Филип К. Дик
Камера помътняла (12)

12

Два дни по-късно Фред озадачено гледаше записа от холокамера 3, където обектът на наблюдението му Робърт Арктър извади от рафта с книгите в гостната му някакъв том, очевидно случайно избран. „Дали отзад не са скрити наркотици? — зачуди се Фред и увеличи изображението. — Или в книгата е записан някой телефонен номер или адрес?“ Виждаше, че Арктър не е извадил книгата, за да я чете — той току-що бе влязъл в къщата и дори още не беше свалил палтото си. Изглеждаше странно — едновременно напрегнат и отчаян.

Уголеменото изображение на записа показваше отворената книга — на страницата имаше цветна снимка на мъж, захапал дясната гърда на партньорката си. И двамата бяха голи. Жената очевидно изпитваше оргазъм — очите й бяха полузатворени, а устата — отворена в беззвучен стон. „Може би Арктър си пада по такива неща“ — помисли си Фред, докато гледаше. Но Арктър не обърна никакво внимание на снимката. Вместо това той изрецитира със скърцащ глас някакъв загадъчен текст, част от който беше на немски, очевидно за да обърка някой, който го подслушва. „Може би си мисли, че съквартирантите му са някъде в къщата и иска да ги подмами да издадат присъствието си“ — предположи Фред.

Никой не се появи. Фред знаеше от продължителното наблюдение на холозаписите, че Лъкман се е надрусал със смес от „червени“ и Субстанцията С и е изгубил съзнание в стаята си, напълно облечен, на няколко крачки от леглото си. Барис беше излязъл отдавна.

„Какво прави Арктър? — зачуди се Фред и си отбеляза номера на записа. — Той започва да се държи все по-странно. Сега разбирам какво е имал предвид информаторът, който се обади да докладва за него.

А дали изреченията, които Арктър изрече, не са гласова команда към някакво електронно устройство, което той е монтирал в къщата? Включва го или го изключва. Може би то създава защитно поле против холокамерите?“

Но Фред се съмняваше, че е така. Съмняваше се, че това по някакъв начин е рационално, целесъобразно или смислено за Арктър.

„Момчето е откачило — помисли си той. — Наистина. Откакто намери прецакания си цефскоп… Или поточно от деня, в който се върна с повредената кола, която едва не го уби — оттогава не е на себе си. Донякъде и преди това не беше съвсем наред, но всичко се влоши особено след «деня на кучешките лайна», както го нарича Арктър.“

Всъщност Фред не можеше да вини Арктър.

„Това може да скапе мозъците на някои хора — помисли си той, докато гледаше как Арктър сваля палтото си. — Но повечето хора идват на себе си. Обаче той не може. Той става все по-зле. Чете на глас на празното пространство съобщение, което не съществува, на някакъв чужд език.

Другият вариант е да си прави майтап с нас. Може някак да е научил за наблюдението и по този начин да прикрива нещата, които прави. Или просто да си играе игрички с нас? Времето ще покаже.

Все пак смятам, че ни се подиграва. Някои хора могат да усетят, че ги наблюдават. Шесто чувство. Не параноя, а просто примитивен инстинкт. Като при мишките и при други преследвани животни. Знаят, че ги дебнат. Усещат. Той ни върти номера, за да ни заблуди. Но не мога да съм сигурен. Има различни видове шеги. По-плитки и по-сериозни.“

Звукът от четенето на Арктър беше събудил Лъкман, както показваше записа от холокамерата в стаята му. Лъкман се надигна замаяно и се заслуша. После чу звука от падането на закачалката, когато Арктър се опита да окачи палтото си на нея. Лъкман плъзна дългите си мускулести крака встрани и с едно движение вдигна ръчната брадва, която държеше на масата до леглото си. Изправи се и тръгна с животинско спокойствие към вратата на стаята си.

В гостната Арктър вдигна пощата от масичката за кафе и започна да я преглежда. Хвърли голям куп рекламни брошури към кошчето за боклук. Не уцели.

В стаята си Лъкман чу това. Той се закова на място и повдигна главата си, сякаш душеше въздуха.

Арктър продължаваше да чете пощата и изведнъж се намръщи и възкликна:

— Затънал съм в дългове!

В стаята си Лъкман се отпусна и остави брадвата, която издрънча. Приглади косата си, отвори вратата и влезе в гостната.

