Стивън Кинг
Неизживени спомени (17)

2

Когато двойното погребение в „Хоумланд“ бе към своя край, Еди Уорбъртън спря пред дома на Поли, слезе от колата си и предпазливо се огледа във всички посоки. Всичко беше спокойно. Улицата дремеше в августовската жега на октомврийския следобед.

Той забърза към входната врата и извади официален плик за писма от горния джоб на ризата си. Господин Гонт се бе обадил едва преди десет минути, бе му казал, че е време да плати медальона си, и Еди естествено веднага се подчини. Просто търговецът бе от онези хора, които, като кажат „жаба“, и скачаш.

Изкачи трите стъпала до вратата на Поли. Топлият вятър разклати звънчето над вратата и то леко изчурулика. Звукът бе обичаен, но той подскочи уплашен. После отново се огледа наоколо, не видя никого и отново погледна към плика. Беше адресиран до госпожица Патриша Чалмърс. Еди нямаше ни най-малка представа, че истинското име на Поли е Патриша, но не го беше и грижа. Работата му бе да направи един малък номер и да се разкара час по-скоро от там.

Пъхна писмото в отвора на вратата. То литна и се приземи върху останалата поща: два каталога и брошура за кабелна телевизия.

Един обикновен плик за писма, с името на Поли и адреса, центрирани под марката в горния десен ъгъл и с обратен адрес долу вляво:

„САН ФРАНЦИСКО

ОТДЕЛ «СОЦИАЛНИ ГРИЖИ

ЗА ДЕЦА И СИРАЦИ»

ГИЙРИ СТРИЙТ666

САН ФРАНЦИСКО, КАЛИФОРНИЯ 94112“

3

— Какво става? — попита Алън, крачейки бавно до Поли към колата.

Беше се надявал да си размени някоя дума с Норис, но той вече бе заминал с „костенурката“ си. Може би пак на риба край езерото.

Тя го погледна със зачервени очи и на бледото й лице легна измъчена усмивка.

— Какво става с кое?

— С ръцете ти. Какво им направи? Някаква магия ли?

— Да, виж! — Разпери пръсти. — Наистина е магия.

Сега усмивката й бе малко по-естествена.

Пръстите й пак бяха разкривени, безформени и възлести, но отокът, който се бе появил в петък вечерта, почти беше изчезнал.

— Хайде, скъпа, казвай.

— Не знам какво да ти кажа. Много е странно.

Те спряха да махнат на Розали, която мина покрай тях със старата си тойота, и Алън пак подхвана темата:

— Хайде, де, не ме мъчи.

— Ами, изглежда, най-после попаднах на подходящия лекар.

Страните й бавно поруменяха.

— И кой е той?

— Доктор Гонт — каза тя с притеснена усмивка. — Доктор Лийлънд Гонт.

— Гонт ли? — погледна я той изненадан. — Какво общо има той с ръцете ти?

— Закарай ме до магазина му и ще ти разкажа по пътя.

Пет минути по-късно (едно от най-прекрасните неща на Касъл Рок бе, че почти всичко се намираше на пет минути разстояние) Алън паркира на едно от местата пред „Неизживени спомени“. На вратата висеше табелка, която той бе виждал и преди:

На шерифа, който до този момент не бе имал време да мисли за новия магазин, изведнъж му се стори твърде странно в такъв малък град магазин да работи два дни от седмицата само по уговорка.

— Алън? Изглеждаш ядосан — каза колебливо Поли.

— Не съм ядосан. За какво, но дяволите, мога да бъда ядосан? Истината е, че не знам как се чувствам. Сигурно… — Той се изсмя, поклати глава и продължи: — Сигурно съм, как му викаше Тод? „Хвърлен в музиката“. Шарлатански лекове? Това просто не е в твой стил, Поли.

Устните й веднага се свиха и в очите й проблесна гняв.

— „Шарлатански“ не е думата, която бих използвала, Алън. Шарлатани са ония дето се рекламират в пресата. След като това нещо помага, не разбирам защо трябва да го наричаш „шарлатанство“. Не съм ли права, Алън?

Той понечи да каже нещо — какво и той не знаеше, но тя продължи:

— Виж това. — Протегна ръце и размърда пръстите си без никакво усилие.

— Добре, съгласих се. Взимам си думите назад.

— Къде ще ходиш?

— Извинявай.

Тя се обърна да го погледне. Седеше там, където на времето бе седяла Ани. В колата, която беше семейният автомобил на фамилията Пангборн.

„Защо ли го държа още? — помисли си Алън. — Защо не го продам? Луд ли съм или какво?“

Поли докосна нежно ръката му.

— Наистина започвам да се чувствам неудобно. Никога не сме се карали и определено не ми се иска да го правим сега. Простих се с много близък човек и изобщо нямам намерение да се карам с гаджето си точно сега.

— Аз гадже ли съм ти? — усмихна се лениво той.

— Верен приятел… ако мога така да се изразя.

Прегърна я, изненадан от това, че едва не се бяха скарали. И то, защото тя се чувстваше по-добре.

— Можеш да се изразиш както искаш. Знаеш колко те обичам.

— И няма да се караме за каквото и да било.

— За каквото и да било — кимна сериозно той.

— Защото и аз те обичам, Алън.

Той я целуна по бузата и свали ръката си от рамото й.

— Дай да видя тая шаха, дето ти я е дал.

— Не е шаха, а ашха. И не ми я е дал, а просто ми я предостави за проба. Затова съм тук — за да я купя. Сам дано не иска майка си и баща си за нея.

Алън погледна табелката на стъклото, видя спуснатите щори и си помисли: „Опасявам се, че точно това ще иска скъпа.“

Цялата тази работа изобщо не му харесваше. По време на погребението почти не бе откъснал поглед от ръцете на Поли. Тя без усилие бе отворила чантата си, бе ровила вътре за кърпичка, а после спокойно бе щракнала закопчалката с върха на пръстите си, вместо да я върти насам-натам, докато успее да я затвори с палците си, които обикновено я боляха по-малко.

Че ръцете й бяха къде-къде по-добре, се виждаше от пръв поглед, но цялата тази история с вълшебния амулет — защото в крайна сметка именно за това ставаше дума — го караше да се чувства меко казано странно. Намирисваше му на измама.

Откакто бе дошъл в Мейн, той не бе попадал на магазин или заведение, с изключение на кокетните ресторантчета като „Морис“, където да трябва да се уговориш предварително, за да влезеш. Но дори и там човек почти винаги можеше да намери маса и без предварителна резервация… освен, разбира се, през лятото, когато наоколо бъкаше от туристи.

И все пак през изтеклата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина. Вярно не на тумби, но странен или не, начинът, по който господин Гонт вършеше търговията си, явно го устройваше. Понякога клиентите идваха и си отиваха на групи, но по-често бяха сами… или поне така си мислеше Алън, анализирайки впечатленията си от изтеклата седмица. Не бяха ли точно такива методите на класическите измамници? Откъсват те от стадото, уединявате се някъде, предразполагат те, а после ти показват как да станеш собственик на Статуята на свободата срещу някаква невиждано ниска цена.

— Алън? — Поли леко почука по челото му. — Там ли си?

— Тук съм, Поли — отвърна й и я погледна с усмивка.

Беше свалила от врата си тъмносиния шал, който бе носила на погребението на Нети, и сега горните две копчета на бялата й блуза бяха елегантно разкопчани под тъмния й пуловер.

— Още! — викна Алън с похотлива усмивка. — Цепката! Да видим цепката!

— Престани! — смъмри го тя. — Намираме се насред Мейн Стрийт и часът е едва два и половина следобед. Освен това се връщаме от погребение, в случай че си забравил.

— Толкова ли късно стана? — стресна се той.

— Ако два и половина ти е късно, да — отвърна тя и чукна по стъклото на часовника му. — Ти въобще поглеждаш ли към това нещо тук?

Стрелките бяха по-близо до три без двайсет. Часовете в училище свършваха в три. Ако имаше намерение да хване Брайън Раск, трябваше да побърза.

— Дай да видя дрънкулката ти.

Тя измъкна тънката верижка изпод пуловера си и в края й увисна малък сребърен напръстник. Внимателно го положи в дланта си, но когато Алън посегна да го пипне, пръстите й веднага се затвориха.

— Ъ-ъ… Не знам дали е редно. — Усмихваше се, но определено й бе станало неприятно. — Страх ме е да не се повреди нещо.

— Хайде стига, Поли — изрече с раздразнение.

— Виж, дай да се разберем. — В гласа й отново се долавяше гняв. Тя безуспешно се мъчеше да го прикрие. — На тебе ти е лесно да ми се подиграваш. Не ти се налага да сменяш телефонния си апарат с друг, с по-големи бутони. Нито пък да се тъпчеш с обезболяващи…

— Поли! Та това е…

— Няма Поли. — По лицето й бе избила руменина. Гневът и, както щеше да осъзнае по-късно, отчасти произтичаше от това, че в събота тя се бе отнесла към амулета точно като Алън. Но оттогава се бяха случили много неща, които я накараха да промени възгледите си. — Това тук действа. Знам, че звучи налудничаво, но е така. В събота сутринта, когато Нети дойде у дома, направо умирах от болки. Бях започнала да мисля, че единственото ми спасение е да си ампутирам и двете ръце. Болката беше толкова непоносима, Алън, че тази мисъл ми се виждаше направо приятна. Нещо като: „Да, ампутация! Как не съм се сетила по-рано?“ А сега, едва два дни по-късно, изпитвам само лека болка и дори тя постепенно отслабва. Помниш ли преди година, като правих онази диета с кафявия ориз. Цяла седмица гладувах понеже някой си там ми беше казал, че помага. Нима това не е същото?

В гласа й вече не се усещаше гняв, а по-скоро молба.

— Не знам, Поли. Наистина не знам.

Тя разтвори ръка и внимателно взе амулета с два пръста. Алън се наведе да го разгледа по-отблизо, но този път не посегна да го докосне. Амулетът представляваше малък сребърен предмет с неправилна овална форма. В долната му половина се виждаха миниатюрни дупчици, не по-големи от точките, от които се образуват снимките по вестниците.

Докато го гледаше, той изведнъж усети силна, неестествена неприязън. Просто му идеше да го дръпне от шията й и да го изхвърли през прозореца.

„Да. Чудесна идея, приятелче! А после ще си събираш зъбите по пода!“

— Понякога имам чувството, че нещо буквално се движи вътре — каза Поли с усмивка. — Нещо като мексикански фасул^[1]. Не е ли странно?

— Не знам.

Докато я гледаше как прибира амулета обратно под блузата си, Алън изведнъж изпита силно, почти непреодолимо подозрение. Но щом сребърната топчица се скри от погледа му и пръстите й — нейните наистина гъвкави пръсти — закопчаха копчетата, подозрението му внезапно изчезна. Остана му само все по-затвърждаващото се съмнение, че господин Лийлънд Гонт се опитва да изнуди жената, която той обичаше… А ако това наистина бе така, то тя едва ли беше единствената.

— Не си ли се замисляла, че може да не е от амулета? — Пристъпваше плахо, с вниманието на човек, който пресича бърча река през брод от хлъзгави камъни. — Знаеш, че и преди ти се е случвало да имаш периоди на затишие.

— Разбира се, че знам — отвърна тя, готова да избухне. — Все пак става дума за моите ръце.

— Поли, просто се опитвам да…

— Знаех си, че ще реагираш така, Алън. Но те моля да ме изслушаш — знам какво представлява „затишието“ при артрита. Бога ми, не е това. Вярно, през последните пет-шест години е имало периоди, в които съм се чувствала по-добре, но никога не е било така. Сега е различно. Сега… — Тя спря за миг, замисли се, а после притеснено сви рамене. — Чувствам се сякаш съм оздравяла, Алън. Едва ли ще ме разбереш, но не мога да ти го обясня по друг начин.

