Стивън Кинг
Неизживени спомени (11)

2

Кийтън нагъваше своя „Бьоф Борнен“, или както там му викат французите, с огромен апетит. Причината за това щастие бе съвсем проста. Всички коне, на които бе заложил с помощта на играта снощи, бяха спечелили. Дори Малабар, при шансове тридесет към едно. На връщане към Касъл Рок той направо летеше от радост с осемнадесет хиляди долара, натъпкани по джобовете на сакото му. Букмейкърът му сигурно още се чудеше къде са отишли парите, но Кийтън знаеше. Те бяха на сигурно място, заключени в кабинета му при безценната игра.

За пръв път от месеци той спа добре, а когато се събуди, вече имаше бегла представа как да се държи на проверката. Това във всички случаи бе по-обнадеждаващо от лепкавата каша, която витаеше из главата му, откакто получи писмото. Явно, за да излезе от тази дупка, му бе достатъчна една печеливша вечер на хиподрума.

Беше му ясно, че няма да може да върне всичките пари, преди да падне гилотината. Хиподрумът в Люистън бе единственият, на който се провеждаха нощни състезания през есента, а и печалбите бяха дребна работа. Можеше да обиколи селските панаири и да изкара някоя и друга хилядарка от надбягванията там, но и това нямаше да е достатъчно. А не можеше да печели на всеки кон, както снощи. Букмейкърът му щеше да се усъмни и щеше да откаже да приема залозите му.

Но се надяваше да възстанови част от сумата и да намали размера на злоупотребите. А можеше да измисли и някоя трагедия. Стопроцентово сигурен проект, който просто се е провалил, ужасна грешка… за която изцяло поема отговорност и се задължава да поправи. Можеше също да отбележи, че един безскрупулен човек, поставен в неговото положение, не би се поколебал да измете и последния долар от общинската хазна и да избяга на някое слънчево местенце, с палми, бели плажове и хубави момичета, откъдето екстрадирането е трудно или направо невъзможно.

Можеше да се направи на Христос и да прикани онзи, който се смята за безгрешен, да хвърли първия камък. Това щеше окончателно да им затвори устите. Ако имаше поне един от тях, който да не е бъркал в кацата с държавния мед, Кийтън бе готов да му изяде чорапите. Без сол.

Щяха да му дадат време. Сега, когато бе успял да се отърси от първоначалната паника и да обмисли трезво ситуацията, той бе почти сигурен, че ще го изчакат. В края на краищата и те бяха политици като него. И отлично знаеха, че веднъж приключила с Дан Кийтън, пресата ще си остави достатъчно катран и чернилка и за тях, пазителите на общественото доверие. Бяха наясно с въпросите, които щяха да излязат на бял свят при едно разследване или (не дай Боже!) съдебен процес за злоупотреби. Въпроси като откога — във финансови години, ако обичате, господа — мистър Кийтън върти скромните си далавери? Въпроси като защо Данъчната служба не е надушила от самото начало измамата? Изобщо въпроси, които всеки амбициозен човек би окачествил като смущаващи.

Може би щеше да отърве кожата. Не беше сигурно, но изглеждаше възможно.

Благодарение на господин Лийлънд Гонт.

Господи, как обичаше този човек!

— Данфърд? — попита кротко Миртъл.

— А? — вдигна глава той.

— От години не съм прекарвала толкова прекрасен ден. Просто ми се искаше да ти го кажа. Много се радвам, че ми е толкова хубаво. С теб.

— О! — възкликна той и с ужас установи, че в първия момент не можа да си спомни името на жената, която седеше срещу него. — Ами… и аз се радвам… Мирт.

— Ще ходиш ли на хиподрума тази вечер?

— Не, тази вечер мисля да си остана у дома.

— Чудесно.

Всъщност виждаше й се толкова невероятно, че отново й се наложи да крие сълзите си.

Той се усмихна — не беше онази усмивка, която я бе запленила в началото на връзката им, но беше съвсем искрена.

— Искаш ли десерт, Мирт?

— Ах, ти! — засмя се тя и замахна със салфетката по него.

3

Домът на Кийтън се намираше в обширно имение в Касъл Вю. Разстоянието дотам бе доста голямо и когато стигна до върха на хълма, Нети Коб беше премръзнала и уморена. По пътя се бе разминала с двама-трима минувачи, но никой от тях не й обърна внимание. Вятърът се бе усилил и всички бяха свили глави в яките на палтата си. Една рекламна притурка от неделния „Телеграм“ се понесе по улицата и отлетя в прибуленото небе като някаква странна птица. Тя свърна зад ъгъла и влезе в двора на семейство Кийтън.

Господин Гонт й бе казал, че Бъстър и Кийтън ще отсъстват от къщи, а господин Гонт си знаеше работата. Вратата на гаража бе отворена и от огромния кадилак, който Бъстър караше, нямаше и следа.

Нети се изкачи по стълбите, спря пред входната врата и извади тестето и лепенките от джоба си. Искаше й се да се прибере вкъщи при Райдър и бързаше да си свърши работата колкото е възможно по-скоро. Дори нямаше да плете. Щеше просто да седне пред телевизора с кристалния лампион в скута си и спокойно да изгледа неделния филм. Откъсна първото розово листче и го лепна върху табелката на вратата. После прибра лепенката и листчетата в единия джоб, извади ключа от другия и го пъхна в ключалката. Преди да отвори вратата, тя хвърли бегъл поглед към бележката, която току-що бе залепила.

Премръзнала или не, тя просто не можеше да сдържи усмивката си. Шегата наистина си я биваше, особено като се има предвид как караше Бъстър. Направо бе чудо, че не беше прегазил някого. И все пак не завиждаше на онзи, който бе разписал квитанцията. Съветникът можеше да бъде ужасно отмъстителен и изобщо не носеше майтап.

Тя завъртя ключа. Вратата се отвори без усилие и Нети прекрачи прага.

4

— Още кафе? — попита Кийтън.

— Не, благодаря. Нищо не мога да поема повече — отвърна Миртъл с усмивка.

— Да си вървим тогава. Искам да гледам мача по телевизията. — Той погледна часовника си. — Ако побързаме, може би ще хвана първото полувреме.

Жена му кимна, по-щастлива от всякога. Телевизорът беше в дневната и щом Дан имаше намерение да гледа мача, това означаваше, че няма да прекара следобеда, затворен в кабинета си.

— Да побързаме тогава — каза тя.

— Келнер? Сметката, ако обичате — махна той.

5

Нети вече не бързаше да се прибира. Харесваше й да бъде в къщата на Бъстър и Миртъл.

Първо, защото вътре бе топло и второ, защото това я изпълваше със странно чувство за власт — сякаш гледаше зад кулисите на два човешки живота. Започна с горния етаж. Огледа всички стаи, които съвсем не бяха малко особено като се има предвид, че Бъстър и Миртъл нямаха деца. Отвори чекмеджетата на Миртъл и внимателно разгледа бельото й. Част от нещата бяха скъпи и качествени, но изглеждаха поостарели. Същото важеше и за дрехите в гардероба. Нети продължи към банята, проучи лекарствата в аптечката, влезе в килера, огледа куклите. Хубава къща. Направо прекрасна къща. Жалко, че човекът, който живееше в нея, беше такъв боклук.

Погледна часовника си и си помисли, че е време да разлепи бележките си. Нищо, и това ще стане. Само да разгледа и долния етаж.