— Здрасти. Какво става?

— Минах с колата покрай сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“ — отвърна Арктър.

— Майтапиш се.

— И те приемаха стока. Но един от служителите очевидно беше настъпил стоката отвън с тока на обувката си. Така че всички бяха там, на паркинга на корпорация „Мейлър Микроснимка“ с пинсети и множество малки лупи. И с малки хартиени торбички.

— Някаква парична награда? — попита Лъкман, прозявайки се и удряйки с длани плоския си мускулест корем.

— Предложили са им награда, но те са я изгубили и нея — отговори Арктър. — Било е миниатюрно пени.

— Видял си доста неща само за едно преминаване с колата — каза Лъкман.

— Единствен в окръг Ориндж — каза Арктър.

— Колко голяма е сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“?

— Около инч.

— А колко тежи според теб?

— Заедно със служителите ли?

Фред превъртя записа на бързи обороти с един час напред и го пусна отново.

— …Около десет фунта — казваше Арктър.

— Добре, как си разбрал всичко това само като си минал покрай сградата, щом е висока само инч и тежи десет фунта?

Арктър, който сега седеше на дивана с вдигнати крака, отвърна:

— Имат голяма табела с реклама.

„Господи!“ — помисли си Фред и отново превъртя записа още десет минути напред.

— …Как изглежда табелата? — питаше Лъкман. Той седеше на пода и чистеше кутия за трева. — Неон и такива неща? Цветове? Чудя се дали съм я виждал. Набива ли се на очи?

— Сега ще ти я покажа — отвърна Арктър и посегна към джоба на ризата си. — Взех я със себе си.

Фред пак превъртя записа напред.

— …Знаеш ли как можеш да пренесеш контрабандно снимки през границата? — питаше Лъкман.

— Както си искаш — каза Арктър и се облегна назад. Пушеше трева, въздухът в стаята беше задимен.

— Не, имам предвид така, че никога да не те заподозрат — отговори Лъкман. — Всъщност Барис ми подсказа тази идея. Обещах да не я споделям с никого, тъй като той ще я опише в книгата си.

— Коя книга? „Производство на наркотици с подръчни средства“?

— Не, „Лесни начини за контрабанда при влизане и излизане от САЩ, в зависимост от това накъде отивате“. Микроснимките трябва да се сложат в пакет с дрога. Например хероин. Те са толкова малки, че никой няма да ги забележи в него…

— Но нали тогава някой наркоман може да си инжектира доза с петдесет процента хероин и петдесет процента микроснимки?

— Тогава той ще стане най-образованият шибан наркоман, който някога си виждал.

— Зависи какво ще има на микроснимките.

— Барис има свой собствен начин за пренасяне на наркотици през границата. Нали знаеш, че момчетата на митницата те питат имаш ли нещо за деклариране? И ти не можеш да кажеш „наркотици“, защото…

— Ясно, де, как?

— Добре, значи взимаш огромно парче хашиш и изрязваш от него човешка фигура. После издълбаваш ниша и слагаш вътре малък касетофон и управляващ механизъм, който се навива като часовник. Нареждаш се на опашката заедно с него и малко преди да мине през проверката го навиваш. Когато мине покрай митничаря и той го попита: „Имате ли да декларирате нещо?“, парчето хашиш отговаря: „Не, нямам“ и отминава. Продължава да върви, докато не се развие пружината, от другата страна на границата.

— Вместо пружина може да се сложи слънчева батерия и тогава то може да си крачи с години. Или вечно.

— Какъв смисъл има? В края на краищата, ще стигне или до Тихия, или до Атлантическия океан. Или ще падне от ръба на земята, като…

— Представи си как в някакво село на ескимоси пристига шест фута високо парче хашиш на стойност… Колко трябва да струва според теб?

— Около милиард долара.

— Повече. Два милиарда.

— Тези ескимоси дъвчат кожа и дълбаят костите на животните, и изведнъж се появява някакво парче хашиш на стойност два милиарда долара, което се разхожда из снега и постоянно повтаря: „Не, нямам“.

— Ще има да се чудят какво означава това.

— Винаги ще се чудят. Ще се родят легенди.

— Представяш ли си какво ще разправят на правнуците си? „Видях със собствените си очи как от мъглата се появи парче хашиш на стойност два милиарда долара и отмина, като непрекъснато повтаряше: «Не, нямам».“ Правнуците им ще ги изпратят в лудницата.

