Стивън Кинг
Неизживени спомени (21)

2

— Здрасти, Дан — каза господин Гонт. — Как прекарваш тази прекрасна вечер?

— Ужасно — отвърна му Бъстър с тежък и провлачен глас. — Светът отива по дяволите. Тъкмо смятах да си тегля куршума.

— Така ли? — разочаровано попита търговецът.

— Вече нищо няма смисъл. Дори и играта, която ми продадохте, е развалена.

— Точно в това се съмнявам — възрази господин Гонт, който като че ли се беше засегнал от забележката. — Винаги проверявам стоката си изключително внимателно, господин Кийтън. Изключително внимателно. Защо не погледнете пак?

Той го послуша и това, което видя, го смая. Кончетата си бяха изправени по местата, боята по тях лъщеше на светлината като нова, а очите им хвърляха искри. Ламариненият хиподрум също се беше оцветил в яркозелено и пясъчнокафеникаво. „Пистата изглежда добра“ — помисли и Бъстър и почти несъзнателно погледът му се насочи към капака на кутията.

Или очите му, замъглени от дълбокото отчаяние, в което беше изпаднал, го лъжеха, или наистина само няколко секунди, след като телефонът беше звъннал, по тайнствен начин цветовете върху картона си бяха възвърнали някогашната яркост. Петната с кръвта на Миртъл почти не се виждаха, изгубили се сред цялата пъстрота наоколо.

— Боже мой! — прошепна той.

— Е? — заинтересува се господин Гонт. — Е, Дан? Прав ли съм, или греша? Защото, ако не съм прав, ще трябва да отложиш самоубийството си, колкото да ми върнеш покупката и да си получиш парите обратно. Винаги съм държал хората да са доволни от стоката ми. И имам право да изисквам и от тях да се държат с нужното уважение към нея. Трябва да си пазя репутацията, не знам дали разбираш, защото тя е от изключително значение за мен в този свят, където има милиарди като Тях и само един-единствен човек като мен.

— Не може да бъде! — продължаваше да се чуди съветникът. — Това е… това е чудесно!

— Значи грешката е била у теб, така ли да разбирам? — настояваше търговецът.

— Да… така ще да е било.

— И ти признаваш, че грешката е била у теб?

— Аз ли?… Да, признавам.

— Добре. Тогава вече не мога да те спра, иди и си тегли куршума! Макар че ще бъда разочарован от постъпката ти. Мислех си, че най-сетне съм срещнал човека, който има достатъчно смелост, за да Им тегли един шут в задника. Но разбирам, че просто така си си говорил, че не си по-различен от всички останали — въздъхна господин Гонт. Това беше въздишката на човек, който най-накрая е разбрал, че това, което му се е привидяло в края на тунела, не е било светлина, а само илюзия.

Но нещо странно се случи с Бъстър Кийтън. Изведнъж той усети как цялата му жизненост и решимост са се върнали. Като че ли собственият му цвят възвръщаше някогашната си сила, а тялото му започваше да излъчва светлина.

— Искате да кажете, че още нищо не е свършено?

— Явно като ученик си пропуснал стихотворение номер 101: „Никога не е късно да потърсиш нови светове.“ Не и ако си мъжко момче. Та аз не направих ли всичко за вас, господин Кийтън? Разчитах на вас, не знам дали ме разбирате.

— Мисля, че ми беше по-приятно да ме наричате просто Дан — прекъсна го Бъстър.

— Добре, Дан. Наистина ли смяташ да напуснеш по толкова тъп и страхлив начин живота?

— Не! — извика той. — Просто… си помислих какъв е смисълът? Има толкова много като Тях.

— Трима добри люде могат да създадат доста главоболия, Дан.

— Трима? Трима ли казахте?

— Точно така… Има още един човек, който е с нас. Още някой, който усеща истинската опасност, който разбира какво ни готвят Те.

— Кой? — нетърпеливо попита Бъстър. — Кой?

— Ще научиш, когато му дойде времето — заяви господин Гонт. — Но сега това, с което най-малко разполагаме, е именно то. Всеки момент Те ще дойдат при теб.

Съветникът погледна през прозореца на кабинета и присви очи като копой, който е усетил неприятелско присъствие. Улицата все още бе пуста, но това нямаше да продължи дълго. Можеше да Ги усети как тихомълком се промъкват, как се тълпят около него, готови да го унищожат.

— Какво да направя?

— Значи продължаваш да си от моя отбор, така ли? — попита господин Гонт. — И въпреки всичко мога да разчитам на теб?

— Да!

— До последно?

— Докато адът не изстине или самият вие не поискате.

— Чудесно. Сега, Дан, слушай внимателно.

И докато търговецът говореше, а Бъстър слушаше и неусетно изпадаше в онова хипнотично състояние, което господин Гонт можеше винаги да внуши у събеседниците си навън се чуха първите предвестници на наближаващата буря.

3

Пет минути по-късно Бъстър излезе от дома си. Върху тениската си беше сложил тънко яке, опитвайки се да скрие ръката с белезниците в джоба си. На няколко десетки метра надолу по улицата — точно там, където господин Гонт му беше казал, че ще го намери — бе паркиран пикапът. Беше боядисан в яркожълто, така че минувачите да се заплесват повече по надписите отстрани и да не обръщат внимание на шофьора. Пикапът всъщност почти нямаше прозорци, а от двете му страни беше изписано името на портландската телевизионна станция.

Съветникът се огледа, увери се, че никой не го наблюдава, и влезе в пикапа. Господин Гонт му беше казал, че ключовете ще бъдат под седалката, където и бяха. На мястото до шофьора стоеше оставена книжна кесия. В нея той откри руса перука, очила с метални рамки и стъклено шишенце.

Сложи си перуката с известно нежелание — беше дълга и разрошена и повече подхождаше на рок певец, — но като се видя в огледалото, сам се учуди колко добре му стои. Освен това го подмладяваше. И то много. Очилата бяха от обикновено стъкло, но променяха външността му (или поне така си мислеше Бъстър) дори повече, отколкото перуката. Правеха го да изглежда красив, красив като Харисън Форд в „Брега на комарите“. Само за миг Бъстър от петдесети две годишен мъж се беше превърнал в трийсетгодишен младеж, който при това с нищо не издаваше, че не работи в портландската телевизия. Вярно, нямаше вид на репортер не притежаваше излъчването на хората от екрана, но съвсем спокойно можеха да го вземат за оператор или дори продуцент.

Разви капачката на шишенцето и направи неприятна гримаса — това нещо вътре вонеше като разтопен акумулатор за трактор. От гърлото на бутилката се надигна тънка струйка дим. „Трябва да внимаваш с това нещо, Бъстър — каза си той. — Много трябва да внимаваш.“

Пъхна свободната част от белезниците под дясното си бедро и с вързаната си ръка опъна веригата. След това изсипа малко от съдържанието на шишенцето върху метала, точно под китката си, внимавайки някоя капка от тъмната, лепкава течност да не попадне върху кожата му. Стоманата започна да пуши и да пуска мехурчета. Няколко капки паднаха на гумената стелка в краката му и тя също започна да пуши и да пуска мехурчета. Из купето се разнесе ужасна миризма на изгоряло. Бъстър изчака няколко секунди, после освободи свободната белезница изпод крака си, внимателно провря пръстите на свободната си ръка в обръча и рязко дръпна. Веригата се скъса, сякаш беше от хартия, и той я захвърли на пода. Другата белезница беше останала около китката му, но можеше да се живее и така; проблемът беше във веригата и в празната белезница. Бъстър пъхна ключа, завъртя го и колата тръгна.

Не бяха минали и три минути, когато колата на шерифа на Касъл Каунти, карана от самия Сийтън Томас, се отби в алеята пред дома на семейство Кийтън и старият Сийт откри трупа на Миртъл Кийтън на прага между гаража и кухнята. Почти веднага към неговия автомобил се присъединиха още четири полицейски коли. Ченгетата претърсиха основно къщата с надеждата, ако не се натъкнат на самия Бъстър, то поне да открият някаква следа къде е избягал. Никой не обърна кой знае какво внимание на играта, оставена на бюрото в кабинета му. Беше стара, мръсна и, както личеше по всичко, развалена. Изглеждаше като вехтория, измъкната от тавана на някой беден роднина.

