Филип К. Дик
Камера помътняла (13)

13

В стая 203, полицейската лаборатория за психологически тестове, Фред слушаше без никакъв интерес двамата психолози, които му обясняваха резултатите от тестовете.

— Това, което наблюдаваме, е по-скоро феномен на съперничество, отколкото увреждане. Седнете.

— Добре — отвърна Фред стоически и седна.

— Съперничество между лявото и дясното полукълбо на мозъка ви — каза другият психолог. — Имаме си работа не с един повреден или непълен сигнал, а с два сигнала, които си пречат взаимно и носят различна информация.

— Обикновено човек използва лявото полукълбо — продължи първият психолог. — Там се намира егото, или съзнанието. Лявото полукълбо играе главната роля, защото там се намира центърът на речта. А в дясното е способността за пространствена ориентация. Лявото може да бъде сравнено с цифров компютър, а дясното — с аналогов. Така че едното полукълбо не може да дублира функциите на другото. Двете имат различни системи на възприятие и информацията постъпва в тях по различен начин. Но при вас никое от полукълбата не играе главна роля и те двете не действат съгласувано. Първото ви казва едно нещо, второто — друго.

— Все едно в колата си имате два датчика за измерване на нивото на бензина — каза другият човек. — Единият ви казва, че резервоарът е пълен, а другият — че е празен. Не могат и двата да са прави. Те са в конфликт помежду си. Но във вашия случай не може да се каже просто, че единият датчик работи, а другият — не… Ето какво имам предвид. Двата датчика изследват абсолютно едно и също количество бензин в един и същ резервоар. Всъщност те тестват едно и също нещо. Вие като шофьор имате индиректна връзка с резервоара с бензин — през датчика, или както е във вашия случай, през датчиците. Всъщност резервоарът с бензина може да е абсолютно празен и вие няма как да разберете това, докато някое устройство на таблото не ви го съобщи или докато най-накрая колата не спре. Никога не трябва да има два датчика, които показват противоположна информация, защото ако това се случи, вие изобщо няма да знаете какво е състоянието на нещата, за които ви се докладва. Не е същото като да имаш работещ датчик и резервен, който се включва при положение, че първият излезе от строя.

— И какво означава това? — попита Фред.

— Сигурен съм, че вече знаете — отвърна психологът, който седеше вляво. — Изпитали сте го, макар и да не сте знаели какво ви се случва и по какви причини.

— Двете полукълба на мозъка ми си съперничат? — попита Фред.

— Да.

— Защо?

— Субстанцията С. Тя често води до такива последствия. Ние очаквахме точно това и тестовете го потвърдиха. Налице е функционално увреждане на лявото полукълбо, което обикновено играе водеща роля, и дясното полукълбо се опитва да компенсира това. Но двете полукълба не действат съгласувано, защото ситуацията не е нормална и организмът не е подготвен за нея. Подобно нещо никога не бива да се случва. Ние го наричаме смесване на сигналите. Свързано е с феномена „разделяне на мозъка“. Бихме могли да отстраним дясното полукълбо, но…

— А ще се оправя ли — прекъсна го Фред, — когато спра да вземам Субстанцията С?

— Вероятно — кимна психологът, седнал вляво. — Това е функционално увреждане.

— Но може и да е органично увреждане — намеси се другият мъж. — Може и да е необратимо. Времето ще покаже, и то дълго след като спрете да вземате Субстанцията С. След като се откажете от нея завинаги.

— Какво? — попита Фред. Той не разбра отговора — „да“ ли беше това, или „не“? Завинаги ли беше увреден, или не? Какво му бяха казали?

— Дори да е увредена мозъчната тъкан — каза единият от психолозите, — в момента се провеждат експерименти за отстраняване на малки части от всяко полукълбо, за да се осуети процесът на съперничество. Смята се, че в края на краищата това ще доведе до връщане на водещата роля на лявото полукълбо.

— Обаче тогава може да възникне друг проблем — човек да започне да приема само част от входящата информация и това да продължи до края на живота му. Вместо два сигнала да получава само половин сигнал. Което според мен е не по-малко неприятно.

— Да, но частичното функциониране без съперничество е за предпочитане пред пълната нефункционалност, защото двата съперничещи си сигнала накрая ще се анулират взаимно.

— Разбирате ли, Фред — каза единият от психолозите, — вие повече не бива да…

— Вече никога няма да вземам Субстанцията С — каза Фред. — До края на живота си.

— По колко хапчета пиете сега?

— Не много — отвърна Фред и след кратка пауза добави: — Напоследък повечко. Заради стреса в работата.

— Несъмнено трябва да бъдете освободен от изпълнението на настоящата си задача — каза единият от психолозите. — Трябва да бъдете освободен от всякакви задължения. Вие сте болен, Фред. И ще бъдете болен дълго време. Меко казано. Какво ще се случи след това никой не знае със сигурност. Може би ще се възстановите напълно. А може би не.

— А как става така — попита със скърцащ глас Фред, — че макар и двете полукълба на мозъка ми да играят главна роля, те не приемат едни и същи сигнали? Защо не могат да се синхронизират помежду си, както при стереозвука?

Настъпи тишина.

— Имам предвид — каза той след малко, жестикулирайки, — че лявата ръка и дясната ръка, когато хващат някой предмет, един и същ предмет, трябва…

— Съперничеството между двете полукълба се изразява в следното: представете си огледално отражение, в което лявата ръка „става“ дясна ръка… — Психологът се наведе напред към Фред, който не вдигна поглед. — Как можете да обясните разликата между лявата и дясната ръкавица на човек, който не знае за какво говорите? Как да му кажете коя да избере? На огледалното отражение?

— Лява ръкавица… — каза Фред и млъкна.

— Това е същото сякаш едното полукълбо на мозъка възприема света като огледално отражение. Вижда през огледало. Разбирате ли? Така че лявото става дясно и всичко се преобръща. И ние все още не сме съвсем наясно какво означава да виждаш света по този начин. Казано с термините на топологията, лявата ръкавица се превръща в дясна ръкавица, преодоляла безкрайността.

— През огледало — повтори Фред. „Помътняло огледало — помисли си. — Помътняла камера. Под огледало свети Павел е имал предвид не стъклено огледало — тогава не е имало такива — а отражението ти, когато се оглеждаш в излъсканото дъно на метална тенджера^[1]. Лъкман ми е казвал, че така пише в неговите теологични книги. Да виждаш собственото си лице не през системата от лещи на телескоп — той не обръща образите, не през нещо друго, а просто така, отразено, преобърнато, преодоляло безкрайността. Както те ми казаха. Не през огледало, но като отразено от огледало. И това отражение, което се връща към теб, си ти, твоето лице, но в същото време не си ти. В онези дни не са имали камери, така че единственият начин да се видиш е било така: наопаки.

Виждал съм себе си наопаки.