— Не, легендата ще се разрасне. След няколко века ще казват: „Някога, по времето на моите предци, тук се появило деветдесет фута високо парче висококачествен афганистански хашиш на стойност осем трилиона долара, обгърнато от огън, и изкрещяло: «Умрете, ескимоски кучета!». Но ние сме започнали битка с него с нашите копия и накрая сме го убили.“

— Децата никога няма да повярват в това.

— Децата вече в нищо не вярват.

— Сега е толкова трудно да се говори с децата. Веднъж едно хлапе ме попита: „Какво усети, когато видя първия автомобил?“. Мамка му, човече, та аз съм роден през 1962 година!

— Господи! — възкликна Арктър. — Веднъж едно момче, надрусано с ЛСД, ме попита същото. Беше на двайсет и седем. Аз бях само с три години по-голям от него. Вече нищо не разбираше. Известно време след това от ЛСД-то — или от нещо, което му продаваха вместо ЛСД — започна да пикае и да се изхожда върху пода и когато го попиташ нещо, например: „Как си, Дон?“, той само повтаряше същото след тебе, като папагал: „Как си, Дон?“

Настъпи продължителна и тягостна тишина. Двамата мъже мълчаливо пушеха тревата си в задимената гостна.

— Знаеш ли, Боб… — обади се Лъкман най-накрая. — Известно време се чувствах като някой друг.

— Мисля, че и аз — отвърна Арктър.

— Не знам какво стана с мен.

— Разбира се, че знаеш какво става с всички нас — каза Арктър.

— Добре, да не говорим за това.

Лъкман продължи да пуши с шумни вдишвания, а издълженото му лице изглеждаше пребледняло на фона на помръкналата дневна светлина.

 

 

Телефонът в тайния апартамент иззвъня. Единият от калейдоскопните костюми вдигна слушалката, после я подаде на Фред.

— За теб е.

Той затвори холограмите и взе слушалката.

— Помните ли тестовете, които проведохте миналата седмица? — попита гласът отсреща.

— Да — отвърна Фред след кратка пауза.

— Очакваме да дойдете отново. — Събеседникът на Фред също направи пауза. — Обработихме по-новите материали за вас… Поех задължението да ви насроча пълен стандартен набор от тестове на възприятията, както и други видове тестове. Елате утре, в три следобед, в същата стая. Прегледът ще ви отнеме четири часа. Помните ли номера на стаята?

— Не — отвърна Фред.

— Как се чувствате?

— Добре — отвърна Фред твърдо.

— Някакви проблеми? В работата или извън нея?

— Скарахме се с приятелката ми.

— Нещо да ви смущава? Изпитвате ли някакви трудности при разпознаване на хора и предмети? Да виждате понякога огледални или преобърнати образи? Или някакви загуби на време или езикови трудности?

— Не — отвърна мрачно Фред. — Не ми се е случвало нищо от нещата, които изброихте.

— Ще се видим утре в стая 203 — каза психологът.

— Кое от нещата, които видяхте…

— Ще поговорим за това утре. Бъдете там. Нали? И, Фред, горе главата!

Щрак.

„Е, щракни и ти“ — каза си той и затвори слушалката.

Раздразнен от усещането, че е бил поучаван, той пусна отново холограмите и триизмерните цветни изображения в кубовете оживяха. От високоговорителите до Фред достигна безсмисленото и досадно бърборене на Лъкман:

— Тя забременя и реши да направи аборт, защото пропусна четири цикъла и коремът й подозрително се поду. Но не предприе нищо, освен да се оплаква от цените на абортите. Веднъж отидох при нея и там беше една нейна приятелка, която й обясняваше, че има истерична бременност. „Ти просто искаш да повярваш, че си бременна. Това е комплекс за вина. И искаш да се накажеш чрез аборта и разходите по него“. А момичето съвсем спокойно отговори: „Добре, щом имам истерична бременност, ще направя истеричен аборт и ще платя с истерични пари“. Това ми хареса.

— Чудя се чие ли е лицето върху истеричната петдоларова банкнота? — попита Арктър.

— Кой е най-истеричният ни президент?

— Бил Фолкс. Той само си е мислел, че е президент.

— А кога според него е било това?

