Стивън Кинг
Неизживени спомени (9)

2

Животът на Данфърд Кийтън като млад бе строга поредица от черно и бяло и това идеално го устройваше. На четиринадесет бе започнал да учи в гимназията на Касъл Рок и се бе хванал да работи почасово в автосалона на баща си — помагаше на демонстраторите и лъскаше изложените модели. „Кийтън Шевролет“ бе една от най-старите лизингови къщи на „Шевролет“ в Нова Англия и ключова единица във финансовата структура на фамилията Кийтън. Структура, която наистина бе стабилна и значима, поне до съвсем скоро.

През четирите години в гимназията той бе Бъстър за почти всички. Записа се в курсове по търговия, поддържайки среден успех, почти еднолично управляваше ученическия комитет и след като завърши, замина за Трейнър Бизнес Колидж в Бостън. В Трейнър успехът му бе отличен и той завърши три семестъра по-рано. Когато се върна в Касъл Рок, първата му работа бе да покаже на всички, че времето на Бъстър е отминало.

Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден преди десетина години Стив Фрейзиър не го заведе в Люистън. Именно тогава започнаха бедите. Именно тогава черно-белият му живот започна да се изпълва с все по-тъмни нюанси на сивото.

Никога не бе залагал — нито като Бъстър от гимназията на Касъл Рок, нито като Дан от Трейнър Бизнес Колидж, нито като господин Кийтън от „Кийтън Шевролет“ и Градската управа. Доколкото му бе известно, никой от семейството му не се бе увличал по хазарт. Дори не си спомняше като дете да е играл на невинни игрички като „ези-тура“ например. Не че имаше табу върху тези неща, но просто никой не ги вършеше. Кийтън не се бе обзалагал за нищо, докато не отиде на конните състезания в Люистън. Никога не се бе обзалагал, а и никога не бе изпитвал необходимост да го прави. Конните надбягвания в Люистън бяха последното нещо, от което Данфърд Кийтън имаше нужда. И единственото, което допринесе за неговата разруха.

По онова време той беше трети в йерархията на Градската управа. Стив Фрейзиър, покойник вече пет години, бе главен градски съветник. Кийтън и Фрейзиър отидоха „до града“ (пътуванията до Люистън винаги бяха наричани така) заедно с Бъч Нидоу, отговорник по социалните въпроси в Общината и Хари Самюелс, който бе член на Управата, откакто бе станал пълнолетен и сигурно щеше да умре такъв. Поводът бе щатската конференция на общинарите на тема финансовото подпомагане между общините. Именно това финансово подпомагане впоследствие щеше да изяде главата на Кийтън. Без него той отдавна щеше да бъде принуден сам да си изкопае гроба, а с него си осигури непрекъснат приток на средства.

Конференцията беше двудневна. Вечерта между двете заседания Стив предложи да излязат и да се позабавляват в големия град. Бъч и Хари отказаха. Кийтън също нямаше особено желание да прекара вечерта със Стив Фрейзиър — стар, дебел самохвалко, с лоясал мозък — но все пак отиде. Щеше да го направи дори и ако Стив бе предложил да обиколят деветте кръга на ада. Все пак той бе главният градски съветник. Хари Самюелс би бил доволен до края на живота си да вегетира като втори, трети, дори четвърти в йерархията, Бъч Нидоу отдавна бе изказал намерението си да се оттегли след края на мандата си… но Данфърд Кийтън имаше амбиции и Фрейзиър, досаден или не, бе ключът към осъществяването им.

И така тръгнаха. Минаха най-напред през бар „Мелиса“. Над вратата висеше табела: „ВЕСЕЛИ СЕ В «МЕЛИСА»!“ и Фрейзиър наистина здравата се развесели, пиейки количества уиски, на които и шотландците биха завидели, и подсвирквайки на стриптизьорките, в по-голямата си част застаряващи, дебели и тромави. Кийтън с досада осъзна, че му предстои много дълга вечер.

Но после отидоха на хиподрума и всичко се промени. Пристигнаха за петата обиколка и Фрейзиър сбута протестиращия Кийтън към касите за събиране на облози, като овчарско куче, което прибира заблудена овца в стадото.

— Стив, изобщо не разбирам от…

— Няма значение! — отвърна весело той и обля с алкохолни пари лицето му. — Ще извадим късмет тази вечер, Бъстър. Чувствам го!

Кийтън нямаше никаква представа как се залага, а непрекъснатото дърдорене на Фрейзиър му пречеше да чуе какво казват хората от опашката, когато застанат пред гишето.

Когато дойде неговият ред, той подаде петдоларова банкнота на касиера и каза:

— Номер четири.

— Печели, класира се или пада? — попита касиерът, но Кийтън не беше в състояние да отговори.

Онова, което виждаше зад касиера, беше невероятно. Трима чиновници брояха и разпределяха на пачки купища банкноти. Кийтън за пръв път през живота си виждаше толкова много пари на едно място.

— Печели, класира се или пада? — нетърпеливо повтори касиерът. — Хайде, приятел, това да не ти е градската библиотека.

— Печели — отвърна.

Нямаше и най-беглата представа какво значи „класира се“, нито пък „пада“, но виж „печели“ му бе съвсем ясно.

Касиерът му върна някакъв билет и ресто от три долара в банкноти от два и един. Кийтън загледа с любопитство двудоларовата банкнота. Знаеше естествено, че съществува такава емисия, но никога не беше попадал на нея. На банкнотата бе ликът на Томас Джеферсън. Интересно! Всъщност всичко беше интересно — миризмата на коне, пуканки и ядки, забързаните тълпи, атмосферата на напрегнатост. Наоколо всичко бе някак будно — състояние, което Кийтън познаваше и с което без усилие се сля. Такава будност той често бе усещал в себе си, но за пръв път я срещаше сред толкова много хора. Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който рядко се чувстваше част от каквото и да било, сега усети, че е погълнат от атмосферата наоколо. Изцяло погълнат.

— „Мелиса“ пасти да яде пред това тук — каза той на Фрейзиър.

— Да и надбягванията с колесници си ги бива — отвърна Фрейзиър. — Но никога няма да стигнат нивото на истинската езда. Както и да е. Хайде, ела да се качим на трибуните. На кой кон заложи?

Кийтън не си спомняше и трябваше да провери на билета.

— Четвърти номер.

— Класира се или пада?

— Ъъъ… печели.

Фрейзиър поклати глава с добронамерена надменност и го потупа по рамото.

— „Печели“ е кофти залог, Бъстър. Кофти е дори и предвижданията да казват, че не е. Но нищо, ще се научиш.

И той наистина се научи.

Някъде иззвъня звънец, чието пронизително дрънчене го накара да подскочи. От високоговорителите се разнесе вик: „Ииии… Старт!“ Тълпата зарева оглушително и Кийтън почувства как по тялото му пробяга внезапен ток. Фрейзиър го сграбчи с едната ръка за лакътя, а с другата си запробива път през тълпата. Когато се изкачиха на трибуната, оставаха по-малко от двадесет метра до финала.

Коментаторът обявяваше лидерите — номер седем, Любима, водеше в първата обиколка, следвана от номер осем. Степ, на второ място и номер едно, Как си, на трето. Номер четири се казваше Абсолют — най-тъпото име за кон, което Кийтън някога бе чувал — и беше на шесто място.

Това нямаше ни най-малко значение за него. Той бе завладян от препускащите коне, от козината им, лъснала на светлината на прожекторите, от тътена на колелата, от ярките екипи на жокеите.

Щом конете навлязоха в последната права отсечка, Степ започна да притиска Любима за първото място. Любима загуби темпото и Степ профуча покрай нея. В същото време Абсолют започна да набира скорост по свободното пространство встрани. Още преди ехтящият глас на коментатора да изкрещи новината над трибуните, Кийтън видя развитието и изобщо не усети лакътя на Фрейзиър, които го ръгаше в ребрата, нито пък чу виковете му: Това е твоят кои, Бъстър! Има шанс да спечели!

Когато конете профучаха покрай мястото, където стояха двамата, целият хиподрум зарева. Кийтън отново усети, че го удря ток, но този път не бе просто искра, а цяла електрическа дъга. И зарева заедно с тълпата.

— Абсолют! — крещеше. — Хайде, Абсолют! Давай кучи сине, тичай!

— Бягай! — викна и Фрейзиър през смях, от който по страните му се стичаха сълзи. — Не се казва „тичай“, Бъстър.

Кийтън не му обърна внимание. Той беше в друг свят. Пращаше мозъчни вълни към Абсолют, пращаше му телепатична сила по въздуха.

— Степ и Как си са напред — прокънтя напевният глас на коментатора. — Абсолют набира скорост преди последните метри…

Конете се приближаваха сред облаци прах. Абсолют препускаше с извита шия и изпъната напред глава, краката й се движеха с шеметна бързина. Тя се стрелна напред и надмина Степ и Как си точно пред Кийтън и Фрейзиър. Бързо увеличи дистанцията и след миг премина финиш-линията.

Когато изписаха предвижданията на таблото, Кийтън попита Фрейзиър какво означават цифрите. Той погледна билета му, после таблото и многозначително подсвирна с уста.