6

— Данфърд, не караме ли твърде бързо? — попита притеснено Миртъл, когато мъжът й задмина някакъв камион и засече насрещно движещата се кола.

— Бързам за мача — отвърна Кийтън и сви по Мейпъл Роуд покрай табелата, на която пишеше: КАСЪЛ РОК — 8 МИЛИ.

7

Нети включи телевизора — семейство Кийтън имаха огромен цветен „Панасоник“ — и загледа неделния филм. Ава Гарднър играеше в него, и Грегъри Пек. Той изглеждаше влюбен в Ава, макар че не можеше да се каже със сигурност. Може би пък обичаше другата. Беше станала ядрена война, а Грегъри Пек бе капитан на подводница. Фабулата не я заинтригува особено и тя угаси телевизора. Залепи поредната бележка на екрана й продължи към кухнята. Огледа шкафовете — съдовете бяха прекрасни, но тенджерите и тиганите не бяха нищо особено. После надникна в хладилника и се намуси. Много огризки! Многото огризки бяха явен признак за немарливост в домакинството. Не че Бъстър можеше да разбере. Мъже като него не бяха в състояние да се ориентират в кухнята дори с карта и куче-водач.

Нети отново погледна часовника си и се стресна. Беше изгубила твърде много време в разглеждане на къщата. С шеметна бързина тя започна да къса розовите бележчици и да ги лепи където й попадне — на хладилника, на печката, на телефона, който висеше на стената в кухнята… И колкото по-бързо действаше, толкова по-неспокойна ставаше.

8

Нети тъкмо се бе хванала на работа, когато червеният кадилак на Кийтън прекоси „Тин Бридж“ и тръгна нагоре по „Уотърмил Лейн“ към Касъл Вю.

— Данфърд? — обади се неочаквано Миртъл. — Ще ме хвърлиш ли до Аманда Уилямс? Знам, че не ни е на път, но съдинката ми за фондю е при нея… Помислих си… — Свенлива усмивка за миг озари лицето й. — Реших, че няма да е лошо да ти направя нещо за хапване. За мача, де. Нали ще ме хвърлиш, аз после сама ще се прибера.

Той понечи да й каже, че домът на Уилямс изобщо не му е на път, че мачът всеки момент ще започне и че въобще не и е притрябвало да си взима проклетата тенджера точно сега. Отгоре на всичкото мразеше сирене, особено когато бе горещо и разтопено. Сигурно бъкаше от бактерии.

После размисли. Освен него Градската управа се състоеше от две тъпи копелета и една проста кучка. Манди Уилямс беше кучката. В петък Кийтън бе положил известни усилия да се види с Бил Фулертън, градския бръснар, и Хари Самюълс, единствения погребален агент на Касъл Рок, като се постара срещите да изглеждат съвсем случайни, макар че всъщност не бяха. Не се знаеше дали Данъчната служба не е започнала и на тях да праща писма. При тия двамата засега нямаше проблеми, но кучката Уилямс бе заминала извън града в петък и той не бе успял да преслуша.

— Добре — каза на Миртъл и небрежно добави: — Виж там, питай я дали не е станало нещо в Общината, което да не знам.

— О, скъпи, знаеш, че хич не ме бива в тия работи…

— Знам, знам! Но нищо не ти пречи просто да попиташ нали? Все толкова акъл имаш!

— Да, да — побърза до отговори тя. Той я потупа но ръката.

— Извинявай.

Погледна го изумена. Извиняваше й се. Данфърд й се извиняваше! Сигурно и друг път го бе правил, откакто бяха женени, но Миртъл не си спомняше такъв случай.

— Само я питай дали не са й се обаждали от горе за нещо — поясни той. — Земеделие, екология, данъци… Бих дошъл лично да я попитам, но наистина искам да хвана мача.

— Добре, Дан.

Къщата на Уилямс се намираше по пътя за Касъл Вю. Кийтън вкара кадилака си в двора и спря зад колата на Аманда. Не беше американска, разбира се. „Волво“ или нещо такова. Кийтън все по-често се замисляше, че на тая жена или убежденията й са леви, или резбата.

Миртъл отвори вратата и слезе, хвърляйки отново онази свенлива и притеснена усмивка.

— До половин час ще се прибера.

— Хубаво. И не забравяй да я попиташ дали няма нещо спешно.

А ако отговорът на Аманда — колкото и объркано да му го предадеше Миртъл — събудеше и най-малките подозрения в него, той щеше лично да си поговори с кучката Уилямс… на следващия ден. Не днес. Днес денят бе изцяло негов. Чувстваше се толкова добре, че не искаше и да види Аманда Уилямс, камо ли да си приказва с нея.

9

Нети тъкмо беше залепила и последната бележчица в кабинета на Бъстър, когато в двора на семейство Кийтън избръмча автомобил. Сподавен писък се изтръгна от гърлото й. Краката й сякаш се заковаха за пода.

„Спипаха ме! — крещеше вътрешният й глас, а тихото ритмично мъркане на мощния двигател парализираше сетивата й. — Хванаха ме! Боже милостиви! Той ще ме убие!“

Гласът на господин Гонт й заговори. Вече не беше приятелски — беше студен и заповеднически и идваше някъде от дълбините на съзнанието й.

„Ако те хване, НАИСТИНА ще те убие, Нети. А ако се паникьосаш, със сигурност ще те хване. Изводът е прост: не изпадай в паника. Напусни стаята. Направи го веднага. Не тичай? Върви бързо. И колкото е възможно по-тихо.“

Тя се втурна с вдървени крака по стария турски килим, повтаряйки като исо: „Господин Гонт си знае работата. Господин Гонт си знае работата.“ Измъкна се от кабинета и влезе в дневната. Отвсякъде я гледаха розови листчета, залепени по всички възможни повърхности. Дори от полилея висеше едно залепено на дълга лента скоч.

Двигателят вече се чуваше кухо и приглушено. Бъстър бе влязъл в гаража.

„Давай, Нети! Излизай! Това е единственият ти шанс!“

Тя хукна през дневната, препъна се в някаква възглавница, просна се на земята и така удари глава си в пода, че едва не изпадна в безсъзнание. Ярки звезди заискриха пред погледа й. Нети се изправи, без да обръща внимание на кръвта по челото си, и панически задърпа дръжката на вратата.

Колата в гаража угасна.

Тя хвърли ужасен поглед към кухнята. Виждаше вратата към гаража. Вратата, от която тон щеше да влезе. На нея също имаше розова бележка.

Дръжката се въртеше в ръцете й, но вратата просто не искаше да се отвори. Като че бе заварена.

От гаража се дочу хлопване на врата. Кийтън излизаше от колата си. После автоматичната врата на гаража затрополи в релсите си и по цимента отвън се чуха стъпки. Бъстър си подсвиркваше.

Обезумелият поглед на Нети, премрежен от кръвта по челото й, попадна на резето. Беше спуснато. Значи затова не можеше да излезе! Отключи, дръпна дръжката и прекрачи прага.

Само миг по-късно вратата между кухнята и гаража се отвори, Данфърд Кийтън влезе в къщата и се вцепени. Занемя, застана насред кухнята с ръка, замръзнала на долното конче на палтото, и не можеше да повярва на очите си.

Ако в този миг бе отишъл да погледне през прозореца на дневната, той щеше да види Нети, която тичаше с всичка сила през двора, а разкопчаното й палто се вееше след нея като крила на прилеп. Едва ли щеше да я познае, но със сигурност щеше да разбере, че е жена. А това съществено би променило последвалите събития.