— Въобразявал си е, че е спечелил два мандата след 1882 година. По-късно, след продължително лечение стига до извода, че е управлявал само един мандат…

Фред ядосано превъртя записа още два часа и половина напред. „Докога ще продължават с тези глупости? — запита се той. — Цял ден? Вечно?“

— …Така че водиш детето си на доктор, на психолог, и обясняваш, че то постоянно крещи и се ядосва. — На масичката за кафе пред Лъкман сега имаше две торбички с трева и кутия бира. Той оглеждаше внимателно тревата. — И лъже. Детето лъже. Измисля най-невероятни истории. И психологът преглежда детето и казва: „Мадам, детето ви е истерично. Имате истерично дете. Но не знам защо е такова.“ И после ти, тоест майката, се възползваш от шанса си и му казваш: „Аз знам защо, докторе. Защото имах истерична бременност.“

Лъкман и Арктър се разсмяха и Джим Барис се присъедини към тях. Той се беше върнал по някое време през тези два часа и сега беше с тях и се занимаваше със смешната си лула за хашиш. Продължаваше да навива бели лепенки около чашката.

За пореден път Фред превъртя записа напред — сега с един час.

— …Това момче се появи по телевизията и се правеше на световноизвестен измамник — обясняваше Лъкман, докато пълнеше кутията с трева, приведен над нея. Арктър седеше срещу него и го гледаше. — Каза в интервюто, че по едно или друго време се е представял за велик хирург от медицинския колеж „Джон Хопкинс“, учен-физик от Харвард, теоретик, специалист по елементарните частици, финландски писател, спечелил Нобелова награда за литература и свален аржентински президент, женен за…

— И всичко това му се е удавало? — попита Арктър. — Никога не са го разобличили?

— Не бе, никога не се е представял за никого. Просто се правеше на световноизвестен мошеник. По-късно писаха за него в „Лос Анджелис таймс“ — бяха го проверили. Работел като чистач в Дисниленд, а после прочел автобиографията на някакъв знаменит измамник — действителна фигура, между другото — и си казал: „По дяволите, аз мога да се представям за всички тези екзотични типове и ще се справям не по-зле от него!“, но после размислил и решил, че е по-добре да се представя за друг измамник. В „Таймс“ пише, че е изкарал доста пари по този начин. Почти толкова, колкото и истинският измамник. И според него е станало много по-лесно.

Барис, който продължаваше да се занимава с лулата си в ъгъла, каза:

— Всички ние сме срещали измамници-самозванци от време на време. Но никой от тях не се е представял за физик, специалист по елементарните частици.

— Имаш предвид агентите? — попита Лъкман. — Да, полицейските агенти от отдела за борба с наркотиците. Чудя се колко ли такива има сред познатите ни? Как ли изглеждат?

— Все едно да попиташ как изглеждат измамниците — отвърна Арктър. — Веднъж говорих с дилър на хашиш, когото бяха хванали с десет дози. Попитах го как е изглеждал агентът, който го е хванал. И знаете ли какво е направил? Представил се е за приятел на негов приятел и е поискал да си купи хашиш.

— Изглеждат точно като нас — обади се Барис от ъгъла.

— Нещо повече — каза Арктър. — Онзи тип, дилърът — той вече беше осъден и трябваше да влезе в затвора на следващия ден — ми каза, че те имат дълги коси като нас. Така че изводът е следният: стойте по-далеч от момчета, които изглеждат като нас.

— Има и агенти-жени — подхвърли Барис.

— Искам да срещна някой агент — продължи Арктър. — Имам предвид — да знам, че е агент. Да съм сигурен.

— Е — отвърна Барис, — когато някой ти сложи белезниците, ще си доста сигурен.

— Исках да кажа — имат ли агентите приятели? Какъв живот водят? Знаят ли жените им, че са агенти?

— Агентите нямат жени — отговори Лъкман. — Те живеят в пещери и надзъртат изпод паркираните коли докато минаваш по улицата. Като тролове.

— Какво ядат те? — попита Арктър.

— Хора — отвърна Барис.

— Как успяват да направят това? — попита Арктър. — Да се представят за агенти?

— Какво? — възкликнаха едновременно Барис и Лъкман.

— Мамка му, обърках се — каза Арктър и се усмихна. — Ха! „Да се представят за агенти“…

Той поклати глава учудено.

— ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ ЗА АГЕНТИ? — попита Лъкман, без да откъсва поглед от него. — ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ ЗА АГЕНТИ?!

