Филип К. Дик
Камера помътняла (1)

1

Имаше някога едно момче, което по цял ден чистеше буболечките от косата си. А докторът му беше казал, че там няма никакви буболечки. След като прекараше под горещия душ осем часа, изтърпявайки болката от ухапванията на гадините, той излизаше от банята и се подсушаваше, а косата му си оставаше все така пълна с буболечки. Всъщност те бяха навсякъде по него. След месец вече бяха проникнали и в белите му дробове.

Понеже нямаше какво друго да направи и не можеше да мисли за друго, той започна да изследва теоретично жизнения цикъл на буболечките и с помощта на енциклопедията „Британика“ се опита да определи вида им. По това време те вече бяха плъзнали из цялата къща. Той изчете безброй материали за най-различни видове и най-накрая видя буболечките извън къщата, така че стигна до извода, че са листни въшки. След като взе това решение, той никога не се усъмни в него, въпреки че останалите му разправяха неща от рода на: „Листните въшки не хапят хора“.

Говореха му така, защото непрекъснатите ухапвания на буболечките бяха превърнали живота му в мъчение. Той отиде в един от магазините на веригата супермаркети „7–11“, разпростряла се из цяла Калифорния, и си купи флакони със спрейове „Райд“, „Черен флаг“ и „Защита на двора“. Първо напръска къщата, а после и себе си. Като че ли препаратът „Защита на двора“ се оказа най-ефикасен.

В процеса на теоретичните си изследвания той откри три фази в жизнения цикъл на буболечките. Първо те биваха пренасяни върху него с цел да бъде заразен от така наречените от него „хора-носители“, които не разбираха своята роля в разпространението им. По време на тази фаза буболечките още не притежаваха челюсти или мандибули (той усвои тази дума по време на седмиците научни изследвания — доста необичайно занимание за младеж, който сменя спирачните накладки на хората в автосервиза „Спирачки и гуми“). Следователно „хората-носители“ не усещаха нищо. Той обичаше да седи в ъгъла на гостната си и да наблюдава как влизат различни „хора-носители“ — повечето от които познаваше бегло, но и някои напълно непознати, — покрити с листни въшки в тази особена фаза, в която не хапят. Усмихваше се на себе си, защото знаеше, че тези хора са използвани от буболечките и изобщо не подозират за това.

— Защо се хилиш, Джери? — питаха го хората.

Той само се усмихваше.

В следващата фаза на буболечките им израстваха крила, всъщност не точно крила, а някакви функционални придатъци, позволяващи им да се роят, и те започваха да се разпространяват навсякъде, особено по него. От този момент нататък въздухът се изпълваше с тях. Благодарение на това гостната му и цялата къща се замъгляваха. По време на тази фаза той се стараеше да не ги вдишва.

Най-мъчно му беше за неговото куче, защото виждаше как буболечките кацат и се настаняват навсякъде по тялото му и вероятно влизат дори в белите му дробове, сякаш са си у дома. Навярно — или поне така му подсказваха емпатичните му способности — кучето се измъчваше не по-малко от него самия. Питаше се дали да не даде животинчето на някого, за да го избави от страданието. Но реши, че няма смисъл — така или иначе, по невнимание беше допуснал кучето да се зарази и то щеше да отнесе буболечките навсякъде със себе си.

Понякога го вземаше под душа и се опитваше да измие и изчисти и него. Но постигаше същия успех, както и при самия себе си. Сърцето му се късаше като гледаше как кучето се мъчи; никога нямаше да се откаже от опитите си да му помогне. В известно отношение това беше най-неприятното в цялата история — страданията на животинчето, което нямаше как да се оплаче.

— Защо висиш по цял ден под шибания душ с проклетото куче? — попита го веднъж приятелят му Чарлз Фрек, който бе влязъл в банята по време на къпането му.

— Трябва да изчистя листните въшки от него — отвърна Джери.

Той дръпна кучето от душа и започна да го подсушава. Озадачен, Чарлз Фрек наблюдаваше как Джери втрива крем за бебета и талк в козината на животинчето. Цялата къща беше пълна с флакони със спрей против насекоми, шишенца с талк, с крем за бебета и с мазила за кожа, събрани на купчини и разхвърляни. Повечето шишенца и флакони бяха празни — Джери вече изразходваше по много от тях всеки ден.

— Не виждам никакви листни въшки — каза Чарлз. — Какво е това листна въшка?

— Нещо, което в края на краищата ще те убие — каза Джери. — Ето какво е листната въшка. Те са в косата ми, по кожата ми и в белите ми дробове и проклетата болка е непоносима — вероятно ще се наложи да вляза в болница.

— А как става така, че не мога да ги видя?