Но при вида на всичките тия бележки той просто онемя и в първоначалния шок съзнанието му успя да възпроизведе само една дума. Тя присветваше в главата му като огромен неонов надпис, чийто ярки букви крещяха насреща му: ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ!

10

Нети стигна до тротоара и хукна с всички сили надолу по Касъл Вю. Токчетата на обувките й кънтяха и тя бе сигурна, че чува и други стъпки — Бъстър я гонеше, Бъстър беше след нея, а когато я докопаше, той щеше да й причини болка. Ала не това я плашеше. Бъстър беше влиятелен човек в града и стига да поискаше, можеше веднага да я изпрати обратно в „Джунипър Хил“.

От това бягаше Нети. Кръвта се стичаше по челото й, спускаше се върху очите й и за миг светът наоколо се обагри в червено. Сякаш красивите къщи на Касъл Вю изведнъж бяха започнали да кървят.

Тя избърса с ръкав лицето си и продължи да тича. По улицата нямаше никого, а погледите на онези, които си бяха в къщите в ранния неделен следобед, бяха насочени към дербито „Пейтриътс“ — „Джетс“.

Нети бе забелязана от един-единствен човек.

Танси Уилямс, доволна от двата дни, прекарани в Портланд при дядо й, седеше на прозореца на дневната с близалка в уста и плюшено мече на име Оуен под мишницата.

— Мамо, една леличка бяга — докладва Танси, когато Нети профуча покрай къщата.

Аманда Уилямс пиеше кафе в кухнята с Миртъл Кийтън. Съдът за фондю лежеше на масата между тях и Миртъл току-що бе попитала дали има нещо ново из Общината, за което Дан да не знае. На Аманда въпросът й се стори странен. Ако Бъстър искаше да разбере нещо, защо не беше дошъл лично да я нита? Освен това що за въпрос в неделя следобед?

— Скъпа, мама говори с госпожа Кийтън.

— Но тя имаше кръв по главата — допълни невинно детето.

— Казвах му аз на Бъди: ако ще гледаш това „Фатално привличане“, изчакай Танси да си легне, но… — усмихна се Аманда на гостенката.

А Нети продължаваше да тича. Когато стигна кръстовището на Касъл Вю и Лорел, тя спря за миг да си поеме дъх и се подпря на каменната ограда на Градската библиотека. Дробовете й стенеха за въздух, сърцето й блъскаше в гърдите, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а вятърът свистеше покрай нея и плющеше в палтото й.

Тя погледна нагоре по хълма и видя, че по улицата няма жив човек. Значи Бъстър не я преследваше в края на краищата. Просто си бе въобразила. Миг по-късно вече ровеше из джобовете си за кърпичка, с която да изтрие кръвта от лицето си. Ключът от къщата на Бъстър беше изчезнал. Сигурно бе паднал някъде по пътя, макар тя да имаше чувството, че го е оставила на вратата. Всъщност какво значение имаше това сега? Важното бе, че се бе измъкнала от къщата, преди той да я види. Тя се благодареше на Господа, че гласът на господин Гонт й е заговорил в сублимния момент, забравяйки, че именно заради него се бе промъкнала в къщата.

Погледна кървавите петна по кърпичката и си помисли че раната не е чак толкова страшна. Кръвта бе започнала да намалява, ударите на сърцето й — също. Нетн се отдели от стената и тръгна към къщи с наведена глава, за да скрие раната си.

Вкъщи. За това трябваше да мисли сега. Вкъщи цри прекрасния кристален лампион. Вкъщи при неделния филм. Вкъщи при Райдър. Когато си идеше у дома, когато вратата бъдеше заключена, щорите — спуснати, телевизорът — включен, а Райдър — свит на топка в краката й, всичко това щеше да й се стори като някакъв лош сън. Сън като онези, които бе имала в „Джунипър Хил“, след като уби мъжа си.

11

Пийт и Уилма Джърсик хапнаха у семейство Пуласки след литургията, а след обяда, мъжете се закотвиха пред телевизора да видят как нашите ще разкажат играта на нюйоркчаните. Уилма пет пари не даваше за футбола. Нито за бейзбола, нито за баскетбола, нито за хокея. Единственият спорт, който й харесваше, беше борбата, и заради Джей Стронгбоу тя би зарязала нищо неподозиращия Пийт, без да й мигне окото.

Помогна на Фрида за чиниите и каза, че си отива вкъщи да изгледа края на филма с Грегъри Пек, като заяви на съпруга си, че взима колата.

— Няма проблеми — отвърна той, без да откъсва поглед от телевизора. — Не ми пречи да повървя.

— Чудно ще ти се отрази — смутолеви тя под носа си и излезе.

Уилма беше в прекрасно настроение и основната причина за това бе Вечерта в казиното. Отец Джон не се бе огънал, както тя бе очаквала, а видът му днес, докато произнасяше неделната си проповед, озаглавена „Нека всеки се грижи за своята си градина“, направо я впечатли. Тонът му, както винаги бе благ, но в сините очи и вирнатата му брадичка нямаше нищо благо. Прекрасните градински метафори, с които си служеше, изобщо не можеха да заблудят Уилма и останалите. На всички им беше ясно за какво става дума: Ако баптистите продължаваха да си пъхат носа в двора на католиците, щяха здравата да си изпатят.

При мисълта някой да си изпати (особено в такъв мащаб) настроението на Уилма винаги се подобряваше.

Но това не бе единственото неделно удоволствие, което тя смяташе да си достави. Нямаше да готви неделен обяд, Пийт беше закотвен на сигурно място при Джейк и Фрида и с малко късмет щеше да остане там цял следобед, а тя щеше да си гледа филма на спокойствие. Но първо щеше да се обади на старата си приятелка Нети. Смяташе, че е взела страха на лудата Нети, а това бе добре… за начало. Но само за начало! Нети още не си беше получила заслуженото за окаляните чаршафи. Беше време мис Лудост 1991 да види с кого си има работа. Тази перспектива изпълваше Уилма с радостно очакване.

12

Като насън Данфърд Кийтън отиде до хладилника и дръпна розовата хартийка, залепена там. Отгоре с големи черни букви пишеше:

а под тях — следното съобщение:

Това е ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Моля, прочетете и запомнете!

Забелязан сте при извършване на едно или повече пътни нарушения. Дежурният полицай е решил този път да ви „се размине“, но номерът, марката и моделът на автомобила ви са записани и при следващо нарушение ще бъдете санкционирани.

Моля, помнете, че правилата за движение по пътищата се отнасят за ВСИЧКИ. Шофирайте предпазливо! Пристигнете невредими! Местното Полицейско управление ви благодари!

Под „конското“ имаше три реда, обозначени с МАРКА, МОДЕЛ и РЕГ. №. На първите два се мъдреха думите „Кадилак“ и „Севил“, а вместо регистрационен номер с красиви печатни букви, пишеше:

БЪСТЪР 1

Останалата част от листа бе заета от списък с най-честите пътни нарушения — неподаване на сигнал, неспиране на знак „СТОП“, неправилно паркиране и т.н. Нито едно от тях не беше зачеркнато. Най-отдолу бяха оставени три празни реда със заглавие ДРУГИ НАРУШЕНИЯ. Текстът в тях, също така старателно изписан, гласеше:

На последния ред за ДЕЖУРЕН ПОЛИЦАЙ се бе разписал Норис Риджуик.