— Мозъкът ми е в пълен хаос днес — отговори Арктър. — Най-добре да поспя.

Фред натисна паузата. Изображенията във всички кубове застинаха и настана тишина.

— Малко почивка, Фред? — попита го единият от останалите калейдоскопни костюми.

— Да — отвърна Фред. — Уморих се. Тези глупости стават страшно досадни с течение на времето.

Той стана и извади цигарите си.

— Не мога да схвана и половината от нещата, които си говорят. Толкова е уморително да ги слушам!

— Когато си сред тях, не е толкова зле, знаеш ли? — попита калейдоскопният костюм. — Нали си в тяхната компания, докато работиш под прикритие?

— Никога не бих имал нищо общо с боклуци като тях — отговори Фред. — Непрекъснато повтарят едно и също. Защо го правят? Защо постоянно седят и дрънкат глупости? Като стари затворници?

— Защо правим нещата, които правим? Те са достатъчно еднообразни, когато ни писне от тях.

— Но ние трябва да ги правим. Това ни е работата. Нямаме избор.

— Като затворниците — отбеляза калейдоскопният костюм. — Нямаме избор.

„Да се представяш за агент — помисли си Фред. — Какво може да означава това? Никой не знае…

Да се представяш за самозванец. За някой, който живее под паркирани коли и яде боклуци. Не за световноизвестен хирург или писател, или за политик, не за някой, когото зрителите искат да гледат по телевизията. Не за някой с живот на порядъчен човек…

Аз червей съм, заровен в прах.

И във праха се храни и живей,

и тъй го пътник сгазва и развей.

Да, стиховете изразяват усещането точно. Сигурно Лъкман ми е прочел това стихотворение или съм го учил в училище. Забавно е какви неща си спомня понякога човек.“

Странните думи на Арктър още кънтяха в съзнанието му, въпреки че беше спрял записа. „Искам да ги забравя — помисли си Фред. — Искам поне за миг да забравя за него.“

— Понякога имам усещането — каза той на глас, — че знам какво смятат да кажат, преди да го кажат. Точните им думи.

— Това се нарича déjà vu — съгласи се единият от калейдоскопните костюми. — Нека да ти дам няколко съвета. Превъртай записа напред на по-дълги интервали — не един час, а, да речем, шест часа. После превъртай обратно, ако не си попаднал на нищо интересно. Гледай го повече отзад-напред, отколкото по нормалния начин. По този начин ще избегнеш техния ритъм. Шест или дори осем часа напред, после големи скокове назад… Ще видиш смисъла от това много скоро, щом започнеш да усещаш кога имаш часове безсмислени записи и кога — нещо полезно.

— И не се налага да слушаш всичко — обади се другият калейдоскопен костюм, — докато попаднеш на нещо интересно. Като майка, която спи — нищо не може да я събуди, дори до нея да мине камион, докато не чуе, че бебето й плаче. Това я буди — за нея е сигнал за тревога. Няма значение колко тих е плачът. Подсъзнанието избира какво да се научи да слуша.

— Знам — отвърна Фред. — Имам две деца.

— Момчета?

— Момичета — отвърна той. — Две малки момиченца.

— Това е прекрасно — каза единият от калейдоскопните костюми. — Аз имам едно момиченце, на годинка.

— Без имена, моля — подхвърли другият калейдоскопен костюм и тримата се засмяха. За кратко.

„Трябва да изпратя за проучване записа с онова загадъчно изречение: «Да се представят за агенти» — каза си Фред. — Другите мъже в къщата, съквартирантите на Арктър, също бяха изненадани. Когато отида в управлението утре в три, ще отнеса записа и ще го обсъдим с Ханк, заедно с останалото, което ще науча дотогава.

Но дори и това да е всичко, което ще покажа на Ханк, то е само началото. И показва, че денонощното наблюдение над Арктър не е напразно.

То показва, че бях прав.

Тази забележка беше подхлъзване. Арктър се издаде.

Ние още не знаем какво означава това.