В известен смисъл съм виждал цялата вселена наопаки. С обратната страна на мозъка си!“

— Топологията — каза единият психолог — е слабо позната наука, като черните дупки в космоса…

— Предполагам, че Фред вижда света хем нормално, хем наопаки — обади се другият човек. — За нас е трудно да кажем как изглеждат нещата за него. Топологията е раздел от математиката, който изучава свойствата на геометрични или други конфигурации, подложени на трансформации, при които образът и оригиналът са взаимно еднозначни. Но от гледна точка на психологията…

— И ако това се случи с предмети, кой знае как ще изглеждат? Човек няма да може да ги познае. Както хората от примитивни племена не могат да се познаят, когато за пръв път видят своя снимка. Въпреки че са виждали неведнъж отражението си в реките и в метални предмети. Защото отраженията им са преобърнати, а изображенията им на снимките — не. И те не знаят, че това е същият човек.

— Те са свикнали само с огледално обърнатия си образ и мислят, че изглеждат така.

— И когато човек слуша гласа си на запис, често…

— Това е различно. Заради резонанса в синуса…

— А може би вие, гадове, виждате вселената наопаки — обади се Фред. — Като в огледало. Може би аз я виждам по правилния начин.

— Вие я виждате и по двата начина.

— Което е…

— Някога хората са виждали „отражения“ на реалността, а не самата реалност. Основният проблем при отраженията е, че те не са реални, а обърнати. Паритет. Научният принцип за паритета. Вселената и отразената картина, следствието, което ние кой знае защо сме приемали за причината… Защото сме се нуждаели от двустранен паритет.

— А снимката оправдава очакването за двустранен паритет — това не е същият предмет, но не е и обърнат наопаки. Така че снимките могат да се разглеждат не като изображения, а като истински предмети. Огледално отражение на огледалното отражение.

— Но снимката също може да бъде обърната наопаки, по случайност. Ако негативът е бил обърнат. Обикновено можете да забележите това, само ако става въпрос за някакъв текст. Но не и за човешко лице. Ако имате две снимки на някой човек и едната е нормална, а другата огледално обърната, и никога не сте виждали този човек, не можете да кажете коя е истинската снимка, но ще видите, че са различни и не могат да бъдат наложени една върху друга.

— Това, Фред, показва колко сложен е проблемът с формулирането на разликата между лявата ръкавица и…

— „Тогава ще се сбъдне думата написана: смъртта биде погълната с победа“^[2] — обади се някакъв глас, който може би само Фред чуваше.

— Защото — продължи гласът, — когато това, което се вижда отзад-напред е написано, ти знаеш кое е илюзия и кое — не. Бъркотията свършва и смъртта, последният враг, Субстанцията Смърт, е погълната — не от тялото, а иначе — погълната е с победа. „Ето, сега ви казвам свещена тайна: ние всички няма да умрем.“^[3]

„Мистерията е обяснена — помисли си Фред, — това има предвид той. Обяснена чрез тайна. Свещена тайна. Ние няма да умрем.

Отраженията ще излязат.

И това ще стане бързо.

«Но всички ще се променим», под което той има предвид, че ще се преобърнем в огледални образи, внезапно. За едно мигване на окото! Защото — продължи да мисли той мрачно, докато гледаше как полицейските психолози пишат заключенията си и ги подписват, — ние точно сега сме обърнати наопаки, вероятно всички до един. Всеки и всяко шибано нещо, и хоризонта, и дори времето. Но колко ли ще му е нужно на фотографа, за да види, че е обърнал негатива обратно, и пак да го обърне така, че да е както трябва?

Част от секундата.

Разбирам какво означава този откъс от Библията. През помътняло огледало. Но моята система на възприятие продължава да е увредена, каквато е била винаги. Както казват те. Аз разбирам, но съм безсилен, не мога да си помогна.

А може би щом виждам по двата начина едновременно, аз съм първият човек в цялата история, който вижда света хем огледално обърнат, хем по правилния начин. Значи със сигурност виждам истинската картина. Въпреки че виждам и по другия начин, нормалния. Само че кой от двата начина е нормалният?

Кое е отражението и кое не е?

Кога виждам снимката и кога — отражението?

И какво ще получа — обезщетение за болестта или пенсия за инвалидност?“

Почувства как го обзема някакъв студен ужас.

Wie kalt ist es in diesem unterirdischen Gewölbe! Das ist natürlich, es ist ja tief.^[4]

„И трябва да откажа шибаната дрога. Виждал съм хора, които са го правили. Господи!“ — помисли си той и затвори очи.

— Това може да звучи като метафизика — каза единият от служителите, — но математиците казват, че може би сме пред създаването на нова космология…

— Безкрайността на времето, наречена вечност, като примка! — добави развълнувано другият. — Като примка от лентата на касета!

 

 

Трябваше да убие един час, преди да се върне в офиса на Ханк, за да изслуша и провери доказателствата на Джим Барис. Кафенето на сградата привлече вниманието му, така че той отиде там, сред униформените мъже и онези в калейдоскопните костюми, както и сред останалите — с официални панталони и вратовръзки.

В същото време психолозите вероятно съобщаваха на Ханк какво са открили. Сигурно щяха да бъдат там, когато той дойде.

„Имам време да помисля — каза си той, докато прекосяваше кафенето и се нареждаше на опашката. — Време. Да предположим, че времето е кръгло, като Земята. Плаваш на запад, за да откриеш Индия. Смеят ти се, но най-накрая се оказва, че Индия е пред теб, а не зад гърба ти. А във времето може би разпъването на Христос на кръста е пред нас и ние плаваме към него, а си мислим, че е далеч назад, на изток.“

Пред Фред в момента се бе наредила някаква секретарка. Опънат син пуловер, никакъв сутиен и почти никаква пола. Приятно му беше да я гледа, не можеше да откъсне погледа си от нея. Накрая тя го забеляза и се отмести нататък с подноса си.

„Същото е с Първото и Второто пришествие на Христос — продължи размишленията си той. — Времето е като примка на касетофонна лента. Нищо чудно, че хората вярват в тези събития. Те са се случили.“

Отново погледна задника на секретарката и осъзна, че тя не може да го види така, както той вижда нея, защото в своя калейдоскопен костюм той нямаше нито лице, нито задник. „Но тя усеща интереса ми към нея — реши той. — Всяко момиче с такива крака усеща какво мислят мъжете за нея.

С този калейдоскопен костюм бих могъл да я ударя по главата и да я изнасиля по всяко време. И как ще разберат кой го е направил? Как ще ме разпознае тя?

С тези костюми могат да се извършват престъпления. А също така и по-дребни прегрешения, не чак престъпления, но неща, които никога не си вършил и няма да извършиш, а винаги си искал да направиш.“

— Мис — каза той на момичето с опънатия син пуловер, — вие несъмнено имате прекрасни крака. Но предполагам, че вече го знаете, иначе нямаше да носите толкова къса пола.

Момичето ахна.

— О, сега вече знам кой си — каза тя.