Бавно, много бавно Кийтън стисна юмрук и започна да мачка листа, докато от него не остана почти нищо. Той стоеше насред кухнята, вперил поглед във ветрилото от розови бележки около него, а една вена на челото му ритмично отмерваше времето.

— Ще го убия! — просъска Кийтън. — Кълна се в Господ и вси светии! Ще унищожа това копеленце!

13

Когато Нети се прибра вкъщи, часът бе едва един и двадесет, а на нея и се струваше, че е отсъствала от дома цяла вечност. Още щом тръгна по циментовата пътека към входната врата, страховете се отърсиха от гърба й като невидими тежести. Главата още я болеше от удара, но какво беше едно главоболие в сравнение с това, че бе успяла да се прибере в малката си къщичка невредима и незабелязана.

Ключът от дома й, слава Богу, си беше на мястото. Тя го извади, отключи вратата и още от прага викна:

— Райдър? Райдър, мама си дойде!

Никой не се спусна с весело скимтене към нея.

— Къде е малкото ми момче, а? Къде е? Гладен ли си, миличък? — В антрето беше тъмно и в първия момент тя не видя малкото телце на пода. Извади ключа от ключалката и влезе. — Не е ли прегладняло малкото ми момченце? Не е ли…

Кракът й се спря в нещо плътно и думите заседнаха в гърлото й. Тя погледна на пода и видя Райдър.

В първия миг не можа да повярва на очите си! Не! Това не можеше да е Райдър! Не можеше!

Затвори вратата и отчаяно затърси електрическия ключ. Най-после лампата светна и Нети видя всичко. Райдър лежеше на пода, както когато искаше да бъде погален, а от гърдите му стърчеше нещо червено, нещо, което приличаше… приличаше на…

Нададе пронизителен писък и се просна на колене до кучето.

— Райдър! О, Боже милостиви! Мили Боже! Райдър, не си мъртъв, нали миличък! Не си!

Ръката й — студената й вкочанена ръка — посегна треперейки към нещото, което стърчеше от гърдите на Райдър. Най-после тя успя да го хване и със силата на безмерната си тъга и ужас го измъкна навън. Тирбушонът излезе с плътен звук, повличайки след себе си късчета плът, съсиреци кръв и кичури козина. На мястото му зейна тъмна дупка. Нети изпищя, хвърли зловещия тирбушон на земята и прегърна малкото вдървено телце.

— Райдър! — проплака тя. — Миличкото ми кученце! Не! Не!

Люлееше трупчето напред-назад, притискаше го до гърдите си, сякаш искаше с топлината си да му вдъхне живот Ала в душата й не бе останала топлина. Тя беше премръзнала и студена.

След време, когато Нети остави тялото на Райдър и потърси но пода швейцарското ножче, сърцето й бе претръпнало от мъка. Тя посегна вяло към оръжието на убийството, но част от тази вялост изведнъж се изпари: на тирбушона имаше бележка. С разтреперани пръсти изтръгна листа и го поднесе пред очите си. Хартията бе просмукана с кръвта на клетото й кученце, но тя все пак успя да разчете разкривения текст:

Налудничавият поглед на изстрадал човек бавно напусна очите на Нети. Зловеща изобретателност проблясна в зениците й. Страните й, мъртвешки бледи досега, изведнъж започнаха да се изпълват с кръв. Устните й се изпънаха и тя се озъби срещу бележката. Две грозни думи се изплъзнаха от отворената й уста, горещи, дрезгави и зли:

— Мръсна кучка!

Тя смачка бележката и я запрати към стената. Топчето отскочи и падна до тялото на Райдър. Нети го грабна отново, изплю се отгоре му и пак го захвърли.

После стана и тръгна бавно към кухнята, стискайки и отпускайки юмруци, като озверяло животно, което чака плячката си.

14

Уилма Джърсик вкара жълтото си юго в двора, слезе от колата и заситни към къщи, ровейки в чантата за ключ. Намери го, понечи да отвори вратата и… застина. Странно движение привлече вниманието й отдясно. Тя се обърна и онемя.

Пердетата на хола й се вееха на пъргавия следобеден вятър. Вееха се навън! Вееха се, защото от огромния панорамен прозорец, чиято подмяна им излезе четиристотин долара, когато онова идиотче синът им го счупи, не бе останало почти нищо. Дълги стъклени игли стърчаха от рамките към огромна дупка, зейнала в средата.

— Майка му стара! — викна Уилма и едва не счупи ключа от бързане.

Нахлу в къщата като хала и се закова на мястото си. За пръв път в съзнателния см живот Уилма Владовски Джърсик бе шокирана до пълно вцепенение.

Холът й представляваше една руина. Телевизорът — нейното прекрасно „Сони“, за което дължаха още единадесет вноски — бе счупен, а вътрешностите му се чернееха димящи в кутията. Кинескопът беше пръснат на хиляди лъскави парчета по килима. В мазилката на отсрещната стена зееше кратер, а под него на пода имаше странен пакет с размерите на самун хляб. Друг такъв лежеше на прага на кухнята.

Уилма затвори вратата и се приближи до него. Част от съзнанието й — не особено логичната — й казваше да бъде изключително внимателна да не би да е бомба. Тя клекна до „пакета“ и видя, че това всъщност изобщо не беше пакет. Поне не в общоприетия смисъл. Беше камък, увит в лист от тетрадка и пристегнат с ластик. Тя разгъна листа и прочете следното съобщение:

Когато го прочете два пъти, Уилма отиде до другия камък и свали и неговата „опаковка“. Същият лист, същият текст. Тя стоеше с бележките в ръце, гледаше ту едната, ту другата, а очите й се стрелката отляво надясно като на оспорван турнир но тенис на маса. Накрая от устата й се изплъзнаха три думи:

— Нети. Тая кучка!

Тя влезе в кухнята, дишайки разярено през зъби, и понечи да вземе камъка от микровълновата фурна. Поряза се на някакво стъкло и без да й мигне окото, извади парчето от дланта си. После свали листа от камъка и го прочете. Съобщението беше същото.

Уилма бързо премина през всички стаи на долния етаж. Навсякъде имаше поражения. Тя събра всички бележки — досущ еднакви — и се върна в кухнята. Не можеше да повярва на очите си.

— Нети!

Най-после ледената черупка на първоначалния шок бе започнала да се разтапя. И първото чувство, което проби през нея, бе не гневът, а изумлението.

„Боже — помисли си тя. — Тая жена наистина е луда, щом смята, че може да направи такова нещо — на мен! — и да се измъкне жива. Знае ли тя с кого си има работа!“

Сграбчи бележките и гневно ги разтърка по едрите си хълбоци.

— Задника ще си избърша с твоите предупреждения! — изкрещя тя и захвърли листовете.

После огледа за пореден път кухнята с изумените очи на дете: дупка в микровълновата фурна, пробойна в хладилника, натрошени стъкла по целия под… А оттатък телевизорът, който им бе струвал почти хиляда и шестстотин долара, димеше и вонеше на изолация. И кой бе сътворил всичко това?

Как кой? Нети Коб, мис Лудост 1991.

Уилма започна да се усмихва.

Човек, който не познава Уилма, можеше и да си помисли, че това е мила усмивка, усмивка на обич и добросъседство. Непосветеният можеше и да сбърка пламъка в очите й с екстаз. Но ако Пийт Джърсик я бе видял в този миг, той щеше да хукне в обратната посока колкото краката му държат.