4

Вече две години Еди Уорбъртън, разсилен в сградата на кметството, беше обект на издевателствата на Сони Джакет. Досега беше търпял, но в последните няколко дни раздразнението му се беше превърнало в сляпа ярост и желание за саморазправа.

Когато през лятото на осемдесет и девета предавката на хубавата Едиева хонда цивик се повреди, Еди реши, че няма да е добре, ако закара колата си в най-близкия сервиз на „Хонда“, защото поправката щеше да му излезе през носа. Не стига, че колата му се развали, ами това се случи точно три седмици след гаранционния срок. И така, той реши да отиде при Сони Джакет и да го пита дали разбира от чуждестранни автомобили.

Сони му каза, че разбира. Обясняваше му подробно с наставнически тон, тъй както Еди беше свикнал да му говорят всички янки-провинциалисти. В общи линии, смисълът на този тон беше следният: „Ние не страдаме от предразсъдъци, момче. Тук е Северът, нали разбираш. Ние нямаме нищо общо с ония жалки лайна от южните щати. РАЗБИРА СЕ, ти си си един гаден, черен негър, всеки го вижда, но за нас това няма никакво значение. Черен, жълт, бял, зелен — за нас всички сте един дол дренки. Дай си колата насам.“

Автомонтьорът оправи предавката на хондата, но сметката излезе със сто долара повече от предварително уговорената. Двамата с Еди едва не се сбиха една вечер при „Тигъра“. Тогава адвокатът на Сони (дали ставаше дума за янки или за бедняци от Юга, опитът на негъра го беше научил, че всички бели до един си имат своите адвокати) го повика и му съобщи, че Джакет ще го съди. Всичко завърши с това, че Еди трябваше да плати още петдесет долара, а крайният резултат от неговото вземане-даване със Сони беше, че пет месеца по-късно електрическата система на хондата се запали. Някой го извика от улицата, но докато той излезе с пожарогасител в ръка, купето беше изгоряло като факла. Всичко отиде по дяволите.

Още тогава Еди се замисли дали пожарът не е дело на Сони Джакет. Инспекторът от застрахователната компания му каза, че инцидентът bona fide, че причина за пожара е късо съединение… такива неща се случвали с хиляди, ако не и с милиони. Но откъде можеше той да е сигурен? Най-вероятно говореше наизуст, още повече че парите не ги даваше той, а компанията му. Тъй или иначе застраховката не се оказа достатъчна, за да покрие разходите.

Но сега той вече знаеше. Вече беше сигурен.

Тази сутрин беше получил колет по пощата. Съдържанието на колета беше красноречиво свидетелство за това, какво се е случило с колата му: почернели клещи, тип алигатор, стара, изтъркана снимка с пречупени ъгли и бележка.

Клещите бяха точно такива, каквито би използвал човек, ако му хрумне да прави късо съединение. Просто трябваше да се свали изолацията от нужните за целта жици на нужното за целта място, после жиците да се съединят и voila.

На снимката беше Сони с няколко от неговите белокожи приятелчета — от онези безделници, които по всяко време на деня можеш да видиш как се люлеят на кухненски столове в бензиностанцията. Но мястото не беше Сониевата „Суноко“; злосторниците се бяха снимали в автомобилното гробище на Робишо по шосе № 5. Стояха пред изгорялата хонда на Еди, пиеха бира, смееха се… и всеки от тях държеше в ръка резен диня.

Бележката беше кратка и ясна: „Скъпи ми, гадни негъре, който се заяжда с мен, спукана му е работата.“

В началото Еди се зачуди защо Сони ще му праща подобно послание (във всеки случай не го свърза с писмото, което той самият по настояване на господин Гонт беше пуснал в пощенската кутия на Поли Чалмърс). Каза си просто, че Сони е или още по-тъп, или още по-гаден от останалите тъпи и гадни собственици на сервизи. И все пак, дори ако Джакет обръщаше такова внимание на цялата работа, защо беше чакал толкова дълго, преди да му се обади? Но колкото повече се замисляше за старите времена,

„Скъпи ми, гадни негъре“,

толкова повече му се струваше, че всъщност въпросите, които си задаваше, нямат никакво значение. Бележката, лещите и старата фотография му се набиваха в съзнанието, където бръмчаха като рояк разгневени комари.

Тази вечер Еди си купи пистолет от господин Гонт. Неоновите лампи на „Суноко“ хвърляха бяла светлина върху макадама пред бензиностанцията, образувайки нещо като трапезоид. Еди спря стария олдсмобил, втора употреба, с който бе принуден да замени хондата. Излезе от колата и се насочи към осветеното помещение на бензиностанцията, стиснал пистолета в джоба на якето си.

За минутка се сиря пред входа и погледна вътре. Сони се клатеше върху пластмасовия стол до касата. Четеше вестник и затова Еди можеше да види само върха на шапката му. И така, Сони четеше вестник. Естествено. Белите винаги си имаха адвокати и след като цял ден са се будалкали с разни черни маймуни като Еди, си оставаха на работното място, за да се клатят на стола и да си четат вестника.

Проклети бели с техните проклети адвокати и още по-проклетите им вестници!

Негърът извади автоматичния пистолет от джоба си и изведнъж у него проговори някакъв умълчал се до тогава вътрешен глас, който започна тревожно да му повтаря, че не трябва да прави това, за което е дошъл, че това ще бъде непоправима грешка. Но вътрешният глас можеше съвсем спокойно да си гледа работата. И то не за друго, а защото самият Еди изведнъж се оказа сякаш излязъл от кожата си. Струваше му се, че се е превърнал в безплътен дух, който кръжи над собственото си тяло и се наблюдава отгоре. Някаква зла сила го беше подчинила напълно и той нямаше воля да й се противопостави.

— Имам нещо за теб, гадно, лъжливо копеле! — неволно изрече Еди и стана безпомощен свидетел на това, как пръстът му натиска два пъти подред спусъка на пистолета. В едно от заглавията във вестника, което съобщаваше „ПОЛИТИЧЕСКИЯТ РЕЙТИНГ НА МАККЪРНАН СЕ ПОКАЧВА“, се появиха две дупчици. Сони Джакет изкрещя и се сгърчи от болка. Задните крака на стола се подхлъзнаха и той се строполи на пода. Целият му комбинезон беше облян в кръв… освен името „РИКИ“, извезано със златен конец в горната му част. Не ставаше дума за неговия враг, а за Рики Бисонет.

— Майната му! — изкрещя Еди. — Застрелях друг гаден сервизчия!

— Здрасти, Еди — обади се Сони Джакет зад гърба му. — Имах късмет, че бях в кенефа, не мислиш ли?

Изненадан, Еди понечи да се обърне. Но преди да е успял да се извърти дори наполовина, три куршума, изстреляни от автоматичния пистолет, който същия следобед Сони беше купил от господин Гонт, пронизаха долната частна гърба му и заседнаха в гръбначния му стълб.

Еди остана да гледа безпомощно с широко отворени очи как собственикът на сервиза се навежда над главата му. Дулото на пистолета му изглеждаше огромно като тунел за влак и черно като самата вечност. Зад него се показваше лицето на Сони, пребледняло и напрегнато. По бузата му се стичаше струйка машинно масло.

— Да искаш да откраднеш новия ми комплект гаечни ключове, това го разбирам — Сони опря дулото на пистолета в челото на Еди Уорбъртън. — Но да ми пишеш и да ми кажеш, че ще го направиш… ето къде беше голямата ти грешка.

Изведнъж Еди разбра всичко. Чак сега той си спомни за писмото, което беше пуснал в пощенската кутия на Поли Чалмърс, чак сега направи връзката между бележката, която той беше получил, и онази, за която сега му говори автомонтьорът.

— Слушай! — едва промълви той. — Трябва да ме изслушаш, Джакет — изиграли са ни, и двамата. Ние…

— Сбогом, чернилко — прекъсна го Сони и натисна спусъка.