— Така ли? — изненада се той.

— Пит Уикъм — отвърна момичето.

— Какво? — възкликна той.

— Не си ли Пит Уикъм? Винаги сядаш срещу мен — не си ли ти, Пит?

— Аз съм момчето — отвърна той, — което винаги седи там и разглежда краката ти и много си мисли… знаеш за какво, нали?

Тя кимна.

— Имам ли някакъв шанс? — попита той.

— Е… зависи.

— Може ли да те поканя на вечеря някой път?

— Мисля, че да.

— Ще ми дадеш ли телефонния си номер, за да ти се обадя?

— Ти ми дай твоя — прошепна момичето.

— Ще ти го дам, ако седнеш на моята маса и ми правиш компания, докато си изям сандвича и си изпия кафето.

— Не, с една приятелка съм, тя ме чака.

— Мога да седна с двете.

— Имаме да обсъждаме лични въпроси.

— Добре — сви рамене той.

— Е, тогава доскоро, Пит. — Тя се придвижи нататък с таблата си.

Той си взе кафе и сандвич, намери свободна маса и седна сам. Впери поглед в кафето си и започна да рони малки късчета от сандвича в него.

„Смятат да ме изтеглят от наблюдението над Арктър — помисли си той. — Ще ме затворят в «Синанън», «Нов път» или някое подобно на тях място и ще сложат някой друг вместо мен да гледа записите и да ги оценява. Някой задник, който не знае нищичко за Арктър — ще трябва да започнат от началото.

Поне могат да ми позволят да проуча доказателствата на Барис. Дано не ме отзоват преди да сме свършили тази работа.

Ако бях спал с нея и тя беше забременяла, бебетата щяха да са без лица. Само неясни петна.“

Той потрепери.

„Знам, че ще ме отзоват. Но защо е необходимо това да става веднага? Ако мога да направя още някои неща… Да проуча информацията на Барис, да участвам във взимането на решение. Или дори просто да седя там и да видя с какво разполага. Да открия най-накрая за свое собствено удоволствие в какво се е забъркал Арктър. Дали изобщо се е забъркал в нещо? Или не? Те ми дължат това — да ми разрешат да остана достатъчно дълго, за да науча отговорите на тези въпроси.

Ако трябва, само ще гледам и слушам, без да се обаждам.“

Той седя дълго на масата, а накрая видя момичето с изпънатия син пуловер и приятелката й, която имаше къса черна коса, да стават и да си тръгват. Приятелката, която не беше особено привлекателна, се поколеба, а после се приближи към Фред. Той се наведе над кафето и остатъците от сандвича си.

— Пит? — каза момичето с късата коса. Той вдигна поглед.

— Ъъ… Пит — изрече тя нервно. — Може ли само за момент? Ъъ… Елен искаше да ти каже това, но не събра смелост. Тя би излязла с теб много отдавна, може би преди месец, или дори още през март. Ако…

— Ако какво? — попита той.

— Е, тя ме помоли да ти кажа, че си щял да се справиш по-добре, ако използваше някоя хубава паста за зъби, например „Скоуп“.

— Иска ми се да го бях знаел — каза той без особен ентусиазъм.

— Е, добре, Пит — махна му момичето за довиждане. — Ще се засечем по-късно.

Тя си тръгна бързо, усмихвайки се.

„Горкичкият Пит — помисли си Фред. — Дали това е истина? Или просто отвратителна шега на две злобни същества, на които им е било забавно да гледат как Пит — тоест аз — седи тук самичък. Малка злобна подигравка… О, по дяволите!“

„А може и да е истина — реши той, докато бършеше устата си със салфетката и с усилие се изправяше на крака. — Чудя се дали свети Павел е имал лош дъх?“

Той излезе от кафенето, пъхнал ръце в джобовете. Първо в джобовете на калейдоскопния костюм, а след това и в истинските джобове на своите дрехи. „Може би затова свети Павел е бил почти постоянно в затвора през втората половина от живота си. Затова са го затворили.

В подобни моменти винаги попадаш на болни мозъци като тези двете — помисли си той, застанал пред кафенето. — Тази гавра беше върхът на всички гадости, които се случиха днес. Мамка му!“

Сега се чувстваше още по-зле отпреди. Едва успяваше да върви и да мисли, главата му бучеше от объркване и отчаяние. „Скоуп“ не е чак толкова хубава — реши той, — „Лаворис“ е по-добра. Само дето след като я изплюеш, изглежда сякаш плюеш кръв. Може би „Майкрин“. Тя май е най-добрата.

Ако в сградата има аптека, може да си взема една туба и да си измия зъбите преди да се кача в кабинета на Ханк. Така може би ще се почувствам по-уверен. Може би ще имам по-добри шансове.

„Може и да изпия нещо, което да ми помогне. Каквото и да е. Бих се вслушал във всякакъв съвет от това момиче, каквото и да било предложение.“

Чувстваше се слаб и уплашен.

„Мамка му — помисли си той, — какво ще правя?

Ако сега ме изтеглят от работа, вече никога няма да видя никой от тях отново, всичките ми приятели, хората, които наблюдавах и познавах. Ще бъда вън от играта. Може би до края на живота си… Сигурно съм видял за последен път Арктър, Лъкман, Джери Фабин и Чарлз Фрек, и най-вече Дона Хоторн. Никога нече няма да видя никой от приятелите си, никога. Всичко свърши.“

Дона! Той си спомни песента, която братът на дядо му беше пял преди много години, в Германия. „Ich seh’, wie ein Engel im rosigen Duft/ Sich tröstend zur Seite mir stellet“^[5], което по думите на брата на дядо му означаваше: „Виждам я облечена като ангел, стои до мен и ми дава утеха.“ Отнасяло се за жената, която обичал, и която го спасила. В песента, не в реалния живот. Братът на дядо му беше мъртъв и Фред не беше чувал тези думи от много отдавна. Спомни си за роденият в Германия старец, как седи в къщата и пее, или чете на глас:

Gott! Welch Dunkel hier! O grauenvolle Stille!

Od’ ist es um mich her. Nichts lebet auszer mir…^[6]

„Дори и мозъкът ми да не е увреден — помисли си той, — докато се върна на работа, някой друг ще е назначен на мое място да ги наблюдава. Или те ще са мъртви, или ще са в затвора, в някоя федерална клиника, или просто ще са се разпръснали. Побъркани и увредени като мен, неспособни да осъзнаят какво се случва. Така или иначе, за мен всичко е свършило. Без да го знам, вече съм се простил с тях.

Единственото, което ще мога да направя някой ден, ще бъде да гледам отново записите и да си спомням.“

— Трябва да отида в тайния апартамент… — изрече той, после млъкна и се огледа стреснато.

„Трябва да отида в тайния апартамент и да открадна записите — помисли си. — Веднага, докато още мога. По-късно може вече да са изтрити или да нямам достъп до тях. Майната им на тези от отдела, ако искат, нека ме глобят с последната ми заплата. По всички етични норми тези записи на тази къща и хората в нея са си мои.