Джери остави увитото в кърпа куче и коленичи върху мъхнатия килим.

— Сега ще ти покажа една — каза той.

Килимът беше покрит с листни въшки — те подскачаха нагоре и падаха обратно долу навсякъде по него, а някои се издигаха по-нависоко от останалите. Джери се зае да потърси някоя особено едра гадина, защото хората трудно ги виждаха.

— Дай ми бутилка или буркан от шкафа под мивката — каза той. — Ще затворим листната въшка вътре и когато отида при доктора, ще я взема със себе си и ще му я дам да я анализира.

Чарлз Фрек му донесе празен буркан от майонеза. Джери продължи да търси и най-накрая попадна на листна въшка, която скачаше на поне четири фута^[1] във въздуха. Тя беше дълга повече от инч^[2]. Той я хвана, занесе я до буркана, грижливо я пусна вътре и завинти капачката. После вдигна буркана тържествуващо.

— Виждаш ли? — попита той.

— Дааа! — възкликна Чарлз Фрек, когато разгледа съдържанието на буркана, а очите му се ококориха. — Колко е голяма! Леле!

— Помогни ми да намерим още за доктора — помоли Джери и отново коленичи на килима с буркана до себе си.

— Разбира се — отвърна Чарлз Фрек и клекна до него.

За по-малко от час и половина напълниха три буркана с буболечки. Чарлз, въпреки че беше новак в тази дейност, намери някои от най-големите.

Беше по обед, през юни 1994 година^[3]. В Калифорния, в голям район от евтини, но трайни пластмасови къщи, много отдавна напуснат от порядъчните жители. Преди известно време Джери беше напръскал всички прозорци с метална боя, за да не прониква вътре слънчевата светлина. Стаята се осветяваше от полилей с множество мощни крушки. Те светеха непрекъснато и по този начин въпросът „кое време от денонощието е?“ губеше смисъл за Джери и неговите приятели. Това му харесваше — не обичаше да зависи от времето. Така можеше да се концентрира върху важните неща, без да се налагат досадни прекъсвания. Важните неща, като например, двама мъже да клечат върху мъхнатия килим, да откриват буболечка след буболечка и да пълнят с тях буркан след буркан.

— А какво ще получим за тях? — попита по-късно през деня Чарлз Фрек. — Имам предвид дали докторът ще ни плати нещо? Или поне ще ни даде ли нещо за награда?

— По този начин искам да помогна да се намери лечение срещу тях — каза Джери. Болката, която не отслабваше нито за миг, отново беше станала непоносима. Така и не можа да свикне с нея, знаеше, че няма да успее и в бъдеще. Внезапно почувства непреодолимо желание да вземе още един душ.

— Хей, човече — изрече задъхано той, изправяйки се, — ще продължиш да ги слагаш в бурканите, докато се изкъпя, нали?

— Добре — каза Чарлз. Дългите му крака трепереха, докато се обръщаше към буркана с долепени една до друга длани. Изпразни ги вътре и после се обади неочаквано:

— Хей, Джери… Тези буболечки ме плашат. Не ми харесва, че са тук с мен.

Той се изправи.

— Шибан пъзльо — изрече спрелият за миг пред банята Джери, задъхвайки се от болка.

— Не можеш ли… Трябва да се изкъпя! — Той затръшна вратата и завъртя крановете на душа. Водата потече.

— Страх ме е тук! — Гласът на Чарлз Фрек се чуваше приглушено, въпреки че той очевидно крещеше.

— Тогава ходи да се шибаш някъде! — извика Джери в отговор и влезе под душа. „Каква шибана полза има човек от приятелите? — запита се с горчивина. — Никаква! Никаква шибана полза!“

— Хапят ли тези гадини? — изкрещя Чарлз, вече при вратата.

— Да, хапят — отвърна Джери, докато втриваше шампоан в косата си.

— Така си и знаех.

Последва пауза.

— Може ли да си измия ръцете, за да махна буболечките от мен, и да те изчакам?

„Шибан пъзльо“ — помисли си Джери с горчивина и ярост. Не каза нищо, просто продължи да се къпе. Боклуците не заслужават отговор… Не обърна внимание на Чарлз Фрек, само на себе си. На своите собствени ужасни, неотложни жизнени нужди. Всичко останало можеше да почака. Нямаше време, никакво време, това нещо не търпеше отлагане. Всичко друго беше второстепенно. С изключение на кучето. Той се тревожеше за Макс, за кучето.

Чарлз Фрек телефонира на един тип, за когото се надяваше, че има някакви запаси.

— Да ти се намират десет дози „смърт“ за мен?

— Исусе, изцяло съм извън играта… Аз самият търся „смърт“. Кажи ми като си намериш, може да взема малко от теб.