Той кимна замислен. Разбираше я. Разбираше я напълно. Може би амулетът е отключил в съзнанието й някаква закърняла лечебна сила. Нима беше възможно такова нещо? Та нали артритът не е психосоматична болест! Розенкройцерите^[2] приемат такива неща за напълно естествени. А също и милионите, които купуваха книгата на Рон Хюбърт за дианетиката. Той самият не знаеше. Но определено не беше виждал слепец да прогледне със силата на мисълта, нито пък ранен да спре кръвотечението си с концентрация.

Знаеше само едно: нещо в тази работа здравата намирисваше. Вонеше като риба, оставена дълго време на слънце.

— Дай да спрем дотук — каза Поли. — Усилията, които полагам, да не се скараме, ме изтощават. Ела вътре с мен, поговори лично с господин Гонт — и без това е време да се запознаеш с него — пък той може би ще успее по-добре да ти обясни какво прави и какво не прави амулетът.

Алън погледна часовника си и се замисли. Беше три без петнайсет. Можеше да остави Брайън Раск за по-късно, но определено беше по-добре да го хване на излизане от училище, далеч от къщи. Щеше да изкопчи повече неща от него, ако можеше да разговаря насаме с него. Иначе майка му щеше да се навърта наоколо като лъвица, която пази малките си, да ги прекъсва и дори да забрани на сина си да отговаря на въпросите му. Да, дори това бе възможно. Ако се окажеше, че момчето има какво да крие, или пък майка му решеше, че е така, щеше да му бъде доста трудно, да не кажем невъзможно, да изкопчи от тях информацията, която му бе нужна.

В единия случай имаше потенциален изнудвач и мошеник, в другия — свидетел, който можеше да му даде ключ към разкриването на двойно убийство.

— Не мога, скъпа — каза той. — Може би по-късно. Трябва да отида до средното училище и да се срещна с един човек. И то веднага.

— Да не би да е свързано с Нети?

— Не, свързано е с Уилма Джърсик… но ако предположенията ми са верни, нещата ще опрат и до Нети. Ако науча нещо, ще ти разкажа довечера. Междувременно искам да те помоля нещо.

— Алън, ще го купя. Решила съм. Все пак става дума за моите ръце!

— Спокойно, не очаквам от теб да се откажеш. Просто искам да му платиш с чек. Няма причина да не приеме, ако е честен търговец. Живеем в град, банката е на две крачки… Но ако джунджурийката му се окаже пълна измама, ще имаш време да сложиш забрана на плащането.

— Разбирам — отвърна тя.

Гласът й беше спокоен, но той осъзна, че току-що бе стъпил накриво и бе паднал с главата напред в реката.

— Мислиш, че е измамник, нали, Алън? Смяташ, че ще прибере парите на доверчивата женица, ще си обере крушите и ще изчезне като дим.

— Не знам, Поли — отвърна хладно Алън. — Знам само, че е в града само от една седмица, така че чекът просто е проява на разумна предпазливост.

Да, той наистина беше разумен. Поли не можеше да му го отрече. Но именно тази разумност, това негово твърдоглаво неверие към онова, което тя смяташе за вълшебно биле, сега направо я вбеси. Идваше й да го плесне през лицето със същите онези изстрадали ръце и да се разкрещи: „Виждаш ли това, Алън? Сляп ли си?“ Това, че той бе прав, като каза, че ако Гонт е почтен, няма причина да откаже чека й, още повече я вбесяваше.

„Внимавай — шептеше вътрешният й глас. — Не избързвай. Мисли, преди да говориш. Не забравяй, че обичаш този мъж.“

Но друг глас, студен и злобен, глас, който тя не можеше да приеме като свой, отвръщаше: „Нима? Сигурна ли си?“

— Добре — каза през зъби тя и хвана дръжката на вратата. — Благодаря ти, че се погрижи за интересите ми, Алън. Понякога забравям, че не съм в състояние сама да го направя. Непременно ще му напиша чек.

— Поли!

— Не, Алън. Стига сме говорили. Не искам да се караме повече.

Тя отвори вратата и припряно излезе от колата. Роклята й се заметна, разкривайки умопомрачаващите й крака.

Алън понечи да тръгне след нея, да я спре, да й поговори, да я накара да разбере, че той бе изказал съмненията си само защото държеше на нея… Но часовникът показваше три без десет. Дори и да литнеше до училището, пак имаше вероятност да изпусне Брайън Раск.

— Довечера ще си поговорим — викна той през прозореца.

— Чудесно. Нека говорим — отвърна тя и тръгна към вратата под тентата, без да се обърне нито веднъж.

Преди да обърне колата, Алън дочу чуруликането на малко сребърно звънче.

5

— Госпожице Чалмърс! — провикна се ведро господин Гонт и сложи поредната отметка в списъка си.

Вече почти го беше изчерпал. Поли бе предпоследното име в него.

— Поли, ако обичате — каза му тя.

— Извинете, Поли. — Усмивката му стана още по-широка.

Тя също му се усмихна в отговор, но усмивката й беше измъчена. Тук, в магазина, изведнъж й стана ужасно мъчно, че се наложи да се разделят с Алън по този неприятен начин. Имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Госпожице Чалмърс? Поли? Да не би да ви е зле? — Търговецът мина пред щанда. — Изглеждате ми малко бледа. — По лицето му се четеше истинска загриженост.

„И Алън смята, че този човек е мошеник — помисли си жената. — Къде е да го види сега?“

— От слънцето е — отвърна тя с леко треперещ глас. — Толкова е топло навън.

— И толкова хладно тук. Елате, Поли. Да поседнем.

Поведе я към един от плюшените фотьойли, без ръката му да докосва кръста й. Тя седна с прибрани колене.

— Случайно гледах през прозореца — каза й и се настани на фотьойла до нея, скръствайки дългите си ръце пред гърдите. — Стори ми се, че вие и шерифът спорите за нещо.

— А, нищо. Няма значение — отвърна му, но една немирна сълза прескочи ъгълчето на окото й и се търкулна по бузата.

— Напротив. Има огромно значение.

Тя го погледна учудено… и кафявите му очи я погълнаха. Преди кафяви ли бяха? Не можеше да си спомни със сигурност. Знаеше само, че като я гледаха, всичките тревоги на деня — погребението на горката Нети, глупавата разпра с Алън — постепенно започнаха да се стопяват.

— Н-нима?

— Поли — каза й кротко Гонт. — Мисля, че всичко ще се оправи. Ако ми имаш доверие. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна му тя, макар че нещо в нея, нещо далечно и смътно, отчаяно се опитваше да я предупреди. — Вярвам ви, каквото и да говори Алън. Вярвам ви с цялото си сърце.

— Така е добре — отвърна Гонт и хвана ръката й.

Лицето й за миг се изкриви от отвращение, но после отново стана замечтано и безизразно.

— Така е добре. А вашият приятел шерифа няма защо да се притеснява — чекът ви за мен е толкова ценен, колкото и златото.

6

Алън видя, че ако не включи сирената, ще закъснее. Не му се искаше да го прави. Не му се искаше Брайън Раск да вижда полицейска кола. Искаше му се да види просто едно малко позабързано комби, каквото и собственият му баща може би караше.

Нямаше да успее да стигне до училището преди последния звънец. Затова паркира на ъгъла на „Мейн“ и „Училищна“ и зачака. Това бе най-логичният път, по който Брайън можеше да мине. Той тайно се надяваше, че поне този път нещата ще се развият според логиката.

Излезе от колата, подпря се на капака и зарови в джоба си за дъвка. Тъкмо я отваряше, когато се чу училищният звънец.

Беше решил да разговаря с господин Лийлънд Гонт от Ейкрън, Охайо веднага щом свършеше с Брайън Раск. Но после изведнъж се отказа. Първо щеше да се обади в Главната прокуратура в Огъста да му проверят досието. Ако там не откриеха нищо, щеше да изпрати името в компютърния център във Вашингтон. Според Алън това бе едно от малкото хубави неща, които бе създала администрацията на Никсън.

Първите деца вече се задаваха по улицата с викове и смях. Внезапно му хрумна една идея. Отвори дясната врата, пресегна се през седалката и затърси нещо в жабката. Докато ровеше, играчката на Тод падна и се търкулна на пода.

Алън почти се беше отказал, когато най-после намери онова, което търсеше. Взе го, затръшна вратичката на жабката и излезе до колата. В ръцете си държеше малка картонена кутия с надпис:

Извади от кутийката дебело блокче цветни листчета и го пъхна под каишката на часовника си. Всички фокусници имат своите тайни скривалища по себе си и дрехите си. И всеки има свое любимо място — където крие тайните си. За Алън това бе часовникът.

След като скри прочутите „избухващи цветя“, той продължи да се оглежда за Брайън Раск. Едно момче на колело фучеше на зигзаг между малките пешеходци по улицата. Шерифът веднага зае позиция, но момчето бе единият от близнаците Ханлън.

— Намали, че ще ти лепна глобата — скара му се той, когато малкият профуча покрай него.

Джей Ханлън го погледна стреснат и едва не се блъсна в едно дърво. После продължи пътя си с доста по-ниска скорост.

Алън го изгледа с усмивка и отново се обърна по посока на училището.

7

Пет минути след края на часовете Сали Ратклиф изкачи стъпалата от малкия си кабинет в сутерена до първия етаж и тръгна към канцеларията. Коридорите бързо се опразваха, както винаги при хубаво време. Навън тълпи дечурлига сновяха из двора и търчаха с крясъци към автобусите, които мъркаха унесено на спирката. Ниските токчета на Сали почукваха ритмично по мозайката. Държеше в ръка един жълт плик. Името на него, Франк Джюът, бе обърнато към стегнатата й гръд.

Тя спря пред шести кабинет, през една врата от канцеларията, и погледна през армираното стъкло. Вътре господин Джюът провеждаше инструктаж на десетина учители, които трябваше да поемат тренировките на есенно-зимните спортове.

Той беше пухкав дребосък, който винаги й напомняше за мистър Уедърбий, директора на училището в комиксите на Арчий. Очилата му неизменно увисваха на носа му, точно като на Уедърбий.

От дясната му страна седеше Алис Танер, училищната секретарка, и си водеше записки.

Господин Джюът погледна към вратата, видя Сали и я дари с една от свенливите си усмивчици. Тя махна за поздрав и с усилие се усмихна. Доскоро усмивката трепваше на лицето й съвсем естествено — след молитвите за нея най-нормалното нещо на света бе човек да се усмихва.

Някои от учителите също погледнаха да видят на кого се хили безстрашният им водач. Вдигна глава и Алис Танер. Като я видя, тя кокетно й махна с пръсти и на лицето й цъфна медена усмивка.

„Знаят — помисли си младата жена. — До един знаят, че между мен и Лестър всичко е свършено. Айрийн беше толкова мила снощи… толкова любезна и… толкова нетърпелива да разкаже на целия град какво се е случило. Тая мръсница!“

Сали също помаха с пръсти и на устните й се появи злобна усмивка.

„Дано те блъсне кола, изеднице“ — помисли си тя и продължи надолу по коридора.

Когато господин Гонт й се бе обадил през свободния й час и й бе казал, че трябва да си уредят сметките, Сали го прие с ентусиазъм и злорадо удоволствие. Тя се досещаше, че номерът, който трябва да изиграе на господин Джюът, е малко мръсничък, но нямаше нищо против. Днес определено й харесваше да се прави на подлец.

Посегна към вратата на канцеларията… и спря.

„Какво ти става? — помисли си. — Нали имаш реликвата… онази прелестна свещена реликва, с онова прелестно, свято видение, уловено в нея. Не са ли тези неща предназначени да карат хората да се чувстват по-добри? По-спокойни? По-свързани с Господа? А ти не се чувстваш нито по-добра, нито по-спокойна, нито по-свързана с когото и да било. Чувстваш се сякаш главата ти е пълна с бръмбари.“

— Да, но вината не е моя. Заради реликвата е — промърмори Сали. — Заради Лестър. Господин Лестър Женкар Прат.

