.

— Ооо, разбира се! — възкликна радостно. Животът отново се връщаше в него. Малкото чернокосо момиче, което толкова много обичаше, пак го беше накарало да се почувства жив. — Кой ден точно?

— Неделя следобед. Смятам да взема от оня, тъмния хашиш и да се надрусам здравата. На никой няма да му направи впечатление, там ще има хиляди наркомани. — Тя изгледа Арктър критично. — Но ти се облечи по-спретнато, да не вземеш да дойдеш с онези смешни дрехи, които носиш понякога! Искам да кажа…

Тонът й се смекчи.

— Просто искам да изглеждаш по-привлекателно. Защото ти си привлекателен.

— Добре — каза той, очарован.

— Да отидем у нас — каза тя, докато се носеха в нощта с малката й кола. — Ще ми дадеш парите и аз ще ти дам хапчетата, а после може да вземем по няколко, да се отпуснем и да им се насладим. А ако купиш и уиски, може и да се напием.

— О, прекрасно! — възкликна той искрено.

— Това, което наистина ми се прави тази вечер — каза Дона, когато наближиха къщата й, — е да отидем на автокино. Купих вестник и проверих какви са прожекциите, но никъде нямаше нищо интересно, с изключение на автокиното в Торънс, но там прожекцията вече е започнала. В пет и половина. Лоша работа.

Той погледна часовника си.

— Значи сме го изпуснали…

— Не, все още можем да хванем по-голямата част от него. — Тя му се усмихна топло, докато паркираше и спираше колата. — Там дават всичките единайсет серии на „Планетата на маймуните“. От седем и половина вечерта до осем сутринта утре. Оттам ще отида направо на работа, така че сега трябва да се преоблека. Ще си седим там, ще си гледаме филмите и ще пием уиски цяла нощ. Как ти се струва?

Тя го гледаше с надежда.

— Цялата нощ… — повтори той.

— Да, да, да! — Дона изскочи от колата и премина от неговата страна, за да му помогне да отвори малката врата. — Кога си гледал за последен път всички серии на „Планетата на маймуните“? Аз гледах повечето в началото на годината, но се разболях и изпуснах последните няколко. Отрових се от хамбургер, който си купих там, в автокиното. Много се разстроих, защото изпуснах последната серия, в която дават, че всички известни личности от историята, като Линкълн и Нерон, са тайни агенти на маймуните и манипулират човешката история от самото начало. Ето защо сега ми се ходи толкова много на този филм.

Докато крачеха към входната й врата, тя говореше по-тихо.

— Следващия път, когато отидох на автокино след като ме отровиха с оня хамбургер, пуснах в автомата прегъната монета. После направих същото с още няколко автомата, за по-сигурно. А след това аз и Лари Талинг — нали помниш Лари, тогава ходех с него? — сгънахме цяла шепа петнайсетцентови и четвъртдоларови монети на неговото менгеме с помощта на голям гаечен ключ. И ги наслагахме във всички автомати на същата фирма, които успяхме да намерим.

Тя отключи входната врата на къщата си бавно и с усилие, под мъждивото улично осветление.

— Не е добра идея човек да се опитва да те прецака, Дона — каза той, когато влязоха в малкия й спретнат апартамент.

— Не стъпвай на мъхестия килим — каза Дона.

— А къде да стъпя тогава?

— Стой си там, или стъпвай върху вестниците.

— Дона…

— Сега не се опитвай да ми обясняваш, че не можеш да стъпваш върху вестниците. Знаеш ли колко ми струваше този килим?

Тя се спря и започна да разкопчава якето си.

— Пестеливост — каза той, сваляйки своето палто. — Пестеливостта на френските селяни. Някога изхвърляла ли си нещо? Пазиш ли си парчетата връв, които са прекалено къси, за да…

— Някой ден — прекъсна го Дона, докато отмяташе назад дългата си черна коса при свалянето на коженото си яке, — ще се омъжа и ще ми трябват всички неща, които съм запазила. Когато се ожениш, имаш нужда от всичко, което ти попадне. Например голямото огледало, което видяхме в двора, до вратата. Трима човека изгубихме цял час, докато го прехвърлим през оградата. Някой ден…

— Каква част от нещата, които имаш, си купила — попита той, — и каква част си откраднала?

— Купила? — погледна го тя неуверено. — Какво имаш предвид под „купила“?

— Както когато купуваш дрога — отвърна Арктър. — При наркосделките. Като сега.

Той извади портфейла си.

— Давам ти парите, нали така?