— Не-е! — каза кротко, почти гальовно тя. — Не, скъпа, ти не разбираш. Не знаеш какво значи да се подиграваш с Уилма. Представа си нямаш какво е да се подиграваш с Уилма Владовски Джърсик.

Усмивката й стана още по-широка.

— Но ще разбереш.

На стената до микровълновата фурна бяха монтирани две магнитни пръчки, на които държеше ножовете си. От ударите на Брайън повечето от тях бяха изпопадали и сега лежаха преплетени на плота като пръчици от „хоп-стоп“^[2]. Уилма избра най-големия — месарски нож с бяла кокалена дръжка — и бавно прокара острието по разкървавената си длан.

— Всичко ще разбереш.

Стискайки ножа, тя прекоси хола по килим от стъкла, които скърцаха под официалните й черни обувки, излетя навън, без да затваря вратата, и запраши напряко през тревата към Форд Стрийт.

15

В момента, в който Уилма си избра нож от купчината на плота, Нети Коб извади сатър от едно от чекмеджетата в кухнята си. Беше сигурна, че е остър, защото Бил Фулертън само преди месец й го бе наточил в бръснарницата.

Тя се обърна и бавно тръгна но коридора към входната врата. В антрето се спря и коленичи за миг до Райдър, нейното клето кученце, което никому не бе сторило зло.

— Предупредих я — каза тихо и погали козината му. — Дадох на тая луда полякиня всички възможни шансове. Миличкото ми кученце! Ти чакай тук, малкият. Скоро ще бъда пак при теб.

Тя се изправи и излезе от къщата, като обърна внимание на вратата колкото и Уилма. Сигурността вече беше без значение. Спря за миг на прага, пое дълбоко въздух и тръгна на пряко към Уилоу Стрийт.

16

Данфърд Кийтън нахлу в кабинета си, отвори с трясък шкафа и целият се навря вътре. За миг се ужаси, че играта я няма, че онзи проклет полицай я е откраднал, а с нея и цялото му бъдеще. После ръцете му напипаха кутията и той отвори капака разтреперан. Металният хиподрум си беше на мястото. Пликът с парите — също.

Кийтън изтича до прозореца и погледна навън за Миртъл. Тя не трябваше да вижда бележките. Трябваше да ги събере, преди да се е прибрала. А колко бяха те? Стотици? Той се огледа наоколо. Бяха навсякъде. Хиляди? Да, може би. Може би хиляди. Дори две хиляди не му се виждаше невероятно. Е, ако не успееше да ги събере преди идването на Миртъл, тя просто щеше да чака на прага, защото той за нищо на света нямаше да я пусне, преди да изгори проклетите бележки. До една.

Кийтън откъсна листчето, което висеше от полилея. Лепенката се плесна на брадата му и той ядосано размаха ръце да я свали.

На графа ДРУГИ НАРУШЕНИЯ кратко и ясно пишеше:

Изтича до настолната лампа край бюрото си и отлепи поредната бележка.

На телевизора:

На стъклото на удостоверението му от „Лайънс Клаб“, окачено над камината:

На вратата на кухнята:

На вратата към гаража:

Събираше ги бясно, щураше се като обезумял из къщата, а те не свършваха. Очите му, ококорени и изпъкнали върху месестото му лице, блестяха от ярост. Оредялата му коса стърчеше във всички страни. Останал без дъх, той тичаше, кашляйки, а цветът на лицето му постепенно потъмня до моравочервено. Приличаше на дебело дете с физиономия на възрастен, втурнало се в отчаяно преследване на безценно съкровище.

Откъсна още едно:

Кийтън се втурна обратно в кабинета си, стиснал куп листчета в дясната си ръка, и продължи да разчиства наоколо. Бележките тук засягаха една и съща тема, при това с невероятна точност:

Последното се срещаше най-често, набиваше се в очите му, крещеше, обвиняваше:

Стори му се, че чува шум навън, и отново се спусна към прозореца. Може би беше Миртъл. А може би пък Норис Риджуик бе решил да се порадва на мъченията му. Ако се окажеше последното, Кийтън щеше да вземе пушката си и да го застреля. Но не в главата. Не-е! В главата щеше да е твърде човеколюбиво за боклук като Риджуик. Щеше да стреля в корема му, а после щеше да го зареже да стене до смърт на тревата.

Уви, отвън мина само колата на Гарсън, която се спускаше по Касъл Вю към града. Скот Гарсън бе най-влиятелният банкер в града. Кийтън и жена му понякога вечеряха у семейство Гарсън. Те бяха мили хора, а самият Гарсън беше от изключително значение в политиката. Какво ли щеше да си помисли той, ако видеше всичките тия нарушения? Как ли щеше да му се види тази проклета дума ЗЛОУПОТРЕБИ, която крещеше от всеки лист като жена, която някой изнасилва в тъмна доба?

Той хукна обратно към столовата. Дали не беше забравил някое? Не може да бъде. Събра ги всичките, огледа…

Не! Още едно! Тук! На първото стъпало! Ами ако го беше пропуснал!? Господи!

Сграбчи го.

МАРКА:                         ВАРЕЛ
МОДЕЛ:                         СТАРИ ПОТРОШЕН
РЕГ. №:                         МОШЕНИК 1
ДРУГИ НАРУШЕНИЯ:         ФИНАНСОВА ЕКВИЛИБРИСТИКА

Още? Имаше ли още? Кийтън прелетя из долния етаж, ризата му бе излязла от панталона и косматият му корем грозно подскачаше над колана. Нямаше други. Поне не долу.

След още един бърз поглед навън той се отправи по стълбите към втория етаж.

17

Уилма и Нети се срещнаха на ъгъла на Уилоу и Форд. Щом се видяха, двете се заковаха на местата си и се изгледаха като главорези в италиански уестърн. Вятърът размахваше палтата им насам-натам, слънцето присветваше зад облаците и сенките им се появяваха и изчезваха като припрени гости.

По нито една от улиците нямаше движение, тротоарите бяха пусти. Това ъгълче от есенния следобед изцяло им принадлежеше.

— Уби кучето ми, кучко!

— Счупи ми телевизора! Потроши прозорците! И микровълните ми, кукувице проста!

— Предупредих те!

— Заври си го отзад т’ва предупреждение!

— Ще те убия!

— Само посмей крачка да направиш — и си мъртва!

Уилма изрече последните думи с лека тревога и изумление: лицето на Нети й подсказваше, че този път двете ще се окажат въвлечени в нещо по-сериозно от ръкопашен бой, скубане на коси и късане на дрехи. Всъщност какво изобщо правеше Нети тук? Защо беше така добре подготвена? Как така се стигна толкова бързо до същината?

Ала в характера на Уилма имаше здрава казашка нишка, за която подобни въпроси бяха меко казано неуместни. Предстоеше битка и тя просто трябваше да се бие.

Нети се втурна насреща й и замахна със сатъра. Свитите й устни оголиха грозни зъби. От гърлото й се изтръгна вик.

Уилма зае позиция, хванала ножа като гигантско джобно ножче. Нети настъпи, Уилма замахна и ножът се заби дълбоко в слабините на Нети. Само едно движение и коремът й вече беше разпран. Струя воняща каша рукна навън. Жената изпита моментен ужас от онова, което бе направила — нима в другия край на острието, потънало в тялото на Нети, наистина стоеше Уилма Джърсик? Ръката й изведнъж омекна. Острието сиря на сантиметри от подивялото сърце на Нети.