— А какво стана с хората, които те снабдяват?

— Фалирали са, предполагам.

Чарлз Фрек окачи телефонната слушалка и разигра фантастично представление в мислите си, докато с мрачно изражение се отдалечаваше от телефонната кабина, — никога не се обаждай на пласьора от домашния си телефон! — към паркирания си шевролет. Във фантазиите си той минаваше с колата покрай аптеката „Трифти“^[4] и виждаше огромна витрина, на която са наредени бутилки бавна смърт, кутии бавна смърт, буркани, кофи, бидони и бокали бавна смърт, милиони чаши, таблетки и капсули бавна смърт. Бавна смърт, смесена с амфетамини, със стимуланти, с психеделици и с всичко останало. И гигантски надпис: „НИЕ ЦЕНИМ ВАШЕТО ДОВЕРИЕ“. И, то се знае: „НИСКИ, МНОГО НИСКИ ЦЕНИ, НАЙ-НИСКИТЕ В ГРАДА“.

Всъщност, на витрината на „Трифти“ обикновено нямаше нищо особено: гребени, шишета с минерални масла, флакони с дезодоранти и всякакви подобни боклуци. „Обаче съм готов да се обзаложа — мислеше си той, докато изкарваше колата си от паркинга на булевард «Харбър», за да се присъедини към следобедното натоварено движение, — че някъде отзад в аптеката е заключена около петдесетфунтова^[5] чанта с бавна смърт. Неразредена, чиста бавна смърт, а не някакво менте.“

Чудеше се в колко часа и по какъв начин разтоварваха всяка сутрин петдесетфунтовата чанта със Субстанцията С^[6] в аптеката „Трифти“, откъдето и да я докарваха — Бог знае, може би от Швейцария или от друга планета, където живее някоя разумна раса. Вероятно я доставяха наистина много рано с въоръжена охрана. Представи си, че е на мястото на някой от охраната — стои там с лазерна пушка в ръка и изглежда зловещо, както винаги изглеждат те. „Нека само някой да посегне към бавната ми смърт — помисли си той, влязъл в ролята на охранителя, — и ще го изпепеля.“

„Сигурно Субстанцията С е съставна част от всяко законно лекарство, което не е пълен боклук — продължи разсъжденията си Чарлз. — Мъничка частица тук и там, в зависимост от тайната ексклузивна формула, собственост на германската или швейцарската фирма, която я е изобретила“. Но в действителност той много добре знаеше — властите надушваха и хващаха всеки, който употребява дрога или се занимава с пласиране или трафик на наркотици, така че в такъв случай аптеката „Трифти“ — всичките милиони аптеки „Трифти“ — щяха да бъдат обстреляни или взривени, изхвърлени от бизнеса или глобени с някаква сума. Най-вероятно само глобени. „Трифти“ имаха здрав гръб. Във всеки случай как можеш да стреляш по верига от аптеки? Или да ги затвориш?

„Те просто продават най-обикновена дрога“ — мислеше си той, докато караше. Чувстваше се отвратително, защото беше останал само с триста таблетки бавна смърт, заровени в задния двор, под камелията му — хибрид с големи цветчета в студени багри, които не пламваха в кафяво през пролетта. „Имам запас само за седмица — каза си той. — А после? Мамка му!“

Представи си как хората от цяла Калифорния и части от Орегон изчерпват запасите си през този ден и изсумтя.

Това беше най-ужасната фантазия в живота му, най-ужасната фантазия за всеки наркоман. Жителите на цялата западна част на Съединените щати свършват запасите си едновременно и всички изпадат в криза по едно и също време, някъде към шест часа в неделя сутринта, докато порядъчните хора се обличат, за да отидат на шибаната молитва.

Сцена: Първа епископална църква в Пасадена, осем и половина в Неделята на Катастрофата.

— Благочестиви енориаши, нека сега всички се обърнем към Господ и се помолим да облекчи страданията на онези, които се мятат в леглата си, изоставени…

— Да, да! — съгласява се паството със свещеника.

— Но преди Той да се намеси с пресен запас от…

Черно-белите^[7] очевидно бяха забелязали нещо нередно в шофирането на Чарлз Фрек, което той не усещаше. Те моментално се изстреляха от мястото, където бяха паркирали, и поеха след него в натовареното движение, засега без да пускат сирената, но…

„Може би си въобразявам? — запита се той. — Не, шибаните проклети куки са ме набелязали, мамка им. Чудя се защо ли?“

ЧЕНГЕТО:

— Добре, как ви е името?

— Моето име? (НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ ИМЕТО СИ.)

— Не знаете собственото си име? — Ченгето прави знак на колегата си в патрулката. — Тоя пич наистина е друсан.