Дона кимна, гледайки го послушно (всъщност най-вече от учтивост), но с чувство на собствено достойнство. С някаква резервираност.

— А в замяна ти ми даваш дрогата — продължи той, изваждайки банкнотите. — Под „купуване“ имам предвид разпространените из целия огромен свят на бизнеса сделки като тази, която осъществяваме в момента, наркосделката.

— Мисля, че разбирам — отговори тя. Големите й черни очи гледаха спокойно, но внимателно. Тя искаше да научи тези неща.

— Когато ограби оня камион с кока-кола оня ден, колко бутилки открадна? Колко каси?

— Колкото да ни стигне за месец — отвърна тя. — На мен и на приятелите ми.

Той я погледна укорително.

— Това беше форма на сделка — обясни тя.

— А какво… — Той се подсмихна. — А какво даде ти в замяна?

— Себе си.

Сега вече Арктър се засмя на висок глас.

— На кого? На шофьора на камиона, който вероятно ще трябва да плати стойността на стоката…

— Компанията „Кока-кола“ е капиталист-монополист. Никой освен тях не може да произвежда тази напитка, както и не можеш да си избираш телефонната компания, когато говориш по телефона. Всички те са монополисти. Знаеш ли — тъмните й очи проблеснаха, — че формулата на напитката „кока-кола“ е грижливо пазена тайна, която се предава от ръка на ръка поколения наред, знае се само от няколко човека от едно и също семейство, и когато последният от тях умре, вече няма да има кока-кола, защото никой няма да знае формулата? Те пазят формулата някъде в сейф. Чудя се къде ли…

Тя се замисли, очите й продължаваха да блестят.

— Ти и крадливите ти приятелчета никога няма да намерите формулата на кока-кола, дори и да я търсите милион години.

— НА КОГО МУ Е ИЗТРЯБВАЛО ДА ПРОИЗВЕЖДА ШИБАНАТА КОКА-КОЛА, ЩОМ МОЖЕ ДА СИ Я ОТКРАДНЕ ОТ КАМИОНИТЕ ИМ? Те имат безброй камиони. Можеш да ги видиш как пълзят бавно-бавно навсякъде. Винаги, когато имам възможност, се залепвам за тях. Това ги подлудява.

Тя му се усмихна загадъчно, лукаво и игриво, сякаш се опитваше да го примами в нейната странна реалност, където кара след бавно движещите се камиони и вбесява шофьорите им все повече и повече, и става все по-нетърпелива, а после, когато слязат от камиона, вместо да продължи напред като останалите шофьори, тя също спира и слиза, и ограбва всичко, което кара камионът. Не защото е крадец и дори не за отмъщение. Просто до момента на спирането тя е гледала толкова дълго касите с кока-кола, че вече е решила какво ще прави с тях. Нетърпението я прави изобретателна. Тя товари колата си — не спортната си кола, а голямо камаро — с каси кока-кола и после заедно с побърканите си приятелчета пие цял месец колкото си иска кока-кола, а след това…

Предава празните бутилки в различни магазини и взема парите.

— Какво правиш с капачките от бутилките? — попита я той. — Увиваш ги в муселин и ги пазиш в саксията с кедъра?

— Изхвърлям ги — отвърна Дона намръщено. — Какво може да се направи с капачки от бутилки кока-кола? Там няма никакви лотарии или нещо подобно.

Тя отиде в другата стая и след малко се върна с няколко найлонови торбички.

— Искаш ли да ги преброиш? — попита го. — Хиляда са, със сигурност. Измерих ги с кантарчето ми, преди да ги платя.

— Всичко е наред — каза той. Взе торбичките, даде й парите и си помисли: „Дона, мога да продължа да те разигравам, но сигурно никога няма да го направя, без значение какво правиш ти, дори и ако ти разиграваш мен. Защото има някакво чудо в живота с теб, някаква пълнота и аз никога няма да разруша това прекрасно нещо. Не мога да разбера какво точно представлява то, но го усещам.“

— Може ли да си взема десет? — попита тя.

— Десет? Да си вземеш десет таблетки? Разбира се!

Арктър отвори една от торбичките — беше трудно за развързване, но той имаше необходимите умения — и й отброи точно десет таблетки. После отброи десет и за себе си. След това завърза торбичката и я прибра заедно с останалите торби и палтото си в шкафа.

— Знаеш ли какво правят сега в магазините за касетофони? — попита тя енергично, когато той се върна. Десетте таблетки вече не се виждаха никъде — тя ги беше прибрала. — С касетите?