И сега тази записи са единственото, което ми остава след цялата история. Единственото, което мога да се надявам, че ще задържа.

Но пък, за да гледам записите, ще се нуждая от цялата проекционна апаратура в тайния апартамент. Трябва да я демонтирам и да изнасям частите една по една. Камерите и записващите устройства не ми трябват. Само носителите на записите и особено проекционната апаратура. Мога да я изнеса на части — имам ключ от апартамента. Те сигурно ще поискат да им върна ключа, но аз мога да направя дубликат още сега, преди да се кача горе — ключът е стандартен. И после мога да свърша тази работа!“

Когато осъзна това, се почувства по-добре. Усети се изпълнен със сила, решителност и малко гняв. Към всички. Но изпитваше и радостното усещане, че всичко ще бъде наред.

„От друга страна — помисли си той, — ако открадна камерите и записващата апаратура, ще имам възможност да продължа наблюдението. Самостоятелно. Поне за кратко. Но не са ли всички неща в живота за кратко?

А наблюдението трябва да продължи. И, ако е възможно, от мен. Аз трябва винаги да гледам, да гледам и да оценявам, дори и да не мога да направя нищо, дори и само да седя там и да наблюдавам безмълвно. Много е важно да бъда на мястото си като наблюдател на всичко, което се случва.

Не заради тях. Заради самия мен.

Разбира се, и заради тях също. В случай на някакво произшествие, като задавянето на Лъкман. Ако някой наблюдава — ако аз наблюдавам, — може да забележа това и да помогна. Да позвъня по телефона за помощ. Незабавно и на когото трябва.

Иначе те могат да умрат и никой няма да забележи. Нито пък някой ще го е грижа.

В жалките, окаяни животи като тези трябва да има някой, който да се намеси. Или поне да види тъжния начин, по който започват и свършват. И ако може, да ги запише, за да не бъдат забравени. За да остане спомен за тях в едни по-добри дни, след време, когато хората ще ги разберат.“

 

 

Той седеше в кабинета заедно с Ханк, с някакъв униформен служител и с изпотения, но усмихнат информатор Джим Барис. Слушаха записа от касетофона на Барис, поставен насред масата. До него беше пуснат друг касетофон, който правеше дубликат на записа.

— Ъъ… Здрасти. Виж, сега не мога да говоря.

— А кога?

— Аз ще ти се обадя.

— Това не търпи отлагане.

— За какво точно става въпрос?

— Възнамеряваме да…

Ханк протегна ръка и направи знак на Барис да спре касетофона.

— Разпознавате ли гласовете, мистър Барис? — попита той.

— Да! — изрече доволно Барис. — Женският глас е на Дона Хоторн, а мъжкият — на Робърт Арктър.

— Добре — кимна Ханк и погледна към Фред, а после и към медицинския доклад, който беше на масата пред него. — Пуснете пак записа.

— …половината Южна Калифорния утре през нощта — каза мъжкият глас, разпознат от информатора като гласа на Боб Арктър. — Арсеналът на военновъздушните сили във Ванденбърг ще бъде атакуван с цел да се завладеят автоматичните и полуавтоматичните оръжия.

Ханк спря да чете медицинския доклад и се заслуша, надигайки главата си, скрита от калейдоскопния костюм.

Барис се усмихна на себе си и на всички в стаята. Ръцете му си играеха с някакви кламери, които бе намерил на масата.

Жената, разпозната от Барис като Дона Хоторн, каза:

— А какво ще кажеш за заразяването на питейната вода с нервнопаралитичните вещества, които рокерите откраднаха за нас?

— Организацията се нуждае първо от оръжията — обясни мъжкият глас. — Това е стъпка „Б“.

— Добре, но сега ще трябва да тръгвам. Има клиент.

Щрак. Щрак.

Барис се намести в креслото си и каза:

— Мога да посоча и рокерската банда, която беше спомената. Тя се споменава и при друг…

— Имате ли още материали от този тип? — попита Ханк. — Или това е всичко?

— Още много.

— Но за същите неща ли се отнасят?

— За същата конспиративна организация и нейните престъпни планове.

— Кои са тези хора? — попита Ханк. — Каква организация е това?

— Международна…

— Имената им. Изказвате хипотези.

— На първо място Робърт Арктър и Дона Хоторн. Имам и кодирани бележки…

Барис измъкна непохватно оцапан бележник и едва не го изпусна, когато се опита да го отвори.

— Конфискувам всички тези материали, мистър Барис, записите и всичко, което носите. Те стават временно наша собственост. Ние сами ще се заемем с тях.

— Но моят почерк и кодираните материали, които аз…

— Ще бъдете на наше разположение, ако се наложи да ни обясните нещо.

Ханк направи знак на униформения полицай да спре касетофона. Барис посегна към бутоните, но полицаят веднага го спря и го накара да седне в креслото си. Усмивката на Барис застина, той примижа и се огледа.

— Мистър Барис — каза Ханк, — ще ви задържим, докато изучим материалите. Като формален предлог за задържането ви ще използваме даване на лъжлива информация на властите. Разбира се, това се прави само за вашата собствена безопасност и ние всички го знаем, но няма как да не ви предявим формално обвинение. То ще мине през окръжния прокурор, но ще бъде отбелязано като задържане при нас. Това задоволява ли ви?

Той не изчака отговора, а направи знак на полицая да изведе Барис, като остави доказателствата си и всичко останало на масата.

Полицаят изведе ухиления Барис. Ханк и Фред останаха, седнали от двете страни на разхвърляната маса. Ханк не каза нищо. Той продължи да чете доклада със заключенията на психолозите.

След известно време взе телефона и набра някакъв вътрешен номер.

— Тук имам едни непроверени материали… Искам да ги вземете и да определите каква част от тях е фалшифицирана. Когато ме уведомите какво сте открили, ще ви кажа какво ще направим впоследствие. Всички материали тежат около дванайсет фунта, ще ви трябва кашон размер три. Това е всичко, благодаря.

Ханк затвори телефона.

— Лабораторията по електроника и криптография — уведоми той Фред и продължи да чете.

Скоро дойдоха двама униформени техници, които носеха със себе си метален контейнер с ключалка.

— Само това успяхме да намерим — оправда се единият от тях, докато пълнеха внимателно контейнера.

— Кой е дежурен там, долу?

— Хърли.

— Кажете на Хърли да се заеме незабавно с материалите и да ми докладва още днес.

Техниците заключиха металната кутия и я изнесоха от кабинета.

Ханк отмести медицинския доклад настрани, облегна се назад и попита:

— Е, какво е мнението ти за доказателствата на Барис?

— Това тук е медицинският доклад за състоянието ми, нали? — попита Фред. Той се пресегна да го вземе, но после промени решението си. — От малкото, което чух, доказателствата ми изглеждат автентични.

— Фалшифицирани са — каза Ханк. — Абсолютно безполезни.