Едно дребно момиченце с очила и шини на зъбите извърна глава от плаката, който разглеждаше, и я погледна учудено.

— Какво гледаш, Ървина? — попита Сали.

Ървина примига зад очилата и отвърна.

— Ништо, госпошице Рат-клиф.

— Тогава върви да го гледаш другаде — сопна й се тя. — Часовете свършиха, ако не си го разбрала.

Детето забърза надолу по коридора, хвърляйки от време на време смутен поглед назад.

Сали отвори вратата на канцеларията и влезе. Бе намерила плика, който носеше, точно там, където й бе казал господин Гонт — зад кофите за боклук в бюфета. Името на господин Джюът бе написала сама.

Преди да влезе в кабинета му, тя хвърли бърз поглед през рамо, колкото да се увери, че онази малка мръсница Алис Танер не идва, и прекрачи прага. Бързо прекоси стаята и остави илика на бюрото. Половината от работата вече беше свършена.

Тя отвори горното чекмедже на бюрото и извади отвътре голяма ножица. Наведе се и дръпна най-долното чекмедже. Беше заключено. Господин Гонт я беше предупредил, че ще е така. Сали погледна към стаята на секретарката — вратата към коридора все още беше затворена. Чудесно. Тя пъхна върха на ножицата в процепа над ключалката и силно натисна. Дървото проскърца и се разцепи, и жената изведнъж почувства как зърната на гърдите й приятно се втвърдяват. Беше й забавно. Страшно, но забавно.

Отново мушна ножицата, този път по-дълбоко и пак напъна. Ключалката поддаде и чекмеджето се отвори, разкривайки онова, което беше вътре. В първия миг Сали онемя и челюстта й увисна от изумление. После започна истерично да се кикоти. Смехът й, сподавен и ситен, повече приличаше на писък.

— О, господин Джюът! Какво лошо момче сте!

В чекмеджето имаше купчина списания и „Лоши момчета“ всъщност бе името на едно от тях. На размазаната снимка на корицата се виждаше момче на около девет години, което носеше мотористка шапка в стил 50-те години и… нищо друго.

Сали бръкна в чекмеджето и извади списанията върху бюрото. Бяха петнайсет, може би дори двайсет. „Дечица-веселушки“, „Голишарчета“, „Да духаме с вятъра“, „Фермата на Боби“… Погледна в едно от тях и не повярва на очите си. Откъде се бяха взели тези неща? Със сигурност не ги продаваха в магазините, даже не и на най-горния рафт, за който преподобният Роуз толкова често говореше в църквата и над който се мъдреше табелка: „ЗАБРАНЕНО ЗА ЛИЦА ПОД 18 ГОДИНИ“.

Един добре познат глас изведнъж й заговори: „Побързай, Сали. Инструктажът вече привършва, а ти не би искала да те заварят тук, нали?“

След него се обади друг глас, глас на жена, която Сали почти можеше да назове по име: „Я, стига. Толкова е забавно.“

Младата жена бързо го заглуши и направи онова, което й бе заръчал господин Гонт — разпръсна списанията из кабинета на Франк Джюът. После прибра ножицата в чекмеджето и бързо напусна стаята, затваряйки вратата след себе си. В коридора не се виждаше никой, но гласовете от шеста стая бяха по-силни. Чуваше се и смях. Наистина бяха привършили. Учудващо бързо този път.

„Да е жив и здрав тоя господин Гонт“ — помисли си тя и се шмугна по коридора. Почти бе стигнала до изхода, когато ги чу да излизат след нея. Сали не се обърна. Хрумна й, че през последните пет минути не беше мислила за Лестър Прат, а това наистина беше прекрасно. Реши, че може да се прибере у дома, да си напълни ваната, да се отпусне в нея заедно със свещената реликва и да прекара следващите два часа, без да мисли за Лестър Прат. Колко хубаво би било! Да, наистина! Да…

Какво направи там горе, Сали? Какво имаше в този плик? Кой го бе оставил зад кофите в бюфета? Кога?

Тя се скова за миг. По челото й избиха капки пот. Слепоочията й запулсираха. Очите й станаха огромни и уплашени като очите на подгонена сърна. А после отново се свиха и тя продължи пътя си. Беше обута с широк панталон, чието дъно се триеше в тялото й по един странен, но особено приятен начин, който й напомняше за интимните моменти с Лестър.

„Хич не ме е грижа какво съм направила — помисли си тя. — Дори се надявам да е нещо гадно. Той го заслужава — да прилича на господин Уедърбий, а пък да гледа такива отвратителни списания. Дано се задави, като влезе в кабинета си!“

— Да. Дано се задави, шибаният му развратник! — прошепна тя.

За пръв път в живота си казваше на глас Онази думичка и зърната й отново се стегнаха от приятна тръпка. Ускори крачка, а през главата й минаваха смътни мисли за онова, което можеше да прави във ваната. Изведнъж разбра, че има свои си желания, които просто трябва да задоволи. Не знаеше как… но имаше чувството, че ще разбере.

В края на краищата, ако не си помогнеш сам, и Господ не може да ти помогне.

8

— Цената приемлива ли ви се вижда, Поли? — попита господин Гонт.

Поли понечи да отвърне, но спря. Той сякаш не я слушаше. Беше вперил поглед някъде в далечината и устните му се движеха безшумно като при молитва.

— Господин Гонт?

Мъжът се стресна едва забележимо, а после отново я погледна и се усмихна.

— Извинете ме, Поли. Понякога се разсейвам.

— Цената е повече от приемлива — каза му тя. — Дори ми се вижда фантастична.

Извади чековата си книжка от чантата и започна да му попълва чек. От време на време се замисляше какво ли цели с цялото това внимание, но очите на Лийлънд Гонт сякаш я викаха. А щом го погледнеше, всичките й съмнения се изпаряваха.

Чекът, който му подаде, възлизаше на четиридесет и шест долара. Търговецът го сгъна внимателно и го пъхна в горния джоб на сакото си.

— Да не забравите да попълните контролния талон — напомни й той. — Мнителният ви приятел сто на сто ще поиска да го види.

— Той ще мине да се запознае с вас — каза му Поли и побърза да последва съвета му. — Мисли, че сте мошеник.

— В момента той е претоварен от мисли и намерения, но съвсем скоро плановете му тотално ще се променят, а мислите му ще се изпарят като мъгла при вятър. Помнете ми думата.

— Нали няма да му сторите зло?

— Кой? Аз! Бъркате ме с някого, Патриша Чалмърс. Аз съм пацифист — един от най-великите в света. Не бих позволил и косъм да падне от главата на нашия шериф. Просто исках да кажа, че ще му се отвори работа отвъд реката. Той още не го знае, но скоро ще научи.

— Разбирам.

— А сега, Поли…

— Да?

— Чекът ви не покрива напълно стойността на амулета.

— Така ли?

— Да, така. — В ръцете му незнайно откъде се беше появил бял плик. — За да ми се издължите докрай, Поли, ще трябва да ми помогнете да изиграя малък номер на един човек.

— На Алън ли? — Тя настръхна като подплашен заек. — Да не би да имате предвид Алън?

— Не, разбира се. Не бих ви помолил да изиграете номер на човек, когото познавате, какво остава за човек, когото смятате, че обичате. Би било неетично.

— Нима?

— Да… макар да смятам, че наистина трябва да си помислите за връзката си с шерифа, Поли. Може да се окаже, че нямате кой знае какъв избор: ако направите компромис сега, ще се подложите на непрестанни компромиси в бъдеще. Или иначе казано: на онези, които се женят набързо, им остава много време да се разкайват.

— Не ви разбирам.

— Знам. Но като си видите пощата, ще ме разберете. Ще видите, че не само аз съм станал обект на подозрението му. А сега нека обсъдим номера, който искам да изиграете. Отнася се за човек, когото наскоро взех на работа. Името му е Мерил.

— Ейс Мерил?

Усмивката му изчезна.

— Не ме прекъсвайте, Поли. Никога не ме прекъсвайте, докато говоря. Освен ако не искате ръцете ви да се подуят като на удавник.

Тя се дръпна уплашено. Зениците й се разшириха от ужас.

— И-и-звинете.

— Този път ще приема извинението ви. А сега слушайте. Слушайте много внимателно.

9

Франк Джюът и треньорът по баскетбол Брайън Макгинли влязоха в канцеларията секунди след Алис Танер. Франк се смееше и разправяше на Брайън виц, който бил научил сутринта от някакъв търговец на тетрадки. Ставаше дума за един лекар, който не можел да постави диагноза на някаква жена. Бил свел възможностите до две — СПИН или Алцхаймер — но не можел да определи със точност кое е.

— И така мъжът на жената дърпа доктора настрана и го пита — разказваше той.

Алис се беше навела над бюрото си и прелистваше куп съобщения. Франк я погледна и прошепна нещо в ухото на Брайън — колежката им хич не носеше майтап, а мръсните шегички направо я вбесяваха.

— Да, бе! — захили се Брайън.

— Та мъжът пита: „Докторе, няма ли начин да разберем кое от двете е?“

Жената извади две розови листчета от купа и тръгна с тях към кабинета на Джюът. Отвори вратата и се закова, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Шегобийците отвън не й обърнаха никакво внимание.

— Има — отвърнал докторът. — Заведи я на трийсет километра навътре в гората и я остави там. Ако намери пътя до вкъщи, не я чукай.

Брайън Макгинли зина за миг срещу шефа си, а после прихна да се смее. Джюът също се разсмя. Двамата така неудържимо се кикотеха, че в първия момент не чуха вика на Алис. Втория път нямаше начина да не я чуят. Тя почти изкрещя името на Франк. Той се спусна към нея.

— Алис! Какво…

После видя какво и се вцепени от ужас. Думите заседнаха в гърлото му. Тестисите му изтръпнаха, свиха се и сякаш искаха да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Списанията.

Тайните списания от долното чекмедже.

Бяха разпръснати из стаята като кошмарни конфети: момчета в униформи, момчета в сено, момчета със сламени шапки, момчета на кончета.

— Боже Господи!

Възгласът, дрезгав от ужас и въодушевление, дойде отляво на Франк. Той се обърна (вратните му жили скърцаха като ръждясали панти) и видя колегата си, който гледаше списанията като вцепенен, а очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

„Това е шега — понечи да каже той. — Глупава шега. Тези списания не са мои. Стига само да ме погледнете, за да разберете, че подобни списания не биха могли да… да… да представляват интерес за мъж… мъж, в моето… моето… «

Неговото какво?

Франк не можеше да каже, но това едва ли имаше някакво значение, защото бе изгубил способността си да говори.

Тримата стояха шокирани и гледаха кабинета на директора на Средното училище Франк Джюът. От полуотворения прозорец нахлуваше горещ вятър. Той разлисти страниците на едно от списанията и го събори на пода. „Сочни млади момченца“, обещаваше корицата.

» Шега. Ще кажа, че е било шега. Но дали ще ми повярват? Ами ако чекмеджето е разбито? Ще ми повярват ли, ако е разбито?“

— Госпожо Танер? — обади се детски глас зад гърбовете им.

Тримата — Джюът, Танер и Макгинли — се обърнаха като един и виновно погледнаха към канцеларията. Там стояха две момичета, осмокласнички, облечени в червено-белите мажоретни униформи на училището. Алис Танер и Брайън Макгинли като по команда се изпречиха на вратата, за да скрият гледката в кабинета на Франк. Самият Франк сякаш беше пуснал корени на мястото си. Стоеше като вкаменен и не можеше да се помръдне. Но мажоретките вече бяха видели каквото имаше за гледане. Едната от тях — Дарлийн Викъри — залепи длани на пухкавото си лице и впери изумен поглед в директора.

„Прекрасно — помисли си той. — До утре на обяд всеки ученик в това училище ще разбере. А до вечерта няма да остане човек в града, който да не знае.“

— Момичета, напуснете — каза госпожа Танер. — Някой е изиграл грозна, изключително грозна шега на господин Джюът. Да не сте посмели и дума да обелите. Разбрахте ли?