— Изкарах ли си парите? — попита притеснен Кийтън.

— Бъстър! Та ти изкара много повече. Шансовете на Абсолют са били едно към тридесет.

Когато напусна хиподрума същата вечер, бе изкарал малко повече от триста долара. Така се роди неговата страст.

3

Той взе сакото си от закачалката в ъгъла на кабинета, навлече го и понечи да си върви, но на вратата спря. Обърна се и разгледа стаята. На стената срещу прозореца имаше огледало. Кийтън дълго го гледа, помисли известно време застана пред него. Беше чувал, че Те използват огледала — не беше вчерашен.

Долепи лице до стъклото, без да обръща внимание на отражението на бледото си лице, закри очите си от светлината и се взря да търси камера от другата страна. Да търси Тях.

Не видя нищо.

После отстъпи назад, обърса с безразличие изпотеното петно на стъклото и излезе от кабинета.

Засега нямаше нищо. Което изобщо не означаваше, че не може да дойдат още тази вечер, да извадят огледалото му и да го сменят със стъкло с едностранна видимост. За Преследвачите шпионството бе просто инструмент за практикуване на занаята. Явно ще трябва да проверява огледалото всеки ден.

— Колко му е! — каза той на празния коридор. — Ще видите, че мога да го правя и по-често.

Еди Уорбъртън миеше пода във фоайето и дори не вдигна глава, когато Кийтън мина покрай него.

Колата на съветника беше паркирана отзад, но той нямаше настроение да шофира. Чувстваше се така объркан и притеснен, че сигурно щеше да забоде кадилака в нечия витрина, ако се опиташе да го кара. Със затормозената си глава, дори не можеше да осъзнае, че се движи в посока, обратна на дома му. В събота, в седем и петнадесет сутринта, той бе единственият човек по улиците на провинциалния Касъл Рок.

Мисълта му се върна към онази първа нощ на хиподрума в Люистън. Всичко му изглеждаше толкова нормално тогава. Стив Фрейзиър бе изгубил тридесет долара и обяви, че си тръгва след деветата обиколка. Кийтън му отвърна, че ще остане още малко. Кога си бе тръгнал Стив, той дори и не забеляза. Само по едно време установи колко е приятно никой да не го ръга в ребрата и да му вика Бъстър това, Бъстър онова. Мразеше този прякор. Стив естествено го знаеше и именно затова го използваше.

На следващата седмица отиде отново, този път сам. И загуби шестдесет долара от предишната си печалба. Не че го беше грижа. Макар често да мислеше за огромните суми, които се трупаха зад касите, не парите го привличаха в Люистън. Те бяха просто един сувенир, който човек отнася със себе си колкото да удостовери, че е бил там, че е станал, макар и за малко, част от голямото шоу. Онова, което го теглеше, бе невъобразимото въодушевление, завладяващо тълпата след сигнала за старт, когато портите се отворят с трясък и коментаторът изреве: „Ииии… Старт!“ Тези крясъци, този рев на тълпата, който нарастваше с всяка обиколка и ставаше истеричен в отсечката преди финала, бе единственото, от което се интересуваше. То бе толкова живо, толкова истинско, че…

… му се струваше опасно.

И той реши, че трябва да стои настрана от него. Животът му бе старателно планиран. Щеше да стане главен градски съветник след оттеглянето на Стив Фрейзиър, а после, след шест-седем години, щеше да се кандидатира за депутат в парламента на щата. А след това, кой знае? Дори Сенатът не бе недостижим за един способен, амбициозен и… разумен мъж. Именно там бе основният проблем. Кийтън не го осъзна веднага, но си даде сметка за него достатъчно рано, за да го предотврати. Хиподрумът бе място, където хората плащаха, взимаха билетче… и малко по малко се лишаваха от здравия си разум. Дан бе станал свидетел на твърде много лудост в собственото си семейство, за да остане безразличен към влиянието, което Люистън упражняваше върху него. Страстта му към конните състезания бе кладенец с хлъзгави стени, звяр със скрити зъби, заредено оръжие без предпазител. Когато застанеше на трибуната, той знаеше, че няма да си тръгне, преди да види и последното състезание за вечерта. Беше се опитвал. Веднъж почти стигна до изхода, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието му, нещо могъщо, енигматично и животинско взе връх над него и накара краката му сами да се върнат назад. Кийтън се ужасяваше при мисълта, че може да разбуди това животно докрай. Искаше му се да е в състояние да го приспива винаги.

И три години наистина успяваше. А после, през 1984, Стив Фрейзиър излезе в пенсия и Кийтън бе избран за главен градски съветник. С това започнаха и проблемите му.

Отиде на хиподрума да отпразнува победата си и тъй като все пак празнуваше, реши да отприщи страстите си. Подмина двудоларовите и петдоларовите гишета и отиде направо на гишето за десетдоларови залози. Същата вечер загуби сто и шестдесет долара — сума, която едва ли можеше да преглътне с лекота, но която все пак можеше да си позволи.

Следващата седмица отиде отново с намерението да си върне онова, което бе загубил. Искаше да се раздели с хиподрума на чисто. И почти успя. Почти — това бе ключовата дума. Както когато почти стигна до изхода. При следващото си идване загуби двеста и десет долара. Това бе разход, който жена му не можеше да не забележи. И Кийтън реши да вземе някой и друг долар от касата на Общината, за да запълни дупката от най-сериозната си загуба. Сто долара. Нищо пари!

От този момент нататък всичко се обърка. Кладенецът наистина бе хлъзгав и веднъж попаднал в него, човек бе обречен. Дори да успееше да се захване за стените и да забави падението си, това можеше само да удължи агонията му.

Но ако в цялата тази история съществува точка, от която няма връщане, Кийтън достигна до нея през лятото на 1989. Състезанията се провеждаха по цяла нощ през лятото, а през втората половина на юли и целия август той бе непрекъснато на хиподрума. Миртъл дори си помисли, че използва конните състезания като оправдание, за да се среща с друга жена. Каква смехория! Та Кийтън не би могъл да се възбуди, дори самата богиня Диана да слезе гола от луната с табела: „ЧУКАЙ МЕ, ДАНФЪРД“ на врата. Мисълта, колко дълбоко е бръкнал в градската хазна, бе свила бедния му член до размерите на гумичка от молив.

Когато Миртъл се убеди, че наистина става дума за конни състезания, притесненията й престанаха. Страстта към залаганията държеше деспотичния й мъж далеч от къщи, а загубите, ако се съди по семейните сметки, не бяха големи. Просто Данфърд бе намерил хоби, с което да се развлича.

„Просто конни състезания“ — помисли си Кийтън, докато крачеше по Мейн Стрийт, и се засмя налудничаво.

Миртъл следеше разплащателните сметки. Мисълта, че Данфърд би могъл да посегне на срочните им влогове, където бяха всичките им спестявания, никога не й бе минавала през ума. Както и това, че съпругът й няма да сподели с нея, че „Кийтън Шевролет“ се намира пред фалит.

Тя следеше чековите книжки и сметките за домакинството.

Той беше дипломиран експерт-счетоводител.

Когато става дума за злоупотреби, един счетоводител винаги се справя по-добре… стига сметките да излязат накрая. А сметките на Кийтън започнаха сериозно да се объркват през есента на 1990. Дотогава той се бе старал, доколкото може, да държи нещата под контрол, опитвайки се да навакса на хиподрума. Беше се свързал с един букмейкър, което му даваше възможност да залага суми, по-големи от тези, които хиподрумът може да поеме.

Това обаче не промени късмета му.

А това лято Преследвачите бяха станали още по-упорити. Ако преди само си играеха с него, сега вече наистина бяха решили да го унищожат. А до деня на Страшния съд оставаше по-малко от седмица.

„Ще ги хвана аз! — заканваше се Кийтън. — Да не си мислят, че с мен е свършено. Все още крия по някой номер в цилиндъра.“

Но не знаеше какви точно са тези номера и в това бе проблемът.

„Нищо. Има начин. Знам, че има на…“

И тук мислите му прекъснаха. Той се намираше пред витрината на новия магазин и онова, което виждаше там, бе в състояние мигновено да изгони всяка друга мисъл от главата му.

Пред него стоеше правоъгълна картонена кутия в ярки цветове и картинка на капака. „Игра“ — помисли си той.

Но играта пресъздаваше конно състезание и Кийтън можеше да се закълне, че картината, на която се виждаха два жребеца, втурнали се по правия участък към финала, изобразява хиподрума в Люистън.

Играта се казваше „ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЗАЛОГ“.

Кийтън стоя пред нея почти пет минути, хипнотизирай като дете, което гледа изложба на електрически влакчета, а после бавно мина под зелената тента да види дали магазинът работи в събота. На вратата наистина имаше табелка, но на нея се четеше една-единствена дума. И тя естествено бе

Кийтън се вгледа недоумяващо и също като Брайън Раск преди него реши, че има някаква грешка. Магазините на Мейн Стрийт в Касъл Рок не отваряха в седем сутринта, особено в събота. И все пак той реши да опита. Хвана дръжката и тя плавно се завъртя в ръката му.