— Възможно е да си прав — отвърна Фред, — но аз не съм съгласен.

— Арсеналът във Ванденбърг, за който се споменава, вероятно е арсеналът на специалните части към военновъздушните сили. — Ханк посегна към телефона и добави: — Кое беше момчето от специалните части към ВВС, с което говорих? Той беше тук в сряда с някакви снимки…

Ханк поклати глава и се отказа от обаждането по телефона.

— Ще изчакам. Нека първо да видим доклада за автентичността на материалите. Е, Фред?

— Какво казват лекарите?

— Твърдят, че напълно си изкукал.

Фред сви рамене — по най-добрия начин, по който можеше.

— Напълно?

Wie kalt ist es in diesem unterirdischen Gewölbe!^[7]

— Вероятно две от мозъчните ти клетки все още функционират. Но горе-долу това е всичко. Главно къси вериги и отделни проблясъци.

Das ist natürlich, es ist ja tief.^[8]

— Две, казваш… — попита Фред. — От колко общо?

— Не знам. В мозъка има много клетки, доколкото знам… Трилиони.

— Много е вероятно връзките между тях да са повече, отколкото звездите във Вселената — каза Фред.

— Ако е така, тогава сега не си в най-добрата си форма. Около две клетки от… Може би шейсет и пет трилиона?

— По-вероятно шейсет и пет трилиона трилиона — отвърна Фред.

— Това е по-зле от стария бейзболен отбор „Филаделфия Атлетикс“ с Кони Мак. Те завършваха сезона с…

— Какво ще получа — попита Фред, — ако кажа, че това се е случило при изпълнение на служебните ми задължения?

— Множество безплатни броеве на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ и „Космополитън“ в приемната на лекарски кабинет.

— А къде по-точно?

— Ти къде би искал да бъде?

— Трябва да го обмисля — отвърна Фред.

— Ще ти кажа какво бих направил аз — каза Ханк. — Нямаше да отида във Федералната клиника. Щях да си купя около шест бутилки хубав бърбън и да се кача някъде, да съм сред природата, например в планините на Сан Бернардино, близо до някое от езерата, и да стоя там, докато всичко свърши. Някъде, където никой не може да ме намери.

— Но то може никога да не свърши — отвърна Фред.

— Тогава никога няма да се връщаш. Познаваш ли някого, който има вила там?

— Не — отговори Фред.

— Как се справяш с шофирането?

— Моята кола… — Той се поколеба и изведнъж го обзе някаква сънливост, сладка и отпускаща. Всичко в стаята сякаш се отдалечи, изгуби се и чувството за време. — Тя е…

Лицето му се разтегна в прозявка.

— Не помниш къде е?

— Помня, че е повредена.

— Можем да изпратим някого да те откара. Така ще бъде по-безопасно.

„Да ме откара къде? — зачуди се Фред. — Къде «горе»? Нагоре по пътищата, алеите и пътеките, като затворен котарак, който просто иска да се измъкне навън и да бъде свободен.“

„Ein Engel, der Gattin, so gleich, der führt mich zur Freiheit ins himmlische Reich“^[9] — помисли си той и каза на глас:

— Разбира се.

Усмихна се. Почувства облекчение. Да се изтръгне от оковите, да се опита да се освободи, а после просто да легне…

— Какво мислиш за мен сега — попита той, — когато се оказа, че съм извън строя? Временно или може би завинаги.

— Мисля, че си много добър човек — отвърна Ханк.

— Благодаря ти — отвърна Фред.

— Вземи пистолета си със себе си.

— Какво? — попита той.

— Когато отидеш в планините на Сан Бернардино с бутилките бърбън, вземи пистолета си със себе си.

— Искаш да кажеш, че нямам друг изход?

— Ни най-малко. Ако се върнеш, това ще означава, че всичко с теб е наред. Вземи го със себе си.

— Добре.

— Когато се върнеш — каза Ханк, — обади ми се.

— По дяволите, тогава няма да имам калейдоскопен костюм.

— Нищо, пак ми се обади. Независимо дали си с костюма.

— Добре — каза той отново.

Очевидно това нямаше значение. Очевидно всичко беше свършило.

— Когато отидеш да получиш следващата си заплата, ще видиш, че нещата са се променили. Значително.

— Ще получа ли някаква премия заради онова, което ми се случи?

— Не. Виж какво пише в Наказателния кодекс. Сътрудник на полицията, който доброволно стане наркозависим и не докладва незабавно за това, подлежи на наказателна отговорност и се наказва с глоба три хиляди долара или с шест месеца затвор. Ти вероятно ще се разминеш само с глобата.

— Доброволно? — повтори той смаяно.

— Никой не те е карал с пистолет на челото да вземаш наркотици. Никой не ти ги е слагал в супата. Ти съзнателно и доброволно си вземал опасни наркотици, които водят до мозъчни и психични увреждания.

— Трябваше да го правя!

— Можеше да се преструваш, че ги вземаш. Много служители успяват да постъпят по този начин. И за количествата, които твърдят, че си вземал, ти…

— Държиш се с мен като с престъпник. Аз не съм престъпник.

Ханк извади химикал и бележник.

— Каква ти е заплатата? Мога да изчисля…

— Мога ли да платя глобата по-късно? — попита Фред. — Например на месечни вноски за около две години?

— Е, стига, Фред — каза Ханк.

— Добре — отвърна Фред.

— Колко вземаш на час?

Той не можеше да си спомни.

— Добре, а колко регистрирани часа имаш?

Не можа да си спомни и това.

Ханк прибра бележника си.

— Искаш ли цигара? — Той поднесе пакета си към Фред.

— И тях ще ги откажа — отвърна Фред. — Всичко ще откажа, включително фъстъците и…

Той не можеше да мисли. Двамата мъже седяха в своите калейдоскопни костюми и мълчаха.

— Както обичам да казвам на децата си… — започна Ханк.

— Аз имам две дечица — прекъсна го Фред. — Две момиченца.

— Не ти вярвам. Не би трябвало да имаш.

— Може и така да е.

Той се опита да си представи колко са хапчетата от Субстанцията С, които беше скрил на различни места и колко пари щяха да му останат, когато плати глобата.

— Може би искаш все пак да изчисля колко пари имаш да получаваш? — попита Ханк.

— Добре — отговори Фред и кимна енергично. — Изчисли.

Той зачака напрегнато, барабанейки с пръсти по масата, като Барис.

— Та колко ти плащат на час? — повтори Ханк, почака малко и посегна към телефона. — Това може да се провери.

Фред не каза нищо. Чакаше, забил поглед в масата. „Дали Дона може да ми помогне? — помисли си той. — Дона, моля те, помогни ми сега!“

— Предполагам, че не смяташ да ходиш в планините, дори и да се намери кой да те откара? — попита Ханк.

— Не.

— Къде искаш да отидеш?

— Нека да поседя и да помисля.

— Във Федералната клиника?