— Да, госпожо Танер — отвърна Ерин Макавой.

Три минути по-късно тя щеше да разкаже на най-добрата си приятелка Дона Болно, че кабинетът на директора е бил украсен със снимки на момченца с хеви метъл гривни и никакво облекло.

— Да, госпожо Танер — отвърна Дарлийн Викъри.

Пет минути по-късно тя също щеше да разкаже новината на своята най-добра приятелка Натали Прийст.

— Тръгвайте — каза Брайън Макгинли. Опитваше се гласът му да звучи строго, но той бе заглъхнал от шока. — Веднага!

Двете момичета се втурнаха към вратата и червено-белите поли се надиплиха около кльощавите им колена. Брайън бавно се обърна към Франк.

— Мисля… — подхвана той, но Франк не му обърна внимание.

Просто влезе като лунатик в кабинета си, затвори вратата с табелка: „ДИРЕКТОР“ и бавно започна да събира списанията.

„Защо не им дадеш писмено признание?“ — крещеше част от съзнанието му.

Но един друг, по-примитивен глас му казваше, че сега е най-уязвим. Ако говори с двамата сега, ако се опита да им обясни ситуацията, сам щеше да си сложи въжето на шията.

Алис чукаше на вратата. Той не й отговори и продължи да обикаля като сомнамбул из кабинета си и да събира списанията, които бе скътал през последните девет години. Беше писал за всяко едно от тях до далечни доставчици, беше ги прибирал от пощата в Гейтс Фолс, треперейки всеки път да не би щатската полиция или някой пощенски инспектор да го сгащят на място. Никой никога не бе успял да го разкрие. А сега…

„Няма да повярват, че са твои — успокояваше го примитивният глас. — Просто не могат да си позволят да повярват такова нещо. Това здравата би разклатило така удобните им провинциални виждания за живота. Щом се успокоиш, ще им дадеш някакво обяснение.“

Но… кой можеше да му изиграе такъв номер? Кой би посмял да направи подобно нещо? (На Франк нито за миг не му хрумна да се запита кой идиот го бе накарал да донесе списанията точно тук, в училището, където толкова хора можеха да ги намерят.)

В целия град имаше само един-единствен човек, който знаеше за двойнствения му живот и беше в състояние да му погоди такъв номер. Това бе Джордж Нелсън, учител по дърводелство в гимназията. Джордж Нелсън, който под мускулестата си мъжествена външност, беше по-педераст и от него. Джордж Нелсън, с когото Франк Джюът бе ходил на едно парти в Бостън, едно парти, на което присъстваха много мъже на средна възраст и малка групичка голи момчета. Едно парти, което можеше да те прати в затвора до края на живота.

На бюрото му лежеше голям жълт плик с името му, написано през средата. Франк изведнъж се почувства като в бърз асансьор. Кръвта се качи в главата му. Започна да му се гади. Вдигна глава и видя Алис и Брайън, които се взираха в него почти от упор. Очите им бяха огромни, устата им зееха отворени и Франк си помисли: „Вече знам какво е да си риба в аквариум.“

Той им махна да се махат, но те не помръднаха. Това не го учуди особено. Намираше се в кошмар, а в кошмарите нещата никога не стават така, както ги искаш. Нали затова са кошмари.

Чувстваше се изгубен и объркан, но някъде дълбоко в душата му като жив въглен в угаснало огнище тлееше синият пламък на гнева.

Седна зад бюрото си и сложи купчината списания на пода. Видя, че чекмеджето е разбито, както бе и предполагал. После взе плика, разкъса го и изсипа съдържанието му на бюрото. Бяха снимки, лъскави, цветни снимки на него и Джордж Нелсън на партито в Бостън. Двамата се гавреха с двама-трима красиви младежи (най-големият от „младежите“ едва ли имаше дванайсет години) и на всяка снимка лицето на учителя по дърводелство бе размазано, докато неговото се виждаше отлично.

Дори това не можа да изненада Франк.

В илика имаше и бележка. Той я извади и зачете:

Франк, старче.

Извинявай, че постъпвам така, но ми се налага да напусна града и нямам време за шеги. Искам две хилядарки. Донеси ми ги довечера в седем у дома. Дотук мисля, че ще успееш да се и изплъзнеш, няма да е лесно, но едва ли ще е проблем за мазно копеле като тебе. Но я си представи, ако разлепя копия от тези снимки на всяка телефонни кабина в града, точно под плакатите за Нощта в казиното? Ще те изхвърлят от града с краката напред, старче. И помни, ако не ми донесеш две хиляди долара най-късно до седем и петнайсет, ще съжалиш, че си се родил с патка.

Твой приятел,

Джордж

Твой приятел.

Твой приятел!

Погледът му непрекъснато се връщаше към тези последни думи. Той ги препрочиташе отново и отново и не можеше да повярва на очите си.

Мръсник! Юда! Предател!

Брайън Макгинли продължаваше да чука на вратата, но когато Франк Джюът най-после вдигна глава от онова, което бе ангажирало вниманието му на бюрото, юмрукът на Брайън увисна във въздуха.

Лицето на шефа му бе восъчно бледо, с изключение на две яркочервени нетна на бузите му. Зъбите му бяха оголени в злобна усмивка.

В този момент той изобщо не приличаше на господин Уедърбий.

„Мой приятел!“ — помисли си Франк, смачка бележката и прибра лъскавите снимки обратно в илика.

Синият пламък на гнева бе станал оранжев. Угасналото огнище се превръщаше във вулкан.

„Ще отида, разбира се. Ще отида да си поприказвам с моя приятел Джордж.“

10

Наближаваше три и петнайсет и Алън реши, че Брайън Раск е минал по друг път — върволицата от ученици вече съвсем оредяваше.

Но тъкмо бе посегнал за ключовете си, когато по улицата се зададе слабичка, издължена фигура на колело. Момчето караше бавно и сякаш висеше на кормилото. Главата му бе толкова наведена, че шерифът не можеше да види лицето му.

Но видя голямата кошница за пикник в багажника на колелото.

11

— Разбираш ли, Поли? — попита Гонт и й подаде плика.

— Да,… р-разбирам — отвърна тя, но в замечтаното й лице се четеше тревога.

— Не изглеждаш щастлива.

— Ами-и-и…

— Амулетите не действат на нещастни хора — каза й той и в същия миг жестока болка прониза като с острие ръцете й. Жената глухо простена.

Господин Гонт й направи знак да се приближи и попита с меден глас:

— Нали не искаш да се върнеш към предишното си състояния, а, Поли?

— Не! — проплака тя. Гърдите й бясно подскачаха нагоре-надолу, ръцете й трепереха, огромните й трескави очи нито за миг не се отделиха от неговите. — Моля ви, не!

— Защото нещата ще отивам все към по-зле, нали?

— Да! Да! Така е!

— А никой не може да те разбере. Нито дори шерифът. Той не знае какво е да се събудиш посред нощ с ад в ръцете си, нали?

Поли поклати глава и се разплака.

— Прави каквото ти казвам и никога няма да се будиш така. И още нещо. Поли — прави каквото ти казвам и ако някой в Касъл Рок научи, че детето ти е изгоряло живо в една съборетина в Сан Франциско, то няма да е от мен.

Тя издаде дрезгав, отчаян нисък — писък на жена, безнадеждно впримчена в безпощаден кошмар.

Търговецът се усмихна.

— Адът има много лица, Поли.

— Откъде знаете за него? — прошепна тя. — Никой не знае. Дори Алън. Казах му…

— Знам, защото това ми е работата. А неговата е да се съмнява. Поли. Затова той нито за миг не е повярвал на онова, което си му казала.

— Той каза, че…

— Сигурен съм, че е казал какво ли не, но не ти е повярвал. Жената, която нае да го гледа, беше наркоманка, нали? Ти нямаш вина за това, но обстоятелствата, довели до крайния резултат, са били изцяло подвластни на твоя избор, нали, Поли? Твоят избор. Момичето, което си наела да пази Келтън, умира от свръхдоза и си изпуска цигарата в кошчето. Съгласен съм, че тя е дръпнала спусъка, но оръжието е било заредено от твоята гордост, от твоята неспособност да сведеш глава пред родителите си и останалите добри хорица на Касъл Рок.

Поли вече хълцаше от плач.

— Но нима една млада жена няма право на гордост? — попита кротко Гонт. — Когато всичко друго й се е изплъзнало, няма ли право поне на това — на последната монета, без която кесията й ще е напълно празна?

Тя гордо вдигна разплаканото си лице.

— Смятах, че това си е моя работа. И сега смятам. Нека да е гордост, и какво от това?

— Да — отвърна спокойно той. — Говориш като победител… но те щяха да те приемат, нали? Родителите ти. Може би нямаше да им е приятно — не и с детето, което непрекъснато да им напомня за случилото се, не и сред злите езици, които се развързват в малките градове като този — но щяха да те приемат.

— Да, и щях да прекарам целия си живот, опитвайки се да се измъкна от опеката на майка си! — изкрещя с грозен, гневен глас, който изобщо не приличаше на нейния.

— Да — отвърна все така кротко Гонт. — Затова избяга далеч. С Келтън и гордостта си. А когато Келтън си отиде, остана ти само едната гордост.

Поли простена от мъка и зарови лице в дланите си.

— Боли повече от ръцете, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си. Гонт сложи грозните си, дългопръстести ръце зад врата и заговори сякаш четеше проповед:

— Човечество! Какво благородство! Какво желание да пожертваш ближния!

— Престанете! — проплака жената. — Не можете ли просто да престанете!

— Това са най-съкровените ти тайни, нали, Патриша?

— Да.

Той докосна челото й. Тя трепна за миг, но не се дръпна.

— Това е врата към ада, която не искаш никога да отваряш, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си.

— Тогава прави, каквото ти казвам. Поли — прошепна й той, а после отдръпна едната ръка от лицето й и започна да я гали. — Прави каквото ти казвам и си затваряй устата. — Вгледа се отблизо в обляното й в сълзи лице, в мокрите й зачервени очи и на устните му се изписа гримаса на отвращение.

— Не знам от кое ми се повдига повече — от плачеща жена или от кискащ се мъж. Избърши проклетото си лице, Поли!

Бавно, като насън, тя извади дантелена кърпичка от чантата си и започна да попива сълзите си.

— Така е по-добре — каза той и се изправи. — Ще те пусна да си вървиш. Поли. Предстои ти работа. Но искам да знаеш, че за мен беше огромно удоволствие да работя с теб. Винаги съм се наслаждавал на жени, които се гордеят от себе си.

12

— Ей, Брайън, искаш ли да видиш едни фокус?

Момчето на колелото рязко вдигна глава, перчемът над челото му се метна назад и Алън безпогрешно разпозна в очите му неподправен, първичен страх.

— Фокус ли? — попита то с треперещ глас. — Какъв фокус?

Шерифът не знаеше от какво се страхува момчето, но разбра едно — магьосничеството, на което толкова пъти бе разчитал, за да стопи леда между себе си и децата, този път поради някаква странна причина бе имало обратният ефект. Но трябваше да довърши започнатото.

Той вдигна лявата си ръка — онази с часовника — и се усмихна срещу бледото, напрегнато лице на Брайън Раск.

— Както виждаш в ръкава ми няма нищо освен ръката ми, която продължава чак до рамото. Но… абракадабра!

Алън направи артистично движение с дясната си ръка и незабелязано избута малката пачка изпод часовника си. Бързо я стисна в юмрука си, дръпна невидимата връвчица, която разтваряше цветните листчета и долепи длани. Когато ги разтвори в ръцете му разцъфна голям букет от неестествено красиви хартиени цветя.