— Куучкааа! — изпищя Нети и заби сатъра в рамото на Уилма.

Ключицата й се разцепи с глухо скръцване. Болката, зловеща и жестока, пропъди и последната разумна мисъл от главата на Уилма и в нея остана само обезумелият казак. Тя измъкна ножа.

Нети напъна сатъра и със силата на двете си ръце го отскубна от костта. Топка лигави черва се изплъзна от кървавата дупка в корема й и увисна пред нея в лепкав възел.

Двете жени бавно се завъртяха, описвайки кръгове със собствената си кръв, и тротоарът заприлича на макабрен дансинг. За Нети светът запулсира на големи, безкрайни интервали — цветовете наоколо бавно избледняваха до ослепително бяло, а после все така бавно се възвръщаха. Сърцето биеше в ушите й — тежко, глухо и забавено. Тя знаеше, че е ранена, но не чувстваше болка. Мислеше си, че Уилма просто я е клъцнала някъде.

Уилма обаче съзнаваше колко зле е ударена — ръката й беше неподвижна, а гърбът на роклята й бе прогизнал от кръв. Но и през ум не й минаваше да бяга. Никога през живота си не бе бягала, нямаше да го направи и сега.

— Ей! — изписка някой от другата страна на улицата. — Ей! Какво правите? Спрете! Спрете веднага или ще повикам полиция!

Уилма извърна глава по посока на гласа. Щом видя, че вниманието на противника е отвлечено, Нети пристъпи и отново замахна със сатъра. Той потъна в месестия хълбок на Уилма и отскочи със звън от тазобедрената й кост. Плисна фонтан от кръв. Уилма изпищя, залитна и описа отчаян кръг с ножа си. Краката й се преплетоха и тя се строполи като чувал на тротоара.

— Спрете!

Една старица стоеше пред прага на къщата си и стискаше сив шал под брадата си. Очите й бяха два сини кладенеца, уголемени от ужаса и силните й диоптри. Тя пищеше неистово с ясния си старчески гласец:

— Помощ! Полиция! Убийство! УБИЙЙЙСТВООО!

Двете съперници на ъгъла на Уилоу и Форд изобщо не й обърнаха внимание. Уилма лежеше в локва кръв до знака, но като видя, че Нети се тътри към нея, успя да се изправи до седнало положение по пилона му и забоде дръжката на ножа в скута си.

— Хайде, проклетнице! — изръмжа тя. — Ела, ако ти стиска.

Нети пристъпи, опитвайки се да отговори нещо, но от устата й не излезе нито звук. Кълбото черва се люшкаше напред-назад по роклята й като недоносен плод. Тя се спъна в изопнатия крак на Уилма и падна върху нея. Ножът се заби току под гръдната й кост, тя простена, задавена от кръв, но пак замахна със сатъра. Острието хлътна в главата на Уилма Джърсик с глух тътен. Уилма се разтресе от конвулсии, тялото й подскачаше, тресеше се и с всяка конвулсия ножът се забиваше все по-дълбоко в Нети.

— Уби… кученцето… ми — със сетни сили изрече Нети и окъпа лицето на Уилма с кръв.

После прерита веднъж-дваж и издъхна. Главата й се килна и изкънтя в знака.

Пулсиращият крак на Уилма увисна в канавката. Новичката й официална обувка отхвръкна и падна сред куп листа, с тока към свъсеното небе. Пръстите й се изопнаха веднъж… втори път… и застинаха.

Двете жени лежаха, силели тела като любовници, а кръвта им обагряше златистите листа в канавката.

— УБИИЙСТВОООО! — запищя отново старицата, а после се килна назад и падна в несвяст.

Съседи започнаха да подават глави от прозорците, да надничат по вратите и да се питат един-други какво е станало. Излезли по веранди и дворове, те предпазливо пристъпяха към местопроизшествието, а после бързо се отдръпваха с ръце на устите, ужасени от зловещата гледка. Накрая някой се сети да звънне на шерифа.

18

Поли Чалмърс бавно крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“, увила болните си ръце в най-топлите ръкавици, когато първият вой на сирени разцепи въздуха. Тя спря и се огледа. Един от трите кафяви плимута на полицията прелетя със запалени светлини през кръстовището на улиците „Мейн“ и „Лорел“. Движеше се поне с осемдесет и още ускоряваше. След него фучеше втори.

Тя изгледа с интерес колите и свъси вежди. Полицейските сирени бяха рядкост за Касъл Рок. Какво ли бе станало? Сигурно нещо по-сериозно от котка, заседнала на високо дърво. Алън щеше да й каже довечера.

Тя обърна отново поглед нагоре по Мейн Стрийт и видя, че Лийлънд Гонт бе излязъл на прага на магазина си и също гледаше след колите с явно любопитство. Е, поне едно нещо стана ясно — собственикът на магазина си беше на мястото. Нети не й се бе обадила да й каже какво е положението, но това ни най-малко не изненадваше Поли. Повърхността на Нетиния мозък бе доста хлъзгава и нещата често й се изплъзваха.

Тя продължи по улицата. Господин Гонт се огледа, видя я и лицето му се озари от блага усмивка.

— Госпожице Чалмърс! Толкова се радвам, че все пак дойдохте!

Жената се усмихна измъчено. Болката, която за малко й бе дала покой сутринта, сега отново плетеше жестоката си мрежа около ръцете й.

— Мисля, че се разбрахме за Поли.

— Поли тогава. Заповядайте. Толкова се радвам да ви видя. За какво е тази дандания?

— Не знам — отвърна тя и влезе пред него в магазина. — Сигурно някой се е наранил и трябва да бъде откаран в болницата. Бързата помощ тук е ужасно бавна през уикендите. Въпреки че не разбирам защо ще изпращат две коли…

Гонт затвори вратата след нея и сребърното звънче весело издрънча. Щорите на вратата бяха спуснати, слънцето клонеше в обратна посока и вътре в магазина беше мрачно, но… Поли си помисли, че за пръв път попада в толкова уютен мрак. Малка настолна лампа хвърляше златист кръг светлина върху тезгяха до старинния касов апарат на господин Гонт. Там лежеше отворена книга — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

Господин Гонт погледна загрижено към Поли и тя отново се усмихна въпреки болките.

— Артритът направо ме съсипва напоследък. Сигурно не изглеждам като Деми Мур.

— Изглеждате уморена и измъчена.

В гласа му имаше такова разбиране и съчувствие, че жената се уплаши, че ще се разплаче. Мисълта, която спираше сълзите й, бе направо абсурдна:

„Ръцете му! Ако се разплача, той ще се опита да ме утеши. Ще сложи ръка на рамото ми. Ще ме докосне.“

Тя отново лепна усмивка на лицето си.

— Ще оцелея. Винаги съм оцелявала. Да ви питам нещо — Нети Коб да се е отбивала днес при вас?

— Днес ли? — замисли се той. — Не. Днес не е идвала. Имам нов уникат от цветен кристал. Дойде вчера. Ако мине, непременно ще й го покажа. Не е така прекрасен като онзи, който й продадох миналата седмица, но мисля, че ще я заинтригува. Защо питате?

— А, не… нищо — отвърна Поли. — Просто ми беше казала, че ще идва, но Нети… Нети си е такава.

— Като я гледам, все ми се струва, че животът й не е бил особено лек — тъжно изрече той.

— Не, никак — отвърна бавно и почти механично Поли.