В продължение на около минута той не откъсваше поглед от това, което беше останало от Еди Уорбъртън и се чудеше дали не беше сбъркал, като не остави негърът да се доизкаже. В крайна сметка реши, че е постъпил правилно. Какво толкова можеше да научи от един глупак, които му праща писмо, за да го предупреди, че ще го обере?

Изправи се, обиколи помещението и прекрачи трупа на убития Рики Бисонет. Отвори сейфа и извади оттам комплекта сгъваеми гаечни ключове, които господин Гонт му беше продал. И все още им се любуваше, като ги изваждаше един но един, а после грижливо ги полагаше в гнездата им в кутията, когато пристигнаха от щатската полиция и го арестуваха.

5

„Ще паркираш на ъгъла на Бърч Стрийт и главната улица — беше казал по телефона господин Гонт на Бъстър, — и ще чакаш. Ще ти пратя някого.“

Бъстър следваше инструкциите му възможно най-точно. Сега, от мястото си една пресечка по-нагоре, той спокойно можеше да наблюдава върволицата клиенти, които се бяха отправили към служебния вход на магазина на господин Гонт. Струваше му се сякаш всичките му приятели и съседи се бяха наговорили тази вечер да се отдадат на покупки. Само преди десет минути се появи с разкопчана рокля и онова женище Раск, което човек никога не би искал да срещне сам по тъмно, особено в такова състояние.

Пет минути, след като тя излезе от служебния проход, криейки някакъв предмет в джоба на роклята си (роклята й все още бе разкопчана и Бъстър можеше да види всичко под нея, но пък и кой би искал изобщо да погледне такова нещо, освен ако не е с всичкия си), по-нагоре по главната улица се разнесоха няколко изстрела от пистолет. Той не бе сигурен, но му се стори, че изстрелите бяха дошли от бензиностанцията „Суноко“.

Колите на щатската полиция излетяха от пресечката, където се помещаваше местната администрация, пусна сините светлини и разгони насъбралите се репортери като ято гълъби. С перука или не, Бъстър реши, че ще е по-разумно, ако за известно време се скрие в дъното на пикапа.

Полицейските коли профучаха край него и въртящите се сини светлини за миг се спряха върху някакъв предмет захвърлен точно до задната врата на пикапа — зелена торба от дебел, брезентов плат. Бъстър бе обзет от любопитство и дръпна връвта на торбата, за да погледне какво има вътре.

Най-отгоре беше оставена някаква кутия. Той я извади и под нея торбата се оказа пълна с часовници. Такива часовници, дето са направени да ги слушаш как тиктакат. Имаше поне две дузини. Гладките им бели лица се блещеха насреща му като ококорените очи на сирачето Ани. Бъстър отвори кутията, която беше извадил, и видя вътре куп клещи, тип алигатор, каквито електротехниците понякога използват, за да провокират късо съединение.

Бъстър сбърчи вежди… и изведнъж в съзнанието му изплува споменът за един служебен формуляр, за да бъдем точни, ставаше дума за квитанция, която беше видял в Касъл Рок. Върху бланката, гласяща: „Необходими за заплащане стоки и/или услуги“, беше напечатано на машина: „16 КУТИИ ДИНАМИТ“.

Облегна се върху ламарината и се усмихна. Не само се усмихна, ами прихна да се смее. Навън трещяха гръмотевици. Езикът на някаква светкавица облиза провисналия корем на облака, спуснал се над улицата, и се изгуби в Касъл Стрийм.

Бъстър продължаваше да се смее, та чак пикапът започна да се тресе.

— За тях ли! — извика той щастлив. — О, момче, май имаме нещо като за Тях, а! А, не е ли тъй?

6

Хенри Пейтън, който беше дошъл в Касъл Рок, за да вади кестените от огъня вместо шериф Пангборн, стоеше на вратата на бензиностанцията „Суноко“ и се чудеше да вярва ли на очите си. Имаше още два трупа. Единият беше на бял, другият — на черен, но общото беше, че и двата принадлежаха на едни много мъртви собственици.

Трети човек — собственикът на бензиностанцията, ако се вярваше на името, изписано върху комбинезона му, — беше седнал на пода пред сейфа и държеше в скута си мръсна стоманена кутия, сякаш люлееше малко дете. До него бе захвърлен автоматичен пистолет. Хенри погледна към оръжието и усети как стомахът му се преобръща. Беше абсолютно същият модел пистолет като онзи, с който Хю Прийст бе застрелял Хенри Бофорд.

— Виж — чу се спокойният глас на един от полицаите. — Има още един.

Хенри обърна глава и усети как изпукаха вратните му сухожилията. Още един автоматичен пистолет се беше изхлузил от протегнатата ръка на негъра.

— Не ги пипайте — обърна се той към другите полицаи. — Дори не се приближавайте до тях.

Прескочи локвата кръв, хвана Сони Джакет за презрамките на комбинезона и го изправи на крака. Той не му оказа никаква съпротива, но сграбчи с две ръце стоманената кутия и я притисна до гърдите си.

— Какво е ставало тук? — изкрещя шерифът в лицето му. — Какво за Бога е ставало тук?

Мъжът, уплашен да не му вземат кутията, посочи с лакът към Еди Уорбъртън.

— Ей тоя тук дойде. Носеше пистолет. Сами виждате, че е луд; вижте какво направи с Рики. Сбърка го с мен. Искаше да ми открадне инструментите. Погледнете.

Сони се усмихна и отвори кутията, така че Хенри да види наредите в нея гаечни ключове.

— Не можех да го оставя да го направи, нали? Искам да кажа… те са си мои. Аз съм си платил за тях и те са си мои.

Хенри отвори уста, за да отвърне нещо. Нямаше най-малка представа какво трябваше да бъде то, така че не каза нищо. Още повече, че не му остана и време — дочуха нови изстрели, този път откъм Касъл Вю.

7

Ленор Потър се беше надвесила над трупа на Стефани Бонсейнт, държейки в ръка автоматичен пистолет, чието дуло още пушеше. Трупът лежеше в цветната леха зад къщата — единствената, която злата, отмъстителна кучка не беше успяла да унищожи при предишните си две похождения.

— Не трябваше да се връщаш — каза Ленор. Никога през живота си не беше стреляла с пистолет, а сега се бе превърнала в убийца… но всъщност вътрешно се радваше и ликуваше от победата си. Натрапницата беше навлязла в частна собственост, беше се захванала да унищожава чужда градина (Ленор беше изчакала кучката да се захване за работа и чак тогава я застреля — мама не беше отгледала глупачета) и тя имаше всички права да я накаже. Абсолютно всички права.

— Ленор? — викаше съпругът й. Беше се надвесил от прозореца на горната баня. Лицето му, цялото в пяна за бръснене, изразяваше уплаха. — Ленор, какво става?

— Убивам закононарушители — най-спокойно му отвърна тя и дори не си направи труда да се огледа някой нея ли е видял. Пъхна крака си под трупа и с мъка го повдигна. Пръстът й потъна в месищата на кучката Бонсейнт, която дори не реагира. Ленор беше удовлетворена. — Стефани Бон…

Трупът се обърна по гръб. Но не беше на Стефани Бонсейнт. Беше на милата съпруга на заместник-шерифа.

Застреляната беше Мелиса Клатърбък.

Изведнъж пред очите на Ленор Потър се появиха сини петна, после пурпурни, после виолетови, докато всичко не се смеси в мастилено черно…

8

Пангборн себе втренчил с невиждащи очи в ръцете си. Сякаш се бе спуснал непрогледен мрак, който поглъщаше всичко наоколо. Беше му минало през ума, че може би този следобед е загубил Поли не за няколко дни, както си мислеше в началото — само докато се изглади създалото се недоразумение, — а завинаги. Което означаваше, че му оставаше да убива около тридесет и пет години скука.

Внезапно се стресна от нечии тътрещи се стъпки и вдигна глава. Беше госпожица Хендри. Изглеждаше нервна, но в същото време явно бе, че е взела решение.

— Малкият Раск се размърда — съобщи му тя. — Още не се е събудил — дадено му е било успокоително и дълго време няма да се събуди истински, — но се е размърдал.

— Наистина ли? — изрече Алън, изчаквайки яда продължи.