— Недейте да ме застрелвате тук! — изрече Чарлз Фрек в разиграващата се в ума му нова ужасяваща фантазия, предизвикана от движещата се подире му черно-бяла кола. — Поне ме откарайте в участъка и ме разстреляйте там, да не е пред хората.

„За да оцелееш в тази фашистка полицейска държава — помисли си той, — трябва във всеки момент да си знаеш името, твоето име. При всякакви обстоятелства. Това ще е първият признак, по който ще решат, че си дрогиран — ако не можеш да си спомниш кой, по дяволите, си ти.“

„Ето какво ще направя — реши той: — Ще спра веднага, щом видя място за паркиране. Доброволно, преди те да пуснат сирената или да направят нещо друго, а когато спрат зад мен ще кажа, че съм спукал гума или имам някаква повреда.

Това винаги страшно им харесва. Когато се предадеш по този начин и не можеш да продължиш напред. Когато се хвърлиш на земята като ранено животно и подложиш незащитеното си гърло. Така и ще направя.“

И наистина го направи. Свърна вдясно и паркира до тротоара. Полицейската кола премина покрай него и продължи по пътя си.

„Напразно се измъкнах от колоната — помисли си той. — Сега ще ми бъде адски трудно да се върна — движението е толкова натоварено“. Изгаси двигателя. „Може би просто ще си поседя тук известно време и ще се позанимавам с алфа-медитация или ще премина през няколко различни променени състояния на съзнанието. Вероятно чрез наблюдаване на момичетата, които минават по улицата. Чудя се дали вече са изобретили прожекционен апарат за сексуална възбуда? По-ефективен от алфа-вълните. Възбуждащи вълни, първо много къси, после по-дълги, още по-дълги, и още, и още, докато най-накрая станат непрекъснати.“

„Така няма да стигна доникъде — осъзна той. — Трябва да намеря някого, който има запаси. Трябва да попълня своя собствен резерв. Защото иначе скоро ще изперкам и няма да мога да правя нищо. Няма да съм в състояние дори да седя на едно място като сега. Ще забравя не само кой съм, но и къде се намирам, и какво става.“

„А всъщност какво става? — запита се той. — Кой ден е днес? Ако знам кой ден е, всичко ще бъде наред. Постепенно ще си припомня и останалото.“

Сряда, в търговската част на Лос Анджелис, район Уестууд. Отпред — един от онези обградени със стени гигантски търговски центрове, от които отскачаш като гумена топка, ако нямаш в себе си кредитна карта, за да минеш през електронния пропуск на входа. Тъй като нямаше кредитна карта за нито един от търговските центрове, Чарлз можеше да разчита само на словесни описания на вътрешността им. Цял комплекс от магазини, откъдето порядъчните граждани, и особено примерните съпруги, могат да си закупят качествени стоки. Забеляза, че на входа на търговския център има униформена въоръжена охрана, която проверява всеки на влизане. Видя още как мъжете и жените подават за проверка кредитните си карти, които явно не могат да бъдат купувани, продавани или подправяни. Много хора влизаха през входа, но имаше и доста, които бяха дошли просто да позяпат витрините. „Не е възможно толкова народ да има средства или желание да пазарува по това време на деня — помисли си той. — Рано е, едва два часа“. Виж, през нощта беше друго. Всички магазини светеха. Той можеше — както и всички негови братя и сестри — да наблюдава от улицата светлините, като снопове от искри в увеселителен парк за пораснали деца.

Магазините от отсамната страна на търговския център, за които не трябваше кредитна карта и които нямаха въоръжена охрана, изглеждаха по-семпло. Полезни магазини: за обувки и телевизори, пекарна, сервиз за електроуреди, обществена пералня. Видя момиче с късо еластично яке и дълги тесни панталони, което обикаляше от магазин в магазин. Имаше хубава коса, но той не можеше да види лицето й, за да прецени дали е секси. Реши, че фигурата й не е лоша. Момичето спря за момент до една витрина, на която бяха изложени кожени дрехи. Провери съдържанието на украсеното си с ресни портмоне. Чарлз видя, че тя се взира замислена и обезпокоена в портмонето. „Басирам се, че ще влезе вътре и ще помоли да й покажат онова, което си е харесала“ — помисли си той.

Момичето влезе с танцуваща походка в магазина, както той бе предположил.