Той бе нравил този фокус стотици пъти и нито веднъж така добре, както в този горещ октомврийски следобед. Но очакваната реакция — моментна изненада, последвана от усмивка с една трета изумление и две трети възхита — не се изписа на лицето на Брайън. Момчето хвърли бегъл поглед към букета и отново впери очи в Алън.

— Страхотно, а? — възкликна шерифът и устните му се разтегнаха в усмивка, точно толкова естествена, колкото и зъбите на баба му.

— Да — отвърна Брайън.

— А-ха. Виждам, че си поразен.

Алън събра длани и букетът отново изчезна. Фасулска работа. Но беше крайно време да си купи нови цветя. Тези всеки момент щяха да се разпаднат. Нежната пружина бе започнала да се разхлабва, а шарените цветчета скоро съвсем щяха да се разръфат.

Отново разтвори длани, усмихвайки се този път искрено. От букета нямаше и следа — той се бе превърнал в малко тесте цветни листчета, скрити под часовника му.

Брайън Раск не отвърна на усмивката — всъщност лицето му бе лишено от каквото и да е изражение. Останките от летния му тен не можеха да скрият бледността на лицето му. Нито пък белезите на ранния пубертет: куп пъпчици по челото, една по-голяма в ъгъла на устните, черни точки от двете страни на носа. Под очите му тъмнееха морави кръгове. Сякаш от години не беше спал като хората.

„Това дете изобщо не е на себе си — помисли си Алън. — Душата му е дамгосана, може би дори смазана.“

Възможните причини бяха две: или Брайън Раск бе видял вандала, вилнял в дома на Джърсик, или самият той бе този вандал. И двете бяха еднакво благодатни за следствието, но ако беше второто, Алън едва ли можеше да си представи вината, която сега тегнеше на плещите на това невръстно момче.

— Фокусът е страхотен, шериф Пангборн — каза детето с безизразен, безчувствен глас. — Наистина.

— Благодаря ти. Радвам се, че ти хареса. Знаеш ли за какво те търся, Брайън?

— Мисля… че да.

В този миг Алън беше почти сигурен, че момчето ще си признае за прозорците. Тук на този ъгъл то щеше да си признае и шерифът щеше да направи голяма стъпка към разплитане на мистерията.

Но Брайън не каза нито дума повече. Просто стоеше и го гледаше с уморени, леко зачервени очи.

— Какво стана, синко? — попита го със същия кротък и спокоен глас. — Какво стана у Джърсик?

— Не знам — отвърна вяло Брайън. — Но го сънувах снощи. А също и в неделя. Сънувах, че отивам в къщата, и в съня си виждам кой вдигна целия шум.

— И кой, Брайън?

— Едно чудовище — отговори момчето. Гласът му не се промени нито за миг, но две големи сълзи увиснаха на миглите му. — В съня си вместо да избягам, чукам на вратата. Тя се отваря, излиза едно чудовище и… ме… изяжда.

Сълзите натежаха и се търкулнаха по изнуреното му лице.

„И това може да е — помисли си Алън. — Ужас, най-обикновен ужас.“

Подобен на този, който би изпитало малко дете, ако влезе в спалнята в неподходящ момент и завари родителите си да се любят. Само защото е твърде малко, за да знае как изглежда любовта, то си мисли, че се бият.

Но…

Някак си не можеше да го приеме. Имаше чувството, че това момче го лъже в очите въпреки страдалческия му вид, който сякаш казваше: „Искам да ти изповядам всичко.“ Защо? Защо го мъчеше такова чувство?

Той не можеше да си отговори, но опитът му подсказваше, че Брайън знае кой е извършил престъплението. Може би му беше близък и момчето се чувстваше задължено да го прикрива. Или пък онзи знаеше, че Брайън го е видял, и малкият просто го беше страх от отмъщение.

— Някой е изпочупил прозорците на Джърсик с камъни — каза мъжът с тих и, дай Боже, спокоен глас.

— Да, господине — въздъхна момчето. — Може и така да е било. Аз помислих, че се карат, но може и някой да е хвърлял камъни.

— Значи помислил си, че се карат?

— Да, господине.

— Така ли си помисли наистина.

— Да, господине.

Алън въздъхна.

— Е, сега вече знаеш какво е станало. И разбираш, че това е сериозно престъпление, дори и нищо да не последва след него.

— Да, господине.

— Но този път е имало последствия. Нали знаеш, Брайън?

— Да, господине.

Тези тъжни детски очи, които го гледаха от спокойното, бледо лице, за него означаваха само едно: че момчето иска да му разкаже всичко, но никога няма да го направи.

— Изглеждаш много нещастен, Брайън.

— Да, господине.

— Да, господине. Значи ли това, че си нещастен, Брайън?

Момчето кимна и поредните две сълзи се търкулнаха по бузите му. Алън изпита две напълно изключващи се чувства: дълбоко съжаление и яростно отчаяние.

— И защо си нещастен, Брайън? Кажи ми.

— Преди сънувах толкова хубави неща — прошепна едва чуто то. — Глупави, но хубави. Сънувах госпожица Ратклиф, учителката ми по правоговор. Сега знам, че е било глупаво. Преди не го знаех, но ми беше по-добре. Сънят, който сега сънувам… онзи за чудовището… той ме плаши, шериф Пангборн… но нещастието ми идва от нещата, които знам. Това е като да знаеш как фокусникът прави номерата си.

Сведе за миг глава и шерифът можеше да се закълне, че гледа часовника му.

— Сега знам, че понякога е по-добре да си глупав.

Той сложи ръка на рамото му.

— Брайън, дай да зарежем тия щуротии. Кажи ми какво стана. Какво видя? Какво направи?

— Отидох да питам дали искат някой да им рине снега през зимата… — заговори с равен, изкуствен глас, който плашеше Алън.

Момчето беше като всяко единайсетгодишно американско дете — маратонки „Конвърс“, дънки и фланелка с лика на Барт Симпсън. Но говореше като зле програмиран робот, чиито батерии бяха на привършване. За пръв път мъжът се замисли дали Брайън Раск не е видял някой от родителите си в двора на Джърсик.

— … Чух шум — продължи момчето. Говореше с прости, декларативни изречения, като полицейски следовател пред съда. — Страшен шум: бум, тряс, трошене на стъкла… И хукнах колкото краката ми държат. Съседката беше излязла на верандата си. Попита ме какво става. Мисля, че и тя се беше уплашила.

— Да, Джилиън Мизлабурски. Вече говорих с нея — отвърна Алън и посегна към кошницата, която стърчеше нестабилно в багажника. Момчето застина.

— Тази кошница на колелото ти ли беше онази сутрин, Брайън?

— Да, господине — отвърна той, изтри сълзите с опакото на ръката си и го погледна измъчено.

— Какво имаше вътре?

Брайън не отговори, но на шерифа му се стори, че устните му трепереха.

— Какво имаше вътре, Брайън?

Момчето продължи да мълчи.

— Камъни ли?

Бавно, почти като насила, то поклати глава.

— А какво? — за трети път попита Алън.

— Каквото и сега — прошепна момчето.

— Мога ли да погледна?

— Да, господине.

Мъжът отвори капака и погледна в кошницата. Беше пълна със снимки на бейзболисти: „Топс“, „Флийърс“, „Донръс“…

— Те са ми за размяна. Нося ги навсякъде — поясни Брайън.

— Носиш ги… навсякъде?

— Да, господине.

— Защо, Брайън, защо мъкнеш тази кошница снимки със себе си?

— Нали ви казах — те са ми за размяна. Не се знае кога може да ми се удаде случай да ги смени изгодно. Още не съм си намерил Джо Фоу и Майк Грийнуел.

Алън за миг долови в очите му смътен, издайнически блясък и почти можеше да се закълне, че чува някакъв далечен гласец да пропява: Измамих те! Измамих те!

Сигурно си въобразяваше, сигурно стресът и вродената му подозрителност си казваха думата.

Но така ли беше наистина?

Добре, де, какво очакваше да намериш вътре? Камъни, увити в бележки ли? Наистина ли си мислеше, че е тръгнал да направи същото в някоя друга къща?

„Да“ — призна си Алън.

Част от него си мислеше точно това. Брайън Раск — Невръстното Страшилище на Касъл Рок. Безпощадният Разрушител.

Но проблемът беше другаде: той бе напълно сигурен, че Брайън Раск знае какво си мисли. Измамих те! Измамих те, шерифе!

— Брайън, моля те, кажи ми какво става? Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми го.

Брайън мълчаливо затвори кошницата.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Момчето бавно кимна. „Тоест — не мога“ — помисли си Алън.

— Добре, кажи ми поне това: страх ли те е? Страх ли те е, Брайън?

То отново кимна.

— Кажи ми какво те плаши, синко. Може би ще мога да ти помогна. — Леко почукна по значката на ризата си. — Мисля, че затова са ми дали тая значка да я разхождам насам-натам. Защото понякога мога да бъда и от помощ.

— Аз… — подхвана плахо Брайън. В този момент радиостанцията в колата на Алън изпращя:

— Пост едно, пост едно, тук е базата. Чувате ли ме?

Момчето отмести поглед от шерифа и се обърна към колата, откъдето звучеше гласът на Шийла Бригъм. Глас на властта и правораздаването. Алън изведнъж осъзна, че дори то да бе имало намерение да му каже нещо (което си оставаше в сферата на предположенията), сега вече нямаше да обели нито дума. На лицето му бе легнала маска.

— Сега си върви у дома, Брайън. Ще поговорим за този… твой сън… малко по-късно. Става ли?

— Да, господине.

— Междувременно помисли си над това, което ти казах: работата на шерифа наистина е да помага на хората.

— Трябва да си вървя, шерифе. Ако не се прибера веднага у дома, мама ще ми се кара.

Алън кимна.

— А ние не искаме това, нали, Брайън? Хайде, върви.

Той проследи с поглед момчето, което се качи на колелото и потегли с наведена глава. Имаше нещо странно в тази история, толкова странно, че мистерията с Уилма и Нети изглеждаше по-второстепенна от това да разбере каква е причината за тъгата и страха, изписани на лицето на това дете.

Двете жени бяха мъртви и погребани. Но Брайън Раск все още беше жив.

Алън отиде до разбрицания си автомобил, който трябваше да продаде още преди година, грабна радиостанцията и натисна бутона за връзка.

— Да, Шийла, слушам те!

— Търси те Хенри Пейтън, Алън. Каза, че е спешно. Иска да те свържа с него.

— Давай — каза той и усети, че пулсът му се учестява.

— Ще ми отнеме малко време.

— Нищо, ще чакам.

Подпря се на капака под шарената сянка и зачака.

13

Когато Поли пристигна у дома, часът беше три и двайсет, а тя се чувстваше напълно раздвоена. От една страна, изпитваше неистова необходимост да изпълни задачата, която господин Гонт й бе поставил (не можеше да я нарече „шегичка“, защото не й се искаше да се приема като шегаджийка), но искаше час по-скоро да приключи, за да може амулетът окончателно да й принадлежи. Мисълта, че пазарлъкът не приключва, докато търговецът не реши, изобщо не бе минала през главата й.

От друга страна, изпитваше неистова необходимост да се свърже с Алън и да му разкаже всичко, което се бе случило… или поне онова, което можеше да си спомни. Онова, което си спомняше — вярно, то я изпълваше със срам и подсъзнателно я плашеше, но споменът и за него бе съвсем ясен — бе следното: Лийлънд Гонт ненавиждащ човека, когото тя обичаше, и Лийлънд Гонт правеше нещо — нещо — изключително нередно, за което Алън просто трябваше да знае. Трябваше да знае, дори с цената на това амулетът да изгуби магическата си сила.

„Наистина ли си мислиш така?“

Част от нея — да. Онази част, която бе ужасена от Лийлънд Гонт, макар да не можеше да си спомни какво точно бе направил той, за да предизвика този страх, мислеше точно така.