Когато отвори вратата, над главата му иззвъня малко сребърно звънче.

4

— Това не е просто игра — каза Лийлънд Гонт пет минути по-късно. — Останали сте с погрешно впечатление.

Кийтън вече седеше във високия плюшен фотьойл, в който през изминалата седмица бяха седели Нети Коб, Синди Роуз Мартин, Еди Уорбъртън, Еверет Франкъл, Майра Ивънс и още много други негови съграждани, и пиеше хубав ямайски чай. Гонт, който изглеждаше учудващо приятен за чужденец, бе настоял да го почерпи, а сега се навеждаше зад витрината и внимателно изваждаше кутията. Беше облечен във виненочервен смокинг, излъчваше невероятна чистота, а на главата му всеки косъм си беше на мястото. Беше му обяснил, че има навика да отваря по никое време, защото страдал от безсъние.

— Още от младини — бе казал той с нотка на съжаление, — а това бе преди много, много години.

На Кийтън човекът му изглеждаше свеж като печурка, като се изключат очите, които бяха толкова кръвясали, сякаш цветът им беше червен.

Гонт донесе кутията и я сложи на малка масичка до Кийтън.

— Всъщност кутията ми грабна окото — каза той. — Страшно ми прилича на хиподрума в Люистън. Ходя там от време на време.

— Обичате да играете, нали? — попита Гонт с усмивка.

Съветникът понечи да каже, че никога не залага, но размисли. Усмивката срещу него не беше просто приятелска, тя бе съзаклятническа и той изведнъж разбра, че срещу него стои брат по съдба. В началото, когато двамата се ръкуваха, внезапно изпита силно отвращение. Дори за миг си помисли, че стои пред своя Главен Преследвач. А това само още веднъж доказваше колко трудно успява да лавира между проблемите си.

— Играта не ми е чужда — каза Кийтън.

— И на мен за съжаление — отвърна Гонт. Зачервените му очи излъчваха пълно разбиране… или поне на него така му се стори. — Играл съм на почти всички хиподруми от Атлантика до Пасифика и съм абсолютно сигурен, че този на капака е „Лонгейкър Парк“ в Сан Диего. По-скоро беше, сега там е строителна зона.

— А-ха — кимна Кийтън.

— Но нека ти покажа това. Мисля, че ще ти хареса.

Той махна капака на кутията и внимателно извади метален хиподрум, разположен върху платформа, дълга един и широка половин метър. Приличаше на играчките, които бе имал като дете, онези евтините, произведени в Япония след войната: Пистата му представляваше умалено копие на двукилометровото трасе. На нея бяха разположени осем малки улея, а в тях, зад старт-линията, стояха осем оловни коня. Всичките бяха поставени на крехки оловни стойки, които стърчаха от основата и придържаха фигурките за коремите.

— О-хоо! — възкликна Кийтън и се усмихна.

За пръв път от седмици насам се усмихваше и това му се стори странно и неуместно.

— Още нищо не си видял, както казват хората — отвърна му собственикът и на свой ред се усмихна. — Тази машинка датира от тридесета или тридесет и пета година, господин Кийтън. Истинска антика е. Но не е просто играчка.

— Не?

— Не. Знаете ли какво е спиритично табло?

— Да. Задаваш въпроси и разни духове от отвъдното ти изписват отговорите по букви.

— Точно така. Та по времето на Депресията запалените по конните състезания вярвали, че „Печелившият залог“ е един вид спиритично табло.

Очите му, усмихнати и ведри, отново срещнаха погледа на Кийтън и той осъзна, че не може да се откъсне от тях, както не бе могъл да се измъкне от хиподрума преди края на състезанията.

— Звучи глупаво, нали?

— Да — отвърна Кийтън… но изобщо не му се виждаше глупаво. Напротив, изглеждаше му съвсем, съвсем… логично.

Гонт опипа кутията и извади миниатюрно ключе.

— Всеки път печели различен кон. Предполагам, че вътре има някакъв странен механизъм — прост, но безотказен. Вижте сега.

Той пъхна ключето в един отвор отстрани на платформата, върху която стояха конете, и го завъртя. Отвътре се чу тракане и скърцане. Когато ключето спря да се върти, Гонт го извади и попита:

— На кой номер ще заложите?

— На пети — отвърна Кийтън и се наведе напред да вижда по-добре.

Сърцето му започна да набира скорост. Чувстваше се глупаво, съзнаваше, че това е още едно доказателство за пълното му вманиачаване, но цялото онова въодушевление, което бе изпитвал толкова пъти на хиподрума, отново го завладя.

— Чудесно, аз избирам номер шест. Ще заложим ли по нещо, колкото да стане по-интересно?

— Разбира се! Колко?

— О, не пари — отвърна търговецът. — Аз много отдавна престанах да играя на пари, господин Кийтън. Те са най-безинтересният залог, който човек може да направи. Какво ще кажете да се обзаложим така — ако спечели вашият кон, аз ще ви направя услуга по ваш избор. Ако спечели моят, ще трябва вие да ми услужите.

— А ако спечели някой друг, залозите отпадат.

— Точно така. Готов ли сте?

— Да — отвърна Кийтън и напрегнато се надвеси над малкия хиподрум с ръце здраво стиснати между едрите му бедра.

От едната страна на улеите до стартовата линия стърчеше малка ръчка.

— И… старт! — каза тихо Гонт и я натисна.

Зъбчатите колела и лостовете под пистата заскърцаха.

Конете се отделиха от стартовата линия, плъзгайки се по определения им курс, и тръгнаха напред, отначало бавно, клатушкайки се в улеите, но когато стигнаха до първия завой, скоростта им се увеличи.

Номер две поведе, следван от номер седем, а останалите се движеха отзад в група.

— Хайде, пети! — извика леко Кийтън. — Давай!

Сякаш чул призивите, малкият оловен жребец се отдели от групата и на средата на пътя застигна номер седем. Шестият кон — онзи, който Гонт бе избрал, също започна да набира скорост.

„Печелившият залог“ тракаше и вибрираше на малката масичка. Лицето на съветника грееше над него като пълна, ясна луна. Капка пот се търкулна и падна върху миниатюрния жокей, който яздеше номер трети — ако бяха от плът и кръв и той, и жребецът му щяха да са плувнали в пот.

На третата обиколка номер седем изведнъж се втурна напред и догони двойката, но конят на Кийтън не се даваше лесно, а шестицата на Гонт беше по петите му. Четиримата водачи взеха завоя почти едновременно, вибрирайки бясно в улеите си.

— Давай, глупако! — изрева Кийтън. Съвсем беше забравил, че това са просто парчета олово, които отдалече приличаха на коне. Беше забравил, че се намира в магазина на човек, когото виждаше за пръв път. Старата треска го бе обзела напълно и си играеше с него като териер с плъх.

— Давай, настигни ги! Давай, глупако! ДАВАЙ!

Изведнъж номер пет се спусна напред и… поведе. Шестицата на търговеца се втурна да го надмине отстрани, но миг по-късно конят на Кийтън прекоси финиша като победител.

Механизмът вече изнемогваше, но повечето коне успяха да стигнат отново до стартовата линия, преди пружината да се развие докрай. Гонт помогна с пръст на изоставащите да се наредят за поредното състезание.

— Страхотно! — възкликна съветникът и изтри брадата си. Чувстваше се напълно изтощен… но и по-щастлив от когато и да било през последните месеци. — Беше невероятно!

— Наистина — съгласи се Гонт.

— Едно време са знаели как да изпипват нещата, а?

— Вярно — съгласи се отново Гонт и се усмихна. — По всичко личи, че ви дължа услуга, господин Кийтън.

— О, забравете… Беше ми толкова приятно.

— Не, моля ви. Един джентълмен трябва винаги да плаща дълговете си. Просто ми кажете два-три, преди да определите правилата, както се казва.

Преди да определите правилата.

Това го върна в действителността с гръм и трясък. Те определяха неговите правила! Те! И в четвъртък пак Те щяха да му ги посочат… А после? После какво?

Пред очите му пробягаха заклеймяващи вестникарски заглавия.

— Искате ли да разберете как сериозните играчи от тридесетте са използвали тази машинка? — попита кротко търговецът.

— Разбира се — отвърна Кийтън, но не даваше и пет пари… докато не вдигна очи.

А после погледът на Гонт отново го прикова, омая го и мисълта да използва детската игра, за да узнае бъдещите победители, отново му се видя разумна и примамлива.

— Е, добре — подхвана Гонт. — Взимали вестник или програмата на състезанията и проигравали всяко едно от тях на този хиподрум. Давали на всеки кон име от онези във вестника — докосвали един по един оловните кончета и казвали името — а после навивали машинката и тя тръгвала. Проигравали всички състезания за деня — осем, десет, понякога дванадесет — след което отивали на хиподрума и залагали на онези коне, които са били победители в играта.

— И получавало ли се е?

Гласът му сякаш идваше от друг свят. Чужд и много далечен. Той сякаш плуваше в очите на Лийлънд Гонт. Плуваше в червена пяна. Усещането беше странно, но доста приятно.

— Сигурно — отвърна той. — Може да е просто някакъв глупав предразсъдък, но… бихте могли да си купите играта и да опитате сам.