Сред тълпата по тротоара се приближаваше друго момиче. То носеше блуза, украсена с панделки и обувки с високи токчета. Имаше сребриста коса и прекалено много грим. „Опитва се да изглежда по-голяма, отколкото е в действителност — помисли си Чарлз. — Сигурно още не е завършила гимназия“. След като тя отмина, на улицата не остана нищо, което да заслужава вниманието му, и той отвори жабката на колата, за да извади пакета с цигарите. Запали една, включи радиото и намери станция с рок музика. Навремето имаше стереокасетофон, но веднъж така се напи, че забрави да го вземе със себе на слизане от колата, и когато се върна, стереокасетофонът, естествено, беше откраднат. „Ето докъде води нехайството“ — помисли си той. Така че сега имаше само скапано радио. Някой ден и него щяха да отмъкнат. Но Чарлз знаеше откъде да си намери почти безплатно друго радио, втора употреба. Във всеки случай колата му можеше да се разпадне всеки момент — маслообиращите пръстени бяха излезли от строя, компресията беше спаднала. Очевидно беше изгорил клапана на магистралата, докато се прибираше вкъщи една нощ с цяла шепа хубава дрога. Понякога, когато купеше голямо количество наркотици, го хващаше параноята — не толкова по отношение на ченгетата, колкото поради страха да не му ги отнеме някой друг наркоман. Някой дрипав гадняр, отчаян от липсата на дрога.

Забеляза, че покрай него отново минава момиче и вдигна поглед. Черна коса, изящна и бавна походка. Тя носеше блуза до пъпа и изтъркани от пране бели дочени панталони. „Хей, та аз я познавам! — помисли си той. — Това е момичето на Боб Арктър. Това е Дона.“

Блъсна вратата, отвори я и слезе от колата. Момичето го изгледа и продължи. Чарлз тръгна след нея.

„Сигурно си мисли, че съм решил да я хвана за задника“ — реши той, докато се промъкваше през тълпата. Момичето с лекота ускори ход. Едва успя да я огледа, когато тя хвърли поглед назад. Уверено, спокойно лице… Забеляза големите й очи, които го преценяваха. Изчисляваше скоростта му и дали ще успее да я настигне. „Не и при тези условия — помисли си Чарлз. — Тя наистина се движи бързо.“

На кръстовището хората чакаха светофара да превключи, колите завиваха вляво с бясна скорост. Ала момичето все пак пресече — бързо, но запазвайки достойнство, тя се провря между колите. Шофьорите й хвърляха възмутени погледи, но тя се правеше, че не ги вижда.

— Дона! — Когато светофарът превключи на зелено, той се втурна през улицата към нея и я настигна. Тя понечи да се затича, но размисли и само ускори крачка.

— Ти не си ли старата приятелка на Боб? — попита Чарлз. Успя да я задмине и я погледна в лицето.

— Не — отвърна тя. — Не.

Тръгна към него, право напред. Той отстъпи назад, защото момичето държеше къс нож, насочен към стомаха му.

— Изчезвай — отсече тя, продължавайки да пристъпва непоколебимо напред.

— Разбира се, че си ти — каза Чарлз. — Засичал съм те в неговата къща.

Почти не виждаше ножа, само малък участък от металното острие, но знаеше, че оръжието е там. Тя можеше да го промуши и да продължи по пътя си. Той отново отстъпи назад, протестирайки. Момичето прикриваше ножа толкова добре, че вероятно никой друг от минувачите наоколо не го бе забелязал. Но Чарлз го виждаше — оръжието се приближаваше право към него, заедно с решително пристъпващото момиче. Той се дръпна встрани и тя го отмина мълчаливо.

— Боже! — изрече Чарлз.

„Знам, че е Дона — помисли си, наблюдавайки я как се отдалечава. — Не можа да се сети кой съм, и че ме познава. Уплаши се, предполагам, уплаши се, че искам да я ограбя.“

„Трябва да внимаваш — каза си той, — когато се приближаваш към странни девойки на улицата, те всички вече са подготвени. Твърде много са преживели. Малък нож! Момичетата не бива да носят такива неща. Някой може да им извие китката и да забие острието в тях, когато си поиска. Аз можех да го направя. Ако наистина го желаех.“

Стоеше на улицата и се чувстваше много ядосан. „Знам, че това беше Дона“ — помисли си пак.

Когато тръгна към колата си, осъзна, че момичето е спряло встрани от потока минувачи и го наблюдава безмълвно. Чарлз тръгна предпазливо към нея.

— Една нощ — каза той — аз, Боб и една мацка слушахме стари записи на Саймън и Гарфънкъл. Ти също беше там…

Онази вечер тя пълнеше капсули с висококачествена смърт, капсула след капсула, много старателно. Повече от час. El Primo^[8]. Numero Uno^[9]: Смърт. След като свърши, наля на всички по чаша вода и те изпиха по капсула. Всички освен нея. „Аз само ги продавам — каза им тогава. — Ако започна и да ги гълтам, ще ми отиде цялата печалба.“

Момичето се обади:

— Мислех, че искаш да ме повалиш и да ме изнасилиш.