„Искаш ли пак да се върнеш на старото положение, Поли? Искаш ли ръцете ти да са два ненужни израстъка, които само ти причиняват болка?“

Не. Но не искаше и да нарани Алън. Нито да позволи на Гонт да извърши онова, което си бе наумил, особено ако то (както подозираше) се окажеше пагубно за града. Нито пък да стане негов съучастник, като отиде до занемарения парцел на шосе 3 и изиграе някаква шега, която дори не разбираше.

И така — тези две противоположни желания, всяко представено от своя си разпален говорител, се надвикваха в душата й през целия път до дома. Ако господин Гонт наистина я бе хипнотизирал по някакъв начин (нещо, в което тя бе напълно сигурна, когато напусна магазина, но в което с времето започваше да се съмнява), то тази хипноза вече бе напълно преминала (или поне така вярваше). Но за пръв път в живота си Поли се чувстваше напълно неспособна да реши какво да предприеме. Сякаш от организма й изведнъж бе изсмукан някакъв жизненоважен за решителността химикал.

В края на краищата тя реши да се прибере у дома и да последва съвета на господин Гонт (макар да не си спомняше какъв точно бе той). Щеше да провери пощата си, да се обади на Алън и да му разкаже какво бе поискал Гонт от нея.

„Ако направиш това — припомни и вътрешният глас, — амулетът наистина ще изгуби силата си. И ти го знаеш.“

Да, но какво щеше да каже на съвестта си.

Щеше да се обади на Алън, щеше да му се извини, че се е държала толкова глупаво, а после щеше да му разкаже какво иска Гонт от нея. Може би щеше дори да му покаже плика, който търговецът й бе дал да сложи в онази тенекиена кутия. Може би.

С подобрено настроение Поли пъхна ключа във входната врата на дома си и отключи. Пощата — по-оскъдна от обикновено — лежеше на обичайното си място на килима. Тя се наведе и събра пратките — рекламна брошура за кабелна телевизия с усмихнатото, невъзможно красиво лице на Том Круз на корицата; каталог от „Хорчоу Кълекшън“, друг от „Шарпър Имидж“ и…

Поли видя писмото и стомахът й се сви от лошо предчувствие. Получател: „Патриша Чалмърс“. Подател: „Сан Франциско, Отдел «Социални грижи за деца и сираци», Гийри Стрийт 666“. Спомняше си зданието на Гийри Стрийт 666 от посещенията й там. Всичко на всичко три. Три срещи с трима „грижовни“ към децата бюрократи, двама от които бяха мъже. Мъже, които гледаха на нея като на дъвчащ бонбон, залепнал за най-хубавите им обувки. Третият бюрократ беше жена — огромна негърка, която умееше да слуша и да се смее. Именно от тази жена Поли най-после получи одобрението.

Но Гийри Стрийт 666, втори етаж, се бе запечатал в съзнанието й като на лента. Спомняше си огромния прозорец в дъното на коридора и млечната светлина, която той хвърляше върху линолеума; спомняше си кънтящия звук на пишещи машини, който се разнасяше от вечно отворените кабинети; спомняше си мъжете, които пушеха до сандъчетата с пясък, и начина, по който я гледаха. Но най-ясно от всичко си спомняше как се бе чувствала, облечена в единствените си свестни дрехи — тъмен полиестерен костюм с панталон, бяла копринена блуза, скъп силонов чорапогащник с телесен цвят, ниски обувки — но уплашена и самотна, защото мрачният втори етаж на Гийри Стрийт 666, изглежда, нямаше ни сърце, ни душа. Молбата й за социална помощ в края на краищата бе удовлетворена именно там, но тя си спомняше само отказите — очите на мъжете (по-добре облечени от Норвил долу в ресторанта, но иначе досущ като него); погледите им, които пълзяха по гърдите й; устните им, които се свиваха в благопристойно неодобрение, когато чуеха за проблема Келтън Чалмърс — копелето; на тази малка мръсница, тази „цветарка“, която не приличаше на хипи сега, но която, веднъж излязла оттук, щеше без съмнение да свали копринената блуза, хубавия панталон, да не говорим за сутиена, и щеше да се намъкне в тесни плитки джинси и блуза на петна, през която да прозират зърната й. Очите им казваха всичко това, И много повече. И макар че отговорът на молбата й трябваше да пристигне по пощата, Поли още там бе разбрала, че ще й откажат. При тези първи две срещи тя бе напуснала сградата разплакана, До ден-днешен помнеше сълзите, които бяха прогаряли страните й като киселина, и очите на хората, които се бяха взирали в нея по улицата. Не от загриженост — от скучно любопитство.

Тя не искаше да си спомня за тези тежки времена, нито за мрачния коридор на втория етаж, но сега те отново бяха там — толкова осезаеми, че почти усещаше миризмата на гумения под, виждаше млечната светлина от прозореца, чуваше далечните кънтящи звуци на едновремешните механични пишещи машини, които изкълваваха поредния ден в галериите на бюрокрацията.

Какво искаха от нея? Какво, за Бога, искаха след толкова години?

„Скъсай го!“ — изкрещя глас вътре в нея. Заповедта бе толкова императивна, че тя почти я изпълни. Но… скъса само плика. Вътре имаше един-единствен лист — ксерокопие. И макар че пликът носеше нейното име, тя с изумление установи, че писмото е адресирано до шериф Алън Пангборн.

Погледът й слезе в края на текста. Името под нечетливия подпис, Джон Пърлмютър, смътно й напомняше нещо. Отдолу някой старателно бе отбелязал: „Копие: Патриша Чалмърс.“ Копието беше направено на ксерокс, а не под индиго, но все пак разрешаваше мистерията защо й пращат писмо, адресирано до Алън (а също и притеснението й, че го е получила по погрешка). Но какво, за Бога…

Тя седна на люлеещия се стол в антрето и зачете писмото. Докато го четеше, по лицето й като облаци през променлив, ветровит ден преминаваха чувства: изненада, разбиране, срам, страх, гняв и накрая ярост.

— Не! — извика потресена, а после пак се облегна на стола и се насили да прочете писмото отново. Бавно, отначало докрай.

САН ФРАНЦИСКО

ОТДЕЛ „СОЦИАЛНИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И СИРАЦИ“

ГИЙРИ СТРИЙТ 666

САН ФРАНЦИСКО, КАЛИФОРНИЯ 94112

23 септември 1991

 

Шериф Алън Пангборн,

Шерифство Област Касъл,

Кметство Касъл Рок,

Мейн 04055

 

Уважаеми шериф Пангборн.

 

Получих писмото Ви от 1 септември. С настоящото искам да Ви уведомя, че че мога да Ви окажа никаква помощ по поставения от Вас въпрос. Даването на информация за лицата, подали молба за социална помощ, освен при наличието на нарочно съдебно решение, противоречи на политиката на Отдела, който представлявам. Предоставих писмото Ви на г-н Мартин Чанг, юридически съветник на отдела, и съм длъжен да Ви уведомя, че копие от него е изпратено в Главната прокуратура в Калифорния за мнение относно законността на искането Ви. Какъвто и да е резултатът, бих искал да знаете, че намирам любопитството Ви по отношение на живота на тази жена в Сан Франциско за неоснователно и обидно.

Съветвам Ви, шериф Пангборн, да прекратите по-нататъшни действия по този въпрос, тъй като това ви довело до правни проблеми за Вас самия.

Искрено Ваш

Джон Пърлмютър,

заместник-директор

 

Копие: Патриша Чалмърс

След като прочете четири пъти това ужасно писмо, Поли стана от стола и тръгна към кухнята. Вървеше бавно и грациозно, като във вода. В началото погледът й бе мътен и объркан, но когато стигна до телефона и набра номера на шерифа, очите й се избистриха. Изражението в тях бе ясно и несъмнено — гняв. Толкова силен, че граничеше с омраза. Човекът, когото обичаше, се ровеше в миналото й — виждаше й се колкото невероятно, толкова и логично. През последните пет-шест месеца тя бе прекарала доста време, сравнявайки себе си с Алън Пангборн. И винаги бе излизала втора. Сълзите му срещу нейното измамно спокойствие, което криеше толкова срам, болка и непобедима гордост. Честността му срещу дребничките й лъжи. Какъв светец се бе показал той! Колко обезкуражаващо идеален! И колко лицемерна бе настоятелността й да го накара да забрави миналото!

А през цялото това време той бе душил наоколо, опитвайки се да разкрие истинската история на Келтън Чалмърс.

— Копеле! — прошепна тя.

Телефонът отсреща започна да звъни. Пръстите й, стиснали слушалката, побеляха от напрежение.

14

Лестър Прат обикновено си тръгваше от гимназията на Касъл Рок в компанията на няколко приятели — слизаха до „Хемпхил Маркет“ да пият сода и се отбиваха в нечий дом за час-два да пеят химни, да играят разни игри или просто да си поприказват.

Днес обаче напусна училището сам, със сак на рамо (ненавиждаше традиционната учителска чанта) и наведена глава. Ако беше го видял как крачи бавно през училищния двор към паркинга, Алън би останал поразен от приликата му с Брайън Раск.

Лестър на три пъти бе правил опити да свърже със Сали и да разбере какво толкова я бе вбесило. Последният път бе по време на обедната почивка след петия час. Знаеше, че тя е в прогимназията, но единственият човек, до когото успя да се добере по телефона, бе Мона Лоулес, която преподаваше математика на шести и седми клас и си другаруваше със Сали.

— Тя не може да се обади — каза му Мона с топлината на ледогенератор.

— Защо? — почти проплака тон. — Хайде, Мона, кажи ми!

— Не знам. — Тонът й бе достигнал температурата на течния азот. — Знам само, че е спала при Айрийн Латдженс, че изглежда сякаш е плакала цяла нощ и че не иска да говори с теб.

„И за всичко си виновен ти — допълваше леденият й тон. — Понеже си мъж, а всички мъже сте боклуци — това е просто поредно доказателство на общото правило.“

— Нямам ни най-малка представа за какво става дума! — крещеше Лестър. — Кажи й поне това! Кажи й, че не знам защо ми се сърди! Кажи й, че каквото и да е, сигурно е станало недоразумение, защото аз просто нищо не разбирам!

Последва дълга пауза. Когато Мона проговори отново, гласът й бе станал малко по-нормален. В никакъв случай мил, но не й „азотен“.

— Добре, Лестър. Ще й кажа.

Той вдигна глава с тайната надежда, че ще види Сали на предната седалка на мустанга усмихната, спокойна и готова да се сдобрят, но колата беше празна. Единственото живо същество наблизо бе Слоупи Дод, който се разкарваше насам-натам със скейтборда си.

Стив Едуардс застигна Лестър и го тупна по рамото.

— Лес, ще наминеш ли към нас да изпием по една кола? Момчетата казаха, че ще прескочат. Трябва да поговорим за тази невиждана католическа заплаха. Голямото събиране е тази вечер в църквата — да не забравиш — и няма да е зле ние, младите американци, да се представим единни, като се стигне до това да решаваме какво да се прави. Споменах на Дон Хемпхил и той се съгласи.

Погледна към Лестър сякаш очакваше потупване по рамото.

— Днес не мога, Стив. Може би друг път.

— Ей, Лес, не разбираш ли? Може да няма друг път! Папските синчета вече не се шегуват!

— Не мога — повтори той. „И престани да настояваш, ако ти е мил живота“, допълваше изражението му.

— Да, но… защо?

„Защото трябва да разбера какво, по дяволите, става с приятелката ми. И ще го направя, дори да се наложи с ченгел да й вадя думите от устата.“

— Имам работа, Стив. Важна работа, повярвай ми.

— Ако е заради Сали, Лес…

В очите на Лестър проблеснаха опасни искри.

— Да не съм те чул да говориш за Сали!

Стив, безобиден младеж, който се бе разпалил покрай историята с Вечерта в казиното, още не гореше достатъчно, че да прекрачи границата, която другият мъж така ясно бе очертал. Но нямаше намерение и да се отказва. Без Лестър Прат сбирката беше обречена на провал, независимо колко от членовете на общността щяха да се появят.