Госпожица Хендри прехапа устна, но продължи:

— Да. Ако можех, бих ви пуснала да го видите, шериф Пангборн, но наистина не мога, повярвайте ми. Разбирате ме, нали? Знам, че си имате неприятности във вашия град, но момчето е само на седем години.

— Така е.

— Отивам до лавката да изпия един чай. Госпожа Евънс закъснява както обикновено, но всеки миг ще бъде тук. Ако отидете до стаята на Шон Раск, стая номер девет, веднага след като сляза долу, нищо чудно тя изобщо да не разбере, че сте тук. Разбирате ли?

— Да. — Шерифът не знаеше как да й се отблагодари.

— Визитацията започва чак в осем, така че, ако сте в стаята, малко е вероятно тя да забележи. Разбира се, ако случайно ви пипне, ще й кажете, че съм следвала болничните предписания и съм ви отказала посещение. Вмъкнали сте се, докато на бюрото е нямало никого. Нали няма да забравите?

— Няма — увери я Алън. — Ако искате, да ви дам честната си дума.

— На излизане можете да използвате стълбището в дъното на коридора. Имам предвид, ако отидете до стаята на Шон. Което, разбира се, аз самата съм ви забранила да правите.

Той стана от мястото си и горещо я целуна по бузата Госпожица Хендри се изчерви.

— Благодаря.

— За какво? Аз нищо не съм направила. Просто смята да отида да изпия един чай. Моля ви, шерифе, преди да съм си отишла, да не сте мръднали от пейката.

Алън послушно си седна на мястото. Застана с наклонена глава, имитирайки Саймън Глупака и някой уличен продавач на сладкиши, и изчака двукрилата врата зад госпожица Хендри да се затвори достатъчно, за да бъде извън всякакво подозрение в съучастничество. Едва тогава се изправи и влезе на пръсти в коридора с ярко боядисаните стени, където в краката му се валяха цели купища играчки и мозайки за нареждане. Стигна до стая номер девет.

9

Стори му се, че Шон вече е буден.

Намираха се в детското отделение на болницата, но леглото, в което беше момчето, колкото и малко да изглеждаше спрямо останалите мебели в стаята, пак сякаш го поглъщаше цялото с размерите си. Толкова слабо изпъкваше телцето на детето под одеялото, та на Алън му се стори, че пред себе си има само една глава, грижливо положена върху възглавницата. Лицето над одеялото беше изключително бледо. Под очите, които го наблюдаваха без ни най-малка следа от изненада, се бяха очертали тъмночервени, почти черни сенки. Като някаква запетайка, точно над челото на Шон се беше завъртяла тъмна къдрица.

Алън взе стола, поставен при прозореца, и го премести до леглото с прегради, за да не може Шон в съня си да се изтърколи на пода. Детето дори не помръдна глава — само очите му следваха движенията на новодошлия.

— Здравей, Шон — поздрави го шерифът. — Как се чувстваш?

— Гърлото ми е пресъхнало — прошепна му едва чуто той.

На масичката до леглото имаше кана с вода и две стъклени чаши. Алън наля едната с вода и се наведе над преградата, за да я подаде на момчето.

Шон се опита да се надигне, но не му стигнаха силите. Отпусна се обратно върху възглавницата и почти недоловимо въздъхна. Алън изпита отново позната остра болка. Замисли се за своя син — бедния, обречен Тод. Пъхна ръка под врата на Шон Раск и му помогна да се изправи в леглото, но точно в този миг пред очите му отново изплува образът на Тод, който стои редом с брат си и маха за довиждане на баща си. Около главата на непрежалимия Тод лъчеше бледосинкав ореол от светлина, който обагряше в седефено чертите му.

Ръката на Алън потрепери и малко от водата се разплиска по болничната пижама на Шон.

— Извинявай.

— Нищо — отвърна му Шон с дрезгавия си гласец и, жадно започна да пие. Изпи почти цялата чаша. След което се уригна.

Алън внимателно го положи обратно върху възглавницата. Шон бе утолил жаждата си, но в погледа му се четеше предишното отчаяние. Шерифът си помисли, че през живота си не е срещал момче на неговата възраст, което да е изглеждало толкова самотно, и още веднъж се опита да си припомни лицето на Тод.

Пропъди мислите за сина си. Имаше да върши работа. Неприятна и в същото време изключително деликатна работа, която обаче все повече и повече му се струваше по-важна от всичко останало. Точно сега в Касъл Рок може би ставаха много неща, но шерифът вътрешно се убеждаваше, че поне някои от многобройните въпроси, можеха да намерят отговорите си именно тук, зад това бледо чело и тези тъжни, изгубили блясъка си очи.

Той огледа стаята и с пресилена усмивка заключи:

— Каква скучна стая!

— Да — съгласи се Шон с тихия си, дрезгав гласец — Ужасно е тъпа.

— Може би малко цветя ще й вдъхнат повечко живот — предположи на глас Алън и с дясната ръка бръкна в левия си ръкав. С ловко движение на пръстите извади сгъваемия букет изпод каишката на часовника си.

Усещаше, че късметът може да му изневери, но тъй и тъй си беше казал, че трябва да мине през този номер, реши да използва момента. За малко да съжалява за прибързаността си. Щом дръпна въженцето, за да се разтвори букетът две от хартиените цветя се скъсаха. Пружинката нададе жален звън. Каза си, че това определено е последният път когато изпълнява номера със сгъваемите цветя… но все пак успя да го направи сравнително успешно. А Шон, за разлика от брат си, наистина се зарадва на фокуса, който въпреки мрачното му настроение и всичките успокоителни, с които го бяха натъпкали, му се стори забавен.

— Страхотно! Как го правите?

— Ами с малко магия… Искаш ли ги? — посегна той да пусне изкуствените цветя в каната с вода.

— Не. Нали са от хартия. Пък и са се накъсали.

Шон се замисли и понеже реши, че се е показал неблагодарен, допълни:

— И все пак номерът беше страшен. Можете ли да ги накарате да изчезнат?

„Малко се съмнявам, момчето ми“ — каза си наум Алън, но обеща да опита.

Вдигна букета, така че Шон да го вижда добре, после леко присви дясната си ръка и я свали надолу. Понеже не забравяше в какво плачевно състояние се намира той, за разлика от друг път извърши всичко изключително бавно и сам се учуди на резултата. Вместо да се сгънат светкавично и да изчезнат също тъй неочаквано, както и се бяха появили, цветята сякаш се разтопиха в мъгла, преди да се изгубят напълно в свития му юмрук. Както се очакваше, разхлабената пружинка направи опит да запъне и да провали номера, но накрая се смили и за последен път в живота ей реши да сътрудничи на собственика си.

— Това се казва номер — заключи Шон, на когото този фокус направил още по-голямо впечатление от предишния, и Алън се съгласи. Беше се получил завидно ефектен завършек на евтиния трик, с който той беше събирал ума още на съучениците си в долните класове. За съжаление този ефект не би могъл да се постигне с новата пружинка, която сгъваемите цветя несъмнено щяха да получат в идните дни. Те отново щяха да се сгъват бързо и зрителят не би могъл да се наслади на магията, получила се съвсем случайно сега.

— Благодаря — поклони се на публиката си Алън и може би за последно прибра сгъваемия букет под каишката на часовника си. — Ако не искаш цветя, тогава какво ще кажеш за някоя монета от четвърт долар, а? Можеш да си вземеш кола от машината.

Надвеси се над момчето и съвсем непринудено извади четвърт долар от носа му. То се усмихна развеселено.

— Их, да му се не види, забравих, че колата е вече седемдесет и пет цента, нали така? Това е то — инфлация. Но спокойно…

И Алън извади още една монета от устата на Шон, а после взе, че откри трета в ухото му. Но усмивката на детето лека-полека започна да угасва и той разбра, че ще е най-добре, ако се заеме с работата, за която беше дошъл.

— Пази си ги. Като се пооправиш, ще ги използваш.

— Благодаря, господине.

— Винаги си добре дошъл, Шон.

— Къде е татко? — попита момчето. Гласът му бе поукрепнал.

На Алън въпросът му се стори малко странен. Както всеки друг и той би сметнал за по-нормално, ако момчето бе попитало първо за майка си. В крайна сметка то беше само на седем години.