— Да — отвърна разсеяно Кийтън.

— Вие отчаяно се нуждаете от печеливш залог, нали, Данфърд?

— Трябва ми не един, а цяла поредица. Колко искате за играта?

Лийлънд Гонт се засмя.

— А-а, не! Няма да се разберем така. Аз вече съм ви длъжник, затова отворете портфейла си и ми дайте първата банкнота, която ви попадне. Сигурен съм, че няма да сбъркате в избора си.

И така Кийтън отвори портфейла си и извади отвътре една банкнота, без да откъсва очи от лицето на Гонт. Банкнотата естествено беше с лика на Томас Джеферсън — същата като онази, което му донесе всичките беди.

5

Гонт я пое и тя изчезна в ръцете му като в цилиндъра на фокусник.

— Само още нещо… — каза той.

Гонт се наведе и погледна изпитателно към Кийтън, докосна коляното му и каза:

— Господин Кийтън, знаете ли за… Тях?

Дъхът му секна, както спира дъхът на човек, попаднал в папите на тежък кошмар.

— Да — прошепна. — Господи, да.

— Този град е пълен с Тях — продължи мъжът със същия тих, съзаклятнически глас. — Те са навсякъде, като зараза. Работя по-малко от седмица и вече съм го разбрал. Дори мисля, че Те вече ме преследват. Всъщност почти съм сигурен. Може би ще имам нужда от вашата помощ.

— Да! — отвърна Кийтън вече по-уверено. — За Бога, имате я!

— Но вие току-що се запознахте с мен и не ми дължите нищо…

Кийтън, който вече чувстваше Гонт по-близък от всичките приятели, които бе имал през последните десет години, понечи да протестира. Но той вдигна ръка и протестите престанаха.

— … освен това нямате и представа дали съм ви продал онова, от което имате нужда, или просто още една торба с мечти. От онези мечти, които се превръщат в кошмари, когато останат нереализирани. Сигурен съм, че сега вярвате във всичко това — шестото ми чувство го подсказва, ако мога така да се изразя. Но аз вярвам само в доволните клиенти, господин Кийтън, единствено и само в тях. От години съм в този бизнес и цялата ми репутация е изградена благодарение на доволни клиенти. Затова вземете играчката. Ако ви помогне — чудесно, ако ли не — дайте я на Армията на спасението или я хвърлете на някое бунище. Какво губите? Два долара?

— Два долара — съгласи се отнесено съветникът.

— Но ако машинката наистина се окаже вълшебна, ако ви помогне да разрешите временните си финансови затруднения, елате да ме видите отново. Тогава ще седнем на кафе както тази сутрин… и ще си поговорим за Тях.

— Нещата са стигнали прекалено далеч, за да мога просто да върна парите — каза като насън Кийтън. — За пет дни няма да мога да прикрия всичките си следи.

— За пет дни могат да се случат безброй неща — отвърна замислено Гонт и се изправи с неестествена грация. — Предстои ви голям ден… на мен — също.

— Но какво ще нравим с Тях? — запротестира той.

Гонт сложи длъгнестата си, студена длан на рамото му и макар да бе замаян, Кийтън веднага почувства, че му се повдига от допира с този човек.

— Ще се справим с Тях по-късно. Не се безпокойте.

6

— Джон! — извика Алън, като видя Джон Лапоант по коридора на Управлението. — Радвам се да те видя!

Часът беше десет и тридесет в събота сутрин и кабинетът на шерифа на Касъл Рок бе по-празен от всякога. Норис беше някъде за риба, Сийтън Томас бе заминал за Санфърд на гости на двете си застарели сестри, а Шийла Бригъм бе отишла в църквата да помогне на брат си да напише поредното писмо до местния вестник за това колко безобидно мероприятие е „Вечерта в казиното“. На отец Бригъм му се искаше да изрази в писмото си и мнението, че Уилям Роуз е луд за връзване, но тъй като в един провинциален вестник такива неща не може да се казват направо, отец Джон и сестра Шийла умуваха как да го изразят с други думи. Анди Клатърбък дежуреше някъде, или поне така си мислеше Алън, макар да не го бе чувал, откакто бе дошъл в кабинета си. Преди да се появи Джон, единствената жива душа в сградата на Общината бе Еди Уорбъртън, който се суетеше около охладителя за вода в ъгъла.

— Какво става, шефе? — попита Джон и приседна на бюрото на Алън.

— В събота сутрин!? Нищо особено. Гледай сега. Разкопча десния ръкав на тютюневата си риза и оголи ръката си до лакътя.

— Държа да отбележиш, че едната ми ръка не участва в номера.

— А-ха — отвърна Джон, извади някакво десертче от джоба на панталона си и го захапа.

Алън отвори дясната си длан, показа му я, а после отново сви юмрук. След това бавно започна да човърка с показалеца в юмрука си и измъкна малко късче коприна.

— Не е зле, а? — подметна и весело размърда вежди пред погледа на Джон.

— Ако това е шалът на Шийла, тя едва ли ще се зарадва, като го види измачкан и пропит с твойта пот — изкоментира полицаят, недотам изненадан от номера.

— Да не го е оставяла на бюрото си. Освен това фокусниците не се изпотяват. А сега — Абракадабра!

Алън измъкна шала на Шийла от ръката си и го развя артистично във въздуха. Той се изду, литна и кацна като пъстроцветна пеперуда върху пишещата машина на Норис.

Алън погледна в очакване към Джон и въздъхна:

— Не беше ли страхотно, а?

— Номерът е хубав — отвърна Джон, — но съм го виждал може би тридесет или четиридесет пъти.

— Ти какво ще кажеш, Еди? — подвикна шерифът. — Не е зле за провинциално ченге, а?

Еди вдигна за миг очи от охладителя и каза:

— Нищо не видях, шефе. Извинявай.

— Вие сте безнадежден случай. И двамата — въздъхна Алън. — Но това, което в момента разучавам, Джон, направо ще те хвърли в музиката.

— А-ха. Алън, наистина ли искаш да проверя тоалетните в онзи нов ресторант на Ривър Роуд?

— Наистина.

— Защо все на мене се пада гадната работа? Защо Норис не ги…

— Норис прегледа сервизните помещения на къмпинг „Хепи Трейлс“ през юли и през август. През юни аз ги проверих. Стига си се оплаквал, Джони. Просто сега е твой ред. Искам да вземеш и проби от водата. Използвай специалните торбички, които пратиха от Огъста. Мисля, че има един пакет в шкафа в коридора. Струва ми се, че ги мернах зад бисквитите на Норис.

— Ясно — отвърна Джон. — Разбрахме се. Но с риск да стана досаден, ще ти кажа, че всеки собственик на ресторант е длъжен сам да си взима пробите от кенефите. Проверих го в разпоредбите.

— Прав си, Джони, но говорим за Тими Ганън, а от това следва какво?

— Че дори да умирам от глад, няма да си купя хамбургер от „Ривърсайд“.

— Точно така! — възкликна той и потупа Джон по рамото. — Надявам се, че ще успеем да затворим бърлогата на тоя кучи син, преди някой да е умрял от натравяне.

— Гадна работа!

— Тими Ганън, какво да го правиш. Вземи пробите още тази сутрин, за да ги пратя в Хигиенната инспекция в Огъста, преди да си тръгна довечера.

— Какви са ти плановете тази сутрин? — попита Джон. Алън свали ръкавите си и се закопча.

— Точно сега смятам да отида до „Неизживени спомени“. Искам да се запозная с господин Лийлънд Гонт. Ако се съди но Поли, той трябва да е доста впечатляващ, а доколкото чувам, не само тя мисли така. Ти срещал ли си го?

— Още не. Макар че на два пъти минавах покрай магазина. На витрината имаше доста интересни работи.

Двамата минаха покрай Еди, който се бе съсредоточил да лъска голямата стъклена бутилка на охладителя и дори не ги погледна, сякаш се бе затворил в някаква собствена вселена. Ала щом вратата хлопна зад гърбовете им, той заряза работата си и се втурна към телефона.

7

— Да, добре… да… да… разбирам.

Лийлънд Гонт стоеше зад касата и говореше по безжичния си телефон, а на лицето му бе изписана странна усмивка — тънка като нова луна.

— Благодаря ти, Еди. Много ти благодаря.

Тръгна към завесата, която делеше търговската от складовата част на магазина, наведе се вътре и извади някаква табела.

— Да, вече може да си тръгваш… да… бъди сигурен, че няма да забравя. Никога не забравям лица и услуги, Еди, и затова много мразя да ми припомнят и двете. Довиждане.

Гонт натисна бутона, преди да изчака отговора, сви антената и пусна апарата в джоба на смокинга си. Над вратата на магазина отново бе спусната щора. Той се пресегна между нея и стъклото и свали табелката, на която пишеше:

Сложи на нейно място онази, която бе взел от склада, и застана зад витрината в очакване на Алън Пангборн.

Не след дълго шерифът пристигна. Огледа витрината, преди да пристъпи към вратата, и дори долепи нос до стъклото, за да погледне вътре. Собственикът стоеше точно срещу него със скръстени ръце, но той не го видя.