Чувстваше, че просто не може да откъсне поглед от очите му. Ръката й случайно се отърка в ръба на една от витрините и внезапната болка я изкара от унеса.

— Добре ли сте?

— Да, напълно — отвърна жената, но това си беше чиста лъжа. Изобщо не беше добре.

Гонт отлично го разбираше.

— Не, не сте добре. Затова ще си спестя вежливостите. Онова, за което ви писах, пристигна. Ще ви го дам и ще ви пратя у дома.

— Ще ми го дадете?

— Не, нямам предвид като подарък — каза той и мина зад тезгяха. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да ви правя подаръци.

Тя се усмихна. Той наистина беше мил човек. И като такъв естествено искаше да направи нещо добро за първия жител на Касъл Рок, който се бе отнесъл мило с него. Но й костваше такива усилия да му отговори. Всъщност почти не го слушаше какво й говори. Болката бе станала непоносима. Искаше й се въобще да не бе идвала и въпреки милото му държане единствената й мисъл бе как по-скоро да се прибере вкъщи и да изпие едно хапче.

— Става въпрос за нещо, което всеки честен продавач е длъжен да предостави на изпитателен срок. — Той извади връзка ключове и отвори един от шкафовете. — Пробвайте го ден-два и ако видите, че не ви върши работа — какъвто може би ще се окаже случаят — ще ми го върнете. Ако пък прецените, че ви носи известно облекчение, тогава ще се споразумеем за цената. А за вас тя ще бъде специална, уверявам ви — усмихна се той.

Тя го погледна изумена. Облекчение ли? Какво говореше този човек?

Този извади малка бяла кутийка и я сложи на тезгяха. Отвори капака с дългопръстестите си ръце и извади отвътре малък сребърен предмет на тънка верижка. В първия момент Поли реши, че е някакъв накит, но когато Гонт изпъна верижката, в края й увисна нещо като напръстник.

— Това е египетски амулет, Поли. Много е стар. Е, не колкото пирамидите, но все пак… Вътре в него има нещо — някаква билка, струва ми се.

Той размърда пръсти. Сребърният напръстник — или каквото там беше — подскочи на верижката и нещото вътре изшумя като ситен пясък.

— Казва се „ашха“ или може би „ашаха“ — поясни Гонт. — Както и да е, според египтяните този амулет премахва болката.

Поли се засмя. Не искаше да бъде неучтива, но за това ли бе била толкова път? Та то дори нямаше естетическа стойност. Всъщност, честно казано, направо си беше грозно.

— Наистина не мисля, че…

— Аз също, но отчаяните ситуации често изискват отчаяни мерки. Уверявам ви, че амулетът е напълно автентичен… в смисъл, че не е „мейд ин Тайван“. Той наистина е създаден от египетска ръка в периода на Късния упадък и има сертификат, който го определя като „бенха-литис“ — бяла магия. Искам да го вземете и да го поносите. Знам, че звучи глупаво и сигурно е такова, но на земята има какви ли не чудеса. Неща, за които и в най-прекрасните си сънища не сме мечтали.

— Наистина ли вярвате във всичко това? — попита Поли.

— Да. През живота си съм бил свидетел на събития, пред които дори вълшебен амулет изглежда нормално. — Немирна искрица за миг озари кафявите му очи. — Светът е пълен с какво ли не, Поли. Но да оставим това сега. Става въпрос за вас. Още като се видяхме онзи ден, когато болката предполагам не е била толкова силна, усетих на какво страдание сте подложена. И си помислих, защо пък да не опитате с този… амулет. В края на краищата може пък и да ви е от полза. Традиционната медицина не ви помогна, нали?

— Благодаря ви за загрижеността, господин Гонт, но аз наистина…

— Лийлънд, ако обичате.

— Да. Та благодаря ви, Лийлънд, но се страхувам, че не съм суеверна.

Тя вдигна поглед и срещна ясните му кафяви очи.

— Не е важно вие да сте суеверна, Поли. Важното е, че това тук е… — Той разклати верижката и амулетът леко подскочи на халката си.

Тя отвори уста да му възрази, но не успя да изрече и дума. Изведнъж си спомни една случка от миналата пролет. Нети си беше забравила някакво списание у тях и докато го разлистваше вяло, прехвърляйки статийки за деца-изроди в Кливлънд и геологически формации на Луната, които изобразявали лицето на Кенеди, Поли попадна на съобщение за нещо, наречено „Заветът на древността“, което според авторите лекувало главоболие, язва и артрит.

Съобщението бе онагледено с черно-бяла рисунка, на която се виждаше мъж с дълга брада и висока магьосническа шапка (Нострадамус или някой от сорта). Той държеше нещо като детска книжна въртележка над тялото на човек в инвалидна количка. Нещото обливаше инвалида в лъч светлина и макар че никъде не се казваше направо, целта явно бе да се внуши на читателите, че човечецът утре-вдругиден ще рипне като нов. Естествено написаното бе просто капан за наивници. Уловка за хора, чийто разум е размътен или направо съсипан от нечовешки страдания и крайно отчаяние.

И все пак Поли дълго гледа съобщението и колкото и смешно да е, на няколко мъти почти бе готова да набере телефона за поръчки, посочен в края на страницата. Защото рано или късно…

— Рано или късно страдащият тръгва и по най-съмнителните пътеки с надеждата, че ще го доведат до изцелението. Не е ли така? — попита господин Гонт.

— Аз… Не съм…

— Студена терапия, загряващи ръкавици… дори лъчева терапия. Нищо не ти помогна нали?

— Откъде знаете всичко това?

— Добрият търговец трябва добре да познава нуждите на клиентите си — отвърна той с тих, хипнотичен глас и понечи да й сложи сребърната верижка с амулета.

Поли се отдръпна. Дългите му пръсти с техните остри нокти я плашеха.

— Не бойте се, мила госпожо. Косъм няма да падне от главата ви. Стига да сте спокойна… и да стоите мирно…

И тя наистина се успокои. Застана мирно, сви свенливо ръце пред гърдите си и позволи на Гонт да сложи верижката на шията й. Той го направи с нежността на баща, който сваля булото на дъщеря си, и Поли изведнъж се почувства далеч от него, далеч от „Неизживени спомени“, далеч от Касъл Рок, далеч от самата себе си. Чувстваше се като на далечно, обветрено плато, под безкрайно небе, на стотици мили от най-близкото човешко същество.

Амулетът издрънча върху ципа на коженото й яке.

— Сложете го вътре в якето си, а като се приберете вкъщи — и под блузата. За да има по-добър ефект, трябва да се носи близо до кожата.

— Не мога да го сложа в якето си — отвърна тя бавно и унесено. — Ципът… не мога да го сваля.

— Ами! Я опитайте.

Поли свали една от ръкавиците и опита. Изненадата й беше пълна — показалецът и палецът й без особено усилие се свиха и дръпнаха ципа.

— Ето, видяхте ли?

Сребърната топчица падна върху блузата й. Тежеше й. Усещането не беше особено приятно и тя се запита какво ли има вътре. Някаква билка, бе казал той, но звукът, който съдържанието на амулета издаваше, не й напомняше нито на листа, нито на прах. То сякаш само се движеше вътре.

Господин Гонт, изглежда, разбираше нейното неудобство и каза:

— Ще свикнете. И то по-бързо, отколкото си мислите. Повярвайте ми.

Отвън, на хиляди мили разстояние, отново завиха сирени. Гласовете им напомняха виковете на изстрадали души.