— Не — отвърна Чарлз, — само се чудех дали ти…

Поколеба се.

— Щях да ти предложа да те закарам. Наистина ли си помисли такова нещо за мен? — попита той смаяно. — Направо на тротоара? Посред бял ден?

— Може би в някой вход. Или след като ме вкараш в колата.

— Но аз те познавам — възрази Чарлз. — И Арктър ще ме удуши, ако направя такова нещо.

— Не те познах. — Тя пристъпи към него. — Късогледа съм.

— Защо не носиш контактни лещи? — попита Чарлз и забеляза, че тя има красиви, големи, тъмни и топли очи. Което означаваше, че не е дрогирана.

— Имах. Но едната падна в чаша с пунш. Кисел пунш, на един купон. Потъна на дъното и предполагам, че някой я е изпил. Надявам се, че е била вкусна — на мен ми струваше трийсет и пет долара, и то само началната цена, без да броя поддръжката.

— Искаш ли да те закарам?

— Ще ме изнасилиш в колата си.

— Няма — отвърна Чарлз. — Точно сега не бих могъл да го направя, през последните две-три седмици. Сигурно е заради някаква добавка към дрогата. Нещо химическо.

— Добре измислено, но съм го чувала и преди. Всички ме изнасилват. Или поне се опитват — поправи се тя. — Така е като си красиво момиче. Току-що подадох жалба в съда против едно момче. За задяване и физическо насилие. Искаме обезщетение за нанесени вреди в размер на четирийсет хиляди.

— Колко далече стигна той?

— Хвана ме за циците — отвърна Дона.

— Това не струва четирийсет хиляди.

Двамата тръгнаха към колата му.

— Имаш ли нещо за продан? — попита той. — Наистина съм го закъсал. Нищо не ми остана, по дяволите! Ще можеш ли да ми намериш поне малко?

— Малко ще мога.

— Таблетки — добави Чарлз. — Не се инжектирам.

— Да — тя кимна замислено и наведе глава. — Обаче имай предвид, че в момента наистина са дефицитни… Запасите временно са изчерпани. Вероятно вече си го установил. Няма да мога да ти намеря много, но…

— Кога? — прекъсна я той. Вече бяха стигнали при колата. Чарлз спря, отвори вратата и влезе. Дона се вмъкна от другата страна. Седнаха един до друг.

— Вдругиден — отвърна Дона. — Ако успея да се свържа с един човек. Мисля, че ще успея.

„Мамка му! — помисли си Чарлз. — Чак вдругиден…“

— Не може ли по-рано? Например довечера?

— Най-рано утре.

— А колко ще ми струва?

— Шейсет долара за сто.

— О, Боже! — възкликна той. — Това си е обир!

— Тези са със супер качество. Взимала съм ги от него и преди — не са като онези, които обикновено купуваш. Гарантирам, че си струват парите. Всъщност, когато имам възможност, предпочитам да взимам стока от него вместо от някой друг. Но той невинаги има. Виж, той тъкмо е пътувал на юг, предполагам. Току-що се е върнал. Взел ги е със себе си, така че със сигурност е зареден със стока. И няма нужда да ми плащаш предварително. Когато ги взема. Става ли? Имам ти доверие.

— Никога не плащам предварително — каза Чарлз.

— Понякога се налага.

— Добре — каза той, — тогава ще можеш ли да ми продадеш поне сто?

Опита се да изчисли набързо колко ще може да вземе — за два дни вероятно би могъл да събере сто и двайсет долара и да вземе двеста таблетки от нея. А ако междувременно попаднеше на по-добро предложение от друг пласьор, можеше да забрави нейната оферта и да купи от него. Затова не бива никога да се плаща предварително, а и така няма как да те измамят.

— Късметлия си, че попадна на мен — каза Дона, докато Чарлз палеше колата и се вливаше в движението. — След около час трябва да се срещна с един тип, и той ще вземе цялата стока, която успея да доставя… За малко да не ти провърви. Днес е щастливият ти ден.

Тя се усмихна, той също.

— Дано успееш да намериш стоката час по-скоро — каза той.

— Ако успея… — тя отвори дамската си чанта и извади малък бележник и химикалка. — Как да се свържа с теб? А и как ти беше името, забравих го…

— Чарлз Б. Фрек — отвърна той. Продиктува й телефонен номер — не своя, разбира се, а домашния номер на един свой порядъчен приятел, чрез който получаваше подобни съобщения. Тя записа всичко мъчително бавно. „С какво усилие пише — помисли си той. — Постоянно се взира и почеркът й е толкова нечетлив… Вече не ги учат на нищо в училище. Направо си е неграмотна. Но е секси. Какво като едвам пише и чете? Важното е, че има хубави цици.“

— Мисля, че те помня — каза Дона. — Смътно. Онази нощ ми е толкова мъглива, наистина не бях част от компанията. Това, което си спомням ясно, беше пудрата в онези малки чашки-везни, в които изсипахме оригиналното съдържание. Мисля, че разсипах половината на пода.