Още в първия миг господин Гонт си даде сметка, че лицето на Пангборн не му харесва. Това далеч не го изненадваше. Способността му да чете по лицата бе дори по-силна от тази да ги запомня, а онова, което се четеше в това лице, бе ясно изписано и някак опасно.

Лицето на Пангборн изведнъж се промени — очите му се ококориха, оформените му устни се свиха до тънка линия. Гонт внезапно почувства силен и толкова нехарактерен страх.

„Вижда ме!“ — помисли си, макар да знаеше, че това е невъзможно.

Шерифът отстъпи крачка назад… и се засмя. Той веднага разбра какво се бе случило, но това ни най-малко не смекчи първоначалната му ненавист към Пангборн.

— Разкарай се оттук, шерифе — прошепна той. — Махай се и ме остави на мира.

8

Алън дълго стоя и гледа във витрината на „Неизживени спомени“, но така и не успя да проумее за какво точно е цялата дандания. Беше говорил с Розали Дрейк малко преди да отиде при Поли предишната вечер, и по нейните думи „Неизживени спомени“ бе „Тифани“ на северна Нова Англия. Само дето порцелановият сервиз на витрината изобщо нямаше вид на безценен уникат — някои от чиниите бяха нащърбени, по други се виждаха пукнатини…

„Както и да е, вкусове разни! — помисли си Алън. — Този порцелан сигурно е на сто години и струва цяло състояние, а аз съм просто прекалено тъп, за да разбирам от тия работи.“

Той сви длани над очите си, за да погледне отвъд витрината, но там едва ли имаше какво да се види — лампите бяха угасени, а салонът бе пуст. И тогава изведнъж му се стори, че съзира нещо — някаква странна, прозрачна фигура, която го наблюдаваше с призрачен, зловещ интерес, Алън отстъпи крачка назад, преди да осъзнае, че всъщност вижда собственото си отражение в стъклото. Засмя се. После извърна поглед от витрината и пристъпи към вратата. Щорите зад стъклото бяха спуснати и над дръжката висеше написана на ръка табелка:

Алън извади портфейла от задния си джоб, измъкна една своя визитна картичка и нахвърли кратко съобщение на гърба:

Уважаеми господин Гонт,

Минах в събота сутрин да ви поздравя с добре дошъл. Съжалявам, че се разминахме. Надявам се, че ви харесва Касъл Рок! Ще намина отново в понеделник. Може би ще имаме възможност да пийнем по чаша кафе заедно. Ако има нещо, което мога да направя за вас, телефоните ми — домашен и служебен — са от другата страна на картичката.

Алън Пангборн

После се наведе, пъхна картичката под вратата и отново погледна към витрината, мислейки кой ли би купил този невъзможен сервиз.

Докато гледаше, изведнъж го завладя странното и необяснимо чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. Единственият човек наоколо бе Лестър Прат, който залепяше поредния афиш и изобщо не гледаше към него.

Алън сви рамене и тръгна обратно към сградата на Кметството. И в понеделник нямаше да е късно да се срещне с Лийлънд Гонт.

9

Господин Гонт го проследи, докато се скри от погледа му, и взе визитната картичка, която Алън бе пъхнал под вратата. Прочете внимателно текста и от двете страни и се усмихна. Шерифът смяташе да намине отново в понеделник. А това бе просто чудесно, защото той имаше намерение дотогава да му намери съвсем други занимания. Къде-къде по-други. Гонт бе срещал хора като Пангборн и преди. А от тях трябваше да се стои настрана, особено когато човек тепърва изгражда бизнеса си и набира клиентела. От хора като Пангборн му бе дошло до гуша.

Нещо е станало с теб, шерифе. Нещо, което те е направило дори по-опасен, отколкото трябваше да бъдеш. Още по лицето ти личи. Интересно, какво ли е било? Дали е нещо, което си направил, или нещо, на което си бил свидетел? А може би и двете?

Гонт стоеше зад витрината и гледаше навън, а устните бавно се изтеглиха назад, разкривайки големите му неравни зъби. Говореше тихо и спокойно, като човек, който отдавна е свикнал да бъде единственият си слушател.

— Доколкото разбирам, ти си придворен шут, скъпи ми униформен приятелю. Обичаш триковете и затова имам намерение да ти покажа няколко, преди да напусна града Сигурен съм, че ще ти харесат.

Той стисна визитната картичка в юмрука си и когато тя изцяло потъна в ръката му, между пръстите му се процеди син пламък. А когато отвори длан, макар от кожата му да се виеше дим, от картичката нямаше и следа.

— Абракадабра! — каза тихо.

10

Миртъл Кийтън за трети път застана пред вратата на кабинета на мъжа си и се вслуша в шумовете отвътре. Когато бе станала в девет същата сутрин, Данфърд вече се бе заключил вътре. Сега, в един следобед, той все още не бе излизал оттам. Когато го бе попитала дали иска да обядва, той й бе казал да се маха под предлог, че е зает.

Миртъл вдигна ръка да почука отново… но спря и се заслуша. Отвътре се чуваха странни звуци. Нещо тракаше и скърцаше. Нещо, което й напомняше за часовника с кукувица, който майка й бе притежавала някога.

Тя чукна леко по вратата и извика:

— Данфърд?

— Махай се! — дочу се отвътре.

Гласът бе възбуден, но тя не можеше да определи дали от въодушевление или от страх.

— Данфърд, добре ли си?

— Да, по дяволите! Махай се! След малко ще изляза.

Тракане и скърцане. Скърцане и тракане. Звуковете бяха прекалено странни — като пясък в миксер. Плашеха я. Притесняваше се Данфърд да не изпадне в нервна криза. Та той се държеше толкова особено напоследък.

— Данфърд, искаш ли да отида до хлебарницата и да ти купя малко понички?

— Да! — извика той. — Да! Понички! Тоалетна хартия! Кърпички! Върви където искаш! Купи каквото искаш! Само ме остави на мира!

Тя постоя притеснено до вратата, повъртя се, помисли очука отново, но се отказа. Вече съвсем не беше сигурна, че иска да разбере какво прави Данфърд в кабинета си. Дори се съмняваше, че иска той да отвори вратата.

Затова нахлузи обувките си, метна дебелото си есенно палто — навън бе слънчево, но студено — и излезе да изкара колата. После се спусна до областната фурна в края на Мейн Стрийт и купи половин дузина понички — с мед за себе си и с шоколад и кокос за Данфърд. Надяваше се това да подобри настроението му — парченце шоколад винаги подобряваше нейното.

На връщане към дома случайно погледна към витрината на „Неизживени спомени“. Онова, което видя там, я накара да натисне и с двата крака педала на спирачката. Ако имаше някой след нея, той със сигурност нямаш да може да избегне удара.

Там, на витрината, стоеше най-прекрасната кукла, която Миртъл бе виждала през живота си.

Щората на вратата бе вдигната естествено и на табелката пишеше:

Естествено.

11

Поли Чалмърс прекара съботния следобед по изключително необичаен за нея начин — в безделие. Седеше до прозореца в люлеещия се стол и наблюдаваше случайните минувачи по улицата. Алън й се бе обадил, преди да излезе да патрулира, беше й казал, че се е разминал с Лийлънд Гонт, и я бе попитал дали е добре и дали се нуждае от нещо. Тя му отвърна, че е добре и че нищо, ама нищо не и трябва.

И двете й твърдения бяха абсолютна лъжа — изобщо не се чувстваше добре и имаше нужда от една камара неща. На първо място — от лек за артрит.

Не, Поли — онова, от което се нуждаеш е малко кураж. Просто толкова, колкото да отидеш при мъжа, когото обичаш, и да му кажеш: „Алън, спестих ти част от истината за времето, в което отсъствах от Касъл Рок, и напълно излъгах за онова, което се е случило със сина ми. Сега те моля за прошка и искам да ти разкажа истината.“

Така изглежда лесно. Трудното идва, когато трябва да погледнеш в очите мъжа, когото обичаш. Когато трябва да намериш ключ, който да отвори сърцето ти, без да го разкъса на кървави, болезнени късове.

Болка и лъжи, лъжи и болка — две състояния, около които животът й открай време се въртеше.

Как си днес. Поли?

Добре, Ал, благодаря ти.

А всъщност изпитваше ужас. Не че ръцете я боляха толкова много — напротив, почти й се искаше болката да е по-силна. Просто защото дори нечовешката болка бе по-поносима от неизвестността.

Днес, малко след обяд, Поли бе усетила в ръцете си едва доловима гореща тръпка, почти вибрация. Тя образуваше парещи кръгове около ставите и в основата на палците й, акумулираше се под ноктите й в малки извивки, грозни като безизразни усмивки. Бе се чувствала така и преди и отлично знаеше какво означават тези тръпки. Щеше да я сполети онова, което леля й Бети, страдаща от същия артрит, наричаше лоша поличба.

„Когато ръцете ми започнат да тръпнат като наелектризирани, знам, че е време да пускам кепенците“ — бе казала Бети и сега Поли отчаяно се мъчеше да последва съвета й.