— Скоро ще бъде тук, Шон.

— И аз се надявам. Искам да дойде.

— Знам, че искаш да го видиш. — Алън за миг се замисли, но добави: — И мама ще дойде скоро.

Шон сякаш изпадна в дълбок размисъл при тези думи, но накрая само поклати отрицателно глава. При това движение възглавницата под него леко прошумоля.

— Не, няма да дойде. Много е заета.

— Толкова заета, че няма да дойде да те види? — не можеше да повярва шерифът.

— Да. Много е заета. На мама й идва на гости Кралят. Затова повече не ме пуска в стаята си. Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.

Алън си спомни за госпожа Раск в мига, когато я разпитваха от щатската полиция. Говореше бавно и несвързано. На масата до нея стояха слънчеви очила. Сякаш не можеше да се раздели с тях — едната й ръка постоянно ги докосваше. От време на време тя рязко я дръпваше — сякаш се страхуваше някой да не обърне внимание какво точно прави, — но после, само след няколко секунди ръката се връщаше отново при очилата. Тогава той си беше помислил, че държането й се дължи или на изживения шок, им по-скоро на въздействието на някакво успокоително. Но сега започваше да се чуди дали причината не е друга. Питаше се и дали не си струва да продължи в тази посока, вместо да разпитва Шон за Брайън. А може би двете неща бяха свързани?

— Вие май не сте истински магьосник — разкри го Шон. — Да не сте полицай?

— Ъ-хъ.

— Да не би да сте от щатската полиция? От онези със сините коли, които карат много бързо?

— Не, аз съм местният шериф. Обикновено карам кафява кола с по една звезда от двете страни, крято наистина се движи много бързо, но днес по изключение съм със старо комби, дето все забравям да го продам — усмихна се Алън. — Виж, то е много бавно.

Това обаче предизвика известен интерес.

— А защо не си карате кафявата полицейска кола?

„И така, излиза, че няма да те питам нито за Джил Мизлабурски, нито за брат ти — помисли си шерифът. — Джил не знам, но с Брайън нещата сигурно са били много зле.“

— Да ти кажа честно, вече забравих. Днес беше дълъг ден.

— Вие като шерифа от „Млади стрелци“ ли сте?

— Ъ-хъ. Нещо такова.

— Двамата с Брайън си взехме под наем касетата с филма и го изгледахме. Беше най-страхотното нещо, което можеш да си представиш. Искахме да гледаме и „Млади стрелци II“ когато го даваха на „Вълшебния фенер“ в Брайтън миналото лято, но мама не ни пусна, защото бил забранен за деца. Не ни пускат да гледаме забранени филми. Само понякога татко ни разрешава да ги гледаме на видеото вкъщи. Двамата с Брайън много харесвахме „Млади стрелци“ — повтори Шон, но в същия миг погледът му се помрачи. — Но това беше, преди той да получи снимката.

— Коя снимка?

За пръв път по лицето на момчето се изписа вълнение. Сякаш изведнъж се беше изпълнило с някакъв непреодолим ужас.

— Снимката с бейзболиста. Една много специална снимка на бейзболист.

— Така ли? — спомни си Алън за броя на „Плеймейт“, който беше открил в стаята на самоубилото се момче и снимките с бейзболисти вътре — Брайън им викал „далавераджийчета“. — Той обичаше да събира снимки на бейзболисти, нали, Шон?

— Да. Така и той го хвана в ръцете си. Сигурно с всеки различен човек използва и различен начин да го хване.

Шерифът се наведе напред.

— Кой по-точно, Шон? Кой го е хванал в ръцете си?

— Брайън се самоуби. Видях го как го направи, бях в гаража.

— Знам. Съжалявам.

— Отзад от главата му излизаше нещо гадно. Не беше просто кръв. Нещо друго. Жълтеникаво.

Алън не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше силно в гърдите, устата му беше пресъхнала, сякаш беше прекарал няколко дни в пустинята, а стомахът му се преобръщаше. В съзнанието му кънтеше името на собствения му син, сякаш посред нощ нечии обезумели ръце бяха забили камбаните на умряло.

— Иска ми се да не го бе направил — продължи Шон. Гласът му звучеше странно спокойно, но изведнъж в окото му се показа сълза, която нарастваше, нарастваше, докато не се пукна като балон и не потече по гладката му буза — Няма да гледаме двамата заедно „Млади стрелци II“, когато го пуснат на видеокасетки. Ще трябва да го гледам сам, но без Брайън и неговите тъпи шеги няма да е толкова забавно. Сигурен съм.

— Ти обичаше брат си, нали? — прекъсна го малко неловко Алън, като в същото време протегна ръка между пръчките на леглото. Малката ръка на Шон Раск пое неговата и пръстите му я стиснаха. Ръчичката на момчето беше гореща. И малка. Много малка.

— Да. Брайън искаше да стане питчър в отбора. Казваше, че щял да се научи да мята топката като харпун, също както го прави Майк Бодикър. Но сега вече няма да може. Каза ми да не го доближавам, иначе съм щял и аз да си изпатя. Аз се разплаках. Бях уплашен. Не беше на филм. Всичко ставаше в нашия гараж.

— Знам — рече Алън. Пред очите му отново се показа колата на Ани. Натрошените стъкла. Големите локви почерняла кръв по седалките. Това също не беше филм. Мъжът заплака. — Знам, момчето ми.

— Той поиска от мен да му обещая едно нещо и аз му го обещах. И ще спазя обещанието си. Ще го спазвам до края на живота си.

Алън избърса лицето си със свободната си ръка, но сълзите упорито отказваха да спрат. Ето това момче лежеше пред него, беше толкова пребледняло, че кожата му едва се отличаваше от цвета на възглавницата; това същото момче бе видяло с очите си как брат му се самоубива, беше видяло как мозъкът му се разплисква по стената на гаража, а къде беше майка му? Чакала да й дойде на гости Кралят. Шон беше казал: „Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.“

— Какво му обеща, синко?

— Исках да му се закълна в мама и татко, но той не ми позволи. Каза, че трябвало да се закълна в своето собствено име. Защото той я бил хванал и нея. Според Брайън той хващал в ръцете си всеки, който се е клел в името на някой друг. Така че се заклех в собственото си име, но дори и тогава брат ми пак натисна спусъка и си гръмна главата. — Лицето на Шон се обля в сълзи, но погледът му продължаваше да бъде все тъй сериозен. — Не беше само кръв, господин шериф. Имаше и нещо друго. Нещо жълтеникаво.

Алън стисна ръчичката му.

— Знам, Шон. Какво искаше брат ти да му обещаеш?

— Ако ви кажа, може би Брайън няма да отиде в рая.

— Разбира се, че ще отиде. Имаш думата ми на шериф.

— Шерифите винаги ли удържат на думата си?

— Винаги, когато я дават на малки момченца, които лежат в болница — увери го той. — В подобни случаи никой шериф не може да не удържи на думата си.

— А ако я престъпят, в ада ли отиват?

— Да — кимна Алън. — Точно така. Ако я престъпят, отиват право в ада.

— А вие ще се закълнете ли, че ако ви кажа, Брайън пак ще отиде в рая? Ще се закълнете ли в собственото си име?

— В собственото си име — сложи ръка на сърцето си шерифът.

— Добре тогава — съгласи се Шон. — Брайън ме накара да му обещая никога да не стъпвам в новия магазин, от който той си беше купил онази специална снимка с бейзболиста. Той си мислеше, че на нея е сниман Санди Коуфакс, но не беше той. Беше друг играч. А снимката беше стара и мръсна, но мисля, че той не можеше да го разбере.

Шон замълча за малко, замисли се, но продължи със спокойния и благ гласец:

— Веднъж се върна вкъщи с ръце, целите в кал. Изми ги, а по-късно го чух да плаче в стаята си.

„Чаршафите — сети се Алън. — Чаршафите на Уилма. Значи е бил Брайън.“

— Каза, че „Неизживени спомени“ било отровно място, а той бил отровен човек и аз никога не трябвало да ходя при него.

— Брайън ти го е казал? Брайън ти е казал нещо за „Неизживени спомени“?

— Да.