Господин Гонт се обърна и щом очите му се откъснаха от лицето й, Поли изведнъж усети, че съсредоточеността й се възвръща. Чувстваше се малко объркана, но и доволна. Сякаш бе преспала кратък, но оздравителен сън. Чувството на безпокойство и дискомфорт я бе напуснало.

— Ръцете още ме болят — каза тя.

Наистина я боляха, но дали болката бе същата? Струваше й се, че не е, но може би просто си внушаваше. Имаше усещането, че той я бе подложил на някаква хипноза, за да я накара да приеме амулета. Или пък топлината в магазина й се бе отразила упойващо след студа навън.

— Много се съмнявам, че обещаният ефект се постига мигновено — изрече сухо Гонт. — Дайте му шанс, все пак — поне това, Поли.

— Добре — сви рамене тя.

В края на краищата какво можеше да загуби? Топчицата беше достатъчно малка, за да се скрие под блуза или пуловер. Нямаше да й се наложи да отговаря на неудобни въпроси, а това съвсем не беше без значение — Розали Дрейк щеше да полюбопитства, Алън, който пет пари не даваше за такива щуротии, щеше да й се подиграва, а що се отнася до Нети… тя направо щеше да изпадне в умиление, ако разбереше, че носи магически амулет като онези, които се рекламират в любимото й списание.

— Не трябва да го сваляте дори под душа — поясни търговецът. — Освен това няма и нужда. Това е сребро, така че няма опасност да потъмнее.

— А ако го сваля все пак?

Той се изкашля притеснено.

— Ами… лечебният ефект на амулета се акумулира. Човекът, който го носи, с всеки изминат ден се чувства по-добре. Поне така ми бе казано.

„Интересно, кой ли му е казал?“ — помисли си Поли.

— Ако болният го свали, състоянието му се влошава до първоначалното. И то не постепенно, а изведнъж, а после трябва да минат дни, дори седмици, преди да се възстанови отново.

Поли се разсмя. За нейно облекчение Гонт също прихна.

— Знам, че звучи глупаво, но просто искам да помогна, доколкото мога. Вярвате ли ми?

— Да, вярвам ви и ви благодаря.

Ала докато Гонт я изпращаше на вратата, тя си даде сметка, че мисли за други неща — за унеса, в който бе изпаднала, когато той сложи верижката на шията й; за отвращението, което изпитваше от допира с него… Всички тези чувства силно противоречаха на безкористното приятелство, съчувствие и състрадание, които се излъчваха от него в почти видима аура.

Но беше ли я омаял наистина? Самата мисъл за това й се струваше глупава, но все пак… Опита се да си спомни какво бе чувствала, докато говореха за амулета, но не успя. Ако наистина бе имало нещо такова, то бе станало случайно и не без нейно участие. Най-вероятно всичко се дължеше на многото обезболяващи, които бе изпила. Заради това ги ненавиждаше. Не, всъщност повече ги мразеше за това, че вече не й действат както някога.

— Бих ви откарал, ако можех — каза той. — Но се опасявам, че така и не се научих да шофирам.

— Не се притеснявайте — отвърна Поли. — Направихте достатъчно за мен. Благодаря ви.

— Ще ми благодарите, ако ви помогне. Приятен следобед, Поли.

Отново завиха сирени. Свиреха някъде около Елм, Уилоу, Понд и Форд Стрийт. Тя се обърна натам. Имаше нещо странно в звука на сирените. Нещо, което будеше тревога. И страх от съдбата. Обърна се да каже нещо на Гонт, но вратата беше затворена. Табелката

леко се поклащаше на връвчицата си. Жената бавно тръгна към дома. През кръстовището на Мейн Стрийт профуча още една полицейска кола.

19

— Данфърд?

Миртъл Кийтън влезе в антрето, крепейки съда за фондю под мишница.

— Данфърд, прибрах се!

Никой не отговори, телевизорът не беше включен, а това определено беше странно. Та той толкова много бързаше за мача. Тя се замисли дали не е отишъл някъде другаде да го гледа, в „Гарсънс“ например, но вратата на гаража бе спусната, което означаваше, че колата е вътре. А съпругът й никога не ходеше пеша. Особено пък по стръмната „Касъл Вю“.

— Данфърд? Тук ли си?

Никакъв отговор. Един от столовете в трапезарията беше обърнат. Миртъл свъси вежди учудено, остави съдинката на масата и го оправи. Първите нишки на притеснение, тънки като паяжина, се прокраднаха в съзнанието й. Тя тръгна към затворената врата на кабинета и се ослуша. За миг й се стори, че долавя лекото поскърцване на стола му.

— Данфърд? Там ли си?

Никакъв отговор… Само сподавено покашляне. Притеснението й прерасна в тревога. Данфърд бе подложен на невероятен стрес напоследък — беше единственият член на управата, който наистина вършеше някаква работа — а и килограмите му бяха множко. Ами ако беше получил сърдечен удар? Ако лежеше в несвяст на пода и кашлянето, което бе чула, не беше кашляне, а отчаян стон за глътка въздух?

След прекрасния ден, който бяха прекарали, тази мисъл й се виждаше зловещо правдоподобна. Посегна към дръжката на вратата… но бързо се отказа и притеснено разтърка отпусната кожа под шията си. Горчивият й опит я бе научил на две неща: никой не безпокои Данфърд в кабинета му, без да почука, и никой няма право да влиза неканен в неговата светая светих.

"Да, но ако е получил удар… или… или…"

Мисълта за обърнатия стол предизвика в нея нови тревоги.

„Ами ако е заварил крадец в къщата? Ако крадецът го е ударил с нещо по главата, а после го е завлякъл в кабинета?“

Тя леко почука на вратата.

— Данфърд? Добре ли си?

Отново никой. В къщата цареше пълна тишина. Само стенният часовник на дядо й достолепно тиктакаше в дневната… Не, и столът на Данфърд — вече беше сигурна — столът на Данфърд скърцаше.

Ръката й отново посегна към дръжката.

— Данфърд, добре ли…

— Изчезвай! Остави ме на мира, животно! — изрева Кийтън отвътре.

Миртъл отскочи като опарена. Сърцето й бясно заби. Не беше само от изненадата. Гневът и неприкритата ненавист в гласа му я ужасиха. След спокойната и приятна сутрин, която бяха прекарали, и с нож да я беше рязал, нямаше да я заболи толкова.

— Данфърд… помислих, че ти е станало лошо…

Гласът й бе тънък шепот. Дори самата тя не се чуваше.

— Махай се!

Беше вече зад вратата.

„Боже Господи, той е полудял? Възможно ли е? Как е възможно? Какво се е случило тук?“

Но нямаше отговор. Имаше само болка. Тя се качи като пребита горе, извади новата си кукла от килера и се скри в спалнята. Свали обувките си, прегърна куклата и легна с нея на леглото.

Някъде в далечината се чуваха сирени, но тя изобщо не им обърна внимание.

Спалнята им беше прекрасна в този час на деня, светла, огряна от слънцето, но Миртъл нищо не забелязваше. За нея бе непрогледен мрак. В душата й бе останала само скръб — дълбока, задушаваща скръб, която дори прекрасната кукла не можеше да утеши.

Господи, какво щастие бе изпитала днес! Сигурна беше, че и за него е било така. А сега всичко бе загубено. Завинаги.

Какво се бе случило?

Господи, кой има вина за всичко това!?

Жената притисна куклата до себе си, впери поглед в тавана и заплака силно и неудържимо като дете.