Навън две момчета тичаха по средата на улицата и си подаваха пасове. Едното от тях подхвана топката с глава, но тя отскочи встрани и падна в нейния двор. Момчето хукна да я гони, видя Поли на прозореца и й помаха с ръка. Тя понечи да отвърне на поздрава му и болката за миг лизна ръката й като огнен език. После отмина внезапно, както бе и дошла, и след нея остана пак онази гореща тръпка.

Истинската болка щеше да дойде с времето си и Поли нямаше да бъде в състояние да промени нищо. Виж, с лъжите, които бе казала на Алън за Келтън бе съвсем друго.

„Не че истината е толкова непоносима, шокираща или грозна — мислеше си тя. — Не че Алън не знае, че съм го излъгала. Напротив, сигурен е, разбрах го по очите му. Тогава защо ти е толкова трудно, Поли? Защо?“

Отчасти заради артрита, отчасти заради лекарствата, на които все по-често се осланяше — те замъгляваха мислите й притъпяваха рационализма й, правеха най-изчистените и прави ъгли да изглеждат неестествено разкривени. Другата пречка бе болката на самия Алън… и откровеността, с която той я сподели. Разкри се пред Поли спокойно и без никакво колебание.

Чувствата му в навечерието на нелепия инцидент, който отне живота на Ани и Тод, бяха объркани и противни, примесени с цяла палитра отрицателни емоции, но той все пак не се поколеба да ги сподели. Направи го, защото искаше да разбере повече за душевното състояние на Ани… но и защото да играе с открити карти, бе част от неговата природа.

Поли се страхуваше как би се почувствал да разбере, че тя не винаги е в състояние да играе открито и че сърцето й, също като ръцете, е попарено от ранна скреж.

„Трябва да му кажа — рано или късно ще го направя. Но от това не ми става по-леко, нито пък обяснява защо изобщо го излъгах. В края на краищата не съм убила сина си…“

Тя въздъхна, почти простена и се намести в стола си. Огледа се за момчетата, които играеха футбол, но те си бяха отишли. Поли се отпусна назад и затвори очи.

12

Не беше първото момиче, което забременява след невинна среща по вечерно време, нито пък последното, което се скарва с родители и близки вследствие на случилото се. Всички искаха от нея да се омъжи за Пол „Дюк“ Шийън — онзи, от когото бе забременяла. Тя заяви, че няма да го направи, дори Дюк да е единственият мъж на земята. Това бе самата истина, но онова, което от гордост не можеше да сподели с родителите си, бе, че той също не искаше да се ожени за нея — най-близкият му приятел й бе казал, че панически се подготвя да влезе във флота, щом навърши осемнадесет… тоест след по-малко от шест месеца.

— Да видим дали съм те разбрал правилно — каза Нютън Чалмърс и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и дъщеря си. — За чукане беше добър, а за съпруг — не. Така ли?

Поли понечи да избяга от къщата, но майка й я спря.

— След като не иска да се омъжи за момчето — каза Лорейн Чалмърс със спокойния си, разумен глас, който години наред бе изкарвал Поли извън нерви, — тогава ще се наложи да я пратим при леля й Сара в Минесота. Ще останеш в Сейнт Клауд, докато се роди детето, а после ще го остави за осиновяване.

— Знам защо искате да ме отпратите — каза тя. — Заради леля Евелин. Страх ви е, че ако тя разбере за детето, ще ви отпише от завещанието си. Всичко опира до парите, нали? А за мен изобщо не ви е грижа. Пет пари не давате за м…

Зад спокойния и разумен глас на Лорейн Чалмърс винаги се бе спотайвал суров нрав. Тя зашлеви дъщеря си през лицето и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и нея.

И много-много отдавна, през юли 1970, Поли избяга от къщи.

Спря се чак в Денвър, където започна работа и зачака детето. Роди го в една благотворителна клиника, която пациентите наричаха „Нийдъл Парк“, с твърдото намерение веднага да го остави за осиновяване. Но нещо — може би допирът с него, когато акушерката го положи в ръцете и след раждането — я накара да промени решението си.

Кръсти момченцето Келтън, на дядо си по бащина линия. Мисълта, че си взима детето, малко я плашеше, защото бе свикнала да се възприема като практично и разумно момиче, а нищо от онова, което й се бе случило през последната година, не прилягаше към това определение. Първо практичното и разумно момиче бе забременяло без брак по време, когато практичните и разумни момичета просто не правеха такива неща. След това бе избягало от къщи и бе родило детето си в един съвсем непознат град. А като капак на всичко, същото онова практично и разумно момиче бе решило да задържи детето си и да го отведе със себе си в едно бъдеще, което не само не виждаше, но дори не можеше да си представи.

Поне не взимаше детето си от инат или за да прави напук на някого. Просто се оказа завладяна от обич — най-простото, най-силното и най-всеопрощаващото от всички чувства.

Продължи живота си. Не — двамата продължиха живота си. Тя върши известно време каква ли не черна работа, докато накрая двамата се озоваха в Сан Франциско — градът, който вероятно от самото начало е бил нейна цел. В лятото на 1971 той бе нещо като Мека на хипитата. Хълмовете му даваха убежище на всевъзможни чудаци и групари.

Според песента на Скот Макензи, която бе популярна по онова време, лятото в Сан Франциско бе създадено за любов. Поли Чалмърс, която дори човек с богато въображение не би определил като хипи, някак си се бе разминала с любовта. Сградата, която тя и Келтън обитаваха, гъмжеше от изпотрошени пощенски кутии и битници, които носеха знака на мира по вратовете си, но до един държаха автоматични ножове в мърлявите си мотористки ботуши. Най-честите посетители в квартала бяха призовчици, съдия-изпълнители или ченгета. Много ченгета — никой не ги обиждаше направо в лицето — те също бяха пропуснали любовта и бяха бесни от това.

Поли подаде молба за социална помощ и установи, че не е живяла достатъчно дълго в Калифорния, за да я получи. Днес положението може би е друго, но през 1971 в Сан Франциско животът на млада самотна майка бе така труден, както и където и да било другаде. Тя подаде документи за помощи към Службата за подпомагане на деца в затруднено положение и зачака с надеждата, че нещо ще се получи. Келтън не пропускаше нито едно хранене, но тя самата живееше в лишения — една кльощава млада жена, често гладна и винаги уплашена, жена, която днешните й приятели едва ли биха познали. Спомените й от тези първи години на Западния бряг, спомени, захвърлени в дълбините на съзнанието й като стари дрехи в прашасал таван, бяха изкривени и гротескни сенки от един кошмар.

А не се ли криеше именно в това причината да премълчи пред Алън истината за всичките тези години? Дали пък просто не я беше страх да ги извади на повърхността? Не беше единствената, преживяла кошмарните последствия на собствения си излишен инат и криворазбрана гордост и на унищожителното лицемерие на едно общество, което с еднакъв ентусиазъм възхвалява триумфа на свободната любов и заклеймява жените, родили без брак. Не беше единствената, но с нея бе и Келтън. Той бе нейния заложник в битката със съдбата, срещу която тя бе тръгнала в отчаян кръстоносен поход.

Най-странното бе, че положението й постепенно се подобряваше. През пролетта на 1972 най-после успя да получи социална помощ. Според обещанията първият чек трябваше да пристигне следващия месец, а когато това станеше, двамата с Келтън щяха да се преместят в по-добро жилище.

И тогава стана пожарът.

Новината дойде в ресторанта, където Поли работеше. По-късно в кошмарите й този момент се бе връщал винаги по един и същи начин — Норвил, готвачът, който непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си, се обръща към нея, подава й телефонната слушалка и казва: „Поли, полицията е. Искат да говорят с теб. Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“ И така до безкрай.

Да, искаха да говорят с нея, защото бяха извадили телата на млада жена и малко дете от горящия трети етаж на жилището й. Обгорени до неузнаваемост. Полицията знаеше кое е детето, ако Поли не беше на работа, щяха да знаят и коя е жената.

В продължение на три месеца след смъртта на Келтън тя не спираше да работи. Самотата бе страшна, влудяваща, толкова дълбока и пълна, че дори нечовешката мъка не можеше да вземе връх над нея. Накрая събра сили и написа писмо на родителите си. Каза им само, че е родила момче и то вече не е при нея. За нищо на света не бе в състояние да каже повече. Нямаше намерение да се връща вкъщи — поне не осъзнато намерение — но чувстваше, че ако не възстанови част от старите си връзки, най-същественото, най-съкровеното вътре в нея ще започне бавно да загива, както изсъхва вековно дърво, останало дълго без дъжд.

Майка й отговори веднага на пощенската кутия, която Поли бе дала като адрес. Молеше я да се върне в Касъл Рок. Да се върне у дома. Беше приложила и чек за седемстотин долара.

В комуналното жилище, в което се бе преместила след смъртта на Келтън, беше много топло и тя заряза събирането на багажа и отиде за чаша студена вода. Докато я пиеше, осъзна, че се готви да замине за дома, без изобщо да се замисли, просто защото майка й бе поискала. А това със сигурност беше грешка. Животът й се бе объркал именно поради подобна необмисленост, а не заради малката пишка на Дюк Шийнън.