— Арестуват те, ако ги крадеш — отвърна той.

— Това винаги са го правили. А сега… Нали знаеш, че като си избереш касета или плоча и ги отнесеш на касата, продавачът отлепва мъничкото етикетче с цената? Е, познай защо! Познай как за малко щях да се прецакам! — Тя се отпусна в креслото и се усмихна въпросително, изваждайки опакована във фолио тънка кутийка, в която той разпозна кутийка за хашиш, още преди тя да я е разпечатила. — Оказа се, че това не е просто етикет с цената, а там има някаква сплав, и ако се опиташ да изнесеш стоката, без да я платиш на касата, се включва алармата.

— И как щеше за малко да се прецакаш?

— Някаква тийнейджърка-хипарка преди мен се опита да изнесе касета под палтото си, алармата се включи, хванаха я и дойдоха ченгетата.

— А колко касети имаше под палтото си ти?

— Три.

— А имаше ли дрога в колата си? — попита той. — Защото ако бяха научили за откраднатите касети, щяха да претърсят и колата ти, тъй като ти, изглежда, си била в търговската част, и щяха да вдигнат колата ти, както си му е редът, да я закарат в участъка и там щяха да намерят дрогата и да те приберат и заради това. Обзалагам се, че не правиш тези неща само тук, в района. Обзалагам се, че ги правиш и…

Искаше да каже: „И там, където нямаш познати в полицията, които могат да ти помогнат“. Но не го изрече, защото имаше предвид себе си. Ако бяха арестували Дона, поне тук, където имаше някакво влияние, щеше да направи всичко, за да й помогне. Но например в окръг Лос Анджелис не можеше да направи нищо. И ако това някога се случеше, а сигурно щеше да се случи, той щеше да е прекалено далеч, за да чуе за това или да помогне. Веднага си представи ужасяваща фантазия: Дона, както в случая с Лъкман, е умряла, без никой да разбере, да се поинтересува или да направи нещо. Е, може и да са чули за това, но подобно на Барис остават безучастни, докато всичко не свърши. Тя може и да не е умряла съвсем, подобно на Лъкман. Но, като наркоманка, пристрастена към Субстанцията С, можеше не само да е в затвора, а и да я откажат от дрогата по метода „студена пуйка“. И тъй като не само беше вземала наркотици, но ги беше и продавала — а евентуално можеше да има и обвинение за кражба, — тя нямаше да излезе скоро от затвора и като нищо щяха да й се случат и много други неща, ужасни неща. Така че когато излезе, би могла да е друга, съвсем различна Дона. Нежното, загрижено изражение на лицето й, което той харесваше толкова много, топлотата — всичко това щеше да се превърне в Бог знае какво, нещо празно и твърде обикновено. Дона щеше да се превърне в предмет, и както беше тръгнало, някой ден това щеше да се случи с всички тях, но той се надяваше при Дона да дойде колкото се може по-късно, след като свърши собственият му живот. И да не е на място, където той не може да й помогне.

— Спънки^[2] — каза й той тъжно. — Без Спуки^[3].

— Какво е това? — След секунда разбра. — А, онази терапия с помощта на транзакционен анализ…^[4] Но когато имам хашиш…

Тя извади своята малка керамична лула за хашиш, която беше измайсторила сама, и я запали.

— …Тогава аз съм Слийпи. — Погледна го щастливо, с блеснали очи, засмя се и му протегна изящната лула за хашиш. — Седни. Ще вдухвам хашиша в тебе.

Когато Арктър седна, тя се изправи на крака, разпали с духане лулата, после отиде при него, наведе се, той отвори устата си („Като малко пиленце“ — помисли си Арктър, както винаги, когато тя правеше това) и тя вдъхна в него голяма струя от сивия дим, изпълвайки го със своята гореща, смела и неизчерпаема енергия, която същевременно успокояваше, отпускаше и развеселяваше двамата заедно — нея, която я отдаваше, и Боб Арктър, който я приемаше.

— Обичам те, Дона — каза той. Това отдаване на енергия заместваше сексуалните му отношения с нея, може би дори така беше по-добре. Това имаше толкова голямо значение за него, беше нещо тъй съкровено и изглеждаше толкова странно, защото първо тя вкарваше нещо в него, а после, ако тя пожелаеше, той й отговаряше със същото. Равноправен обмен, докато не свърши хашишът.

— Да, мога да го усетя, ти наистина ме обичаш — отвърна тя, засмя се, седна до него, усмихна се отново и дръпна от лулата, този път за себе си.