— Не.

Продължаваха да седят.

Той се чудеше какво означава „не би трябвало да имаш деца“.

— А какво ще кажеш за апартамента на Дона Хоторн? — попита Ханк. — От цялата информация, която сме получили от теб и от други източници, знам, че сте близки с нея.

— Да — кимна той. — Близки сме.

После той вдигна поглед и попита:

— Как го разбра?

— По метода на изключването — отговори Ханк. — Знам кой не си, а в тази група няма безкрайно много възможности, всъщност това е доста малка група. Ние се надявахме чрез нея да попаднем на по-голяма група и може би ще попаднем, чрез Барис. Двамата с теб прекарахме доста време в разговори помежду си. Наредих пъзела отдавна. Ти си Боб Арктър.

— Кой съм? — попита той и се вторачи в калейдоскопния костюм на Ханк. — Аз съм Боб Арктър?

Не можеше да повярва. Това нямаше никакъв смисъл за него. Не се връзваше с нищо, което бе направил или помислил. Изглеждаше невероятно.

— Няма значение — каза Ханк. — Какъв е телефонът на Дона?

— Тя вероятно е на работа. — Гласът му трепереше. — В парфюмерията. Номерът е…

Не бе в състояние да овладее гласа си, не можеше да се сети и за номера. „По дяволите — помисли си, — аз не съм Боб Арктър! Но кой съм? Може би съм…“

— Дайте ми служебния телефон на Дона Хоторн — казваше бързо Ханк по телефона. После се обърна към Фред и каза: — Сега ще те свържа с нея. Или по-добре не. Ще я помоля да те вземе… Откъде? Къде да те откараме? Тук не може да се видите. Къде се срещате обикновено?

— Закарайте ме у тях — каза той. — Знам как се стига дотам.

— Ще й кажа, че си там и си зле. И че съм твой познат и си помолил да й се обадя.

— Става — отвърна Фред. — Благодаря, човече.

Ханк кимна и започна да набира номера. На Фред му се струваше, че той набира всяка следваща цифра все по-бавно и по-бавно и няма да свърши никога. Затвори очи и се заслуша в дишането си. Леле! Свършено е с мен.

„Наистина е свършено с теб — съгласи се той. — Побъркан, съсипан и скапан. Напълно скапан.“ Прииска му се да се засмее.

— Ще те откараме при нея… — започна Ханк, но в този момент отсреща явно му отговориха и той съсредоточи вниманието си върху разговора по телефона: — Здравей, Дона, обажда се едно приятелче на Боб. Хей, той го е закъсал, без майтап. Той…

„Точно така — произнесоха в унисон два гласа в главата му, докато той слушаше как «приятелчето му» баламосва Дона. — Не забравяй да й кажеш, да ми вземе нещо, наистина съм зле. Дали ще може да ми намери дрога? Или може би ще ми вдъхва от дима, както обича да прави?“ Той се пресегна да докосне Ханк, но не успя, ръката му падна безсилно върху масата.

— Ще ти се отблагодаря за това някой ден — обеща той на Ханк, когато разговорът по телефона приключи.

— Само седи мирно докато дойде колата. Сега ще се обадя да я повикам.

Ханк телефонира отново:

— Гаражът ли е? Искам обикновена кола с цивилен шофьор. Какво има на разположение?

Всеки от тях затвори очи във вътрешността на неясното петно, в калейдоскопния костюм, и зачака.

— Може би трябва да те закарам в болница — каза Ханк. — Ти наистина си много зле, може би Джим Барис те е отровил. Ние всъщност се интересувахме от Барис, а не от теб. Къщата се наблюдаваше главно заради Барис. Надявахме се да го подмамим да дойде тук… и успяхме. — Ханк помълча известно време. — Ето защо знам много добре, че лентите му и останалите неща са фалшифицирани. И лабораторията ще го потвърди. Но Барис се е забъркал в нещо голямо. И гадно. И се налагаше да се действа твърдо.

— А аз какво общо имам в такъв случай? — попита той внезапно с висок глас.

— Трябваше да се доберем до Барис и да го пипнем.

— Шибаняци! — възкликна той.

— Нагласихме нещата така, че Барис — ако това е истинското му име — все повече и повече да подозира, че си полицейски агент под прикритие, който иска да го арестува или да го използва, за да се добере до висшестоящите в организацията му. Така че той…

Телефонът иззвъня.

— Добре — каза Ханк след малко. — Просто почакай още малко, Боб. Боб или Фред, няма значение. Не се разстройвай — ние хванахме мръсника, той е… Е, точно това, което ти каза преди малко за нас. Знаеш, че си струваше. Нали? Да го хванем в капана? Заради нещата, които прави, каквито и да са те?

— Разбира се, че си струваше. — Той едва успяваше да говори. Действаше машинално.

Продължиха да седят и да чакат.

 

 

Докато караше към „Нов път“, Дона свърна от пътя и спря на място, откъдето и в двете посоки можеха да виждат светлините долу. Но болките при него вече бяха започнали, тя виждаше това, не беше останало много време. Искаше й се да бъде с него още веднъж, но беше чакала прекалено дълго. По бузите му се стичаха сълзи, явно му се повдигаше.

— Ще поседим няколко минути — каза тя, докато го водеше покрай храстите и бурените, през жълтеникавата почва, покрита с изхвърлени бирени кутии и боклуци. — Аз…

— Носиш ли си лулата за хашиш? — успя да попита той.

— Да — отвърна тя. Трябваше да се отдалечат от шосето достатъчно, за да не могат да ги виждат полицаите. Или поне да са достатъчно далече, за да изхвърлят лулата, преди ченгетата да се доберат до тях. Тя щеше да види как полицейската кола паркира и гаси светлините си и как полицаите се промъкват. Щеше да разполага с достатъчно време да реагира.

„Достатъчно време, за да се укрия от закона — помисли си тя. — Но Боб Арктър вече няма никакво време. Неговото време — или поне измерено в човешките стандарти — е изтекло. Сега той е навлязъл в друг вид време. То е като времето, с което разполагат плъховете, за да тичат безполезно напред-назад. Да се щурат хаотично напред-назад, напред-назад. Но той поне все още може да вижда светлините под нас. Въпреки че за него това едва ли има значение.“

Намериха закътано място и тя извади увито във фолио парче хашиш и запали лулата си. Застаналият зад нея Боб Арктър сякаш не я виждаше. Щеше да се изцапа, но тя знаеше, че нищо не може да се направи. Всъщност той вероятно дори нямаше да разбере това. Всички минаваха по този път, след като излязат от строя.

— Ето. — Тя се наведе към него, за да му вдъхне от дима, но той отново не я забеляза. Просто седеше превит и се опитваше да удържи спазмите на стомаха си, после започна да повръща върху дрехите си, треперейки и издавайки налудничав вой, сякаш пееше някаква песен.