И тя седна на тясното си легло на самотник и внимателно обмисли всичко. Мисли дълго и задълбочено. Накрая анулира чека и написа писмо на майка си. То беше кратко, по-малко от една страница, но й отне почти четири часа. Тя написа:

„Искам да си дойда, или поне ще се опитам, но ако се върна, не искам да се ровим в стари кокали и да ги глозгаме отново. Не знам дали това, което ми се ще да направя — да започна нов живот на старо място — изобщо е възможно, но съм решена да опитам. Затова предлагам да си пишем известно време — ти и аз, аз и татко. Забелязала съм, че е по-трудно да си ядосан или обиден на хартия, затова нека си поговорим малко така, преди да го направим лично.“

И те си говориха така близо шест месеца, докато един ден през януари 1973 господин и госпожа Чалмърс не се появиха на вратата с куфари в ръка. Заявиха, че са регистрирали в хотел „Марк Хопкинс“ и няма да си тръгнат за Касъл Рок без нея.

Поли обмисли предложението, раздирана от всевъзможни чувства — яд от това, че родителите й могат да бъдат толкова авторитарни, гротескно въодушевление от тази мила и толкова наивна авторитарност и ужас, че въпросите, които тя така старателно бе отбягвала в писмата си, сега ще бъдат поставени ребром.

Обеща им да излезе на вечеря с тях, но нищо повече — другото щеше да почака. Баща й каза, че са платили стаята само за една нощ.

„Ще удължиш резервацията, тогава“ — отвърна му Поли. Искаше й се да поговори с тях колкото се може повече, преди да вземе окончателно решение. Това бе втори тур на теста, на който ги бе подлагала в писмата си. Но тази първа нощ се оказа единствена за тях. Тя бе и последната, в която Поли видя баща си жив и здрав, а почти през цялото време бе изпитвала към него само неистов гняв.

Старите спорове, така лесни за избягване в писмата, започнаха с нова сила още преди тримата да изпият аперитива си. Отначало изстрелите бяха пробни, но с всяка следваща глътка, която баща й изпиваше, постепенно се превърнаха в истинска канонада. Искрата бе запалена, когато той каза, че Поли е получила своя урок и вече е време томахавката на войната да бъде заровена. Госпожа Чалмърс наля масло в огъня с онзи неин спокоен и разумен глас. Къде е бебето, скъпа? Можеш поне това да ни кажеш. Оставила си го при Сестрите, предполагам.

Поли отдавна познаваше тези гласове и онова, което те искаха да кажат. Гласът на баща й изразяваше желанието му отново да установи контрол. На всяка цена. Гласът на майка й демонстрираше обич и загриженост по единствения възможен за нея начин — чрез извличане на информация. Тези гласове, така познати, обичани и ненавиждани, разпалиха в нея онзи стар и необуздан гняв.

Тримата напуснаха ресторанта по средата на основното ястие, а на следващия ден господин и госпожа Чалмърс излетяха за Мейн сами.

След тримесечна пауза кореспонденцията, макар и колеблива, започна отново. Госпожа Чалмърс писа първа, извинявайки се за ужасната вечер. Молбите за връщане у дома бяха престанали. Това изненада Поли… и я изпълни с необяснима, но силна тревога. Имаше чувството, че майка в края на краищата се е отказала от нея. При дадените обстоятелства подобни чувства бяха нелепи и егоистични, но този факт едва ли можеше да ги промени.

„Предполагам, че имаш своите доводи, бе писала майка й. На нас с баща ти ни е трудно да го приемем, защото ние все още гледаме на теб като на нашето малко момиче. Мисля, че той се уплаши, като те видя толкова хубава и толкова зряла. Затова не трябва да го виниш, че се държа така. Той не се чувства добре напоследък. Стомахът отново го мъчи. Лекарят казва, че е от жлъчката и като се съгласи да му я оперират, всичко ще се оправи, но аз се притеснявам за него.“

Поли отговори със същия помирителен тон. Това й се удаваше къде-къде по-лесно сега, когато се бе записала в бизнес курсове и окончателно бе отложила завръщането си в Мейн по обективни причини. А после, в края на 1975, дойде телеграмата — кратка и брутална: БАЩА ТИ УМИРА ОТ РАК. МОЛЯ ТЕ, ЕЛА СИ. С ОБИЧ, МАМА.

Когато Поли пристигна в болницата в Бриджтън, той все още бе жив. Главата й се въртеше от старите спомени, които познатите места бяха извикали в съзнанието й. На всеки завой по пътя от летището в Портланд, през хълмовете и равнините на западен Мейн все едно и също изникваше в мислите й: „Когато за последен път видях тези места, бях още дете!“

Нютън Чалмърс лежеше сам в стая и лавираше между живота и смъртта с тръбички в носа и апарати, вкупчени в хищен полукръг около него. Почина три дни по-късно. Бе имала намерение веднага да замине за Калифорния — където вече почти се чувстваше като в свой дом — но четири дни след погребението на баща й майка й получи тежък сърдечен удар и осакатя.

Поли се премести в Касъл Рок и в продължение на три месеца и половина се грижи за парализираната си майка сънувайки всяка нощ готвача Норвил. Всяка нощ той отново и отново се обръщаше към нея, подаваше й телефона с дясната си ръка, онази, на която бе татуиран орел и думите: СМЪРТ ПРЕДИ БЕЗЧЕСТИЕ, и казваше: „Искат да говорят с теб, Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“

Скоро майка й отново бе на крака и вече говореше как ще продаде къщата и ще се премести в Калифорния при Поли (нещо, което никога нямаше да направи, но тя не искаше да я лишава от мечтите й — беше вече зряла и малко по-толерантна). Именно тогава дойде вторият удар. И така в един мрачен следобед през март 1976 Поли се озова в гробището „Хоумланд“ заедно с леля си Евелин пред един ковчег, който стоеше на платформа до пресния гроб на баща й.

Тялото му цяла зима бе лежало в земята на Хоумланд в очакване пръстта да се слегне и да го поеме. И по някакво гротескно съвпадение, каквото никой почтен писател не би посмял да си измисли, земята погълна тленните останки на съпруга един-едничък ден преди смъртта на съпругата. Все още не бяха наредили чимовете върху последното убежище на Нютън Чалмърс, пръстта бе още рохка и гробът изглеждаше неприлично гол. Погледът на Поли непрекъснато се местеше от ковчега на майка й към гроба на баща й.

"Сякаш само бе чакала да бъде погребан както трябва" — помисли си тя.

Когато приключи службата, леля Еви я извика настрана. Единственият жив роднина на Поли стоеше до семейната гробница на Хей и Пийбоди — слаба и длъгнеста старица, облечена в черно мъжко палто и неуместно весели червени галоши, пъхнала цигара в ъгъла на устните си. Тя драсна с палец по барабана на дървена запалка, запали цигарата си, дръпна дълбоко и бързо изстреля дима в студения зимен въздух. Бастунът й, проста букова пръчка (щяха да минат три години, докато я наградят с истински бастун от бамбук като най-възрастен жител на града), стоеше побит между краката й.

Сега, седейки в люлеещ се стол от бамбук, които старата дама без съмнение би одобрила. Поли пресметна, че през онази пролет леля Еви трябва да е била на осемдесет и осем години (И още пушеше като комин!), макар да не бе изглеждала по-различно от времето, когато Поли бе малко момиче, което се надяваше да получи бонбон от явно бездънния джоб на старата леля.

Много неща се бяха променили, откакто бе заминала от Касъл Рок, но леля Еви не бе сред тях.

— Това е — каза тя с дрезгавия си, цигарен глас. — Отидоха си, Поли. И двамата.

Поли избухна в сълзи. В първия момент й мина през ум, че лелята ще се опита да я утеши и тялото й вече потръпваше от докосването на старицата. За Бога, не искаше никой да я утешава!

Нямаше място за притеснения. Евелин Чалмърс изобщо не смяташе за необходимо да се утешават страдащите, може би дори самата идея за утеха й се виждаше илюзорна. Както и да е, тя стоеше забола бастуна между червените си галоши, пушеше и я чакаше да овладее сълзите си.

Когато това стана, леля Еви попита:

— Детето — онова, за което се вдигна цялата пушилка — е мъртво, нали?

Макар ревниво да бе пазила тази тайна от всеки, Поли се улови, че кима.

— Казваше се Келтън.

— Чудесно име. — Дръпна от цигарата и бавно изпусна дима, за да го поеме отново с носа — „двойно пушене“, както го наричаше Лорейн Чалмърс. — Разбрах го още щом дойде да ме видиш, когато се върна. Видях го в очите ти.

— Стана пожар — каза Поли и я погледна. Имаше кърпичка, но тя така бе прогизнала, че я прибра в джоба си и затърка очи с юмруци като малко момиченце, което е паднало от колелото и си е ударило коляното. — Сигурно момичето, което бях наела да го гледа, е подпалило нещо.

— Сигурно — отвърна леля Еви. — Но искаш ли да ти кажа една тайна, Триша.

Поли кимна и едва доловимо се усмихна. Истинското й име беше Патриша, но всички й викаха Поли. Всички, освен леля Еви.