Стараейки се гласът му да звучи възможно най-спокойно, той каза:

— Разбра ли за анонимната картичка, която са пратили на Бил?

— Да — отвърна Лестър.

Преподобният Роуз я бе намерил на пода в антрето си: всеизвестната „Буквоедска“ картичка. Пусна я между редовете по време на една набързо свикана само за мъжката част на паството сбирка, защото, както той се изрази, било невъзможно да се предадат с думи ужасните неща, написани вътре. Не можело да се осъзнае, бе добавил преподобният, низостта, до която католиците били способни да стигнат в стремежа си да потиснат правдивата съпротива срещу пъкленото им дело, та може би, ако видели грозните им сквернословия, „тези прекрасни млади мъже“ щели да разберат срещу каква опасност са изправени. „Защото е казано-о: позна-ай врага-а си и ще го победи-иш“, тържествено заключи преподобният. А после бе извадил картичката (обвита в найлон, сякаш можеше да пренесе някаква зараза) и я пусна между редовете.

Когато я прочете, беше по-ентусиазиран да се изправи лице в лице срещу някой католик, но сега цялата работа му се виждаше маловажна и някак детинска. Кой всъщност го беше грижа, че католиците ще играят комар с фалшиви пари и ще раздадат две-три нови гуми и някой друг домакински уред? Ако трябваше да избира между тях и Сали, той изобщо нямаше да се колебае.

— … да обсъдим следващата стъпка! — продължаваше да си приказва Стив и пак беше започнал да се разгорещява. — Трябва да поемем инициативата. Лес… трябва! Преподобният се притеснява, че тези така наречени загрижени католици са приключили с приказките. Следващата им стъпка може да бъде…

— Виж, Стив, правете каквото искате, но без мен!

Младежът млъкна насред изречението и зяпна насреща му, искрено шокиран и също толкова искрено убеден, че Лестър, най-незлобливият от всички, ще дойде на себе си и ще му се извини. Когато осъзна, че няма да чуе извинение, Стив бавно тръгна назад, увеличавайки дистанцията между двамата, и каза:

— Боже! Ти не си добре.

— Не съм! — извика Лестър и сложи юмруци на кръста си.

Но не беше просто ядосан. Болеше го, по дяволите, душата го болеше и искаше да си го изкара на някого. Не на бедния Стив Едуардс, разбира се. Но като изля гнева си на него, той сякаш отключи незнайни врати в съзнанието си. Запали в душата си чувства, които до този момент бяха спали. За пръв път, откакто се бе влюбил в Сали, Лестър — най-кроткият сред мъжете — изпитваше ярост към нея. С какво право му казваше да върви по дяволите? С какво право го наричаше копеле?

Ядосана е от нещо. Добре де — ядосана е. Може би й е дал някакъв повод да му се сърди. Той нямаше и най-малка представа какъв може да е този повод, но да речем, че го има. Даваше ли й това право да се нахвърли, насреща му, без дори да си направи труда да поиска обяснение? Даваше ли й право да отиде да спи у Айрийн Латдженс, та да не може той и с полиция да я намери? Или пък да отказва всичките му обаждания и да праща Мона Лоулес за посредник?

„Ще я намеря и ще разбера какво я мъчи. А като си го излее, ще се сдобрим. А после ще й прочета същата лекция, която чета на новаците в отбора по бейзбол — за това, че доверието е ключът към съвместната работа.“

Свали сака си, метна го на задната седалка и се качи в колата. Още преди да затвори вратата, вниманието му бе привлечено от някакъв черен предмет, който се подаваше изпод предната седалка. Приличаше на портфейл.

Лестър се хвърли да го вземе, мислейки, че е на Сали. Ако го е забравила в колата по време на празниците, досега сигурно е установила липсата му и се е изпопритеснила. А той щеше да я успокои, като й го върне, и така другият разговор щеше да мине по-леко. Но портфейлът не беше неин — разбра го още щом го видя по-отблизо. Този беше черен, от лицева кожа, а тя имаше син, велурен и много по-малък.

Заинтригуван, той го отвори, Първото нещо, което се изпречи пред очите му, му подейства като удар със стик. Беше служебната карта на Джон Лапоант.

Какво, за Бога, бе правил Джон Лапоант в неговата кола?

„Сали беше с колата през целия уикенд — шепнеше някакъв глас. — Какво, по дяволите, си мислиш, че може да е правил в колата ти?“

— Не! — каза той. — Не може да бъде. Не е възможно да се срешат!

Но се бяха срещнали. Двамата бяха излизали в продължение на повече от година въпреки растящата вражда между католици и баптисти. Бяха се разделили малко преди историята с казиното, но…

Лестър излезе от колата и взе да прелиства прозрачните джобове на портфейла. Съмнението му растеше с всеки миг. Ето шофьорската книжка на Лапоант — на снимката той беше с ония тънки мустачки, които бе пуснал, докато ходеше със Сали. Знаеше как някои хора наричат такива мустачки — пичеловки.

Ето и риболовният му билет. И снимка на родителите му. И ловен билет. И…

Гледаше вцепенен снимката, на която бе попаднал, и не можеше да повярва на очите си. Беше снимка на Джон и Сали — приятел и приятелка. Двамата стояха пред някакво панаирно стрелбище, гледаха се и се смееха. Тя държеше огромно плюшено мече. Лапоант може би току-що й го бе спечелил на стрелбището.

Лестър гледаше снимката, а в средата на завидно високото му чело запулсира вена.

Как го беше нарекла? Лъжливо копеле?

— Виж ти кой го казва — прошепна.

В душата му се надигна ярост. Всичко стана светкавично. А когато миг по-късно някой го побутна по рамото, той се обърна обезумял, хвърли портфейла на пода, сви юмруци и… едва не прати безобидния пелтек Слоупи Дод в края на следващата седмица.

— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — смънка детето. Очите му бяха огромни и кръгли, но не изглеждаше уплашен. Любопитен, да, но не и уплашен. — Добъ-бъ-бре ли съ-съ-сте?

— Да — отвърна ядосано Лестър. — Върви си у дома, Слоупи. Нямаш работа е тоя скейтборд на паркинга.

Той се наведе да вземе портфейла, но Слоупи беше половин метър по-близо до земята и го изпревари. Момчето погледна с любопитство снимката на Лапоант върху шофьорската книжка и подаде портфейла на треньора Прат.

— Тъ-тъ-тоя е о-о-ня — каза небрежно Слоупи и се метна на скейтборда да си върви.

Но преди да успее да потегли, Лестър го сграбчи за фланелката. Дъската се изплъзна изпод краката му, тръгна сама и се удари в някакъв сандък за цветя. Фланелката на Слоупи с AC/DC отпред и надпис „FOR THOSE ABOUT TO ROCK, WE SALUTE YOU“^[3] се скъса около врата, но на него, изглежда, не му пукаше. Той не даваше вид да е изненадан от поведението на учителя, та камо ли уплашен. Мъжът обаче не забеляза тези подробности. Лестър отдавна не беше в състояние да забелязва подробностите. Той беше от онези високи, спокойни мъже, у които под привидното спокойствие дреме низък, суров нрав — една разрушителна емоционална бомба със закъснител. Някои през целия си живот остават слепи за този опасен погреб в душите си, но Лестър бе открил своя (или по-точно той бе открил него) и сега бе напълно обладан от силата му.

Стиснал парче от фланелката на Слоупи в юмрук с размерите на хамбургски салам, Лестър навря запотеното си лице в лицето му. Вената на челото му всеки момент щеше да изскочи.

— Какво значи „тоя е оня“?

— Съ-съ-същият дъ-д-дето въ-в-взе гъ-г-госпожица Ра-Ра-Ратклиф в пе-пе-петък съ-съ-след у-у-чилище.

— Взел я след училище? — попита той с дрезгав глас и така разтърси момчето, че пломбите му едва не изпадаха. — Сигурен ли си?

— Д-да — отвърна Слоупи. — За-за-заминаха с ва-ваш’та к-кола, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат. Тъ-той ка-ка-раше.

— Караше? Той караше моята колата? Джон Лапоант е карал колата ми със Сали до него!?

— Тъ-тъ-този — каза Слоупи и посочи снимката на книжката. — Н-но преди да се ка-качат, тъ-тъ-той я це-це-целуна.

— Направи ли го? — попита Лестър. Лицето му бе станало каменно. — Направи ли го те питам?

— О, дъ-дъ-да.

Широка (и твърде похотлива за възрастта му) усмивка цъфна на лицето му.

С мек, кадифен глас, напълно различен от грубия „давайте, момчета“ тон, с който обикновено ревеше из игрището, Лестър попита:

— А тя отвърна ли на целувката му? Как мислиш, Слоупи?

Слоупи многозначително врътна очи.

— Мъ-мъ-мисля, че дъ-дъ-да! Мъ-мъ-мисля, че го къ-къ-караха с е-е-език, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат!

— Значи с език — размишляваше той с новия си, мек като кадифе глас.

— А-ха.

— Караха го с език — чудеше се Лестър с новия си, мек като кадифе глас.

— Чъ-чъ-чес’на дъ-дума.

Пусна Слоупъра (както го наричаха малкото му приятели) и се изправи. Вената на челото му постепенно влизаше в нормалния си ритъм. На лицето му бе изписана усмивка. Неприятна и отблъскваща, разкриваща много повече бели, квадратни зъби, отколкото бе нормално да има човек. Сините му очи се бяха превърнали в малки, сбръчкани триъгълничета. Късата му коса стърчеше наелектризирана.

— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — обади се Слоупи. — Съ-съ-сичко наред ли е?

— Да — отвърна той с новия си, мек като кадифе глас и усмивката се скри от лицето му. — И да не е, ще го вкарам в ред.

Мислено вече стискаше за гушата оня проклет френски лъжец, паналюбец, панаир-стрелец, Сали-крадец, жабоядец, наречен още Джон Ланоант. Задникът, който се правеше на мъж. Задникът, който явно бе научил момичето, което Лестър обичаше, момичето, което не си отваряше и на милиметри устата, когато той я целуваше, как „да го кара с език“.

Първо щеше да се заеме с Джон Ланоант. Никакъв проблем. А после. После щяха да си поговорят със Сали.

— Няма нещо, което да не мога да вкарам в ред — повтори с новия си, мек като кадифе глас и се пъхна зад волана.

Колата покорно се килна на една страна под стоте килограма мускули на Лестър Прат. Той запали двигателя, форсира го с рева на гладен тигър и изхвърча от паркинга със скърцане на гуми.

Слоупъра тръгна към скейтборда си, кашляйки и размахвайки театрално ръце, уж да разкара прахоляка от лицето си.

Бието на старата му фланелка беше напълно откъснато от предницата и висеше като огърлица на кльощавия му врат. Но Слоупи се усмихваше доволен. Току-що бе изпълнил заръката на господин Гонт и се бе справил като отличник. Треньорът Прат беше по-бесен и от мокра кокошка.

Вече можеше да се прибере у дома и да се порадва на чайника си.

— Де дъ-дъ-да можех и да не за-за-за-еквам — отбеляза като за протокола той и се метна на скейтборда.

15

Шийла видя голям зор да свърже Алън и Хенри Пейтън — ако успееше да набере Хенри, губеше връзката с Алън, и обратното. Тъкмо бе извършила своеобразния технически подвиг, когато личната линия на Алън светна. Тя остави цигарата, която имаше намерение да запали, и натисна копчето.

— Кабинетът на шериф Пангборн.

— Ало, Шийла. Мога ли да говоря с Алън?

— Поли, ти ли си? — свъси вежди жената.

Отлично знаеше кой е насреща, но никога не бе чувала Попи да говори с такъв тон — студено и официално като отговорен секретар^[4] на голяма компания.

— Да — отвърна тя. — Искам да говоря с Алън.

— В момента не може, Поли. Той говори с Хенри Пей…

— Ще чакам — прекъсна я Поли. Шийла започваше да се изнервя.