Тогава тя си спомни за онова момче, с което се беше запознала веднъж и което беше видяло Бог. То се държеше по същия начин, стенеше и плачеше, въпреки че не повръщаше върху себе си. Бог се беше появил пред него в една халюцинация след употреба на ЛСД. Този неин познат експериментираше с огромни дози разтворени във вода витамини. Прилагаше някаква ортомолекулярна формула, която според него щеше да доведе до синхронизация на нервните клетки в мозъка и до подобряване на връзките между тях. Обаче вместо да стане по-умен, той видял Бог. Това било огромна изненада за него.

— Предполагам — каза тя, — че никой от нас не знае какво му е писано да се случи.

Зад нея Боб Арктър изстена и не отговори.

— Познаваш ли един тип на име Тони Амстердам?

Арктър не отговори.

Дона си дръпна от лулата и хвърли поглед към светлинките долу. Подуши въздуха и се заслуша.

— След като видял Бог, той се почувствал наистина добре за около година. А после станал наистина зле. По-зле, отколкото когато и да било през живота си. Защото един ден осъзнал, че никога вече няма да види Бог отново, че му е съдено да изживее целия си останал живот — десетилетия, може би петдесет години, — без да види нищо необикновено. Само нещата, които всички ние виждаме. Щял да е по-добре, ако изобщо не бил видял Бог. Каза ми го веднъж, когато беше наистина подивял: беше се дрогирал и започна да чупи всичко в апартамента си. Даже строши стереоуредбата си. Беше осъзнал, че ще живее дълги години както живееше в момента — без да вижда нищо. Без никаква цел. Просто парче плът, което яде, пие, спи, работи и ходи по нужда.

— Като всички нас. — Това беше първото нещо, което успя да каже Боб Арктър. Всяка дума се изтръгваше с усилие.

— Така му казах и аз. Че всички сме в една и съща лодка и останалите не се отчайват заради това. А той ми отговори: „Ти не знаеш какво видях. Не знаеш!“

През тялото на Боб Арктър премина спазъм и той се сгърчи, а после попита с мъка:

— А той… Каза ли ти как е изглеждало то?

— Искри. Фонтани от разноцветни искри, както когато ти се развали телевизорът. Искри по стените, искри във въздуха. Сякаш целият свят се е превърнал в живо същество, накъдето и да погледнеш. И не е имало нищо случайно — всеки елемент от картината е действал съгласувано с останалите, с някаква цел, за да се постигне нещо в бъдещето. А после видял врата. За около седмица след това виждал тази врата навсякъде, накъдето погледнел, в апартамента си и на улицата, когато излизал да пазарува или карал колата си. Винаги била с едни и същи пропорции — много тясна. И каза, че била много… приятна. Точно тази дума използва. Никога не се опитал да мине през нея, само си я гледал, защото била толкова приятна. Оцветена в яркочервено и излъчваща златиста светлина. И искрите сякаш образували геометрични фигури. Никога в живота си след това не видял нещо подобно, и именно това в края на краищата го побърка.

След известно време Боб Арктър попита:

— Какво е имало от другата страна на вратата?

— Той казваше, че там е имало друг свят — отвърна Дона. — Видял го е.

— И той… никога не минал през вратата?

— Точно затова трошеше всичко в апартамента си. Никога не му е хрумнало да мине през нея, само й се възхищавал, а после вече било прекалено късно. След няколко дни тя се затворила и после изчезнала завинаги. Той се тъпчел отново и отново с ЛСД и с онези разтворими витамини, но никога не я видял отново — така и не успял да намери точната комбинация.

— Какво е имало от другата страна? — попита Боб Арктър.

— Той каза, че оттатък било нощ.

— Нощ!

— Лунна светлина и вода, винаги едно и също. Без нищо да помръдва или да се променя. Черна вода, като мастило, и брегът на някакъв остров. Той беше сигурен, че това е Гърция, древна Гърция. Смяташе, че вратата е някакъв тънък пласт във времето и той е виждал в миналото през нея. А по-късно, когато видението изчезнало, той се намирал на магистралата с всичките онези камиони наоколо и едва не откачил. Каза, че едва издържал на всичкото това движение, бученето на двигателите и свиренето на клаксоните. Така или иначе, той никога не разбрал защо са му показали това, което е видял. Наистина вярваше, че е видял Бог и врата към друг свят, но в края на краищата това го побърка. Не можа да издържи. Винаги когато срещнеше някого, започваше да му обяснява, че е изгубил всичко.

— Като мен — каза Боб Арктър.

— На острова е имало някаква жена. Или може би по-точно статуя. Той казваше, че била Афродита. Стояла там на лунната светлина, бледа и студена, направена от мрамор.

— Трябвало е да мине през вратата, когато е имал шанс.

— Не е имал никакъв шанс. Това е било обещание. За нещо, което ще дойде. Нещо далеч в бъдещето. Може би след като… — Тя млъкна за миг. — След като умре.

— Той е изпуснал шанса си — каза Боб Арктър. — На всеки се дава по един шанс и това е бил неговият.

Той затвори очи от болка, по челото му изби пот.

— Какво може да знае един побъркан наркоман? Какво знаем всички ние? Не мога да говоря. Както и да е, няма значение.

Той се извърна от нея и впери поглед в мрака. Трепереше и зъбите му тракаха.

— Понякога ни показват сцени от онова, което ни очаква — каза Дона. Тя го прегърна здраво и започна да го люлее бавно напред-назад. — За да издържим.

— И ти се опитваш да направиш същото сега с мен.

— Ти си добър човек. Забъркал си се в лоши неща. Но животът ти не свършва. Аз се безпокоя много за теб. Искам…

Тя продължи да го прегръща безмълвно в тъмнината, обгърнала ги отвсякъде.

— Ти си добър и мил човек — обади се тя след малко. — И това не е справедливо, но явно е трябвало да се случи така. Опитай се да изчакаш края. Някога, може би много далеч в бъдещето, ще видиш пътя, който си виждал преди. Той ще се върне при теб.

„Ще се върне — помисли си тя. — В деня, в който всичко, несправедливо отнето от хората, ще се върне при тях. Може да е след хиляда години или повече, но този ден ще дойде и всички везни ще се изравнят. Може би като Тони Амстердам и ти ще видиш Бог, който се е махнал само временно, по-скоро се е оттеглил, а не си е отишъл завинаги. Може би в ужасно увредените ти мозъчни връзки, които продължават да се увреждат все повече и повече, дори сега, докато те прегръщам, се зараждат в някаква странна, скрита форма, разноцветните искрици и светлината, които ще те водят през идните години, ужасните години, които предстоят. Някоя не напълно разбрана дума, нещо дребно, видяно от теб, но неосъзнато, някаква част от звезда, смесена с мръсотията на този свят — нещо ще те води инстинктивно, докато не настъпи този ден… Но той е толкова далечен!“

Дона не си представяше ясно какво точно, но може би нещо от друг свят щеше да дойде при Арктър преди да настъпи краят. Всичко, което можеше да направи тя сега, беше да го прегръща и да се надява.