— Шон… — понечи да го попита нещо, но замълча. Имаше чувството, че се е превърнал в електрическа жица и го пронизва ток с високо напрежение.

— Какво?

— Майка ти… дали и тя си е купила слънчевите очила от „Неизживени спомени“?

— Да.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но знам, че ги е купила оттам. Тя си слага слънчевите очила и по този начин извиква Краля при себе си.

— Кой Крал, Шон? Знаеш ли?

Момчето го погледна недоумяващо, сякаш беше казал най-невероятната глупост на света.

— Елвис. Той е Кралят.

— Елвис — повтори Алън. — Че кой друг наистина?

— Искам баща си.

— Знам, сладурче. Само още няколко въпроса и ще те оставя. Ще поспиш и като се събудиш, баща ти ще е тук. Шон, Брайън каза ли ти кой е отровният човек?

— Да, господин Гонт. Собственикът на магазина. Той е отровният човек.

Сега пък Алън се сети за Поли — за Поли, когато казваше след погребението: „Според мен това беше просто единственият начин да си намеря истинския лечител… Доктор Гонт. Доктор Лийлънд Гонт.“

Спомни си за малкия сребърен амулет, който тя си беше купила от „Неизживени спомени“, как го беше извадила от чантата си и му го беше показала… но в мига, когато той понечи да го поеме, ръката й изведнъж го беше закрила. Тогава за пръв път видя подобно изражение у Поли, едновременно на подозрение и на наранено чувство за собственост. Тъничкият й гласец прозвуча писклив, треперещ и плачлив — нещо, което също не беше забелязвал никога у нея. „На никого не му е леко да открие, че лицето, което си е мислил, че обича, се е оказало само маска… Как можа да си помислиш да ме измамиш?… Как можа!“

— Какво си и казал! — промълви той, без дори да си даде сметка, че говори на глас. Както и че е стиснал в ръка а от пръчките на леглото и бавно я върти между свитите си пръсти. — Какво си й казал? И как, по дяволите, си я накарал да ти повярва?

— Господин шериф, добре ли сте?

Той се овладя и ръката му се отлепи от пръчката.

— Да… нищо ми няма. Сигурен си, че Брайън ти е казал за господин Гонт, така ли, Шон?

— Да.

— Благодаря ти — надвеси се Алън над момчето, стисна ръката му и го целуна по хладната и пребледняла буза. — Благодаря ти, че говори с мен — каза и стана от стола.

Имаше една работа, която вече цяла седмица си повтаряше, че трябва да свърши, но все нещо го задържаше в последния момент — да се отбие в магазинчето на новоустановилия се в Касъл Рок търговец. Не ставаше дума нито за сериозно запознанство, нито да купува нещо; просто да му се обади, да го посрещне с добре дошъл от името на целия град, да го осведоми накратко какви са процедурите, ако има неприятности. Често се беше сещал за това си намерение, веднъж дори беше минал покрай магазина, но кой знае защо така и не се беше наканил да влезе вътре и да се разговори със собственика. Чак днес, покрай случая с Поли, Алън бе започнал да се чуди дали господин Гонт няма пръст в цялата работа, но вече като че ли беше късно — лайната се бяха изсипали върху вентилатора, тъй да се каже, а в същото време той се оказваше с вързани ръце на трийсет километра от града, за чиято сигурност трябваше да се грижи.

„Дали не ме държи нарочно настрана? Дали, без да знам, не съм стоял през цялото това време настрана?“

Във всеки друг момент подобен въпрос би му се сторил смешен, дори глупав, но точно сега, точно в тази спокойна, сенчеста стая той му изглеждаше повече от уместен.

Внезапно си каза, че на всяка цена трябва да се върне в Касъл Рок. Трябваше да се върне, и то незабавно.

— Господин шериф?

Алън се обърна към Шон.

— Брайън каза и нещо друго — добави момчето.

— Наистина ли? И какво беше то, Шон?

— Брайън ми каза, че господин Гонт изобщо не бил човек.

10

Алън излезе в коридора и се насочи към вратата, над която с големи букви беше изписано: „ИЗХОД“. Ходеше на пръсти и с ужас очакваше как всеки момент заместничката на госпожица Хендри ще му кресне в гърба. Но единственото лице, с което имаше случай да се разговори, беше някакво малко момиченце, застанало на вратата на стаята си. Русите му коси бяха вързани на две големи опашки, спускаха се на раменете му и прикриваха избелялата розова пижама, а ръцете му държаха някакво одеяло. Като го гледаше колко е изтъркано, Алън си каза, че това одеяло сигурно не е кое да е, ами най-любимото на света. Момиченцето беше босо, панделките около плитките му бяха вързани накриво, а изпитото му личице почти се изгубваше под огромните очи, които наблюдаваха непознатия. Ако се вярваше на изражението на това пребледняло личице, трудно беше да си представи, че някъде по земята има по-нещастен човек от това дете.

— Ти носиш пистолет — отбеляза момиченцето.

— Вярно е.

— И баща ми си има пистолет.

— Наистина ли?

— Да, и то по-голям от твоя. По-голям от целия свят, ако искаш да знаеш. Ти да не си някой караконджул?

— Не, сладурче — поклати глава Алън, но неволно си помисли как тази вечер караконджулите са си дали среша в собствения му дом.

Бутна вратата в дъното на коридора, слезе по стълбите на долния етаж, бутна още една врата и излезе навън, за да се потопи в здрача, изпреварил с някоя и друга минута знойната лятна вечер. Забърза по посока на паркинга. На запад, по посока на Касъл Рок прогърмяваше и се усещаше да наближава буря.

Алън отключи вратата, влезе в старото комби и откачи от мястото му микрофона на радиостанцията си.

— Тук първи, тук първи, искам базата. Предавам.

Но му отвърна само шумотевицата по развалената връзка.

Проклета буря.

„А може би главният караконджул нарочно я е предизвикал“ — прошепна му някакъв глас. Алън вече не бе в състояние да отхвърли тази мисъл с усмивка.

Опита отново, но в слушалките друг отговор не се получи, затова потърси щатската полиция в Оксфорд. Този път връзката беше чудесна. Човекът от другата страна му съобщи, че в района на Касъл Рок се е развихрила магнитна буря и връзките с града са били прекъснати. Дори телефоните работели само когато си пожелаели.

— Ще се свържете с Хенри Пейтън и ще му наредите от мое име да задържи човек на име Лийлънд Гонт. За начало ще го счетем за необходим за следствието свидетел. Името му е Гонт. Г като „генерал“. Записахте ли? Край.

— Записвам дума по дума, шерифе. Гонт, Г като „генерал“. Край.

— Кажете му, че Гонт може да се окаже подстрекател към убийствата на Нети Коб и Уилма Джърсик. Край.

— Записах. Край.

— Това е всичко. Край.

Той остави микрофона на мястото му, запали двигателя и потегли към Касъл Рок. Преди да излезе от Бриджтън, се спря на паркинга пред един магазин от веригата „Червена ябълка“ и използва телефона, за да позвъни в службата си. Отсреща се дочуха две прещраквания, след което нечий записан на лента глас му съобщи, че номерът, който търси, е временно изключен от централата.

Затвори и бързо се върна при колата си. Този път тичаше. Преди да излезе от паркинга и да се включи в шосе № 117, Алън включи сигналната лампа и я постави покрива на комбито. Не беше изминал и два километра, когато старият форд, колкото и да се тресеше и да дрънчеше, вече беше вдигнал сто и двайсет километра в час.

11

Ейс Мерил се завърна в Касъл Рок заедно с падащия мрак.

Светкавиците се стрелкаха из простора над главата му и пронизваха с огнените си шишове безпомощната земя, а той караше своя шевролет по Касъл Стрийм Бридж, смъкнал прозорците, защото дъждът още не беше завалял, а от горещина едва се дишаше.

Ейс беше мръсен, уморен и ядосан. Въпреки бележката, която беше получил, бе обиколил още три от местата, обозначени на картата, и пак не му се щеше да повярва какво точно му се беше случило. С две думи не искаше да повярва, че са го изиграли. На всяко от трите места беше открил по един плосък камък и под камъка метална кутийка. В две от тях имаше още от онези мръсни рекламни купони, а в третата, намерена в блатистата земя зад фермата на Страутови, се мъдреше само някаква си стара химикалка. На нея беше нарисувана жена с прическа, каквито са носели през четиридесетте. Беше облечена в бански костюм, също модел от четиридесетте, ако се съдеше по формата му на туба за бензин. Като се обърнеше химикалката надолу, банският костюм изчезваше.