Тя го погледна замислено, докато той караше.

— Изглеждаш готин тип. Ще купуваш ли и после? Ще продължиш ли да си взимаш от мен?

— Разбира се — отвърна Чарлз, чудейки се дали ще намери стока на по-изгодна цена от нейната до следващия път, когато се видят. Усещаше, че ще намери. И в двата случая печелеше. Точно така, при всички случаи имаше изгода.

„Какво щастие е — помисли си той — да знаеш, че имаш хапчета.“

Денят извън колата, забързаните нанякъде хора, слънчевата светлина — всичко отлиташе покрай него незабелязано. Чарлз беше щастлив.

Виж ти на какво попадна напълно случайно — защото всъщност черно-белите го бяха последвали по случайност. Неочакван нов източник на Субстанцията С. Какво друго да иска от живота? Сега вероятно можеше да разчита, че ще минат две седмици, почти половин месец, преди отново да закъса. Две седмици! Сърцето му сякаш полетя и той пое с пълни гърди лъхащия през отворените прозорци на колата аромат на пролет.

— Искаш ли да дойдеш с мен да видим Джери Фабин? — попита той момичето. — Нося му малко багаж във Федерална клиника 3, където го откараха снощи. Не съм взел много неща, защото има шанс да го пуснат и не искам да мъкна всичко обратно.

— По-добре е да не се виждам с него — отвърна Дона.

— Познаваш ли го? Джери Фабин?

— Джери Фабин мисли, че аз съм го заразила с онези буболечки.

— Листни въшки.

— Е, тогава той не знаеше какви са. По-добре да стоя далече от него. Последния път, когато го видях, беше наистина враждебно настроен. Проблемът е в рецепторните зони на мозъка му, поне аз така мисля. И в правителствените бюлетини го обясняват по този начин.

— Това не се лекува, нали? — попита той.

— Не — отвърна Дона. — Необратимо е.

— От клиниката ми казаха, че ще ми разрешат свиждане. Казаха още, че вярват, че той ще може да работи нещо, сещаш се… — Той направи жест с ръка. — Не да е… — Отново размаха ръце. Беше му трудно да намери думи за онова, което се опитваше да обясни за приятеля си.

Дона го изгледа и каза:

— Речевият ти център е увреден, нали? В твоя — как се казваше? — тилен дял на мозъка.

— Не — отвърна той енергично.

— А имаш ли изобщо някакъв тип увреждания? — Тя го почука по главата.

— Не, просто… сещаш се. Трудно ми е да говоря за тези шибани клиники. Мразя психиатричните клиники. Веднъж бях там на посещение на едно момче, което се опитваше да покрие пода с восък. Те твърдяха, че не може да го направи, тоест не може да се сети как да го направи… Но се опитваше. Продължаваше да се опитва и след месец, когато го посетих пак. По същия начин, отново и отново, както първия път, когато отидох при него. Не можеше да разбере защо не го прави както трябва. Спомням си изражението на лицето му. Беше сигурен, че ще успее, ако продължава да опитва. „Какво правя не както трябва?“ — все ги питаше той. Нямаше как да му обяснят. Имам предвид, че му казваха — по дяволите, и аз му казвах! — но той все не можеше да проумее.

— Рецепторните зони в мозъка са първото, което обикновено се поразява, така съм чела — каза Дона тихо. — Това става, когато човек получи инсулт или нещо подобно, нещо много тежко.

Погледна колата, идваща насреща им.

— Виж, едно от онези нови поршета с два двигателя — посочи тя развълнувано. — Леле!

— Познавах един пич, който беше откраднал такова ново порше — каза Чарлз. — Подкарал го по магистралата „Ривърсайд“ със седемдесет и пет мили в час и катастрофирал.

При тези думи махна с ръка.

— Изпуснал завоя. Предполагам, че изобщо не го е видял.

Представи си, че самият той е в поршето, но забелязва завоя, всички завои. И всички на магистралата — магистралата към Холивуд в най-натоварените часове — го виждат. Виждат го със сигурност — висок, широкоплещест, добре изглеждащ тип в ново порше, което развива скорост двеста мили в час, и всички полицаи го зяпат безпомощно с отворени уста.

— Трепериш — каза Дона. Тя се пресегна и го хвана за ръката. Дланта й беше нежна и веднага му подейства успокояващо. — Намали скоростта.