Но ще узнаем. Няма да изпускаме Арктър от поглед, докато не падне в капана. Колкото и да ми е неприятно да наблюдавам постоянно него и приятелчетата му. Тези негови приятелчета са същата стока като него. И как бих могъл да седя през цялото време в една къща с тях? Какъв е този начин на живот? Както каза колегата ми — безкрайно нищо. Само мрак — мрак в мислите им, мрак и отвън. Мрак навсякъде. Защото такава е тяхната същност, такива хора са.“

Извади цигарите си и отиде в банята, затвори вратата и я заключи, после извади от цигарената кутия десет хапчета „смърт“. Наля си вода и изпи таблетките. Искаше му се да беше взел повече хапчета със себе си. „Както и да е — помисли си, — мога да изпия още няколко, когато си тръгна от работа и се прибера вкъщи.“ Погледна часовника си и се опита да изчисли още колко ще се забави. Усещаше ума си размътен. „Докога ще продължи това, по дяволите? — запита се той, чудейки се какво е станало с усещането му за време. — Докато гледам тези холограми и всичките глупости там, изгубвам всякаква представа за времето. Чувствам се сякаш съм взел ЛСД и после са ме измили в автомивка с множество гигантски въртящи се, насапунисани четки. Какъв начин на живот!“

Той излезе от банята и с нежелание се върна към работа. Когато пусна записа отново, Арктър казваше:

— …Почти сигурен съм, че Бог е мъртъв.

— Не знаех, че Той е бил болен — отвърна Лъкман.

— Изобщо не разбирам какво й е на колата ми и реших да я продам — каза Арктър. — Ще си купя хенуей.

— Колко харчи хенуеят? — попита Барис.

„Около три фунта“ — помисли си Фред.

— Около три фунта — каза Арктър.

 

 

В три часа на следващия следобед двама медицински служители — не същите, а други — обявиха началото на тестовете на Фред, който се чувстваше по-зле дори от предния ден.

— Ще ви покажем бързо първо пред лявото ви око, а после и пред дясното няколко предмета, които би трябвало да са ви добре познати. В същото време на монитора пред вас ще се появяват контурите на няколко подобни предмета, и вие с помощта на показалката трябва да посочите изображението, което съответства на показания ви предмет. Имайте предвид, че предметите ще се сменят бързо, така че не мислете твърде дълго. Освен по верни отговори ще бъдете оценявани и по време. Ясно ли е всичко?

— Ясно е — каза Фред и взе показалката.

Пред лявото му око започнаха да се появяват познати предмети и той сочеше с показалката светещите изображения. После всичко това се повтори с дясното му око.

— А сега ще закрием лявото ви око и ще ви показваме картинките с познати предмети пред дясното око. И вие с лявата си ръка, повтарям — с лявата си ръка — трябва да изберете от групата предмети на монитора този, който сме ви показали.

Пред дясното му око се появи зарче и той започна да търси с показалката сред дребните предмети, докато не намери зарчето.

— В следващия тест, без да гледате, трябва да опипате с лявата си ръка няколко букви, които образуват дума и да напишете думата с дясната си ръка.

Той направи всичко, което му бяха казали. Думата беше „горещ“.

— А сега кажете думата.

— Горещ — отвърна той.

— А сега трябва да бръкнете с лявата си ръка със затворени очи в тази кутия, чрез опипване да разпознаете предмета вътре и да ни кажете какъв е той. После ще ви покажем три предмета, подобни на този в кутията, и вие трябва да ни кажете кой от тях прилича най-много на предмета, който сте докосвали.

— Добре — отговори Фред и направи каквото му бяха казали.

Тестовете продължиха по този начин още около час. Опипай, кажи, виж с едното око, избери. Опипай, кажи, виж с другото око, избери. Напиши, нарисувай.

— В следващия тест, отново със затворени очи, трябва да опипате по един предмет с всяка от ръцете си и да ни кажете дали предметите са еднакви.

Той направи и това.

— А сега ще ви покажем в бърза последователност изображения на различни триъгълници. Вие трябва да ни кажете дали следващият триъгълник е същият като предишния или…

След още два часа го накараха да поставя сложни предмети в съответните сложни отвори и засякоха времето, за което се справя. Фред се почувства сякаш отново е в първи клас и се притесни. Както се притесняваше тогава. „Мис Фринкъл — помисли си той, — старата мис Фринкъл. Тя обичаше да ме кара да правя подобни глупости и да ми изпраща мислено съобщения: «Умри!», както казват в транзакционния анализ. И продължаваше да го прави докато не се скапя. Сигурно вече е покойница. Предполагам, че някой е успял да й върне обратно нейното съобщение «Умри!» и то я е поразило.“

Фред се надяваше да е станало така. Можеше дори едно от неговите собствени съобщения да го е направило. Той и сега връщаше съобщенията на хората, които провеждаха теста. Явно не се справяше кой знае колко добре. Тестът продължаваше.