Голямо съкровище, няма що!

Беше потеглил с колата си към Касъл Рок и беше надул газта докрай. Погледът му беше като на обезумял, а дънките му бяха изкаляни до коленете, но това нямаше значение. Значение имаше единствено Алън Пангборн, който трябваше да умре. После Ейс щеше да си вдигне чуковете и да се измете на западния бряг — както трябваше да го е сторил още отдавна. Ако убиеше шерифа, може би щеше да някакви пари у него, а може би нямаше. Така или иначе, едно беше сигурно: това копеле щеше да умре, и то да умре по болезнен начин.

Едва пет километра преди моста Ейс се сети, че не носи оръжие. Беше опитал да свие някой от автоматичните пистолети в кембриджкия гараж, но оня проклет касетофон се беше включил и му беше изкарал акъла. Но това не му пречеше да разбере къде са пистолетите.

Точно така.

Колата мина по моста… и трябваше да спре на пресечката на главната улица с алеята към воденицата, въпреки че по всички правила той имаше предимство.

— Какво, по дяволите, става? — изруга под носа си.

Долната главна улица се беше превърнала в същинско бойно поле, из което се стрелкаха полицейски коли, светлини, телевизионни екипи, както и тук-там — групички безмълвни зяпачи. Бойните действия като че ли се развиваха най-вече около сградата на местната администрация. Сякаш на градските съветници изведнъж им беше хрумнало да устройват карнавали.

Но Ейс ни най-малко не се вълнуваше от това какво става в Касъл Рок: ако ще целият град да го покосеше чума или пък някой да го вдигнеше във въздуха, това него не го засягаше. Интересуваше го само проклетият скалп на онзи кучи син Пангборн; той трябваше да го овеси около колана си и нищо друго. Но как да успее, след като полицията в щата Мейн, до последното ченге, се беше скупчила около бюрото на шерифа?

Но отговорът дойде от само себе си. „Господин Гонт ще измисли нещо вместо мен. Той държи цялата необходима артилерия и няма как да не знае за какво да я използва. Трябва да се отиде при него.“

Ейс погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че от другата страна на моста се задават още сини светлини. Още ченгета… „По дяволите, какво се е случило този следобед?“ — пак си помисли той, но това беше въпрос, на които спокойно можеше да потърси отговора друг път… или ако се наложеше, изобщо да не си прави труда. Сега си имаше друга работа, трябваше да я свърши, а ако не се махнеше навреме от пътя, идващите отзад коли можеха да му попречат.

Ейс зави по алеята към воденицата, после кривна вдясно в улицата с кедровите дървета, заобиколи централната част на града и отново излезе на главната улица. Спря за момент пред светофара, погледна още веднъж към сините светлини в подножието на хълма и паркира пред витрината на „Неизживени спомени“.

Излезе от колата, пресече улицата и прочете табелката на прозореца. За момент изпадна в пълно отчаяние — това не го беше очаквал. Не се нуждаеше само от пистолет, трябваше му и малко от онзи, другия барут, който господин Гонт пазеше за него. Но след това се сети за служебния вход. Заобиколи ъгъла на улицата, без да обръща внимание на яркожълтия пикап, паркиран на двайсет-трийсет метра нагоре по улицата, нито на човека в него (Бъстър беше седнал на мястото на шофьора), който през цялото време го наблюдаваше. Щом влезе в прохода, Ейс се блъсна в някакъв мъж, нахлупил шапка от туид ниско над очите си.

— Ей, гледай къде вървиш, татенце — викна му Мерил.

Непознатият с шапката вдигна глава, оголи зъби и изръмжа насреща му. В същия миг ръбата му извади от джоба автоматичен пистолет и го насочи към него.

— Не се заяждай с мен, приятел, да не хапнеш и ти малко олово.

Ейс вдигна ръце и отстъпи крачка назад. Другият не се беше изплашил ни най-малко; но го беше учудил, и то силно.

— Не мен, господин Нелсън. Аз си нямам вземане-даване с вас.

— Така си е — съгласи се мъжът с шапката и между другото попита: — Случайно да си виждал оня гъзоблизе Джюът?

— Ъ-ъ… оня от училището ли?

— От средното училище, точно така… ти да знаеш друг с това име в града? Я се стегни, за Бога!

— Не бях в града, чак сега идвам — отвърна предпазливо. — В интерес на истината, никого не съм виждал, господин Нелсън.

— Както и да е, ще го намеря и ще го превърна в една жалка торба с лайна, така да знаеш. Да ми убие папагала и да се подиграва с майка ми. — Присви очи Джордж Т. Нелсън и допълни: — Тази вечер съветвам всички да стоят далеч от мен.

Ейс послуша съвета му.

Другият мъж прибра пистолета в джоба си и изчезна зад ъгъла. По походката му човек можеше да отсъди, че наистина са го направили на маймуна и има за какво да си връща. Мерил постоя още малко с ръце, вдигнати високо над главата. Господин Нелсън бе учител по трудово обучение в гимназията. Ейс винаги го беше смятал за един от онези хора, за които се казва, че и на мравката правят път, но сега явно трябваше да си промени мнението. Освен това не му беше трудно да разпознае пистолета: предната нощ сам беше докарал цял сандък точно такива от Бостън.

12

— Ейс! — зарадва се господин Гонт. — Идваш тъкмо навреме.

— Трябва ми пистолет — мина по същество той. — Както и от първокласния прашец, ако още ти е останало.

— Да, да… за всичко ще му дойде времето. Ще ми помогнеш ли с тази маса, Ейс?

— Ще убия Пангборн — продължи Ейс. — Открадна ми проклетото съкровище и аз ще го убия.

Господин Гонт го изгледа с плоските си, жълти очи, сякаш беше котка, дебнеща мишка… и в този миг той наистина се почувства като жалка мишка.

— Не ми губи времето с неща, които вече знам — предупреди го търговецът. — Ако искаш помощта ми, Ейс, най-добре ти сега да ми помогнеш.

Ейс хвана масата за единия край и двамата я прибраха вътре в склада на магазина. Господин Гонт се наведе и от земята някаква табела, на която пишеше:

Постави я на вратата и заключи. Вече завърташе ключа, когато Ейс се усети, че всъщност табелата не беше закачена с нищо, което да я държи: нямаше нито кабарчета, нито скоч — нищо! Но тя все пак си беше останала на вратата.

Погледът му се спря на сандъка с автоматичните пистолети и кутиите с патрони. Бяха останали само три пистолета и три комплекта амуниции.

— Свети Боже! Къде изчезнаха останалите?

— Търговията вървеше тази вечер, Ейс — похвали се господин Гонт, доволно потривайки ръце. — Вървеше, и то много добре. А сега ще потръгне още по-добре. Имам работа за теб.

— Но нали ти казах! — прекъсна го Мерил. — Шерифът ми открадна…

Без дори да го е видял да мръдне, Лийлънд Гонт вече се беше нахвърлил отгоре му. Дългите му, грозни ръце се вкопчиха в тениската му и го вдигнаха във въздуха като перце. От устата на Ейс се изтръгна вик на изненада и уплаха. Ръцете, които го държаха, сякаш бяха от стомана. Господин Гонт го вдигна високо над главата си, а мъжът гледаше отгоре пламналото му като огън лице и нямаше представа как се е озовал там. Въпреки обзелия го ужас успя да забележи пушека — или може би парата, — която изпускаха ушите и ноздрите на господин Гонт. Сякаш имаше пред себе си дракон, приел човешки образ.

— Ти на мен НИЩО не ми казваш! — изкрещя му насреща търговецът. Езикът му се показа между грамадните му като надгробни камъни зъби и Ейс забеляза, че при върха си се раздвоява — като език на змия. — Аз на теб казвам ВСИЧКО! Ще мълчиш, когато имаш пред себе си възрастни хора, Ейс, защото те знаят по-добре! Ще мълчиш и ще ме слушаш! Ще мълчиш и ще ме слушаш! ЩЕ МЪЛЧИШ И ЩЕ МЕ СЛУШАШ!