Но когато той го откриеше отново, ако имат късмет, щеше да последва разпознаването. Правилното сравнение в правилното полукълбо. И толкова ужасното пътуване за него, за което бе платил толкова голяма цена, щеше да е свършило.

Внезапно в очите й блесна светлина. Пред нея стоеше ченге с палка и фенер.

— Бихте ли се изправили? — попита полицаят. — Може ли да видя документите ви? Първо вашите, мис.

Тя пусна Боб Арктър, който се плъзна встрани и се свлече на земята. Ченгето явно се бе промъкнало до тях незабележимо откъм черния път. Дона извади портфейла от чантичката си и отведе полицая малко встрани, където Боб Арктър не можеше да ги чуе. Ченгето изучава няколко минути документите на бледата светлина на фенерчето и накрая каза:

— Вие сте федерален агент под прикритие.

— По-тихо! — каза Дона.

— Съжалявам! — Полицаят й върна портфейла.

— Просто се разкарайте! — каза Дона.

Полицаят за миг освети лицето й, после се обърна и след миг изчезна, безшумно, както се беше появил.

Дона се върна при Боб Арктър. Той очевидно дори не беше видял ченгето. Вече не забелязваше почти нищо. Едва ли виждаше дори нея.

Дона чу как някъде далече долу полицейската кола потегля по разбития черен път. Няколко буболечки и може би гущер минаха през изсъхналите бурени покрай тях. В далечината магистрала 91 блестеше с море от светлинки, но шумът от минаващите коли не достигаше до тях.

— Боб — прошепна тя нежно, — чуваш ли ме?

Арктър не отговори.

„Всичките му мозъчни връзки са прекъснати — помисли си тя. — Изгорели са и са стопени. И никой не може да ги възстанови, колкото и усилено да опитва. А те сигурно ще се опитат.“

— Хайде — каза тя и започна да го дърпа, опитвайки се да го изправи. — Трябва да тръгваме.

— Не мога да правя любов — каза Боб Арктър. — Нещото ми изобщо не става.

— Чакат ни — каза Дона твърдо. — Трябва да те отведа там.

— Но какво да правя, като нещото ми не става? Ще ме приемат ли?

— Ще те приемат — каза Дона.

„Необходима е голяма мъдрост — помисли си тя, — за да знаеш кога да постъпиш несправедливо. Как може справедливостта да стане жертва на това, което е правилно? Как може да се случи такова нещо? Така е, защото над този свят тегне проклятие и доказателството е точно тук. Някъде в най-дълбоките възможни нива, механизмът, конструкцията на нещата се е разпаднала и след това е останала само нуждата да превръщаме най-различни видове неясни злини в най-мъдрия избор, който можем да направим. Това трябва да е започнало преди хиляди години. И досега вече е проникнало в същността на нещата. И във всеки от нас. Ние не можем да се променим или ако отворим уста и започнем да говорим, че сме решени на всичко, всъщност не правим нищо. Дори не ме е грижа как е започнало това, кога и къде. Само се надявам някой ден да свърши. Както с Тони Амстердам — надявам се някой ден потокът от блестящи разноцветни искри да се върне и той да го види. Тясната врата, отвъд която цари покой. Статуята, морето и лунната светлина. И никакво движение, нищо, което да нарушава спокойствието.

Много, много отдавна, преди проклятието, преди всичко и всички да поемат по сегашния си път. Златната ера, когато мъдростта и справедливостта са били истински. Преди всичко да се разбие на парчета, които не си пасват, така че пъзелът да не може да се нареди отново, колкото и да се опитваме.“

Някъде далече долу, в мрака, прорязан от градските светлини, се чу полицейска сирена. Патрулката преследваше някого. Звучеше като рев на разярен звяр, жадуващ кръв. И съзнаващ, че скоро ще се добере до плячката си. Дона потрепера — нощният въздух беше станал студен. Беше време да тръгват.

„Сега не е Златната ера — помисли си тя, — с тези звуци в тъмнината. Аз ли издавам такива кръвожадни звуци? Аз ли съм това нещо? Преследващо или преследвано?

Хванато в капан?“

Мъжът зад нея се размърда и изстена, когато тя му помогна да се изправи. Прихвана го и стъпка по стъпка го отведе до колата. Звукът на полицейската кола в далечината внезапно утихна. Бе уловила плячката си, работата й беше свършена. „Моята — също“ — помисли си прегърналата Боб Арктър Дона.

 

 

Двамата служители на „Нов път“ стояха и оглеждаха проснатото на пода треперещо същество, което повръщаше и притискаше ръце към тялото си, сякаш по този начин можеше да се предпази от студа.

— Какво е това? — попита единият от служителите.

— Човек — отвърна Дона.

— Субстанцията С?

Тя кимна.

— Това му е изяло главата. Още един губещ.

— Лесно е да си победител — каза тя на двамата. — Всеки може да бъде победител.

Наведе се към Робърт Арктър и се сбогува безмълвно с него.

Когато си тръгна, двамата го покриха със старо армейско одеало. Дона повече не се обърна назад.

Запали колата си и я подкара към най-близката магистрала, където се вряза в натовареното движение. Избра от кутията с касети на пода на колата любимия си албум — „Гоблен“ на Карол Кинг — и го пусна, после измъкна изпод таблото скрития там пистолет „Рюгер“. След това се залепи зад един камион с кока-кола и докато гласът на Карол Кинг долиташе от колоните, изпразни целия пълнител на „Рюгера“ в бутилките кола на няколко фута пред колата й.

Карол Кинг продължаваше да пее с успокояващ глас за хора, които сядат на земята и се превръщат в жаби. Дона успя да улучи четири бутилки, преди пълнителят на пистолета да се изпразни. Върху предното стъкло на колата й се изсипаха парчета от строшените бутилки и струи течност. Почувства се по-добре.

„Справедливостта, честността и лоялността не са присъщи на този свят“ — помисли си тя. И тогава, с Божията помощ, се блъсна в стария си неприятел, в древния си враг, камионът за кока-кола, който си продължи напред, сякаш нищо не се е случило. Малката й кола се завъртя от удара, предните фарове угаснаха, разнесе се ужасно стържене, и тя се озова на аварийното платно, обърната срещу движението. От радиатора се вдигаше пара.

— Върни се, гадино! — възкликна Дона, но камионът с кока-кола вече беше далече, вероятно незасегнат. Или най-много леко одраскан. Е, това трябваше да се случи рано или късно — нейната война, изправянето й срещу символа на превъзхождащата я реалност. „Сега застрахователните ми такси ще скочат нагоре — помисли си тя, докато се измъкваше от колата. — В този свят си плащаш солено за рицарските битки със злото.“

До нея спря мустанг последен модел и шофьорът попита:

— Искате ли да ви закарам, мис?

Дона не отговори. Просто продължи да върви срещу безкрайния поток от насрещни светлини.