— Какво не е наред с тази картина? Единият от предметите не си пасва с останалите. Вие трябва да посочите…

Той направи и това. После продължиха да му показват групи от предмети, единият от които не си пасва с останалите и той отделяше излишните, а след като тестът свърши, го накараха да подреди отделените предмети в различни множества и да каже кои са признаците, по които го е направил.

Той все още се опитваше да се справи с тази задача, когато му съобщиха, че тестовете са приключили, може да си вземе чаша кафе и да чака отвън, докато го повикат.

След известен период от време — който му се стори адски дълъг — единият от служителите излезе и каза:

— Остана да направим още едно нещо Фред — искаме да вземем проба от кръвта ви. — Служителят му подаде някакви бланки и допълни: — Вървете нататък по коридора, ще видите врата с надпис: „Лаборатория патологии“. Предайте на лаборантите тези формуляри, те ще ви вземат кръв. После се върнете тук и почакайте още малко.

— Добре — каза мрачно Фред и тръгна към лабораторията.

„Търсят следи в кръвта — помисли си той. — Затова искат да ми вземат проба.“

Когато се върна до стая 203, той почука на вратата и попита единия от медицинските служители:

— Може ли да отида горе при началника си, докато чакам резултатите? Защото той скоро ще си тръгне.

— Може — каза психологът. — Решихме да изчакаме резултатите от кръвната проба, преди да направим своите изводи. Идете горе, ще се обадим по телефона, когато станем готови. При Ханк ли отивате?

— Да — отвърна Фред, — ще бъда при Ханк.

— Сега изглеждате много по-депресиран от първия път, когато се видяхме — отбеляза психологът.

— Моля? — попита Фред.

— Първия път, когато бяхте тук. Миналата седмица. Шегувахте се и се смеехте. Макар и да си личеше, че сте напрегнат.

Фред го погледна втренчено и осъзна, че това е единият от двамата медицински служители, които го бяха посрещнали първия път. Но не каза нищо, само изсумтя и тръгна към асансьора. „Колко потискащо е всичко това — помисли си той. — Чудя се кой от двамата медицински служители беше този. Онзи с мустачките или другият? Предполагам, че другият. Този нямаше мустаци.“

— Опипайте този предмет с дясната си ръка — промърмори той, докато вървеше към асансьора — и в същото време го погледнете с лявото си око. После ни опишете със свои думи…

Не можеше да измисли нещо по-безсмислено. Не и без тяхна помощ.

 

 

Когато влезе в кабинета на Ханк, Фред видя някакъв човек без калейдоскопен костюм, седнал в далечния ъгъл и вперил поглед в Ханк.

— Това е информаторът, който ни се обади за Боб Арктър и използваше модулатор. Споменах ти за него — каза Ханк.

— Да — отвърна застаналият неподвижно Фред.

— Той ни се обади пак с нова информация за Боб Арктър. Казахме му, че трябва да направи и следващата крачка и да разкрие самоличността си. Поканихме го да дойде тук и той се съгласи. Познаваш ли го?

— Разбира се — отвърна Фред и се обърна към Джим Барис, който седеше усмихнат и въртеше някакви ножици в ръцете си. Изглеждаше озлобен и грозен.

„Страшно грозен“ — помисли си Фред с отвращение.

— Вие сте Джеймс Барис, нали? — попита той. — Арестували ли са ви някога?

— Документите му показват, че е Джеймс Барис — каза Ханк — и той твърди същото. Няма данни да е бил арестуван.

— Какво иска? — попита Фред и се обърна към Барис: — С какви сведения разполагате?

— Имам доказателства — изрече Барис на висок глас, — че мистър Арктър е член на голяма тайна организация с огромни финансови средства, притежаваща арсенали с оръжия и използваща кодови думи. Вероятно целта им е да свалят…

— Това са само предположения — прекъсна го Ханк. — Защо смятате така? Какви са доказателствата ви? Информация, която не е от първа ръка, не ни върши работа.

— Били ли сте някога в заведения за душевноболни? — попита Фред.

— Не — отвърна Барис.

— Ще подпишете ли клетвена декларация, заверена при окръжния прокурор — продължи Фред, — с която да потвърдите доказателствата и информацията си?