Той го завъртя два пъти около главата си, както би се развъртял някой пехливанлия по панаирите, за да събере очите на зрителите, и го запокити към отсрещната стена. От удара в главата му избухнаха фойерверки. Погледът му се проясни, а насреща му стоеше все същият ужасяващ Лийлънд Гонт, който се беше надвесил над лицето му, скърцаше зловещо със зъби и изпускаше пара.

— Не! — изкрещя Ейс. — Не, господин Гонт, моля ви! НЕ!

Ръцете се бяха превърнали в орлови нокти, които пред очите на нещастника се издължаваха и изостряха… или пък са си били такива от самото начало? „Може би са си били такива от самото начало, а просто аз не съм ги забелязал.“

Ноктите разкъсаха тениската му, а димящите ноздри облъхнаха изплашеното му лице.

— Готов ли си да ме изслушаш, Ейс? — попита господин Гонт. При всяка дума горещи вълни блъсваха нещастника в лицето. — Готов ли си или да разпоря евтините ти черва, които на нищо не могат да устискат, и да свърша веднъж завинаги с теб?

— Да! — проплака Ейс. — Искам да кажа не! Ще слушам!

— Ще бъдеш ли моето послушно момче за всичко? Ще изпълняваш ли заповедите ми?

— Да!

— Даваш ли си сметка какво ще ти се случи, ако не го направиш?

— Да! Да! Да!

Направо ми се повдига от теб, Ейс — заключи търговецът, — но точно това харесвам у хората. — Блъсна го той отново в стената. Ейс се отпусна безпомощно надолу и застана на колене, опитвайки се да успокои дишането си. Погледът му шареше по прашния под. Страхуваше се да погледне чудовището право в очи.

— Само да си помислиш да направиш нещо против волята ми, Ейс, ще се погрижа да се запознаеш с всички изненади на ада. Ти ще си получиш твоя шериф, за това не се тревожи. Но засега той е извън града. А сега стани.

Ейс се изправи бавно на крака. Главата му продължаваше да кънти, тениската му висеше жалко на парцали.

— Нека те попитам нещо — възвърна присъщата си любезна усмивка господин Гонт, която като че ли не изглеждаше неуместна. — Ти харесваш ли това малко градче? Обичаш ли го? Окачил ли си си снимки по стените на скапаната си барака, за да ти напомнят за отминали дни, когато пчелите жилеха, а кучетата хапеха?

— Със сигурност не — отговори му Ейс, който още не можеше да се успокои. Гласът му звучеше на приливи отливи — ту силен, ту слаб, в зависимост от туптенията на сърцето му. Трябваха му невероятни усилия, за да успее да се изправи и да се задържи на краката си, които сякаш бяха омекнали. За всеки случай се беше облегнал на стената и внимателно наблюдаваше господин Гонт.

— Би ли ти се сторило твърде ужасяващо, ако поискам от теб, докато чакаш шерифа да се върне, да изтриеш тази малка паланка от лицето на земята?

— Тази дума ми е непозната — опита се да се измъкне той.

— Не се и съмнявам, че е така. Но мисля, че прекрасно разбра какво имам предвид. Нали, Ейс?

Мерил се замисли за миналото. Върна се години назад във времето, когато четирима сополанковци го бяха измамили него и приятелите му (в онези дни имаше приятели или поне беше в разумна близост с някои момчета като него) и им бяха измъкнали изпод носа нещо, на което Ейс много държеше. По-нататък той и приятелите му бяха спипали един от сополанковците — Горди Лашанс — и го бяха пребили от бой, но това вече нямаше никакво значение. Сега Лашанс беше известен писател и живееше в другия край на щата, където навярно си бършеше задника с десетдоларови банкноти. Как се беше получило така, че сополанковците бяха победили, не знаеше, но знаеше, че оттогава с него самия нищо не вървеше. Късметът му бе изневерил. Вратите, които тогава стояха отворени за него изведнъж започнаха една но една да се затварят. Постепенно разбра, че нито той е някой цар, нито царството му е Касъл Рок. И ако навремето беше имал основания да си мисли тъкмо обратното, то щастливите дни свършиха с онзи Празник на труда — тогава беше на шестнайсет години — когато сополанковците ги бяха лишили него и приятелите му от онова съкровено нещо, което по право си беше тяхно. До деня, когато Ейс можа да влезе в „Кроткия Тигър“ и да си поръча легално нещо за пиене, беше извървял целия път от царските почести до редническия чин във войската, беше останал дори без униформа и трябваше постоянно да пълзи, защото се намираше на вражеска територия.

— Мразя това място. Вони ми на клозет — заяви той на Лийлънд Гонт.

— Добре — изрече търговецът. — Много добре. Имам един приятел — паркирал е колата си малко нагоре по улицата и ще ти помогне в начинанието, Ейс. Ти ще си получиш твоя шериф… ще си получиш и целия град. Не ти ли звучи добре?

Погледът му беше уловил този на Ейс и не го изпускаше нито за миг. Мерил стоеше насреща му със скъсаната си тениска и както си стоеше, тъй и започна на свой ред да се усмихва. Дори главата беше престанала да го боли.

— Да — съгласи се той. — Звучи ми страшно добре.

Господин Гонт бръкна в джоба на дрехата си и извади найлоново пликче, пълно с бял прах. Подаде му го.

— Има много работа за вършене, Ейс.

Пое пликчето, но погледът му така и не се откъсна от този на господин Гонт. Струваше му се, че започва да вижда какво се крие зад него.

— Прекрасно — каза. — Готов съм.

13

Бъстър гледаше как и последният човек, който беше влязъл в служебния проход, на свой ред излиза. Тениската му висеше на парцали, а в ръцете си непознатият носеше някакъв сандък. Освен това от дънките му се показваха дръжките на два автоматични пистолета.

Изведнъж разпозна човека пред себе си и изплашено отдръпна назад. Та това беше Джон „Ейс“ Мерил и защо именно той се беше запътил към пикапа с този сандък?

Ейс почука на стъклото.

— Отвори задната врата, татенце. Имаме работа да вършим.

Смъкна прозореца.

— Махай се оттук! Махай се, негодник такъв! Или ще извикам полиция.

— Ама, че късмет извадих с теб! — изсумтя недоволно Ейс.

И измъкна един от пистолетите, завтъкнати в панталона му. Бъстър замръзна на мястото си, но за негово успокоение Мерил му подаде оръжието през прозореца с дръжката напред. Съветникът запремига, сякаш недоумяваше какво става.

— Взимай — тросна му се нетърпеливо Ейс — и ми отвори задната врата. Ако наистина не разбираш кой ме е пратил, значи наистина си толкова тъп, колкото изглеждаш — протегна другата си ръка и погали перуката му. — Косата ти ми харесва — усмихна се подигравателно. — Направо е прекрасна.

— Стига толкова — прекъсна го Бъстър, но гневът в гласа му се беше изпарил. „Трима добри люде могат да създадат доста главоболия — беше казал господин Гонт. — Ще ти пратя някого.“

Но Ейс? Ейс Мерил! Та той беше престъпник!

— Виж — сопна му се Ейс, — ако смяташ да обсъждаш подготовката с господин Гонт, най-добре ще е да се срещнеш с него. Но както добре виждаш — прокара пръсти по висящите парчета плат от тениската си, оголващи гърдите и корема му, — днес настроението му не е особено добро.

— Значи ти трябва да ми помогнеш да се отърва от Тях? — попита Бъстър.

— Точно така. Ще превърнем този град в огромна скара за печене — вдигна той сандъка от земята. — Макар че аз самият не виждам какво толкова можем да направим само с една кутия фишеци. Според него ти си знаел по-добре.

Съветникът на свой ред започна да се усмихва. Стана от мястото си, отиде до дъното на пикапа и дръпна плъзгащата се врата.

— Мисля, че наистина знам. Качвайте се, господин Мерил. Имаме да изпълняваме поръчки.

— Да започнем с гаража — предложи той все така усмихнат.