— Уморен съм — отговори Чарлз. — Две денонощия броих буболечки. Броих ги и ги слагах в буркани. И когато най-накрая си легнахме, съсипани от умора и на следващата сутрин станахме и се готвехме да натоварим бурканите в колата, за да ги откараме при доктора и да му ги покажем, се оказа, че в бурканите няма нищо. Бяха празни.

Сега и самият той можеше да усети треперенето си и да види как се тресат ръцете му върху волана на движещата се с двайсет мили в час кола.

— Всички шибани буркани — каза той — бяха празни. Нито една буболечка. И тогава осъзнах шибаната истина. Просветна ми, че мозъкът на Джери не е в ред.

Въздухът вече не миришеше на пролет и той изведнъж си помисли, че спешно се нуждае от доза от Субстанцията С. Значи или беше по-късно през деня, отколкото предполагаше, или последния път бе взел по-малка доза, отколкото мислеше. За щастие носеше малък запас със себе си, в жабката на колата. Започна да се оглежда за място за паркиране.

— Мозъкът ти играе номера — каза Дона някъде отдалеч. Тя сякаш се беше отдръпнала някъде, на голямо разстояние. Чарлз се зачуди дали разконцентрираното му каране я е стреснало. Вероятно да.

Внезапно в мозъка му, без да иска неговото съгласие, се разигра поредният фантастичен филм. Той видя първо паркиран голям понтиак, чиято задна част беше повдигната с крик. Колата се плъзгаше и момче на около тринайсет с дълга гъста коса се бореше да я задържи и викаше за помощ. Чарлз видя себе си и Джери Фабин да излизат на бегом заедно от къщата на Джери и да тичат по покритата с бирени кутии алея към колата. Самият той сграбчи вратата на колата откъм шофьора, отвори я и натисна с крак педала на спирачката. Но Джери Фабин, само по панталони, дори без обувки, с разрошена и развяваща се коса — тъкмо беше станал от сън — притича покрай колата към задната й част и със своето голо, бледо рамо, никога невиждало слънчева светлина, избута момчето далече от колата. Крикът се наклони и падна, задната част на колата се стовари долу, едната гума се изтъркаля нанякъде и всичко с момчето беше наред.

— Беше твърде късно за спирачката. — Джери дишаше тежко, опитваше се да отметне грозната си мазна коса от очите и примигваше. — Нямаше време.

— Добре ли е той? — извика Чарлз Фрек. Сърцето му все още не можеше да се успокои.

— Да.

Джери стоеше до момчето, задъхан.

— Мамка му! — извика той ядосано. — Нали ти казах да ни изчакаш да го направим заедно? А когато крикът започне да се хлъзга… Мамка му, човече, не можеш да задържиш пет хиляди фунта!

Лицето му беше навъсено. Момчето, малкият Ратъс, изглеждаше отчаян и явно се чувстваше виновен.

— Аз те виках много пъти!

— Отидох да си почина — обясни Чарлз Фрек, знаейки за своето слабоумие, за своята собствена идиотия, не по-малка от тази на момчето и също толкова смъртоносна. Беше се провалил като възрастен човек, поел отговорност. Ала искаше да се оправдае по някакъв начин, също като момчето. — Но сега осъзнавам…

Той изпищя и фантастичното представление се прекъсна за момент. То всъщност можеше да се нарече по-скоро документална прожекция, защото Чарлз помнеше деня, в който това се бе случило наистина, още когато те тримата живееха заедно. Джери имаше блестяща интуиция — ако не беше тя, Ратъс щеше да се озове под задницата на понтиака със смазан гръб.

Тримата тръгнаха в мрачно настроение към къщата, без дори да приберат търкулналата се гума.

— Бях заспал — измърмори Джери, когато влязоха в тъмната вътрешност на къщата. — За пръв път от няколко седмици буболечките ми позволиха. Не бях спал изобщо от цели пет дни… Мислех си, че те са си отишли. Те си бяха отишли. Смятах, че най-накрая ще се откажат и ще отидат на някое друго място. Ще си харесат друга врата и ще напуснат цялата къща. Сега ги усещам отново. Мислех, че десетият флакон „Унищожител на вредители“, който купих, е подействал… Или май беше единайсетият… Но те отново ме изиграха, както правят с всички останали.

Ала гласът му сега беше унил, не ядосан, само тих и объркан. Пресегна се към главата на Ратъс и го плесна.

— Ти, глупаво дете… Когато крикът се плъзга, се разкарай оттам. Забрави за колата. Никога не се опитвай да я буташ обратно или да задържиш цялата тази маса с тялото си.

— Но, Джери, беше ме страх, че оста…

— Майната й на оста. Майната й на колата. Това е твоят живот.

Тримата пресякоха тъмната гостна и в настоящия за Чарлз момент прожекцията примигна и умря завинаги.