— Той вече каза, че ще го направи — обади се Ханк.

— Доказателствата ми — каза Барис, — които днес не нося със себе си, но мога да представя, са записи на телефонните разговори на Боб Арктър, които съм направил.

— Каква е тази организация? — попита Фред.

— Смятам, че тя е… — започна Барис. Ханк му направи жест да млъкне, но той продължи упорито, с доволна физиономия: — …политическа и антидържавна. Ръководи се отвън. От врагове на САЩ.

— Какви са връзките на Арктър с производителите на Субстанцията С? — попита Фред.

Барис примижа, после облиза устните си и направи гримаса.

— Според мен… — Той млъкна за момент и продължи: — Когато изучите цялата ми информация — тоест моите доказателства, — несъмнено ще стигнете до извода, че Субстанцията С се произвежда от чужда, враждебна на САЩ държава и че този мистър Арктър е дълбоко свързан с машинациите на тази…

— Можете ли да ни кажете имената на други членове на организацията? — попита Ханк. — Хора, с които Арктър се среща? Нали разбирате, че даването на фалшива информация на официалните власти е престъпление и ако постъпите така, ще ви съдят?

— Наясно съм с това — отвърна Барис.

— С кого общува Арктър? — попита Ханк.

— Мис Дона Хоторн — отвърна Барис. — Той редовно ходи в дома й — всеки път под различен претекст — и двамата заговорничат.

Фред се изсмя.

— Заговорничат? Какво имате предвид?

— Следил съм го — каза Барис. Говореше бавно и произнасяше думите натъртено. — С колата си. Без той да знае.

— Често ли я посещава? — попита Ханк.

— Да, господине — отвърна Барис. — Много често. Винаги, когато…

— Тя е неговата приятелка — обади се Фред.

— Мистър Арктър също така… — започна Барис, но Ханк го прекъсна:

— Как мислиш, има ли нещо в това? — попита той Фред.

— Определено трябва да проучим доказателствата му — отговори Фред.

— Донесете доказателствата си — обърна се Ханк към Барис. — Всичките. Най-много ни трябват имената. Имена, номера на коли, телефонни номера. Виждали ли сте някога Арктър с големи количества наркотици? С повече, отколкото разполагат обикновените наркомани?

— Разбира се — отвърна Барис.

— Какви наркотици?

— Няколко вида. Имам образци. Сдобих се с тях много предпазливо, за да ви ги дам за анализ. Мога да ви донеса и тях. По малко от много видове.

Ханк и Фред се спогледаха.

Барис гледаше право пред себе си и се усмихваше.

— Има ли нещо, което искате да добавите? — попита Ханк. После се обърна към Фред и каза: — Може би трябва да изпратим някого с него да вземе доказателствата?

Ханк явно се боеше, че Барис може да се паникьоса, да се откаже да им сътрудничи и да изчезне.

— Има още нещо, което искам да ви съобщя — каза Барис. — Мистър Арктър е пристрастен към Субстанцията С до такава степен, че разсъдъкът му вече е увреден. С течение на времето се влошава все повече и повече. Мисля, че е опасен.

— Опасен? — повтори Фред.

— Да — потвърди Барис. — Вече е имало случки, характерни за мозъчните увреждания при употребата на Субстанцията С. Проблеми със зрението, които се срещат при нарушаване на връзките между двете мозъчни полукълба.

— Вече ви предупредих да се въздържате от безпочвени хипотези — каза Ханк. — Както и да е, ще изпратим наш служител да вземе доказателствата. Нали нямате нищо против?

Барис се усмихна и кимна.

— Разбира се.

— Служителят ще бъде цивилен.

— Обаче аз… — Барис направи жест с ръка. — Мога да бъда убит. Мистър Арктър, както ви казах…

Ханк кимна.

— Добре, мистър Барис, ние оценяваме големия риск, който поемате и ако информацията, която ни предоставите, върши работа като доказателство пред съда, тогава естествено…

— Не съм тук по тази причина — каза Барис. — Човекът е болен. Мозъкът му е увреден. От Субстанцията С. Причината, поради която съм тук…

— Нас не ни интересува защо сте тук — прекъсна го Ханк. — Интересуваме се само от това дали доказателствата ви ни вършат работа. Останалото си е ваш проблем.

— Благодаря ви, господине — каза Барис и се усмихна.