— Виж… ъ-ъ… с удоволствие, но е малко сложно. Алън не е в кабинета си… Прехвърлих Хенри през радиостанцията.

— Щом можеш да прехвърлиш Хенри, значи можеш да прехвърлиш и мен. Нали така? — каза хладно Поли.

— Да, но не знам колко време ще…

— Ако ще да говорят до второ пришествие — прекъсна я за втори път. — Ще чакам. Като свършат, свържи ме с Алън. Знаеш, че ако не беше важно, нямаше да те моля да го правиш, нали Шийла?

Да, тя го знаеше. Но знаеше също и че Поли започваше да я плаши.

— Поли, добре ли си?

Последва дълга пауза, а после Поли отговори на въпроса с въпрос:

— Шийла, да си писала някаква кореспонденция от името на шерифа до отдел „Социални грижи за деца и сираци“ в Сан Франциско? Или пък да си виждала писма, адресирани до там?

В главата й изведнъж светна цяла редичка червени лампи. Тя направо боготвореше Алън Пангборн, а Поли Чалмърс го обвиняваше в нещо. Не можеше да разбере в какво, но безпогрешно разпозна обвинение в гласа й.

— Не даваме такава информация на всеки — отвърна тя със съответно охладняване на тона. — По-добре питай шерифа, Поли.

— Ще го питам. Свържи ме, като свършат, ако обичаш.

— Поли, какво става? Сърдиш ли се за нещо на Алън? Защото, ако е така, трябва да знаеш, че той никога не би…

— Вече нищо не знам. Ако съм те питала нещо нередно, извинявай. Сега би ли ме свързала с Алън, или ще трябва да изляза да го търся по улиците?

— Ще те свържа.

Изведнъж се почувства объркана и притеснена, сякаш се бе случило нещо ужасно. И тя като повечето жени в Касъл Рок вярваше, че Алън и Поли наистина се обичат и беше склонна да гледа на тях като на герои от тъжна приказка, чийто край ще се окаже добър… и любовта някак си ще възтържествува.

Но Поли беше повече от ядосана. В гласа й имаше и болка, и нещо друго. За Шийла това „друго“ приличаше на омраза.

— Ще трябва да почакаш, Поли. Може би ще говорят дълго.

— Няма значение. Благодаря ти, Шийла.

— Няма за какво.

Шийла остави слушалката и отново взе цигарата си. Запали я, дръпна дълбоко и замислено се загледа в мъждукащата светлина на огънчето.

16

— Алън? — провикна се Хенри Пейтън. — Алън, чуваш ли ме? — Гласът му звучеше, сякаш говореше от тунел.

— Чувам те, Хенри.

— Преди половин час ми се обадиха от ФБР. Извадихме голям късмет с тия отпечатъци.

Сърцето на шерифа мина на по-висока предавка.

— Онези от вратата на Нети ли? Размазаните?

— Точно. Имаме пълно съответствие с един твой човек. Регистриран е — дребно хулиганство през 1977. Разполагаме и със снимки от досието.

— Не ме мъчи, Хенри — кой е?

— Гражданинът се казва Хю Албърт Прийст.

— Хю Прийст! — възкликна Алън.

По-малко би се учудил, ако Хенри бе назовал името на Джеймс Данфърд Куейл^[5]. Доколкото му бе известно, двамата еднакво добре познаваха Нети Коб.

— Откъде накъде Хю Прийст ще коли кучето на Нети? Или пък ще троши прозорците на Джърсик?

— Не знам, не познавам господина — отвърна Хенри. — Иди питай него. Всъщност, защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?

— Добра идея — отвърна Алън. — Ще се чуем по-късно, Хенри. Благодаря ти.

— Само ме дръж в течение, приятел. Предполага се, че аз водя делото, нали знаеш?

— Нямаш проблеми.

Връзката прекъсна с метално „дзън“ и в радиостанцията на Алън се чу непрекъснатият сигнал на отворена телефонна линия. Той тъкмо посягаше да остави микрофона, когато сигналът бе прекъснат от странно колебливия глас на Шийла Бригъм.

— Шерифе, Поли Чалмърс чака на другата линия. Помоли ме да ви свържа, щом се освободите.

„Поли ли?“ — примига учудено той и изведнъж го обзе страх, какъвто човек изпитва, когато телефонът звънне в три часа през нощта. Тя никога не бе молила за такава услуга преди и ако го бяха питали, би казал, че никога не би го направила. Това би било в противоречие с представата й за добро поведение, а Поли изключително много държеше на доброто поведение.

— Каза ли защо ме търси, Шийла?

— Не, шерифе.

Естествено, че не. Тя нямаше навика да занимава хората с проблемите си. Самият факт, че бе попитал за това, показваше колко изненадан беше всъщност.

— Шерифе?

— Прехвърли я, Шийла.

— Разбрано, шерифе.

Дзън!

Алън стоеше на слънцето, а сърцето му биеше като обезумяло. Тая работа не му харесваше.

Отново се чу „дзън“, последвано от гласа на Шийла — далечен, едва доловим.

— Давай, Поли — трябва да си на линия.

— Алън? — Гласът й бе толкова силен, че той почти отскочи. Това не бе нейният глас, а на някакъв… подивял великан. Една дума му беше напълно достатъчна, за да го разбере.

— Тук съм, Поли, какво има?

За миг настъпи тишина. Някъде в далечината се долавяше смътното жужене на други гласове. Алън имаше време само да се запита дали връзката не е прекъснала… и да се помоли да е така.

— Алън, знам, че това е открита линия, но съм сигурна, че ще разбереш какво имам предвид. Как си могъл? Как си могъл!?

Нещо в този разговор му беше познато.

— Поли, не те разбирам.

— О, мисля, че прекрасно ме разбираш — отвърна тя. Гласът й бе станал по-плътен, по-труден за разбиране и Алън осъзна, че ако още не се е разплакала, всеки момент ще го направи. — Тежко е да разбереш, че не познаваш човека, когото си смятал за близък. Тежко е да откриеш, че лицето, което си обичал, е просто една маска.

Изведнъж осъзна какво му напомняше този разговор. Напомняше му кошмарите, които бе имал непосредствено след гибелта на Ани и Тод. Кошмари, в които той стоеше край пътя и ги гледаше как приближават с колата. Приближаваха към смъртта си и той го знаеше. Но беше безсилен да го предотврати. Мъчеше се да размаха ръце, но ръцете му бяха тежки като олово. Опитваше се да извика, но не се сещаше как да отвори устата си. Те минаваха покрай него, сякаш беше невидим…

Сега бе същото — сякаш поради някаква странна причина бе станал Невидим за Поли.

— Ани… — Той осъзна ужасен чие име бе извикал и бързо се поправи. — Поли. Не знам за какво говориш, Поли, но…

— Така ли? — изкрещя му тя. — Не знаеш, значи!? Защо не ме изчака аз да ти кажа, Алън? Защо не ме попита, ако нямаш търпение да чакаш? Защо го направи зад гърба ми? Как можа!?

Той стисна очи в отчаян стремеж да хване края на обърканите си мисли. Не помогна.

— Не знам какво мислиш, че съм направил, но явно е станало недоразумение. Дай да се срещнем, да поговорим…

— Не мисля, че има смисъл да се срещаме повече, Алън.

— Разбира се, че има. Ще…

Изведнъж в главата му прозвуча гласът на Хенри Пейтън: „Защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?“

— Какво „ще“? — питаше тя. — Какво?

— Просто си спомних нещо — отвърна бавно той.

— О, така ли? Да не би да е едно писмо, което си написал в началото на септември, Алън? Писмо до Сан Франциско?

— Не знам за какво говориш, Поли. Не мога да дойда сега, защото има развитие по… другия въпрос. Но по-късно…

— Нима не разбираш, Алън? Вече няма по-късно.

Говореше му през хлипане, което би следвало да направи речта й неразбираема, но той я разбираше.

— Поли, моля те…

— Не! Просто ме остави на мира. Остави ме на мира, ченге проклето!

Дзън!

И Алън остана да слуша непрекъснатия сигнал на отворената линия. Огледа се наоколо като човек, който не знае къде се намира и няма ясен спомен как се е озовал там. Очите му бяха изцъклени и невиждащи като на боксьор миг преди да прегъне колена и да се строполи на ринга за дълъг зимен сън.

Какво се бе случило? Как се бе случило толкова бързо!

Нямаше ни най-малка представа. Целият град сякаш се бе побъркал през последната седмица, а сега и Поли бе засегната от тази лудост.

Дзън!

— Ъ-ъ… шерифе?

Беше Шийла. И от кроткия й, внимателен тон Алън разбра, че тя бе надала ухо поне на част от разговора му с Поли.

— Алън, чуваш ли ме? Обади се!

Той изведнъж изпита неистово желание да отскубне микрофона от станцията и да го хвърли в храстите край пътя. А после да запали колата и да се махне. Където й да е. Просто да престане да мисли за каквото и да било, поне докато изпрати слънцето зад хоризонта.

Но вместо това събра сили и си наложи да се съсредоточи върху Хю Прийст. В този момент трябваше да мисли единствено за него, защото май щеше да се окаже, че именно той е станал причина за смъртта на двете жени. Сега трябваше да се занимава с него, а не с Поли… а в това, както имаше възможност да се убеди, се криеше невероятно облекчение.

— Слушам те, Шийла.

— Алън, мисля, че изгубих връзка с Поли. Не съм… ъ-ъъ… подслушвала, но…

— Няма нищо, Шийла. Приключихме. — Имаше нещо ужасно в това „приключихме“, но Алън отказа да мисли за него сега. — Кой е при теб в момента?

— Джон привършва с подреждането — отвърна тя, явно доволна от обрата в разговора. Клат патрулира навън. Някъде в Касъл Вю, ако се съди по последното му обаждане.

— Ясно.

Лицето на Поли, обладано от нечовешки гняв, се опитваше да изплува на повърхността на съзнанието му. Алън с усилие го подтисна и отново се опита да се концентрира върху Хю Прийст. Не можеше — за един кратък миг пред очите му падна непрогледен мрак.

— Алън? Чуваш ли ме?

— Да. Свържи се с Клат и му кажи да отиде в дома на Хю Прийст в края на Касъл Хил. Той знае къде. Предполагам, че Хю е на работа, но ако случайно си е вкъщи, искам да го доведе за разпит.

— Разбрано, Алън.

— Кажи му да действа изключително внимателно. Кажи му също, че Хю ще бъде разпитан във връзка със смъртта на Нети Коб и Уилма Джърсик. Предполагам, че ще се досети за останалото.

— Разбрано, шерифе. — В гласа на Шийла звучеше едновременно и тревога, и любопитство.

— Аз отивам в сервиза. Предполагам, че ще намеря Хю там. Край.

Той остави радиостанцията (имаше чувството, че я държи от години) и си помисли, че ако беше казал на Поли онова, което току-що предаде на Шийла, ситуацията може би нямаше да е толкова отвратителна.

Всъщност кой знае? Нима можеше да твърди нещо със сигурност, при положение че изобщо не беше наясно със ситуацията? Поли го обвиняваше в шпионаж, в задкулисни игри, а това покриваше огромна територия от възможности, при това все неизследвани.

Но ако да предупредиш хората си, че човекът, когото преследват, може да се окаже опасен, е напълно в реда на нещата, то да дадеш същата информация на приятелката си, и то по открита линия, е съвсем друго нещо.

Знаеше, че е постъпил правилно, но това не облекчаваше сърдечната му болка. Той събра сили и отново си наложи да се съсредоточи в задачата, която му предстоеше да изпълни — да намери Хю Прийст, да го доведе в кабинета си, да му намери адвокат, ако поиска, и накрая да го попита защо бе забил тирбушон в гърлото на Райдър, кучето на Нети Коб.

Известно време успяваше, но когато запали двигателя и тръгна по улицата, в мислите му бе отново Поли, а не Хю Прийст.