— Малкият Келтън е мъртъв… но ти не си. — Старата жена хвърли цигарата си встрани и я побутна с костеливия си пръст. — Ти не си. И какво смяташ да правиш.

Тя се замисли.

— Връщам се в Калифорния — каза накрая. — Само това знам.

— Това е добре за начало, но не е достатъчно. — И тогава леля Еви каза нещо, което самата Поли щеше да каже години по-късно, докато вечеряше с Алън Пангборн в „Брезите“: — Ти нямаш вина, Триша. Успяла ли си да се пребориш с това?

— Аз… Не знам.

— Значи не си. Докато не го приемеш, каквото и да правиш, където и да отидеш, ще е все тая. Няма да има шанс.

— Какъв шанс?

— Твоят шанс. Шансът да изживееш собствения си живот. Точно сега приличаш на човек, който вижда духове. Някои хора не вярват в духовете, не и аз. Знаеш ли какво представляват те, Триша?

Поли бавно поклати глава.

— Хора, които не могат да превъзмогнат миналото си. Ето това са духове. А не те — отвърна леля Еви и махна с ръка към ковчега и пресния гроб. — Мъртвите са си мъртви. Заравяме ги и там остават.

— Имам чувството…

— Знам. Чувстваш. Но не и те. Майка ти и племенникът ми не чувстват вече нищо. Нито пък малкият, който е загинал, докато си била на работа. Разбираш ли ме?

Да, разбираше я. Макар и трудно.

— Права си дето не искаш да стоиш тука, Поли — поне засега си права. Върни се там, откъдето идваш, или иди на друго място — в Солт Лейк, в Хонолулу, в Багдад, където ти хрумне. Това няма значение, защото рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина, по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който свиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Касъл Рок е създаден за теб и ти — за него. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жива, Триша. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай.

Старата жена се огледа вдървено наоколо и главата й се заклати над бастуна.

— В тоя проклет град вече има достатъчно духове.

— Ще се постарая, лельо Еви.

— Да, знам, че ще го направиш. Старанието е част от теб — каза леля Еви и се вгледа внимателно в нея. — Ти беше прекрасно дете, Триша, макар никога да не си била дете с късмет. Но какво да се прави, късметът е за глупаците. Само на него могат да разчитат, горките. Сега виждам, че още си прекрасна, а това е най-важното. Мисля, че ще успееш. — А после рязко, почти грубо: — Обичам те, Триша Чалмърс. Винаги съм те обичала.

— Аз също, лельо Еви.

И после внимателно и нежно, както само млади и стари могат да изразят привързаността си един към друг, двете се прегърнаха. Поли усети стария парфюм на леля Еви — полъх на теменуги — и отново се разплака.

Когато вдигна глава, леля Еви бръкна в джоба на палтото си. Поли я гледаше удивена, очаквайки старата жена да извади кърпичка и за пръв път от толкова години да заплаче, но тя не го направи.

Леля Еви извади увит в станиол бонбон, точно както по времето, когато Поли Чалмърс бе малко момиченце с дълги плитки, които се спускаха над окъсялата й блузка, и ведро попита:

— Искаш ли бонбонче, мила?

13

Бе започнало да се здрачава.

Поли подскочи в стола и осъзна, че е задрямала. Докато се протягаше, удари едната си ръка в облегалката и към рамото й за миг пробяга остра болка. После онази гореща тръпка отново скова ръцете й и тя разбра, че най-тежкото тепърва и предстои. По-късно тази вечер или може би утре, но предстои.

Забрави за онова, което не момееш да промениш, Поли. Все пак има нещо, което зависи от теб, което можеш и трябва да промениш. Трябва да кажеш на Алън истината за Келтън. Трябва окончателно да ликвидираш този дух от сърцето си.

Но другият глас вътре в нея веднага взе връх — гневен, уплашен и креслив. Това бе гласът на гордостта, но тя остана шокирана от силата и ожесточението, с които той настояваше отминалите дни, отминалият живот да останат заровени някъде и да не бъдат ексхумирани… нито заради Алън, нито заради когото и да било друг. Краткият живот и жестоката смърт на малкия й син не трябваше да бъдат оставени на острите и хапливи хорски езици.

„Що за глупости, Триша? — питаше леля Еви в главата й — същата онази леля Еви, която бе починала на преклонна възраст, пушейки до последно любимите си цигари. — Какво значение има дали Алън ще разбере от какво е умрял Келтън? Дори и последният клюкар в този град, от Лени Псртридж до Миртъл Кийтън, да разбере — какво от това? Мислиш ли, че някой го е грижа за съдбата на детето ти след толкова години? Не се ласкай — хората отдавна са го забравили. Дори езиците си няма да почешат с теб.“

И така да е, но той бе неин. Неин, по дяволите! И в живота, и в смъртта си, Келтън е само и единствено неин. Тя също бе принадлежала само на себе си. Никой друг не я бе притежавал — нито майка й, нито баща й, нито Дюк Шийън. Онова уплашено и самотно момиче, което переше гащите си всяка вечер на ръждясалата кухненска мивка, просто защото имаше само три чифта, онова уплашено момиче, което цял живот бе треперило от страх, че всеки момент може да му излезе херпес, момичето, което понякога заставаше на прозореца над въздушната шахта, полагаше пламналото си чело върху ръцете си и плачеше — това момиче бе нейно. Спомените й за живота с Келтън през дългите нощи, когато той сучеше от сухите й гърди, а тя четеше Джон Макдоналд на фона на далечните сирени, които огласяха мръсните улици на града, също бяха нейни. Сълзите, които бе изплакала, самотата, която бе изтърпяла, дългите, облачни следобеди в ресторанта, когато се бе опитвала да избегне лепкавите ръце на Норвил, срамът, с който в крайна сметка се бе примирила, независимостта и честта, които така трудно и неубедително бе успяла да съхрани — всички тези неща бяха единствено и само нейни.

И никога нямаше да принадлежат на града.

Поли, въпросът не е в това какво принадлежи на града. Важното е какво принадлежи на Алън.

Тя бавно поклати глава, без да съзнава, че този жест на отрицание е насочен към собствените й мисли. Може би бе прекарала твърде много безсънни нощи, посрещнала твърде много мрачни утрини, за да се откаже от вътрешния си мир без битка. След време щеше каже на Алън всичко — не бе имала намерение да крие тайната си толкова дълго, но чувстваше, че още не му е дошло времето. Естествено, особено след като ръцете непрекъснато й напомняха, че през следващите няколко дни ще е в състояние да мисли само и единствено за тях.

Телефонът иззвъня. Алън. Върнал се е от обиколката и проверява как се чувства. Поли стана и отиде да се обади. Вдигна слушалката внимателно, с две ръце, готова да му каже онова, което той иска да чуе. Гласът на леля Еви се опита да се намеси, да й каже, че върши глупости, че се държи като дете, направило беля, но Поли бързо го заглуши.

— Ало? — каза ведро тя. — О, здрасти, Алън! Как си? Чудесно.

После го остави да говори и се усмихна. Ако бе обърнала поглед към огледалото, щеше да види в него жена, чиято усмивка изкривява лицето й като крясък. Но… тя просто не погледна.

— Добре, Алън. Съвсем добре.

14

Вече почти бе дошло време да тръгва за хиподрума.

Почти.

— Давай — прошепна Данфърд Кийтън, а потта се стичаше по лицето му като олио. — Хайде, давай! Давай!

Седеше приведен над „Печелившия залог“, бе разчистил всичко от бюрото си, за да направи място за играта, и почти цял ден не се бе откъсвал от нея. Беше изровил личния си екземпляр от „История на конните състезания: четиридесет години Кентъки Дерби“ и разигра поне тридесетина дербита, кръщавайки оловните кончета, както господин Гонт му бе показал. Онези, които носеха имената на крайните победители според книгата, неизменно излизаха първи и в играта. На всяка гонка, при всяко разиграване! Беше невероятно — толкова изумително, че едва към четири следобед той осъзна, че разиграва отдавна забравени състезания, след като същата вечер на хинодрума в Люистън щяха да се проведат поне десет нови.

Парите чакаха някой да ги спечели.

През последния час от едната страна на играта бе лежал днешният брой на местния „Дейли Сън“, разтворен на програмата за конните състезания, а от другата — лист, откъснат от джобното му тефтерче. На него с едър и разкривен почерк пишеше:

Часът бе едва пет следобед, а Данфърд Кийтън вече разиграваше последната гонка за вечерта. Кончетата тракаха и се носеха шеметно по пистата. Едно от тях водеше с шест дължини и прекоси финиш-линията далеч преди останалите.

Грабна вестника и отново прочете имената на тазвечершните участници. Изведнъж лицето му така засия, че той заприлича на светец.

— Малабар! — прошепна и размаха юмруци във въздуха. Моливът в едната му ръка сновеше нагоре-надолу като разхлабена игла на шевна машина. — Малабар! Тридесет към едно! Минимум тридесет към едно! Боже Господи, Малабар!

Той надраска името на листчето, хриптейки неистово, и само пет минути по-късно „Печелившия залог“ бе заключен в шкафа, а Данфърд Кийтън вече пътуваше с кадилака си към Люистън.